Джефри Арчър
Професионалистът (28)

28.

Двете бели БМВ-та се движеха с голяма скорост по шосе 66, преследвайки едно такси, което също караше бързо по целия път до летище „Дълес“. Второ такси пътуваше на изток към стадиона „Куке“ в Мериленд.

Конър отново огледа решението си да избере стадиона с всичките му рискове, вместо руското посолство. Имаше възможност да влиза и излиза от сградата далеч по-лесно: охраната на посолството не бе засилена, независимо че техният президент бе в града.

Когато Конър слезе от таксито, той знаеше точно къде да отиде. Тръгна по широката чакълена алея към северния вход. Там се виеха две дълги опашки от хора. Появяваха се при всеки мач. Чакащите се надяваха да си намерят работа за деня. Някои от тях наистина се нуждаеха от парите, докато други, както бе обяснил Пъг, бяха такива привърженици на отбора, че биха прибегнали до всичко, включително и до подкуп, за да влязат в стадиона.

— Подкуп? — бе запитал Конър невинно.

— О, да. Някой трябва да обслужва сектора на администрацията — обясни Пъг и намигна. — И така получават най-добрата гледка към игрището.

— Интересен материал за моята статия — бе го уверил Конър.

На първата опашка бяха онези, които искаха да работят извън стадиона, т.е. да обслужват паркинга за двадесет и три хиляди коли и автобуси или да продават програми, възглавнички и сувенири на седемдесет и осемте хиляди запалянковци. На другата опашка бяха тези, които се надяваха да работят вътре в стадиона. Конър се нареди на нея. Беше съставена от младежи, безработни и хора, които Пъг наричаше рано пенсионирали се безделници, обичащи редовните разходки. Пъг дори бе описал как в общи линии се облича тази група, така че никой да не ги обърка с безработните.

В този ден, няколко агенти от тайните служби оглеждаха кандидатите. Конър продължи да чете „Вашингтон поуст“ докато опашката бавно се придвижваше напред. Повечето страници бяха посветени на речта на Жеримски пред Конгреса. Реакцията на членовете му бе враждебна. Когато прочете уводната статия, Конър предположи, че Жеримски вероятно е останал доволен от нея.

Обърна на страницата „Метрополия“ и се усмихна иронично, щом прочете за преждевременната смърт на учен от неговия роден град.

— Здравейте — поздрави глас.

Конър погледна към добре облечен млад мъж, застанал на опашката зад него.

— Здрасти — отвърна той кратко, преди отново да се върне към вестника.

Не искаше да бъде въвлечен в ненужен разговор с някого, който по-късно може да бъде призован като свидетел.

— Казвам се Брад — представи се младежът, подавайки му ръка.

Конър я пое, но не каза нищо.

— Надявам се да си намеря работа на осветителните кули — сподели той. — Ами вие?

— Защо точно на осветителните кули? — запита Конър, без да отговори на въпроса му.

— Защото там стои специалният агент от тайните служби, а аз искам да науча в какво се състои работата му.

— Защо? — отново попита Конър, сгъвайки вестника си.

Това очевидно не бе разговор, който можеше лесно да се прекъсне.

— Смятам да кандидатствам за работа там, след като завърша колежа. Студент съм последна година и искам да се запозная с работата отблизо, преди да реша дали да постъпя в тайните служби, или да стана адвокат. Работата, която никой тук не иска, е да се носи храната на тайните агенти по осветителните платформи. Хората се плашат от големия брой стъпала.

„Общо 172“, помисли си Конър, който бе отхвърлил идеята за осветителните кули не заради стъпалата, а защото нямаше път за измъкване. Брад започна да му разказва живота си и когато Конър стигна до предната част на опашката, вече знаеше в кое училище бе учил Брад като момче, че сега е последна година по криминология в Джорджтаунския колеж — което го накара да се замисли за Меги — и защо все още не е решил дали да постъпи в тайните служби, или да стане адвокат.

— Следващият — чу се глас.

Конър се извърна към човека, седнал зад една сгъваема маса.

— Какво ви остана? — запита Конър.

— Не много — отговори мъжът, гледайки покрития с отметки списък.

— Имате ли нещо, свързано с обслужването на храненето? — попита Конър.

