Джефри Арчър
Професионалистът (27)

27.

Пъг Уошър бе от хората, които са експерти само в една област. В случая той знаеше всичко за вашингтонския „Редскинс“. Пъг работеше за този отбор от петдесет години. Бе започнал петнадесетгодишен, като момче за всичко на терена. Тогава отборът все още играеше на стадиона „Грифин“. В началото на спортната си кариера носеше вода на играчите, а по-късно стана масажист на отбора. Бе се превърнал в довереник на поколения играчи от „Редскинс“.

Годината, преди да се пенсионира през 1997, Пъг работеше заедно с предприемача, който строеше новия стадион „Джак Кент Куке“. Задачата му не бе лека, трябваше да се увери, че привържениците и играчите на „Редскинс“ ще получат всички възможни удобства.

На церемонията по откриването главният архитект каза пред събралото се множество, че завинаги ще бъде задължен на Пъг за помощта, която бе оказал при построяването на новия стадион. По време на заключителната си реч Джон Кент Куке, президентът на „Редскинс“, обяви, че Пъг ще бъде увековечен в залата на славата — отличие, запазено само за най-известните играчи. Пъг сподели пред журналистите, че не се е надявал да му окажат подобна голяма чест. Въпреки пенсионирането си, той не изпускаше мач на любимия си отбор — на техен или чужд терен.

Конър успя да се свърже с Пъг при второто позвъняване в малкия му апартамент в Арлингтън, Вирджиния. Обясни на възрастния мъж, че му е възложено да напише статия в „Спортс илюстрейтид“ за новия стадион и значението му за отбора. В отговор бе залят от поток думи.

— Вероятно ще можете да ми отделите час-два, за да ме разведете из стадиона — предложи Конър.

Монологът на Пъг секна. Той замълча, докато Конър не му предложи хонорар от сто долара. Вече бе проучил, че таксата на Пъг за подобна обиколка е петдесет долара. Уговориха се да се срещнат в единадесет на следващата сутрин.

Когато Конър дойде минута преди назначения час, Пъг го поведе към стадиона с вида на собственик на отбора. През следващите три часа той разказа цялата история на „Редскинс“ и отговори на всички въпроси на Конър — защо стадиона не е бил завършен навреме, каква ще е церемонията по откриването и дали се разкриват временни работни места в деня на мача. Конър научи, че компанията „Сони“ е направила най-големия видеоекран в света, наречен Джъмбо Трон, специално изработен за стадиона и че първият ред е издигнат на три метра над игрището, така че запалянковците да могат да виждат терена добре, независимо от телевизионните камери.

Конър бе почитател на „Редскинс“ от тридесет години и вече знаеше, че всички билети за сезона отдавна са продадени и че съществува списък от петдесет хиляди чакащи за билет. Знаеше също, че самият той е един от тях. Беше наясно, че „Вашингтон Поуст“ продаваше двадесет и пет хиляди бройки повече от обикновения си тираж, когато „Редскинс“ победят. Но не знаеше, че има над четиридесет и пет километра отоплителни тръби под игрището и че местният оркестър ще изсвири националните химни на Русия и САЩ преди утрешния мач. Повечето от информацията не представляваше интерес за Конър, но въпреки това той задаваше въпроси на всеки няколко минути.

Докато обикаляха из стадиона, Конър успя да забележи предохранителните мерки, предприети от Белия дом. Магнитомерите, през които посетителите трябваше да преминат и които откриваха всичко, което можеше да бъде използвано като оръжие, вече бяха поставени на местата им. Колкото повече се приближаваха към централната ложа, откъдето двамата президенти щяха да наблюдават мача, толкова повече ставаха проверките.

Пъг се ядоса, когато агент от тайните служби ги спря при входа към ложите за високопоставени лица. Обясни на висок глас, че присъства в залата на славата и че ще е сред гостите, които ще посрещнат президентите на следващия ден, но агентът отказа да ги пусне без пропуск. Конър се опита да успокои ядосания Пъг с думите, че това не е толкова важно.

Когато се отдалечиха, Пъг измърмори:

— Приличам ли на някой, който би убил президента?

