Джефри Арчър
Професионалистът (20)

20.

Веднъж Марк Твен бе казал за свой приятел: „Щом не се появява навреме, със сигурност е мъртъв“. След като стана и мина четири часът, Меги започна да гледа часовника си на всеки няколко минути. Към четири и половина взе да се чуди дали не е била твърде сънена, когато Джоан й се обади. Може би не бе разбрала правилно думите й.

В пет часа Меги реши, че е време да позвъни на Джоан вкъщи. Никой не отговори. Набра номера в колата й и чу съобщение: „Този номер временно е изключен. Моля обадете се по-късно“.

Меги започна да крачи нервно около кухненската маса, сигурна, че Джоан има новини за Конър. Беше нещо важно, иначе Джоан не би я събудила в два през нощта. Дали не се е свързал с нея? Или бе научила къде е той? Може би бе съобщил кога се прибира? Около шест Меги реши, че въпросът не търпи отлагане. Включи телевизора, за да свери часовника си. На екрана се появи лицето на Чарли Гибсън: „През следващия час ще говорим за коледната украса, с която могат да се справят дори децата. Но най-напред да чуем Кевин Нюман със сутрешните новини“.

Меги се въртеше из кухнята, докато Ан Комптън предсказваше, че законопроектът за съкращаване на ядреното, химическото, биологичното и конвенционалното въоръжение вероятно ще бъде отхвърлен от Сената, тъй като Жеримски е избран за президент на Русия.

Меги се замисли дали да не наруши правилата, които бе спазвала цял живот, и да не се обади на Джоан в Лангли, когато под образа на Кен Нюман се появи надпис: „На «Джордж Вашингтон паркуей» стана катастрофа между камион с пясък и фолксваген — шофьорът на колата вероятно се е удавил. Подробности очаквайте в «Новини от мястото на събитието» в 6:30 часа“. Думите преминаха през екрана и изчезнаха.

Меги се опита да изяде купичка овесени ядки с мляко, докато продължаваше сутрешният бюлетин. На екрана се появи Анди Лойд и информира, че президентът Жеримски ще направи официално посещение във Вашингтон точно преди Коледа. „Президентът приветства тази новина, заяви един репортер, и се надява, че визитата ще убеди Сената в желанието на новия руски президент на Русия да остане в приятелски отношения с Америка. Лидерът на мнозинството в Сената обаче съобщи, че ще изчака обръщението на Жеримски…“

Меги чу лек шум пред вратата, излезе и вдигна от изтривалката седем плика. Разгледа ги, връщайки се към кухнята. Четири от тях бяха за Конър — тя никога не отваряше писмата му, докато го нямаше. Едното бе сметка, другото — каталог за покупки от Чикаго, третото — с изкривена буква „е“ в „Меги“, можеше да бъде само ежегодната коледна картичка от Диклан О’Кейси. Последното писмо бе с характерния почерк на дъщеря й. Меги остави другите пликове настрана и го отвори.

Скъпа мамо,

Пиша ти само, за да потвърдя, че Стюарт пристига в Лос Анджелис в петък. Планираме да отидем с кола до Сан Франциско за няколко дни, преди да отлетим за Вашингтон на петнадесети.

Меги се усмихна.

И двамата с нетърпение очакваме да прекараме Коледа с теб и татко. Той не ми се е обаждал, така че вероятно още не се е върнал.

Меги се намръщи.

Получих писмо от Джоан, която, изглежда, не е особено доволна от новата си работа. Подозирам, че, както на всички нас, татко й липсва. Писа ми, че си е купила чисто нов фолксваген…

Меги прочете изречението втори път и ръцете й се разтрепериха.

— Мили боже! — възкликна тя на глас.

Отново погледна часовника си — 6:20. На телевизионния екран Лиза Макрий показваше коледна украса.

— Празнична коледна украса, в поставянето на която децата могат да ви помогнат — заяви тя весело. — Сега се връщаме към темата за коледните дръвчета.

Меги превключи на пети канал. Млада жена разсъждаваше по въпроса дали планираната от Жеримски визита ще повлияе на лидерите в Сената, преди да гласуват законопроекта на президента.