Както Брад, той знаеше точно къде иска да отиде.

— Миене на чинии или сервиране на служителите из стадиона. Това е всичко, което е останало.

— Съгласен съм.

— Име?

— Дейв Кринкъл — изрече Конър.

— Документи за самоличност?

Конър подаде шофьорска книжка. Мъжът попълни данните, някакъв фотограф направи моментална снимка, която секунди по-късно бе ламинирана в пропуска.

— Добре, Дейв — служителят му го подаде и обясни, — с това тук можеш да ходиш навсякъде по стадиона, с изключение на района с повишена охрана, където са местата за изпълнителната власт, клубните ложи и сектора на ВИП, но и без това няма да има нужда да отиваш там.

Конър кимна и закачи пропуска на пуловера си.

— Обади се в стая 47, непосредствено под блок Х.

Конър тръгна наляво. Знаеше точно къде се намира стая 47.

— Следващият.

Преминаването през трите проверки за безопасност, включително магнитомера, му отне доста повече време, отколкото предишния ден, тъй като сега дежуреха хора от тайните служби, а не наети полицаи. Веднъж влязъл в стадиона, той тръгна полека по вътрешната алея, покрай музея и под червеното знаме с надпис „ПРИВЕТ, ПОБЕДА“, докато стигна до стълбище, където имаше табела: „Стая 47. Сектор хранене“ и една стрелка сочеше надолу. Вътре, в малко помещение в долната част на стълбището, той видя дузина мъже да се мотаят. Всички изглеждаха така, сякаш обстановката им е позната. Позна един-двама, които бяха на опашката пред него. Останалите имаха вид на много закъсали и явно се нуждаеха от пари в брой.

Той седна в ъгъла и пак разтвори вестника си, препрочитайки предварителните прогнози за следобедния мач. Тони Корнхейсър смяташе, че ще е истинско чудо, ако „Редскинс“ бият „Пакърс“ — най-добрия тим в страната. Всъщност, той предвиждаше разлика от няколко гола. Конър се надяваше на съвсем друг резултат.

— Добре — прозвуча властен глас, — моля за внимание!

Конър погледна нагоре и видя огромен мъж, облечен като готвач. Беше към петдесетте, с огромна двойна брадичка и вероятно тежеше над 125 килограма.

— Аз съм шефът по обслужване на храненето — заяви той — и, както можете да видите, олицетворявам професията в целия й блясък.

Един-двама от старите работници се изсмяха любезно.

— Мога да ви предложа две възможности. Или да миете чинии, или да разнасяте храна на служителите и тайните агенти, намиращи се на стадиона. Първо, има ли доброволци за миене на чинии?

Повечето мъже в стаята вдигнаха ръце. Миенето на чинии, бе обяснил Пъг, винаги се предпочита, не само защото се взима пълна надница от десет долара на час, но и защото за някои от хората остатъците от храна, предназначена за ложите на изпълнителната власт, бе най-доброто ядене от седмици насам.

— Хубаво — промърмори той, избра петима и записа имената им, след което продължи: — Сега, за сервиране на храна. Ще носите храна или на старшите служители, или на охраната. За старшите служители? — запита той, вдигайки поглед от списъка си.

Почти всички останали вдигнаха ръце. Шефът записа пет имена. Щом приключи, той почука по папката със списъка и разпореди:

— Добре, всички записани може да отиват на работните си места.

Тези, които не бяха там за пръв път, станаха от местата си и минаха покрай него, през вратата, която Конър знаеше, че води към кухнята. Само той и Брад бяха все още в помещението.

— Останаха ми две места при охраната — съобщи майстор готвачът. — Едното е чудесно, другото — отвратително. Кой от вас ще е късметлия?

Той погледна с надежда към Конър, който кимна и постави ръка на задния си джоб.

Шефът отиде при него, без дори да погледне към Брад и му прошепна:

— Мисля, че ще предпочетете удобствата на видеоекрана „Сони“.

— Позна — отвърна Конър, подавайки му банкнота от сто долара.

— Така си и мислех — усмихна се главният готвач.

Конър не каза нищо, когато дебелакът пъхна парите в джоба си, точно както бе предсказал Пъг. Този човек си бе заслужил всеки цент от хонорара си.

