Джефри Арчър
Професионалистът (6)

6.

Той нареди на шофьора си да го откара до Националната галерия.

Когато колата потегли от входа за персонала на Белия дом, дежурният офицер от тайните служби в будката на охраната отвори металната порта и махна с ръка. Колата зави по Стейт Плейс и четири минути по-късно спря пред източния вход на галерията.

Той слезе, прекоси застланата с каменни плочи пътека и се изкачи по стъпалата. Щом стигна до най-горното стъпало, се извърна назад, сякаш за да се полюбува на огромната статуя на Хенри Мур от другата страна на площада, а всъщност, за да провери дали не го следят. Не можеше да е сигурен, не беше професионалист.

Влезе в сградата и зави наляво към голямото мраморно стълбище, водещо към галериите на втория етаж, където бе прекарал много часове през младостта си. Огромните зали бяха пълни с ученици, нещо обичайно за утрините през работните дни. Когато влезе в зала 71 и видя познатите творби на Хомер, Белоуз и Хопър^[1], се почувства като у дома си — чувство, което никога не бе изпитвал в Белия дом. Тръгна към зала 66, за да се полюбува още веднъж на „В памет на Шоу и 54-ти Масачузетски полк“ от Огъстъс Сейнт-Годенс^[2].

Когато за първи път видя внушителната творба, стоя пред нея като омагьосан не по-малко от час. Но днес й отдели няколко мига.

Не можеше да устои да не спира пред изложените произведения. Това му отне още четвърт час преди да стигне до Ротондата в центъра на сградата. Бързо премина край статуята на Меркурий, спусна се надолу по стълбите, покрай библиотеката, затича се по още едни стълби надолу и пое през подземния проход, за да стигне до западното крило. Изкачвайки се нагоре по още едно стълбище, той премина под голям подвижен полилей на тавана, проправи си път през летящите врати навън от зданието и стъпи на каменната настилка отпред. Сега бе уверен, че никой не го е проследил. Скочи на задната седалка в първото такси пред колонката. Погледна през прозореца и видя колата и шофьора си в далечния край на площада.

— „Ей Ви“ на „Ню Йорк авеню“.

Таксито зави наляво по „Пенсилвания“, сетне се отправи на север по Шеста улица. Той се опита да подреди мислите си, благодарен, че шофьорът не го занимава с мнението си за правителството или президента.

Таксито зави наляво по „Ню Йорк авеню“ и намали скоростта. Той подаде банкнота от десет долара и още преди колата да е спряла, излезе на улицата и затвори вратата, без да чака рестото.

Премина под червено-зелено-бяла тента, която не оставяше съмнения за италианския произход на собственика, и бутна вратата. Необходими бяха няколко секунди, за да привикнат очите му към полумрака в заведението. С облекчение видя в далечния край на залата самотната фигура на човека, с когото трябваше да се срещне. Седеше пред малка маса и въртеше в ръцете си полупразна чаша с доматен сок. Добре изгладеният му костюм не подсказваше с нищо, че е безработен. Въпреки че мъжът имаше атлетична фигура, преждевременно оплешивялата му глава го правеше да изглежда по-стар от посочената в досието му възраст. Очите им се срещнаха и човекът кимна. Той отиде до масата и седна срещу него.

— Казвам се Анди — започна той.

— Загадката, господин Лойд, е не кой сте, а защо началникът на президентския отдел „Кадри“ би искал да ме види — каза Крис Джаксън.

 

 

— А в каква област по-точно работите? — попита Стюарт Маккензи.

Меги погледна съпруга си, знаейки колко му е неприятно да го разпитват за професионалния му живот.

Конър разбра, че Тара не е предупредила младия, влюбен в нея мъж, да не обсъжда работата на баща й.

Не си спомняше да се е наслаждавал повече на някой обяд. Риба, уловена часове преди да бъде сервирана в малкото кафене на брега. Плодове, отглеждани очевидно без изкуствени торове. Искаше му се да се надява, че бирата се изнася и във Вашингтон. Конър отпи глътка, преди да се облегне и да се загледа в сърфистите на около сто метра пред тях. Съжаляваше, че не е открил този спорт преди двадесет години. Стюарт се бе учудил колко е добър бащата на Тара, когато го видя на сърфа за пръв път. Макар Конър да му каза, че тренира два-три пъти седмично, истината бе, че поне два-три пъти на ден се качваше върху дъската.