Преди да се разделят в два часа, Конър подаде на екскурзовода си сто и двадесет долара. Възрастният мъж му бе разказал за последните три часа повече, отколкото тайните служби биха научили за цял живот. Можеше да му даде дори двеста, но така би събудил известни съмнения у Пъг.

 

 

Конър погледна часовника си и установи, че е закъснял с няколко минути за срещата с Алексей Романов в руското посолство. Докато се отдалечаваше с кола от стадиона, той пусна радиото, настройвайки го на G-SPAN — станция, която рядко слушаше.

Коментаторът описваше атмосферата в заседателната зала на Конгреса, докато членовете му очакваха руския президент да пристигне. Никой нямаше представа какво ще каже Жеримски, тъй като представителите на пресата не разполагаха с копие на речта му.

Пет минути преди обявеното време Жеримски влезе в залата, придружен от свитата си.

— Всички присъстващи се изправят — обяви коментаторът, — за да поздравят с ръкопляскания госта от Русия.

Жеримски се усмихваше и махаше с ръка, докато вървеше по пътеката между редовете към трибуната. Подаваше ръка на близкостоящите, аплодисментите бяха по-скоро сърдечни, отколкото възторжени.

Когато Жеримски стигна до подиума, той внимателно постави листовете хартия на трибуната, извади калъфа с очилата си и си ги сложи. Наблюдателите от Кремъл веднага разбраха, че речта ще бъде предадена дума по дума по предварително подготвения текст и че няма да има от онези груби забележки, с които Жеримски се бе прославил по време на предизборната кампания.

Членовете на Конгреса, на Върховния съд и дипломатическият корпус заеха местата си, без да имат представа за бомбата, която президентът щеше да хвърли.

— Господин председател на конгреса, господин вицепрезидент, господин председател на Върховния съд — започна Жеримски. — Искам да ви изкажа благодарността си, както и тази на моя народ, за гостоприемството, което ми оказахте по време на тази моя първа визита в САЩ. Искам да ви уверя, че с нетърпение ще очаквам отново да ви посетя. — Тук Титов бе написал в полето „Пауза“ и с право, защото думите му бяха последвани от ръкопляскания.

По-нататък Жеримски се спря на някои бележити факти и постижения от американската история, напомняйки на слушателите, че през този век двете нации са воювали три пъти срещу общ враг. Продължи да описва „чудесните отношения, на които се радват двете страни“. Лоурънс, който гледаше речта заедно с Анди Лойд по телевизора в Овалния кабинет, се поуспокои. След още няколко минути дори си позволи да се усмихне.

Усмивката му се стопи, когато Жеримски изрече следващите седемдесет и три думи от речта си.

— Аз съм последният човек на Земята, който би искал нашите две страни да бъдат замесени в още една безсмислена война. — Жеримски направи пауза. — Особено ако не сме от една и съща страна на барикадата.

Той вдигна поглед и се усмихна към слушателите, въпреки че никой от присъстващите не намери бележката му за забавна.

— Ще ми се подобно бедствие никога да не се случи. Русия трябва да остане силна, същото се отнася и за САЩ, за да имат и двете страни еднаква тежест на масата за конференции.

В Овалния кабинет Лоурънс наблюдаваше как телевизионните камери отразяват сериозните лица на членовете на двете камари и разбра, че Жеримски за четиридесет минути ще унищожи всички шансове неговият законопроект за намаляване на въоръжението да се превърне в закон.

Останалата част от речта на Жеримски бе изслушана в пълна тишина. Когато той слезе от подиума, вече нямаше приятелски протегнати ръце, а ръкоплясканията бяха доста хладни.

 

 

Докато бялото БМВ пътуваше по „Уисконсин авеню“, Конър изключи радиото. Когато пристигна пред руското посолство, един от хората на Романов го преведе през охраната.

Конър влизаше в бялото мраморно фоайе за втори път през последните три дни. Разбра какво бе имал предвид Романов, когато му каза, че мерките за сигурност са занижени.

— Все пак, кой би решил да убива президента на Русия в собственото му посолство? — бе отбелязал той с усмивка.