 

 

— Изобщо не трябваше да го каня — изръмжа Том Лоурънс, докато се качваше на хеликоптера, за да отиде на стадиона.

— Имам чувството, че проблемите ни няма скоро да свършат — каза Анди Лойд и закопча предпазния си колан.

— Защо? Какво още може да се обърка? — попита Лоурънс, докато перките на хеликоптера започнаха да се завъртат.

— Има още две обществени прояви преди Жеримски да се завърне в Русия, и бих се обзаложил, че Фицджералд ще ни чака на една от тях.

— Тази вечер едва ли ще има проблем — каза Лоурънс. — Посланик Петровски многократно е казвал на тайните служби, че неговите хора са способни да защитят собствения си президент. Във всеки случай, кой би поел такъв риск с толкова много агенти наоколо?

— Обикновените закони не важат за Фицджералд — отговори Лойд.

Президентът погледна към руското посолство.

— Почти е невъзможно да се проникне в сградата, да не говорим за излизането.

— Фицджералд няма да има подобни притеснения този следобед на стадиона с повече от осемдесет хиляди зрители — отбеляза Лойд. — На такова място ще му е лесно да се измъкне и избяга.

— Не забравяй, Анди, че съществува само неколкоминутен интервал, в който е възможно да възникнат проблеми. Дори тогава, всички в стадиона трябва да са преминали през магнитомера, така че няма начин да се прекара карфица, камо ли пушка.

— Смятате ли, че Фицджералд не го знае? — възрази Лойд, когато хеликоптерът се отправи на изток. — Не е късно да отложим тази част от програмата.

— Не — твърдо отсече Лоурънс. — Ако Клинтън е могъл да застане в центъра на стадиона в Атланта за церемонията по откриването на Олимпиадата, аз мога да направя същото във Вашингтон за футболния мач. По дяволите, Анди, живеем в демократична страна и няма да позволя живота ни да бъде диктуван по този начин. Не забравяй, че аз също ще съм там, ще поема същия риск като Жеримски.

— Съгласен съм, сър — подчерта Лойд. — Но ако Жеримски бъде убит, никой няма да ви похвали, че сте стояли до него, най-малко — Хелън Декстър. Тя първа ще изтъкне…

— Кой мислиш, че ще победи днес следобед? — прекъсна го президентът.

Лойд се усмихна на тактиката, често използвана от Лоурънс, когато не желаеше да продължи обсъждането на неприятна за него тема.

— Не зная, сър — отвърна той. — Но като видях колко хора от персонала ми се опитаха да се напъхат в първите коли, просто бях изненадан, че толкова много почитатели на „Редскинс“ работят в Белия дом.

— Някои от тях може да са били привърженици на „Пакърс“ — коментира Лоурънс.

Той отвори папка на скута си и започна да изучава кратките бележки за гостите, с които щеше да се срещне на стадиона.

 

 

— Моля за внимание! — изрече главният готвач.

Конър се престори, че слуша внимателно.

— Агентите от тайните служби закусват в десет часа и обядват — с кока-кола, сандвичи и каквото друго пожелаят — в началото на мача. Първото, което трябва да направите, е да вземете бяла престилка и шапка с емблема на „Редскинс“ — в противен случай няма да ви пуснат да влезете повторно. Сетне се качвате на асансьора до седмо ниво и ме чакате да подредя храната в товарния асансьор. Натискате бутона от лявата страна — продължи той, сякаш говореше на десетгодишно дете, — и храната ще пристигне при вас след минута.

Конър знаеше, че са необходими четиридесет и седем секунди на асансьора да отиде от сутерена до седмо ниво. Но имаше още две нива — второто (където се намираха клубните места) и петото (ложите за представителите на изпълнителната власт) — които също имаха достъп до товарния асансьор. Можеше да се наложи да изчака, докато поръчките им бъдат изпълнени, което би отнело около три минути.

— Щом пристигне поръчката ви, отнасяте таблата на офицера вътре в „Джъмбо Трон“, в източния край на игрището. Ще видите врата с надпис „Вход забранен“ надолу по пътеката от лявата ви страна. — „Тридесет и седем стъпки“, припомни си Конър. — Има ключ. Преминавате през вратата и тръгвате надолу по една покрита пътека, докато не стигнете задния вход на екрана.