Въпреки че никой не можеше да бъде достатъчно добър за дъщеря му, Конър трябваше да признае, че през последните няколко дни се радва на компанията на младия адвокат.

— Аз съм в застрахователния бизнес — отвърна, тъй като смяташе, че дъщеря му е казала точно това на Стюарт.

— Да, Тара спомена, че сте старши служител, но не навлезе в подробности.

Конър се усмихна.

— Така е, защото съм специалист по отвличанията и откупите и имам същото отношение към доверието на клиентите си, каквото и ти като адвокат.

Чудеше се дали този отговор би възпрял младия австралиец да продължи темата. Не стана така.

— Изглежда много по-интересно от повечето мои тривиални случаи, по които давам съвети — каза Стюарт, очевидно очаквайки да изкопчи нещо повече.

— Деветдесет процента от това, което правя, е рутина и скука — каза Конър. — Всъщност подозирам, че имам много повече работа с документация, отколкото ти.

— Но аз не пътувам до Южна Африка.

Тара хвърли тревожен поглед към баща си. Страхуваше се да не се разсърди, че тази информация е стигнала до сравнително чужд човек. Но Конър не показа признаци на раздразнение.

— Да, трябва да призная, че работата ми има едно-две предимства.

— Ще нарушите ли тайната на клиента, ако ми разкажете един по-типичен случай?

Меги тъкмо се готвеше да се намеси с дежурна фраза, използвана многократно в миналото, когато Конър отговори на запитването:

— Компанията, за която работя, представя няколко клиента — корпорации с определени интереси в чужбина.

— Защо тези корпорации не използват компании от съответната държава? Сигурно местните фирми имат по-добър поглед върху нещата в страната.

— Кон — прекъсна разговора Меги, — мисля, че си изгорял. По-добре да се върнем в хотела, преди да заприличаш на варен рак.

Конър се развесели от неубедителната й намеса, та нали само преди половин час го бе накарала да си сложи шапка.

— Нещата никога не са толкова прости — обърна се той към младия адвокат. — Вземи например „Кока-Кола“, която, трябва да подчертая, не е наш клиент. Те имат офиси по цял свят, дават работа на десетки хиляди хора. Във всяка страна имат директори, повечето от които са семейни.

Меги не можеше да повярва, че Конър позволи разговорът да отиде толкова далеч. Те бързо се доближаваха до въпроса, който винаги спираше по-нататъшните запитвания.

— Но в Сидни имаме хора, квалифицирани да вършат подобна работа — възрази Стюарт, навеждайки се напред, за да сипе още кафе на Конър. — Все пак отвличането и откупите не е нещо непознато дори за Австралия.

— Благодаря — каза Конър.

Той отпи глътка кафе, докато обмисляше отговора си. Стюарт не се поколеба да го подложи на кръстосан разпит — като добър адвокат той търпеливо чакаше с надежда, че свидетелят ще направи непредпазливо изявление.

— Истината е, че никога не ме викат, освен ако нямат затруднения.

— Какви затруднения?

— Да кажем например, че компания, която ни е клиент, има големи инвестиции в държава, където престъпността е нещо обикновено. Да речем, че отвлекат председателя на тази компания, въпреки че е по-вероятно да похитят съпругата му, защото тя е охранявана далеч по-малко.

— Тогава се намествате вие, така ли?

— Не, не непременно. Все пак местната полиция обикновено има добър опит при справянето с подобни проблеми, пък и не обича външна намеса, особено когато идва от Щатите. Често не правя нещо повече от това, да отлетя за съответната страна и да проведа лично разследване. Ако съм посещавал тази част на света преди и съм си създал връзки с местната полиция, може да ги информирам, че съм там, но дори тогава изчаквам те да ме поканят да им сътруднича.

— Ами ако не го сторят? — запита Тара.