Конър бе отвърнал:

— Изглежда ти ръководиш посолството.

— Така е, след като превеждам достатъчно голяма сума в швейцарска банка на името на посланика, за да е сигурен, че никога няма да се върне в родината си.

Тръгнаха по дълъг мраморен коридор. Романов продължаваше да се държи така, сякаш си е у дома, дори отключи кабинета на посланика и влезе вътре.

В богато обзаведената стая Конър с изненада видя „Ремингтън 700“ на бюрото на посланика. Той взе пушката и я разгледа внимателно. Щеше да попита Романов как се е добрал до нея, но си даде сметка, че няма шанс да му каже истината.

Конър помириса приклада и провери дали оръжието е заредено. В патронника имаше само един куршум. Той повдигна вежди и погледна Романов.

— Предполагам, че от такова разстояние ще ти е необходим само един куршум — каза руснакът.

Той поведе Конър към другия край на кабинета и дръпна завесата, прикриваща личния асансьор на посланика. Те влязоха в кабината, затвориха вратата и бавно се понесоха нагоре към галерията над балната зала на втория етаж.

Конър провери всеки сантиметър от галерията няколко пъти, сетне се промъкна зад статуята на Ленин. Погледна през процепа образуван от сгънатата му ръка, за да фиксира още веднъж точката, от която Жеримски щеше да произнесе прощалната си реч. Искаше да се увери, че ще може да го вижда, без да бъде забелязан. Мислеше си колко лесно изглежда всичко, докато Романов го придружи обратно до асансьора.

— Трябва да дойдеш няколко часа по-рано и да работиш с Обслужващия персонал преди започването на банкета — каза Романов.

— Защо?

— Не искаме никой да те заподозре, когато изчезнеш точно преди Жеримски да започне словото си.

Романов погледна часовника си.

— По-добре да те върна в хотела. Жеримски скоро ще се върне.

Конър кимна. Отправиха се към страничния вход. Когато седнаха на задната седалка на БМВ-то, Конър каза:

— Ще ти се обадя, когато реша кое място съм избрал.

Романов видимо се изненада, но не каза нищо.

Конър се прибра от посолството минути преди Жеримски да се върне от Капитолия. Той пусна радиото навреме, за да чуе ранните новини: „Сенаторите и конгресмените се надпреварваха кой пръв да излезе на трибуната и да увери колегите си, че след речта на президента Жеримски, няма да гласува за законопроекта за намаляване на ядреното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение“.

В Овалния кабинет Том Лоурънс гледаше репортера от CNN да говори от прес галерията в Сената:

— От Белия дом все още няма изявление — казваше той, — а президентът…

Том Лоурънс изгаси телевизора.

— И не се надявай на такова — ядосано изрече той към тъмния екран.

Обърна се към Лойд.

— Анди, не съм сигурен, че бих могъл да седна до този човек утре в четири следобед, да не говорим как бих издържал прощалната му реч вечерта.

Лойд не каза нищо.

 

 

— Очаквам с нетърпение да седна до скъпия си приятел Том и да го наблюдавам как се гърчи пред милионната публика — каза Жеримски, когато влезе в руското посолство.

Дмитрий Титов не отвърна.

— Смятам да викам за „Редскинс“. Ще бъда извънредно щастлив, ако отборът на Лоурънс загуби — самодоволно се усмихна Жеримски. — Ще бъде подходяща прелюдия към унижението, което съм му приготвил вечерта. Погрижи се речта ми да е толкова ласкателна, че да изглежда още по-трагична в ретроспекция.

Той отново се усмихна и добави:

— Поръчал съм телешкото да се сервира студено. Дори ти би се изненадал какъв десерт съм избрал.

 

 

Тази вечер Конър прекара няколко часа в размишления дали да рискува и да наруши правилото на живота си. Обади се на Романов няколко минути след полунощ.

Руснакът изглеждаше доволен, че и двамата са стигнали до едно и също заключение.

— Ще разпоредя шофьорът да те вземе в три и половина, така че да си в посолството до четири часа.