— Хайде, хайде — нетърпеливо извика Меги.

Накрая говорителката, съобщи:

— А сега повече информация за катастрофата на „Джордж Вашингтон паркуей“. Свързваме се с нашия кореспондент от мястото на инцидента — Лиз Фулъртън.

— Благодаря, Джули. Застанала съм по средата на „Джордж Вашингтон паркуей“, където приблизително в три и петнадесет сутринта имаше трагичен инцидент. Преди малко интервюирах свидетел, който разказа пред Канал 5 какво е видял.

Камерата се фокусира върху мъж, който явно не бе очаквал да се появи по телевизията тази сутрин.

— Навлизах във „Вашингтон“, когато видях камион с пясък да изсипва товара си на магистралата, принуждавайки колата зад него рязко да завие и да загуби контрол. Колата се плъзна по пътя, надолу по брега и изчезна в река Потомак.

Камерата показа общ изглед към реката, а сетне — група водолази от полицията, преди отново да се върне към репортерката.

— Като че ли никой не е сигурен какво точно се е случило — продължи тя. — Възможно е дори шофьорът на камиона с пясък, който е седял високо горе в кабината си, да е продължил пътя си, без да има представа за катастрофата.

— Не! Не! — изпищя Меги. — Дано не е тя!

— Зад мен можете да видите водолазите от полицейските части, които вече откриха превозното средство — несъмнено „Фолксваген Пасат“. Те се надяват да го извадят на повърхността през следващия час. Самоличността на шофьора още не е установена.

— Не! — повтори Меги. — Моля те, Боже, дано не е Джоан!

— Полицията издирва шофьора на черен мерцедес, който вероятно е видял катастрофата, за да помогне в разследването. Ще се видим след час, когато се надявам да ви информирам по-подробно. Дотогава…

Меги се втурна в коридора, грабна палтото си и излезе от къщата. Скочи в колата си и въздъхна с облекчение, когато тойотата веднага запали. Тя бавно подкара по „Ейвън Плейс“, преди да увеличи скоростта на Двадесет и девета улица. Насочи се на изток по Ем стрийт в посока на „Паркуей“.

Ако бе погледнала в огледалото за обратно виждане, щеше да забележи малък син форд, който я следваше. Човекът, седнал до шофьора, набра един секретен номер.

 

 

— Господин Джаксън, радвам се, че дойдохте да ме видите отново.

Джаксън бе изненадан от любезността на Николай Романов, особено след като бе наясно, че няма друг избор.

Първата среща бе по молба на Джаксън и очевидно не бе сметната за „губене на време“, тъй като Сергей все още тичаше със здрави крака. Всяка следваща среща бе по инициатива на Романов, който го уведомяваше за последните си планове.

Царя се облегна на стола си и Джаксън забеляза неизменната чаша с безцветна течност на масичката до него. Спомни си за реакцията на възрастния мъж, когато бе задал въпрос и бе очаквал той да му отговори.

— Мога да ви зарадвам, господин Джаксън, че с изключение на един-единствен проблем, който остава да бъде разрешен, всичко необходимо за бягството на колегата ви е уредено. Сега е нужно само господин Фицджералд да се съгласи с нашите условия. Ако сметне, че е неспособен да го направи, няма да мога да сторя нищо, за да предотвратя обесването му в осем часа утре сутринта — каза Романов с равен, лишен от чувства глас. — Позволете ми да ви разкажа какво сме планирали, в случай, че той реши да сътрудничи. Уверен съм, че като бивш заместник-директор на ЦРУ, вашите забележки ще ни бъдат от полза.

Възрастният мъж натисна бутон, вграден в дръжката на стола, и вратите в далечния край на стаята се отвориха незабавно. Влезе Алексей Романов.

— Познавате сина ми, нали? — поиска потвърждение Царя.

Джаксън погледна към мъжа, който винаги го придружаваше до Зимния дворец, но рядко говореше. Кимна.

Младият човек отмести встрани един изящен гоблен от четиринадесети век, на който бе изобразена битката за Фландрия. Зад него бе монтиран голям телевизионен екран. Плоският сребрист екран бе някак не на място в разкошната обстановка наоколо, но по същия начин изглеждаха собственикът и неговите подчинени, помисли си Джаксън.