Стюарт се изненада, че тя очевидно никога не бе задавала този въпрос на баща си.

— Тогава се налага да извърша сам разследването — обясни Конър, — което прави случая особено опасен.

— Но ако полицията не постигне никакъв напредък, защо да не ви привлекат да им помогнете? Те сигурно знаят за вашия опит в тази област — каза Стюарт.

— Защото не е невероятно самата полиция да е въвлечена до известна степен.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза Тара.

— Възможно е местната полиция да взема част от откупа — предположи Стюарт, — така че не биха се зарадвали на външна намеса. Възможно е дори да смятат, че чуждестранната компания може да си позволи да го плати.

Конър кимна. Стана му ясно защо Стюарт е получил работа в една от най-престижните адвокатски кантори по криминални дела в Сидни.

— Какво предприемате, ако сметнете, че местната полиция е решила да вземе част от откупа? — попита младежът.

Тара съжали, че не бе предупредила Стюарт да не прекалява с въпросите, въпреки че вече бе разбрала — австралиецът няма представа кога прекалява.

— В такъв случай веднага започвам преговори с похитителите, защото, ако клиентът бъде убит, знам, че следствието ще бъде претупано и престъпниците едва ли ще бъдат заловени.

— А когато преговаряте, с какво започвате най-напред?

— Добре, нека допуснем, че похитителят иска милион долара — похитителите винаги искат кръгла сума, обикновено в американски долари. Аз съм професионалист, целта ми е да направя най-добрата възможна сделка. Най-важното е да се убедя, че отвлеченият служител на компанията няма да бъде наранен. Но никога не бих започнал преговори, ако имам подозрения, че клиентът ми може да бъде пуснат, без да се платят парите. Колкото по-голям е откупът, толкова по-вероятно е престъпникът да повтори операцията след няколко месеца. Понякога отвлича повторно същия човек.

— Колко често сте стигали до преговори?

— При около петдесет процента от случаите. Въпросът е да разбереш дали имаш работа с професионалист. Колкото повече удължаваш преговорите, толкова по-вероятно е аматьорите да се уплашат, че ще ги заловят. На всичкото отгоре след няколко дни те обикновено започват да харесват човека, когото са отвлекли, така че им е почти невъзможно да се придържат към първоначалния план. При обсадата на перуанското посолство например се стигна до куриоза заложници и терористи да си направят турнир по шах. Терористите победиха тогава.

Тримата се засмяха, което помогна на Меги да се поотпусне.

— Аматьорите или професионалистите изпращат отрязани уши по пощата? — попита Стюарт с горчива усмивка.

— За щастие не работя за компанията, която водеше преговорите в случая с внука на господин Гети. Но дори когато си имам работа с професионалист, знам, че картите в ръката ми ще са по-силни. — Конър не бе забелязал, че съпругата и дъщеря му бяха престанали да пият кафетата си.

— Моля продължавайте — подкани го Стюарт.

— По-голямата част от отвличанията са работа на сам човек, и, въпреки че почти винаги е професионален престъпник, възможно е да няма опит в преговорите. Професионалните престъпници най-често са самоуверени. Въобразяват си, че могат да се справят с всичко. Също като адвокат, който мисли, че може да отвори ресторант само защото се храни три пъти на ден.

Стюарт се усмихна.

— Какво правят, когато разберат, че няма да получат митичния милион?

— Мога да говоря само за собствения си опит — отвърна Конър. — Обикновено връчвам само половината от исканата сума — в употребявани банкноти. Само веднъж се съгласих да дам цялата. Но в своя защита трябва да кажа, че в този конкретен случай консулът и дори премиерът на острова бяха взели част от откупа.

— Колко от похитителите се измъкват?

— От моите случаи през последните седемнадесет години само трима, което прави грубо осем процента.

— Не е зле. А колко клиенти сте изпуснали?

Стюарт навлизаше в територия, където дори Меги не бе посмяла да проникне. Тя се размърда неспокойно на стола си.

— Ако загубиш клиент, компанията те подкрепя максимално — каза Конър и замълча за малко. — Но не позволява на никого да се провали два пъти.