Конър затвори телефона. Ако всичко вървеше по план, руският президент щеше да е мъртъв в четири.

 

 

— Събудете го.

— Но сега е четири часа сутринта — каза първият секретар.

— Събудете го, ако ви е мил животът.

Първият секретар облече халата си, изскочи от спалнята и хукна по коридора. Почука на една врата. Отговор не последва. Почука отново. След няколко секунди под вратата просветна.

— Влез — изрече сънен глас.

Първият секретар натисна дръжката и влезе в спалнята на посланика.

— Извинете за безпокойството, Ваше Превъзходителство, но господин Стефан Иваницки от Санкт Петербург е на телефона. Настоява да събудим президента. Казва, че има изключително важно съобщение за него.

— Ще се обадя от кабинета си — каза Петровски.

Отметна одеялото, без да обръща внимание на охкането на съпругата си, бързо слезе по стълбите и каза на нощния портиер да прехвърли разговора в кабинета му.

Телефонът иззвъня няколко пъти преди задъханият посланик да вдигне слушалката.

— Петровски на телефона.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство — каза Иваницки. — Помолих да ме свържат с президента, а не с вас.

— В четири часа сутринта? Въпросът не търпи ли отлагане?

— Господин посланик, не ви плащам, за да ми казвате колко е часът. Следващият глас, който искам да чуя, е президентският. Ясен ли съм?

Посланикът постави слушалката на бюрото си и бавно тръгна нагоре по стълбите до първия етаж, опитвайки се да реши кой от двамата мъже е по-страшен за него. Поколеба се пред вратата на президентския апартамент, но видът на първия секретар, застанал на горната площадка, го накара да вземе бързо решение. Почука леко, но отговор не последва. Почука малко по-силно и отвори вратата.

Под идващата от площадката светлина посланикът, и първият секретар видяха как Жеримски се върти в леглото си. Това, което не видяха бе, че ръката на президента се плъзна под възглавницата, където държеше пистолета си.

— Господин президент — прошепна Петровски, когато Жеримски запали нощната лампа.

— По-добре това, за което сте дошли, наистина да е важно — каза Жеримски, — в противен случай ще прекарате остатъка от живота си в Сибир.

— Обадиха се от Санкт Петербург — прошепна посланикът. — Господин Стефан Иваницки. Казва, че е спешно.

— Махнете се от стаята ми — изрече Жеримски и вдигна телефона до леглото си.

Двамата отстъпиха назад в коридора, а посланикът тихо затвори вратата.

— Стефан — каза Жеримски. — Защо се обаждаш по такова време? Да не би Бородин да е организирал заговор в мое отсъствие?

— Не, господин президент. Царя е мъртъв — информира го сухо Иваницки.

— Кога? Къде? Как?

— Почина преди около час в Зимния дворец. Безцветната течност най-после го повали. — Иваницки направи пауза. — Плащах на иконома от около година.

Президентът замълча за миг, сетне изрече:

— Добре. Нещата се развиха много добре за нас.

— Бих се съгласил, господин президент, ако синът му не беше във Вашингтон. Не мога да направя нищо, преди той да се върне.

— Проблемът може би ще се реши още тази вечер — каза Жеримски.

— Те хванаха ли се в малкия ни капан?

— Да. Тази вечер ще се отърва и от двамата.

— И от двамата?

— Да — отвърна президентът. — Тук научих един доста подходящ израз — „да убиеш с един куршум два заека“. Все пак, колко пъти в живота си можеш да видиш човек да умира два пъти?

— Ще ми се да мога да го видя.

— Ще се насладя на тази смърт повече, отколкото на обесването на приятеля му. Като си помисля, Стефан, това ще е най-успешното ми пътуване, особено ако…

— За всичко съм се погрижил, господин президент — каза Иваницки. — Вчера уредих приходите от договорите за петрол и уран, подписани от Елцин и Чернопов, да бъдат прехвърлени на вашата цюрихска сметка. Всичко ще бъде наред, освен ако Алексей не отмени разпорежданията ми, когато се прибере.

— Ако не се върне, няма да може да го стори, нали?