„Седемдесет метра“, помисли си Конър. Когато играеше футбол, можеше да вземе разстоянието за около седем секунди.

Шефът продължаваше да му обяснява неща, които вече знаеше, Конър погледна към товарния асансьор. Бе шестдесет и три на шестдесет и седем сантиметра и вътре ясно беше напечатано: „Максимално позволено тегло 75 килограма“. Конър тежеше сто и пет, така че се надяваше конструкторът да е предвидил няколко килограма в повече. Съществуваха още два проблема — нямаше как да изпробва асансьора, и не можеше да направи нищо, ако той спре на второ или пето ниво, докато слиза с него.

— Щом стигнете до вратата на „Джъмбо Трон“ — не спираше дебелакът — ще почукате и дежурният агент ще ви отключи и ще ви пусне вътре. След като му подадете таблата, можете да идете в задната част на стадиона и да гледате първото полувреме. През паузата отивате и взимате таблата, и я донасяте до асансьора. Натискате зеления бутон и таблата ще слезе в сутерена. Тогава ви разрешавам да гледате останалата част от мача. Схванахте ли всичко, Дейв?

Конър се изкуши да каже: „Не, сър. Бихте ли били така добър да ми обясните всичко отначало, но по-бавно?“.

— Да, сър.

— Имате ли някакви въпроси?

— Не, сър.

— Добре. Ако офицерът се държи добре с вас, ще му изпратя стек след полувремето. Когато всичко приключи, елате при мен, за да получите парите си. Петдесет долара. — Той намигна.

Пъг бе обяснил, че сериозните фенове не си взимали парите, ако искат отново да получат работата.

— Обикновено — бе му казал той, — щом шефът спомене думата „пари“, само намигнат.

Конър нямаше намерение да вземе петдесетте долара или някога да се върне на стадиона. Той намигна.

 

 

— Защо Лоурънс отива до стадиона с хеликоптер, а аз съм се напъхал на задната седалка в тази кола? — попита сърдито Жеримски, когато автоколоната от девет лимузини излезе през портите на посолството.

— Той трябва да е сигурен, че ще бъде там преди вас — отвърна Титов. — Иска да бъде представен на всички гости, за да може когато вие пристигнете, да създаде впечатление, че познава всички от години.

— Що за начин да ръководиш страна! — възкликна Жеримски. — Не че този следобед е толкова важен.

Той замълча за миг.

— Знаеш ли, видях пушката на Фицджералд, с която е възнамерявал да ме убие — изрече той накрая. Титов бе изненадан. — Използва същия модел, който ЦРУ му подхвърли в Петербург. Но с известни подобрения.

Той бръкна в джоба на сакото си.

— Какво мислиш за това? — попита, изваждайки нещо, което приличаше на извит пирон.

Титов поклати глава:

— Нямам представа.

— Това е ударникът на „Ремингтон 700“ — осведоми го Жеримски. — Така че дори можем да му позволим да дръпне спусъка, преди бодигардовете да го надупчат.

Той разгледа ударника внимателно.

— Смятам да го сложа върху поставка на бюрото си в Кремъл. — Пусна парчето метал в джоба си. — Речта, която ще произнеса тази вечер, дадена ли е на пресата?

— Да, господин президент — отговори незабавно Титов. — Пълна е с обичайните баналности. Можете да бъдете сигурен, че нито дума от нея няма да бъде отпечатана.

— А какво става със „спонтанната ми реакция“, след като Фицджералд бъде убит?

— Също е тук, господин президент.

— Добре. Прочети ми нещо от нея — помоли Жеримски, облягайки се назад.

Титов извади една папка от куфарчето до себе си и започна да чете изписан на ръка лист: „В деня на моето избиране президентът Лоурънс ми се обади по телефона в Кремъл и ме покани лично да посетя страната му. Приех поканата с искрена радост. Но какво се случи? Протегнатата ми ръка не бе посрещаната с маслинена клонка, а с пушка, насочена право в сърцето ми. И то къде? В посолството на моята страна. Сега разбирам, че спусъкът бе дръпнат от офицер на ЦРУ. Ако не беше моят късмет…“.