Меги се надигна от мястото си, обърна се към Конър и заяви:

— Отивам да плувам. Някой иска ли да дойде с мен?

— Аз пък искам пак да се пусна със сърфа — обади се Тара, нетърпелива да помогне на майка си в прекъсването на разпита.

— Колко пъти падна сутринта? — попита Конър, комуто също започна да се струва, че разговорът отива твърде далеч.

— Десетина или повече — отвърна Тара. — Това беше най-лошото. — Тя посочи голяма синина на дясното бедро.

— Защо я остави да отиде толкова далеч, Стюарт? — запита Меги, сядайки отново, за да огледа синината отблизо.

— Само така можех да я спася като истински герой.

— Нека те предупредя, Стюарт. Тя ще кара добре сърф до края на седмицата и сигурно в крайна сметка тя ще те спасява — каза Конър, смеейки се.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Стюарт. — Но в момента, в който това стане, ще й покажа едни специални скокове.

Меги видимо побледня и бързо погледна към Конър.

— Не се тревожете, госпожо Фицджералд — веднага добави Стюарт. — Ще се върнете в Америка много преди това.

Всички замълчаха. Никой от тях не искаше да му се напомня за този факт.

Тара хвана младежа за ръка.

— Хайде, Супермен, време е да открием друга вълна, от която да ме спасиш.

Стюарт скочи. Обръщайки се към Конър, той каза:

— Когато отвлека дъщеря ви, няма да искам откуп и няма да се договарям за никаква валута, дори за американски долари.

Тара се изчерви.

— Хайде — настоя тя и младежите се затичаха надолу по брега към водата.

— За пръв път смятам, че няма да се опитвам да преговарям — обърна се Конър към Меги, протягайки се усмихнато.

— Той е приятен младеж — съгласи се Меги и го хвана за ръката. — Жалко, че не е ирландец.

— Можеше да е по-зле — отбеляза Конър и стана от стола. — Можеше да бъде англичанин.

Меги се усмихна, когато тръгнаха на разходка по брега.

— Знаеш ли, тя не се прибра до пет сутринта.

— Не ми казвай, че още стоиш будна цяла нощ, когато дъщеря ти е на среща — засмя се Конър.

— Говори по-тихо, Конър Фицджералд, и се опитай да не забравяш, че това е нашето единствено дете.

— Вече не е дете, Меги. Тя е жена и след по-малко от година ще стане доктор Фицджералд.

— И естествено ти не се притесняваш за нея.

— Знаеш, че не е вярно — отрече Конър и я прегърна. — Но ако нямаше връзка със Стюарт — което не е моя работа — то положението можеше да е по-лошо.

— Аз не спах с теб до деня, в който се оженихме, и дори след като ми казаха, че си изчезнал във Виетнам, никога не погледнах друг мъж. Макар че не ми липсваха предложения.

— Зная, скъпа — каза Конър, — но тогава вече си знаела, че съм незаменим.

Конър пусна жена си и побягна към вълните, стараейки се да си осигури преднина. Когато Меги все пак го настигна, беше останала без дъх.

— Диклан О’Кейси ми предложи брак много преди…

— Зная, скъпа — отвърна той, взирайки се в зелените очи и отмятайки кичур коса от челото й. — Не минава и ден, без да съм благодарен, че ме чака. Това ме крепеше, когато бях затворен в Нам. Това и мисълта за Тара.

Думите му напомниха на Меги за мъката, изпитана след всяко помятане, за ужаса при мисълта, че повече не може да има деца. Тя бе израснала в голямо семейство и искаше да има много деца. Никога нямаше да приеме простата философия на майка си — че такава е Божията воля.

Докато Конър бе във Виетнам, тя прекара много щастливи часове с Тара. Но в мига, в който той се върна, малката госпожица му подари сърцето си и въпреки че обичаше много дъщеря си, Меги знаеше, че никога няма да се радва на такава близост, каквато Тара имаше с баща си.