Първата картина, която се появи на екрана, бе външна снимка на затвора „Разпятие“. Алексей Романов посочи към входа.

— Очаква се Жеримски да пристигне в затвора към седем и петдесет. Ще бъде в третата от седемте коли и ще влезе през страничната порта, разположена тук. — Той посочи с пръст на екрана. — Ще бъде посрещнат от Владимир Болченков, който ще го придружи до главния двор, където ще бъде извършена екзекуцията. В седем петдесет и две…

Младият Романов продължаваше да обяснява на Джаксън плана минута по минута, навлизайки в още по-големи подробности, когато стигна до бягството на Конър. Джаксън забеляза, че той не се тревожи за единствения неразрешен проблем, очевидно убеден, че баща му ще намери решение, преди да настъпи утрото. Когато завърши, Алексей изключи телевизора, постави гоблена отново на мястото му, леко се поклони на баща си и напусна стаята, без повече да продума.

Когато вратата се затвори, Романов попита:

— Имате ли някакви забележки?

— Една-две — отвърна Джаксън. — Първо, нека кажа, че съм впечатлен от плана и съм сигурен, че има голям шанс да успее. Явно сте подготвени почти за всякакви случаи, ако предположим, че Конър се съгласи с вашите условия. За което не съм упълномощен да говоря от негово име.

Романов кимна.

— Но все още има един проблем.

— А вие имате ли решение за него? — попита възрастният мъж.

— Да — отвърна Джаксън. — Имам.

 

 

Болченков почти цял час подробно описва на Конър плана на Романов, след което го остави сам да вземе решение. Не бе необходимо да му напомня, че времето е ограничено — Жеримски щеше да пристигне в „Разпятие“ след четиридесет и пет минути.

Конър лежеше на койката. Условията не биха могли да бъдат по-ясни. Но дори ако ги приемеше и успееше да избяга, не бе напълно уверен, че ще може да изпълни своята част от сделката. Ако се провалеше, те щяха да го убият. Разбира се, Болченков бе обещал смъртта му да не е така бърза и лесна като примката на бесилката. Също така бе му обяснил с подробности — в случай, че Конър има някакви съмнения, че всички „неустойки“ по неизпълнени договори с руската мафия автоматично се прехвърлят върху следващия най-близък роднина.

Конър все още виждаше циничната усмивка на шефа на полицията, когато бе извадил от джоба си снимки и му ги бе подал.

— Две хубави жени — бе отбелязал Болченков. — Трябва да се гордееш с тях. Ще бъде истинска трагедия да им скъсиш живота заради нещо, от което те нямат представа.

Петнадесет минути по-късно вратата на килията внезапно се отвори и Болченков се върна с незапалена цигара в уста. Този път не седна. Конър продължи да гледа в тавана, сякаш в килията нямаше никой.

— Изглежда все още не можеш да решиш — изрече началникът на полицията, запалвайки цигарата си. — Колкото и кратко да сме общували, не съм изненадан. Но вероятно като научиш последните новини, ще си промениш мнението.

Конър продължи да се взира в тавана.

— Май бившата ти секретарка е преживяла смъртоносна катастрофа с колата си. Тръгнала е от Лангли към жена ти.

Конър седна на койката и се вгледа в Болченков.

— Ако Джоан е мъртва, откъде знаете, че е отивала при жена ми?

— Не само ЦРУ записват телефонните разговори на жена ти — отговори шефът, дръпна за последен път от цигарата си и хвърли фаса на пода на килията.

— Подозираме, че секретарката ти някак е открила кой е бил арестуван на Площада на свободата. Не е трудно да отгатнем, че ако жена ти е горда и упорита, както показва профилът, който изготвихме, то тя скоро ще стигне до същите заключения. В такъв случай, страхувам се, че госпожа Фицджералд ще последва съдбата на секретарката ти.

— Ако се съглася с предложението на Романов, бих искал да се добави моя клауза в договора.

Болченков се заслуша с интерес.

 

 

— Господин Гутенбърг?

— На телефона.