Жеримски затвори телефона и изгаси нощната лампа.

 

 

В пет часа сутринта Конър лежеше на леглото си в хотелската стая напълно облечен. Отново и отново мислено преминаваше по маршрута си за бягство. В шест му се обадиха от рецепцията, за да го събудят. Той стана, дръпна завесата и погледна дали пазачите му са още тук. Двете бели БМВ-та бяха в далечния край на паркинга. Стояха там от полунощ. Сигурно мъжете в тях бяха уморени и сънливи. Знаеше, че смяната им ще дойде в осем, затова смяташе да тръгне десет минути по-рано. Прекара следващия половин час в леки упражнения за раздвижване, сетне съблече дрехите си. Остави ледените иглички на душа да пробождат тялото му известно време и после енергично се изтърка с хавлиената кърпа. Облече синя риза и джинси, дебел пуловер, синя вратовръзка, черни чорапи и черни спортни обувки „Найк“.

Слезе в хотелския ресторант, поръча си чаша сок от грейпфрут и купичка овесени ядки с мляко. Винаги ядеше едно и също в деня на операцията. Обичаше установения ред. Това му помагаше да вярва, че и всичко останало ще протече гладко. Докато се хранеше, прочете бележките си, написани след срещата с Пъг, и още веднъж бързо разгледа архитектурния план на стадиона. Измери гредата с линийка и пресметна, че до аварийната врата разстоянието е метър и осемдесет. Не трябваше да гледа надолу. Усети как го обхваща странно спокойствие, като лекоатлет, застанал на стартовата линия.

Погледна часовника си и се върна в стаята. Смяната трябваше да е на кръстовището на Двадесет и първа улица и „Дюпон съркъл“. Изчака още няколко минути, после пъхна три банкноти от сто долара, четвърт долар и тридесетминутна аудиокасета в задния джоб на джинсите си. Напусна хотела, без да се обади на рецепцията. Сметката му вече бе уредена.

 

 

Жеримски седеше сам в трапезарията на руското посолство и четеше „Вашингтон Поуст“, докато икономът сервираше закуската му. Той се усмихна, когато видя заглавието набрано с големи букви:

ЗАВРЪЩА ЛИ СЕ СТУДЕНАТА ВОЙНА?

Докато отпиваше от кафето, си помисли, че може би в утрешния брой ще пише:

ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ ВЪРХУ ЖИВОТА НА РУСКИЯ ПРЕЗИДЕНТ СЕ ПРОВАЛЯ

БИВШ АГЕНТ НА ЦРУ, ПРОСТРЕЛЯН НА ТЕРИТОРИЯТА НА ПОСОЛСТВОТО

Жеримски отново се усмихна и насочи вниманието си към уводната статия, където се твърдеше, че законопроектът на Лоурънс се смята от всички водещи коментатори за „пропаднал“. Друг полезен израз, който бе научил по време на визитата си.

Малко след седем часа той позвъни със сребърно звънче и помоли иконома да повика посланика и първия секретар. Икономът бързо се оттегли. Жеримски бе сигурен, че двамата мъже стоят разтревожени зад вратата.

Те се забавиха около минута. И двамата не бяха напълно сигурни дали президентът е доволен, че са го събудили в четири сутринта, но след като нито един от тях все още не бе уволнен, предположиха, че са постъпили правилно.

— Добро утро, господин президент — поздрави Петровски, когато влезе в трапезарията.

Жеримски кимна, сгъна вестника и го остави на масата.

— Романов пристигна ли вече?

— Да, господин президент — отвърна първият секретар. — В кухнята е от шест часа сутринта, проверява лично храната за банкета тази вечер.

— Добре. Помолете го да дойде в кабинета, господин посланик. Ще се присъединя към вас след малко.

— Добре, господин президент. — Петровски отстъпи назад към вратата.

Жеримски избърса устните си със салфетка. Реши да остави тримата да го почакат известно време. Това щеше да ги изнерви още повече.

Отново се зачете във „Вашингтон Поуст“. Усмихваше се, докато препрочиташе заключителната част на статията: „Жеримски е много повече приемник на Сталин и Брежнев, отколкото на Горбачов или Елцин“.