Когато Конър постъпи в „Мериленд иншурънс“, Меги бе озадачена. Смяташе, че Конър ще работи подобно на баща си като блюстител на закона. По-късно той й обясни за кого всъщност ще работи. Без да навлиза в подробности, подчерта значението да си НОП (Неофициален офицер под прикритие). Тя пазеше тайната му вярно вече толкова години. Понякога й бе неудобно, че не може да обсъжда работата на съпруга си с приятели и колеги. Утешаваше се, че съпрузите на някои жени говорят безкрай за проблемите си в службата, с което досаждат на всички. Такъв беше техният необикновен живот, който искаха да запазят в тайна.

Всичко, за което Меги мечтаеше, бе един ден дъщеря й да срещне някого, готов да чака на пейка в парка цяла нощ, само за да види как тя дърпа завесата.

 

 

Джаксън запали цигара и внимателно заслуша всяка дума на мъжа от Белия дом. Нито веднъж не направи опит да го прекъсне.

Когато свърши с предварително подготвената си реч, Лойд отпи от чашата с минерална вода и зачака първия въпрос на бившия заместник-директор на ЦРУ.

Джаксън загаси цигарата.

— Мога ли да попитам защо смятате, че съм най-подходящият човек за задачата?

Лойд не бе изненадан. Вече бе решил, че ако Джаксън зададе точно този въпрос, просто да му каже истината.

— Знаем, че сте напуснали поста си в ЦРУ поради различия в мненията — той наблегна на последните думи — с Хелън Декстър. Факт е, че досието ви е образцово, дори сте бил смятан за неин заместник. Но след като сте се оттеглили по причини, които са малко странни, не вярвам, че ще успеете да си намерите работа, достойна за опита ви. Подозирам, че Декстър също има нещо общо с това.

— Нужно е само едно телефонно обаждане — каза Джаксън, — разбира се, неофициално, и неочаквано откриваш, че си махнат от списъците на одобрените кандидати. Винаги съм внимавал да не говоря лошо за работодателите си, но за Хелън Декстър с голямо удоволствие ще направя изключение.

Той запали друга цигара.

— Разбирате ли, Декстър смята, че Том Лоурънс е вторият човек в Америка, докато тя е истинската защитничка на вярата, последният бастион на нацията. За нея избраните политици не са нищо повече от временно затруднение, което рано или късно ще бъде премахнато от гласоподавателите.

— Президентът неведнъж е имал възможност да осъзнае това — разпалено каза Лойд.

— Президентите идват и си отиват, господин Лойд. Обзалагам се, че вашият шеф е човешко същество като нас и следователно може да бъде сигурен, че има досие при Декстър, което тя пълни с материали, за да докаже, че Лоурънс не е достатъчно квалифициран за втори мандат. Впрочем тя има почти толкова дебело досие и за вас.

— Тогава ние трябва да започнем да създаваме наше собствено досие, господин Джаксън, и не мога да се сетя за някого по-подходящ от вас, който да изпълни задачата.

— Откъде искате да започна?

— Разследвайте кой стои зад убийството на Рикардо Гусман в Богота миналия месец — каза Лойд. — Имаме причини да смятаме, че ЦРУ е замесено, пряко или не.

— Без знанието на президента? — възкликна невярващо Джаксън.

Лойд кимна, извади папка от чантата си и я плъзна по масичката. Джаксън я отвори.

— Не бързайте — предупреди Лойд, — защото ще трябва да запомните всичко.

Джаксън започна да си прави бележки, дори преди да прочете до края първата страница.

— Ако предположим, че убиецът е един, ще е почти невъзможно да се сдобием с информация. Този вид убийци не оставят следи. — Джаксън замълча. — От друга страна, ако е човек на ЦРУ, Декстър има преднина от десет дни. Вероятно вече е затворила всички пътища, които водят към убийството, освен…

— Освен какво? — попита Лойд.

— Не съм единственият, който се е сблъсквал с тази жена години наред. Възможно е да има подставено лице в Богота, което… — Той млъкна. — С колко време разполагам?

— Новият президент на Колумбия ще направи официално посещение във Вашингтон след три седмици. Добре ще е да разполагаме с нещо дотогава.

— Имам чувството, че доброто старо време се връща — каза Джаксън и загаси цигарата си. — Като прибавим и удоволствието, че Декстър официално е от другата страна на барикадата.