— Казвам се Меги Фицджералд. Съпруга съм на Конър Фицджералд, който, доколкото ми е известно, замина в чужбина по ваше нареждане.

— Не си спомням името — заяви Гутенбърг.

— Вие присъствахте на прощалното му тържество у дома в Джорджтаун само преди няколко седмици.

— Мисля, че ме бъркате с някой друг — хладнокръвно отвърна Гутенбърг.

— Не, не съм сбъркала, господин Гутенбърг. Всъщност в осем часа и двадесет и седем минути на втори ноември вие се обадихте от нашия телефон във вашия офис.

— Не съм провеждал подобен разговор, госпожо Фицджералд, мога да ви уверя, че вашият съпруг никога не е работил за мен.

— Кажете ми тогава, господин Гутенбърг, дали Джоан Бенет е работила някога за ЦРУ? Или тя също е изтрита от паметта ви?

— Какво искате да кажете, госпожо Фицджералд?

— О, значи най-после привлякох вниманието ви. Позволете ми да ви помогна да възстановите временната загуба на паметта си. Джоан Бенет бе секретарка на съпруга ми почти двадесет години. Струва ми се, че ще ви е трудно да отречете своята осведоменост по въпроса, че, когато е тръгнала от Лангли към мен, тя е намерила смъртта си.

— Прочетох за трагичния инцидент, но не разбирам какво общо има това с мен.

— Пресата, изглежда, е в неведение какво действително се е случило на „Джордж Вашингтон паркуей“ вчера сутринта, но журналистите биха могли да стигнат до правилни изводи, ако им се каже, че Джоан Бенет е работила за човек, който е изчезнал, докато е изпълнявал специална задача за вас. Винаги съм смятала, че историите, в които са замесени носители на почетен медал, са доста интересни за читателите.

— Госпожо Фицджералд, от мен не може да се очаква да помня всеки от седемнадесетте хиляди служители на ЦРУ, но определено не се сещам за никоя дама на име Бенет, да не говорим за вашия съпруг.

— Разбирам, че ще трябва още да опреснявам паметта ви, господин Гутенбърг. На тържеството, на което очевидно не сте били и не сте говорили по телефона, и на което избегнахте снимките, за ваше щастие или нещастие, зависи как гледате на нещата, дъщеря ми направи видеозапис. Надяваше се да изненада баща си, като му подари касетата за Коледа. Гледах я наскоро, господин Гутенбърг, и въпреки че там играете само второстепенна роля, мога да ви уверя, че съвсем ясно се вижда как разговаряте с Джоан Бенет. Разговорът също е записан и имам усещането, че телевизионните канали ще сметнат за добре да го излъчат в ранните вечерни новини.

Този път Гутенбърг помълча известно време.

— Може би ще е добре да се срещнем двамата с вас, госпожо Фицджералд — накрая изрече той.

— Не виждам за какво, господин Гутенбърг. Вече зная какво точно искам от вас.

— И какво е то, госпожо Фицджералд?

— Искам да науча къде е съпругът ми сега и кога ще мога да го видя отново. В замяна на това ще ви дам касетата.

— Имам нужда от малко време…

— Естествено, че ще имате — съгласи се Меги. — Четиридесет и осем часа устройват ли ви? И, господин Гутенбърг, не си губете времето да търсите касетата у дома, защото няма да я намерите. Тя е скрита на място, което дори ум, извратен като вашия, не би отгатнал.

— Но… — започна Гутенбърг.

— Бих добавила също, че ако решите да се справите с мен както с Джоан Бенет, съм дала инструкции на адвокатите си. В случай че почина при подозрителни обстоятелства, те незабавно ще разпратят копия от касетата на трите най-големи телевизионни канала, на Фокс и CNN. Ако, от друга страна, просто изчезна, касетата ще бъде излъчена седем дни по-късно. Дочуване, господин Гутенбърг.

Меги затвори телефона и се отпусна на леглото, потънала в пот.

Гутенбърг нахълта през вратата, свързваща директорския кабинет с неговия.

Хелън Декстър вдигна поглед, неспособна да скрие изненадата си, че заместникът й влиза в кабинета, без да почука.

— Имаме проблем — бе всичко, което промълви той.