Беше съгласен с тази констатация. Всъщност, той се надяваше някой ден да направи приликата със Сталин още по-явна. Изправи се и бавно излезе от стаята. Докато вървеше по коридора, срещу него се зададе младеж, спря като закован, после се втурна да му отвори вратата. Когато влезе в кабинета, часовникът започна да бие. Инстинктивно погледна ръчния си часовник. Беше точно осем без петнадесет.

 

 

В осем без десет Конър се появи на вратата на хотела и бавно се отправи към първото БМВ от другата страна на улицата. Седна до шофьора, който се изненада малко, че Конър е дошъл толкова рано — бе му казано, че Фицджералд няма да се появи в посолството преди четири часа следобед.

— Трябва да купя някои неща — обясни Конър.

Мъжът на задната седалка кимна, шофьорът потегли и се включи в движение по „Уисконсин авеню“. Втората кола ги следваше отблизо, когато завиха по „Пи стрийт“, задръстена от строителни скелета, затрудняващи движението из Джорджтаун.

Конър забелязваше, че с всеки изминал ден пазачите му все повече се успокояват. Приблизително по това време всяка сутрин той слизаше на ъгъла на Двадесет и първа улица и „Дюпон съркъл“, купуваше „Поуст“ от една вестникарска будка и се връщаше в колата. Вчера мъжът на задната седалка дори не си направи труда да го придружи.

Пресякоха Двадесет и първа улица и Конър виждаше през себе си „Дюпон съркъл“. Имаше задръстване и колите пред и след тях бяха почти спрели. От другата страна на улицата движението в западна посока се движеше далеч по-бързо.

Трябваше много точно да прецени кога да направи своя ход.

Конър знаеше, че светлините на светофара на „Пи стрийт“ се сменят на всеки тридесет секунди. Приблизително дванадесет коли успяваха да пресекат за този период от време. Най-големият брой преминали коли, които бе изброил, бе шестнадесет.

Когато светна червено, Конър видя, че има седемнадесет коли пред тях. По тялото и лицето му не помръдна нито един мускул. Светна зелено и шофьорът подкара на първа скорост, но задръстването бе голямо и успяха съвсем малко да се придвижат напред. Само осем коли успяха да пресекат при тази смяна на светлините.

Имаше тридесет секунди.

Той се обърна, усмихна се на пазача от задната седалка и посочи вестникарската будка. Мъжът кимна. Конър излезе от колата на тротоара и бавно тръгна към възрастния мъж, облечен с оранжева фосфоресцираща жилетка. Нито веднъж не погледна назад, така че нямаше представа дали някой от втората кола не го следва. Съсредоточи вниманието си върху движението на колите в обратната посока, опитвайки се да изчисли колко коли биха преминали, преди отново да светне червено. Когато стигна до вестникарската будка, той вече стискаше четвърт долар в дланта си. Даде го на стареца и взе вестника. Когато се обърна и тръгна обратно към първото БМВ, светофарът светеше червено.

Конър забеляза празното такси, от което се нуждаеше. Пред него имаше шест коли до светофара. Конър промени рязко посоката и затича към таксито. Двамата мъже от второто БМВ изскочиха и се втурнаха след него, точно когато светофарът на „Дюпон“ светна зелено.

Конър отвори задната врата и седна в таксито.

— Карай направо — изкрещя той. — Ще ти дам сто долара, ако успееш да пресечеш.

Шофьорът натисна клаксона с всички сили и премина, въпреки червената светлина. Двете бели БМВ-та направиха обратен завой, но светлината вече се бе сменила и пътят им бе блокиран от три неподвижни коли.

Дотук всичко вървеше по плана.

Таксито зави наляво по Двадесет и трета улица и Конър каза на шофьора да спре. Подаде му стодоларовата банкнота и добави:

— Искам да се насочиш право към летище „Дълес“. Ако забележиш зад себе си бяло БМВ, не му позволявай да те изпревари. Когато стигнеш до летището, спри за тридесет секунди пред терминала на заминаващите, после се върни бавно към града.