— Бивш офицер — прекъсна го Жеримски.

— Реших, че е по-благоразумно — обясни Титов, вдигайки поглед от бележките си, — да направите подобна грешка, дори да я повторите. По този начин никой няма да предположи, че винаги сте знаели какво става. В Америка имат манията да виждат навсякъде заговори.

— С удоволствие бих разпалил параноята им — заяви Жеримски. — Дълго след като Лоурънс бъде свален от поста си, аз искам американците да пишат множество дебели книги за моята роля в разрива на отношенията между двете страни. Управлението на Лоурънс ще се споменава като бележка под линия, когато се пише историята за възкресяването на руската империя през моето президентство.

Той се усмихна на Титов.

— И след като постигна това, няма повече да се говори за избори, защото ще остана на власт до мига, в който умра.

 

 

Конър погледна часовника си. Бе девет петдесет и шест. Натисна бутона на асансьора и веднага чу шума на машината, която бавно пое от седмо ниво.

Оставаха още тридесет и четири минути, преди стадионът да започне да се пълни, макар Конър да знаеше, че ще измине известно време, докато тълпата премине през тридесетте магнитомери и другите проверки. Но той се придържаше към стриктната си програма повече от всеки друг на стадиона. Четиридесет и седем секунди по-късно той взе таблата и натисна бутона, за да извести на персонала в сутерена, че я е получил. Конър премина бързо по коридора на седмия етаж, покрай свързващата платформа, и стигна до вратата с надпис „Вход забранен“. Държеше таблата с една ръка, а с другата превъртя ключа и се вмъкна вътре. Сетне включи осветлението и закрачи по закритата алея към задния вход на видеоекрана. Отново хвърли поглед към часовника си — осемдесет и три секунди. Твърде много, но от друга страна, тъй като последният път ще бъде без поднос, ще е възможно да завърши цялото упражнение, от покрива до сутерена за по-малко от две минути. Ако всичко върви по плана, щеше да е извън стадиона и на път към летището, преди да блокират пътищата.

Конър почука на вратата. След няколко секунди отвори висок, едър мъж, силуетът му се очертаваше в правоъгълника от светлина.

— Донесох ви закуската — усмихна се сърдечно Конър.

— Чудесно — отвърна снайперистът. — Защо не влезете да ми правите компания?

Той взе сандвич с пастърма от таблата и Конър го последва по тясната платформа от стомана зад огромния екран, съставен от 786 телевизора. Агентът от тайните служби седна и захапа сандвича си. Конър крадешком огледа внимателно пушката му.

Видеоекранът бе на три етажа, един над платформата и един под нея. Конър постави таблата до офицера, седнал по средата на стъпалата, водещи към долната рампа. Агентът се интересуваше много повече от диетичната си кола, отколкото от шарещия поглед на Конър.

— Впрочем — обади се той — казвам се Арни Купър.

— Дейв Кринкъл — представи се Конър.

— Е, колко трябваше да платиш за привилегията да прекараш следобеда с мен? — попита усмихнато Арни.

 

 

Хеликоптерът се приземи на летището в североизточната част на стадиона и една лимузина плавно се приближи, преди стълбичката да докосне земята. Лоурънс и Лойд се появиха, президентът се обърна да помаха на събиращата се тълпа, а после седна в очакващата го кола. Изминаха четиристотинте метра до стадиона за по-малко от минута, прелитайки през постовете, без да спират. Джон Кент Куке, президентът на „Редскинс“, ги очакваше на входа на стадиона, за да ги поздрави.

— Това е голяма чест, сър — благодари той, когато Лоурънс излезе от лимузината.

— Радвам се да те видя, Джон — отговори президентът, поемайки ръката на слабия посивял мъж.

Куке поведе госта си към частния асансьор.

— Наистина ли вярвате, че „Редскинс“ могат да победят, Джон? — попита направо Лоурънс.

— Е, това е въпрос с повишена трудност, какъвто би трябвало да очаквам от политик — отбеляза Куке, щом влязоха в асансьора. — Всички знаят, че сте голям привърженик на „Пакърс“. Но съм готов да отговоря на въпроса ви. Да, сър, „Редскинс“ ще победят.