Той запали друга цигара.

— С кого ще работя?

— Формално сте на свободна практика, но иначе ще работите с мен. Ще ви се заплаща същата сума, каквато получавахте в ЦРУ. Тя ще постъпва в сметката ви всеки месец, въпреки че по очевидни причини името ви няма да се появява в счетоводните книги. Аз ще се свържа с вас, когато е необходимо…

— Не, няма да стане така, господин Лойд — възрази Джаксън. — Аз ще се свържа с вас, когато има нещо, което си заслужава да бъде докладвано. Двупосочната връзка само увеличава вероятността някой да ни разкрие. Всичко, от което се нуждая, е телефон, който не може да бъде подслушван.

Лойд написа седем цифри на салфетката.

— Този телефон е директен, прескача дори секретарката ми. След полунощ автоматично прехвърля разговорите у дома. Можете да ми се обаждате по всяко време. Не бива да се притеснявате за часовата разлика, когато сте в чужбина, нямам нищо против да ме събудите.

— Това е добре — промърмори Джаксън. — Защото не смятам, че Хелън Декстър изобщо някога спи.

Лойд се усмихна.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Когато си тръгнете, завийте надясно и после още веднъж завийте надясно. Не поглеждайте назад и не взимайте такси, докато не изминете поне четири пресечки. От сега нататък ще ви се наложи да мислите като Декстър. Не забравяйте, че тя е в този бранш от тридесет години. Познавам само един човек, който е по-добър от нея.

— Надявам се това да сте вие — каза Лойд.

— Страхувам се, че не е така.

— Само не ми казвайте, че работи за Декстър.

— Въпреки че е най-добрият ми приятел, ако Декстър му заповяда да ме убие, няма застрахователна компания в града, която би приела моята полица за живот. Ако очаквате да се справя с тях двамата, по-добре вярвайте, че не съм остарял през последните осем месеца.

Двамата мъже се изправиха.

— Довиждане, господин Лойд — промълви Джаксън, когато си подадоха ръце. — Съжалявам, че това е първата и последната ни среща.

— Но аз мислех, че сме се договорили — започна Лойд, вглеждайки се тревожно в новия си служител.

— Да работим заедно, а не да се срещаме, господин Лойд. Разбирате ли, Декстър не би сметнала, че две срещи са просто съвпадение.

Лойд кимна.

— Ще очаквам новини от вас.

— И, господин Лойд — продължи Джаксън, — не посещавайте отново Националната галерия, освен ако наистина не желаете да разгледате картините.

Лойд се намръщи.

— Защо?

— Защото полузаспалият пазач в зала 71 е поставен там един ден преди нашата среща. Всичко е в папката ми. Вие ходите веднъж седмично. Все още ли Хопър е любимият ви художник?

Устата на Лойд пресъхна.

— Тогава Декстър вече знае за тази среща?

— Не — успокои го Джаксън, — този път имахте късмет. Днес е почивният ден на пазача.

 

 

Въпреки че Конър бе виждал дъщеря си да плаче много пъти, заради порязан крак, наранено самолюбие или просто затова, че нещо не е станало както желае, този път бе много по-различно. Докато тя се бе вкопчила в Стюарт, той се преструваше, че е погълнат от бестселърите, наредени на лавицата в книжарницата, и размишляваше за най-хубавата ваканция в живота си досега. Бе напълнял с няколко килограма и се бе научил да кара сърф. Беше много горд от този факт, въпреки многобройните си падания. През изминалите две седмици бе започнал да харесва и да уважава Стюарт. А Меги бе престанала да му напомня всяка сутрин, че Тара не е спала в стаята си през нощта. Очевидно това беше неохотното потвърждение на одобрението на жена му.

Конър взе „Сидни Морнинг Хералд“ от стойката за вестници. Разгледа страниците, прочитайки само заглавията, докато не стигна до рубриката „Международни новини“. Хвърли поглед към Меги — тя плащаше някакви сувенири, които никога нямаше да наредят у дома си, нито да подарят, и които несъмнено щяха да бъдат използвани за коледната разпродажба на отец Греъм.