— Добре, човече, както кажеш — съгласи се шофьорът и прибра парите.

Конър се измъкна от таксито, пробяга през улицата и махна на друго такси, отиващо в обратна посока.

Той затръшна вратата, точно когато двете БМВ-та преминаваха край него, преследвайки първото такси.

— Къде бихте желали да ви откарам?

— На стадиона „Куке“.

— Надявам се да имате билет, иначе ще трябва да ви връщам обратно.

 

 

Тримата мъже се изправиха, когато Жеримски влезе в кабинета. Той им направи знак да седнат и се настани в креслото на посланика. Изненада се, когато видя пушката на бюрото. Реши да не й обръща внимание и се загледа в Романов, който имаше доста самодоволен вид.

— Имам лоши новини за теб, Алексей — започна президентът.

Романов погледна разтревожено, а след като Жеримски замълча за дълго, се притесни.

— Твоят братовчед Стефан ми се обади рано тази сутрин. Очевидно баща ти е получил инфаркт през нощта и е починал на път към болницата.

Романов сведе глава. Посланикът и първият секретар погледнаха към Жеримски, за да се ориентират как да реагират на тази новина.

Президентът се изправи, бавно приближи Романов и положи ръка на рамото му. Посланикът и първият секретар веднага придобиха тъжни физиономии.

— Споделям мъката ти — утеши го Жеримски. — Той бе велик човек.

Двамата дипломати кимнаха, когато Романов склони глава в израз на благодарност към думите на президента.

— Сега мантията му принадлежи по право на теб, Алексей. Ти си достоен негов наследник.

Посланикът и първият секретар отново кимнаха в знак на съгласие.

— Веднага щом съумееш да демонстрираш властта си по начин, по който да не възникне никакво съмнение кой командва, ти ще си новият Цар в Русия.

Романов вдигна глава и се усмихна, скръбта му сякаш се стопи.

— Всъщност всичко ще е наред, ако тази вечер не допуснеш провал.

— Нищо непредвидено няма да се случи — увери го Романов. — Говорих с Фицджералд малко след полунощ. Той е съгласен с моя план. Ще пристигне в посолството към четири часа този следобед, докато вие сте на футболния мач с Лоурънс.

— Защо ще идва толкова рано? — поинтересува се Жеримски.

— Всички трябва да помислят, че той е от обслужващия персонал, така че, когато отиде в кухнята шест часа по-късно, никой да не се усъмни. Фицджералд ще остане в кухнята под мое наблюдение, докато не започнете прощалната си реч.

— Превъзходно — съгласи се Жеримски. — Какво ще стане след това?

— Ще го придружа до тази стая, откъдето ще вземе пушката. После с частния асансьор ще се качи в галерията над балната зала.

Жеримски кимна.

— Щом стигне там, ще заеме позиция зад статуята на Ленин, където ще остане, докато започнете да изразявате благодарността си към американците за тяхното гостоприемство, за топлия прием и особено за вниманието, което ви е оказал президентът Лоурънс. В този момент съм уредил продължителни аплодисменти. През цялото време трябва да останете абсолютно неподвижен.

— Защо? — попита Жеримски.

— Фицджералд няма да натисне спусъка, ако реши, че ще направите неочаквано движение.

— Ясно, разбирам.

— След като стреля, той ще се прехвърли на едно кедрово дърво в задната градина. Накара ни да повторим цялото упражнение няколко пъти вчера следобед, но до вечеря ще открие, че са настъпили някои промени.

— И какви по-точно? — поинтересува се Жеримски.

— Под дървото ще го очакват шестима от моите хора — обясни Романов. — Ще го застрелят много преди да докосне земята.

— Планът ти няма ли някакъв недостатък?

Романов се замисли.

— Как ще оцелея след изстрел от такова близко разстояние, особено като се има предвид славата на Фицджералд като стрелец?

Романов стана от стола и взе пушката в ръцете си. След секунда подаде малко парче метал на президента.

— Какво е това? — попита Жеримски.

— Ударникът — обясни Романов.