— „Вашингтон поуст“ не е съгласен с вас — подразни го президентът, докато вратите на асансьора се отваряха.

— Сигурен съм, че вие сте последният човек, който вярва на всичко, което пишат в „Поуст“, господин президент — възрази Куке.

Двамата се засмяха и той поведе Лоурънс към ложата му — голяма, удобна стая, разположена над петдесетметровата линия, с идеален изглед към цялото игрище.

— Господин президент, искам да ви представя един-двама от хората, които направиха „Редскинс“ най-добрия футболен отбор в Америка. Нека започна със съпругата си Рита.

— Приятно ми е да се запознаем, Рита. — Лоурънс й подаде ръка. — И поздравления за вашия триумф на Националния благотворителен бал. Казаха ми, че са събрали рекордна сума под вашето председателство.

Господин Куке грейна от гордост и удоволствие.

Лоурънс успя да си припомни подходящ факт или анекдот за всеки от хората, които му бяха представени, включително и за дребния възрастен мъж във фланелка на „Редскинс“, който едва ли бе бивш играч на отбора.

— Това е Пъг Уошър — постави ръка на рамото му Джон Кент Куке. — Сега той е…

— … единственият мъж в залата на славата, който не е изиграл нито един мач — довърши президентът.

По лицето на Пъг разцъфна усмивка.

— Бе ми казано, че знаете повече за историята на отбора от всеки друг.

Пъг мислено си обеща никога да не гласува отново за републиканците.

— Кажи ми, Пъг, когато „Пакърс“ играха срещу „Редскинс“, какви бяха точките на Винс Ломбарди за сезона, когато беше треньор на „Пакърс“, в сравнение с годината, в която бе с „Редскинс“?

— „Пакърс“ — 459, „Редскинс“ — 435 — усмихна се печално Пъг.

— Точно както си мислех — той не би трябвало никога да напуска „Пакърс“ — отбеляза президентът, потупвайки Пъг по гърба.

— Знаете ли, господин президент — обади се Куке. — Никога не съм успявал да задам въпрос относно „Редскинс“, на който Пъг да не може да отговори.

— Имало ли е въпрос, който някога да те е затруднил, Пъг? — попита президентът, обръщайки се отново към самоходната енциклопедия.

— Постоянно се опитват, господин президент — отвърна Пъг. — Вчера например, един мъж…

Преди Пъг да завърши изречението, Анди Лойд докосна лакътя на Лоурънс.

— Извинете, че ви прекъсвам, сър, но току-що ни информираха, че президентът Жеримски след пет минути ще бъде на стадиона. Тръгнете заедно с господин Куке към североизточния вход, за да го посрещнете там навреме.

— Да, разбира се — прие Лоурънс. Той се обърна към Пъг: — Ще продължим разговора си веднага щом се върна.

Пъг кимна, когато президентът и антуражът му излязоха от ложата, за да посрещнат Жеримски.

 

 

— Тук е доста тясно — извика Конър, опитвайки се да надвие шума от големия вентилатор на тавана.

— Така е — кресна Арни, допивайки диетичната си кола. — Но такъв ми е занаятът.

— Очаквате ли някакви неприятности днес?

— Не, всъщност не. Разбира се, ще сме в пълна готовност, щом двамата президенти излязат на игрището, но това ще продължи само осем минути. Въпреки че, ако зависи от капитан Брайтуайт, той не би позволил на нито един от тях да напуска ложата, докато не стане време да си тръгнат.

Конър кимна и зададе няколко по-незначителни въпроса, вслушвайки се внимателно в бруклинския акцент на Арни, като се стараеше специално да запомни изразите, които агентът постоянно използваше.

Когато Арни захапа парче шоколадов кейк, Конър погледна през процепа между въртящите се рекламни табла. Повечето офицери от тайните служби на стадиона също закусваха. Той се загледа към осветителната кула зад западната зона. Там бе Брад, слушайки напрегнато думите на един офицер, който сочеше към ложата на собственика на отбора. Точно от такъв младеж се нуждаеха службите, помисли си Конър. Той отново погледна към Арни.

— Ще се видим пак в началото на мача. Искаш ли още сандвичи, кейк и кола?