Конър отново се върна към вестника. „Съкрушителна изборна победа за Херера в Колумбия“ бе заглавието над три колони в долната част на страницата. Той прочете за безспорната победа на Херера над Националната партия след смъртта на Гусман в навечерието на изборите. Херера, пишеше в статията, планира посещение в Щатите в близко бъдеще, за да обсъди проблемите, пред които е изправена Колумбия напоследък. Сред темите най-наболял… доминираше…

— Смяташ ли, че Джоан ще хареса това?

Конър погледна жена си, която държеше графика на Кен Дон, изобразяваща пристанището на Сидни.

— Бих казал, че е малко модернистично.

— Тогава ще трябва да й взема нещо друго от безмитния магазин, преди да се качим в самолета.

— Последно повикване за полет 816 на „Юнайтид Еъруейс“ за Лос Анджелис — прокънтя глас из летището. — Всички, които не са се качили на самолета, моля незабавно да се отправят към изход 27.

Конър и Меги се насочиха към голямата табела над входа за заминаващи, като се стараеха да стоят на разстояние от Тара и Стюарт, които така се притискаха един в друг, че изглеждаха като странно трикрако същество. След проверката на паспортите, Конър поизостана, а Меги продължи към залата за заминаващи, за да предупреди служителя на изхода, че последните двама пътници ще дойдат всеки момент.

Когато Тара неохотно се появи зад ъгъла миг по-късно, Конър нежно я прегърна през раменете.

— Зная, че не е голяма утеха, но майка ти и аз смятаме, че той е… — Конър се поколеба.

— Зная — изрече тя, ридаейки. — Веднага щом се върна в Станфорд, ще попитам дали е възможно да завърша дисертацията си в Университета на Сидни.

Конър забеляза жена си да говори със стюардесата до вратата на самолета.

— Да не се страхува от полета? — прошепна стюардесата на Меги, когато видя момичето да плаче.

— Не. Просто остави нещо, което на митницата не й позволиха да вземе със себе си.

 

 

Меги спа почти през целия четиринадесетчасов полет от Сидни до Лос Анджелис. Тара често й се чудеше как успява. Самата тя никога не можеше да заспи по време на полет, колкото и хапчета да вземеше. Здраво стискаше ръката на баща си. Той й се усмихна, но не каза нищо.

Тара отвърна на усмивката му. Откакто се помнеше, той бе центърът на нейния свят. Никога не бе мислила, че може да срещне мъж, който да заеме мястото му, а сега, когато наистина го бе намерила, с облекчение откри каква поддръжка й оказваше баща й. Майка й създаваше неизмеримо повече проблеми.

Тара знаеше, че ако майка й можеше да й се наложи по някакъв начин, тя все още щеше да е девственица и все още щеше да живее у дома. В единадесети клас Тара бе престанала да вярва, че ако целунеш момче, ще забременееш. Научи го, когато нейна съученичка й даде поомачкана книжка със заглавие „Радостта от секса“. Всяка вечер, свита под одеялото с фенерче в ръка, Тара прелистваше страниците.

Но едва след завършването на „Стоун Ридж“ тя загуби девствеността си — и ако останалите от класа й казваха истината, то тя беше последната. Тара бе заминала с родителите си на дълго обещаваното посещение в родното място на прадядо й. Бе се влюбила в Ирландия и хората й в мига, в който се приземиха в Дъблин. Докато вечеряха в хотела още първия ден, тя каза на баща си, че не може да разбере защо толкова много ирландци напускат родината си и емигрират.

Младият сервитьор, който ги обслужваше, погледна към нея и изрецитира:

— Ирландия е вечно недоволна.

Ти казваш туй? Душата ти е болна.

Ирландия щастлива ще е веч,

когато служим й с перо и меч.

— Уолтър Савидж Ландор — изчурулика Меги. — Но знаете ли следващия куплет?

Сервитьорът се поклони.

— „Тара стана толкова висока…“ — започна той.

Тара се изчерви, а Конър избухна в смях. Сервитьорът ги погледна объркан.

— Така се казвам — обясни Тара.

Младежът отново се поклони, преди да отнесе чиниите. Докато баща й уреждаше сметката, а майка й си взимаше палтото, сервитьорът покани Тара на едно питие в „Галахър“, след като свърши смяната му. Тя с удоволствие се съгласи.

Прекара следващите няколко часа, гледайки стари филми в стаята си, преди да се измъкне по стълбите в полунощ. „Галахър“ бе само на неколкостотин метра надолу по пътя и когато Тара влезе, видя Лайм да я чака до бара. Тя не бе изненадана от факта, че той работи като сервитьор през ваканцията, а иначе е студент последна година в колежа „Тринити“, където изучава ирландски поети. Лайм остана учуден и същевременно възхитен, че тя може да цитира Йейтс, Джойс, Уайлд и Синдж^[3] толкова добре.

Когато я изпрати до стаята й няколко часа по-късно, той я целуна нежно по устните и попита:

— Колко време ще останеш в Дъблин?

— Още два дни — отвърна тя.

— Тогава да не губим нито миг.

След три нощи, през които тя почти не спа, Тара замина за родното място на Оскар в Килкени, чувствайки се достатъчно опитна да добави една-две бележки под линия в „Радостта от секса“.

На тръгване Лайм донесе саковете им до наетата кола, Конър му даде голям бакшиш и му благодари, а Тара се изчерви.

През втората година от следването си в Станфорд, Тара имаше нещо подобно на връзка с един студент по медицина. Но щом той предложи да се оженят, тя осъзна, че не иска да прекара остатъка от живота си с него. По отношение на Стюарт не й бе необходим толкова дълъг срок, за да стигне до точно обратното заключение.

Те се запознаха, след като връхлетяха един върху друг. Грешката бе нейна — не видя, че бе пресякла неговия път, докато той се спускаше по голяма вълна. Сблъсъкът бе неминуем. Стюарт я извади от водата и Тара очакваше да й се скара, че не е внимавала.

Той обаче се усмихна и каза:

— В бъдеще се опитай да избягваш големите вълни.

Тя повтори номера още същия следобед, но този път умишлено, и той го разбра.

Стюарт се засмя и каза:

— Не ми оставяш голям избор. Или трябва да започна да ти давам уроци, или да отидем да пием кафе. Иначе следващата ни среща може да бъде в местната болница. Какво предпочиташ?

— Нека започнем с кафето.

Тара бе пожелала Стюарт още същата нощ, но се въздържа. Десет дни по-късно, когато трябваше да си тръгне, й се искаше да не бе го карала да чака три дни. До края на седмицата…

— Говори вашият капитан. Започваме спускането към Лос Анджелис.

Меги се събуди стреснато, потърка очи и се усмихна на дъщеря си.

— Заспала ли съм? — попита тя.

— Не преди самолета да излети — отвърна Тара.

След като взеха багажа си, Тара се сбогува с родителите си и тръгна да открие своя свързващ полет със Сан Франциско. Когато изчезна в тълпата, Конър каза на Меги:

— Няма да се учудя, ако вземе първия самолет обратно към Сидни.

Меги кимна.

Отправиха се към залата на вътрешни линии и се качиха на борда на самолета. Този път Меги заспа дори преди да завърши видеофилма за предпазните мерки. Докато летяха над Щатите, Конър се опита да не мисли за Тара и Стюарт, а да се концентрира върху това, което трябва да свърши, когато пристигнат във Вашингтон. След три месеца щяха да го отпишат от списъка на действащите офицери, а все още нямаше представа в кой отдел ще го преместят. Страхуваше се, че ще му предложат чиновническа работа в централата, например да изнася лекции пред младите офицери под прикритие, да споделя опита си с тях. Вече бе предупредил Джоан, че ще напусне, ако не му предложат нещо по-интересно. Не беше създаден за учител.

През последната година се говореше за повишение, но това беше преди шефът му необяснимо да напусне. Въпреки двадесет и осем годишната си служба и няколкото похвали, Конър бе наясно, че след като Крис Джаксън вече не е на работа, неговото собствено бъдеще едва ли ще се окаже толкова сигурно, колкото си бе представял.