— Да, звучи чудесно. Но не ми носи много от кейка. Нямам нищо против жена ми да ми повтаря, че съм напълнял, но напоследък и в работата също ме критикуваха.

Писък на сирена информира персонала на стадиона, че е десет и половина и вратите скоро ще бъдат отворени. Запалянковците започнаха да нахлуват. Повечето от тях се отправиха към местата си. Конър постави празната кутийка от кола и пластмасовото съдче на таблата.

— Ще се върна с обяда ти, щом мачът започне.

— Добре — отвърна Арни и насочи бинокъла си към тълпата под него. — Но не чукай на вратата, преди двамата президенти да се върнат в ложата. На никого не е позволено да бъде тук, докато те са на игрището.

— Разбирам — съгласи се Конър, поглеждайки пушката на Арни за последен път.

Вече се бе отправил към вратата, когато се чу глас по радиостанцията:

— „Херкулес 3“.

Арни извади радиото, защипано отзад на колана му, натисна един бутон и изрече:

— „Херкулес 3“, говорете.

Конър се забави на вратата.

— Няма нищо за докладване, капитан Брайтуайт. Тъкмо се канех да огледам западната трибуна.

— Добре. Докладвай, ако забележиш нещо подозрително.

— Да, шефе — лаконично отвърна Арни и отново защипа радиото на колана си.

Конър тихо излезе на закритата пътека, затвори вратата зад себе си и остави празната кутийка от кола на стъпалото.

Погледна часовника си, сетне тръгна бързо надолу по пътеката и отключи вратата в края й. Откритото пространство гъмжеше от запалянковци, които търсеха местата си. Щом стигна до шахтата на асансьора, той отново погледна часовника си. Петдесет и четири секунди. В решаващия момент трябваше да успее за по-малко от тридесет и пет секунди. Натисна бутона. Четиридесет и седем секунди по-късно товарният асансьор се появи пак. Очевидно никой от второто и петото ниво не беше го повикал. Остави таблата вътре и натисна бутона още веднъж. Асансьорът моментално се понесе надолу към сутерена.

Никой не обърна внимание на Конър, облечен с бяла престилка и с шапка на „Редскинс“, когато той се отправи към вратата с надпис „Вход забранен“. Вмъкна се вътре, заключи след себе си и тръгна безшумно обратно по тясната пътека, докато не се оказа на няколко метра от входа на „Джъмбо Трон“. Застина неподвижен, вглеждайки се в солидната стоманена решетка, поддържаща огромното съоръжение.

Конър стисна за миг парапета и коленичи. Наведе се напред, сграбчи гредата с две ръце и увисна във въздуха. Гледаше съсредоточено към екрана, който според архитектурния план бе на метър и осемдесет пред него. Разстоянието му се стори цял километър.

Виждаше една малка дръжка, но все още нямаше представа дали аварийният изход, който бе ясно маркиран на плановете, наистина съществува. Започна бавно да пълзи по гредата, като избягваше да гледа надолу. Земята под него изглеждаше отдалечена поне на два километра, въпреки че височината беше само пет метра.

Когато най-после се добра до края на гредата, той спусна краката си от двете й страни и се хвана здраво за нея сякаш яздеше кон. Екранът превключи от повторението на гол от последния мач на „Редскинс“ на реклама на спортни екипировки. Конър си пое дълбоко въздух, хвана дръжката и я дръпна. Капакът се плъзна назад, разкривайки очакваната квадратна дупка с размери 56 на 56 сантиметра. Конър бавно пропълзя вътре и затвори вратата.

Притиснат отвсякъде от метал, той съжали, че не е взел плътни ръкавици. Чувстваше се като попаднал в хладилник. Независимо от това, с всяка изминала минута ставаше все по-уверен, че ако трябва да се върне към първоначалния си план, никой не би могъл да открие къде се намира.

Лежа в очакване вътре в кухата стоманена греда на пет метра над земята повече от час и половина, без да може да помръдне, дори за да види колко е часът. Но някога във Виетнам бе прекарал десет дни сам в карцер, изправен в бамбукова клетка, потънал във вода до брадичката.

Нещо, което подозираше, че Арни никога не е преживявал.