Джефри Арчър
Професионалистът (19)

19.

Като затворник в лагера „Нам Дин“, Конър бе разработил система за броене на дните, прекарани в плен.

В пет часа всяка сутрин виетконгски пазач се появяваше с купичка ориз, плуващ във вода — единствената храна за деня. Конър взимаше зрънце и го слагаше в един от бамбуковите пръти, от които бе направено леглото му. Щом зрънцата станеха седем, той преместваше едно на гредата над леглото си, а останалите шест изяждаше. Когато оризовите зърна на гредата станеха четири, той поставяше едно от тях между дъските на пода под леглото. В деня, в който двамата с Крис Джаксън избягаха от лагера, Конър знаеше, че е бил в плен една година, пет месеца и два дни.

Но докато лежеше на койката в килията без прозорци и напразно си блъскаше главата, дори той не можеше да измисли система, с която да отбелязва изминалото в затвора време. Шефът на полицията го бе посетил два пъти, без да успее да измъкне нищо от него. Конър се чудеше кога Болченков ще изгуби търпение, след като досега само му повтаряше измисленото си име и националност и настояваше да се срещне с посланика на ЮАР. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере. Броени минути след второто посещение на Болченков, тримата мъже, които го бяха посрещнали при влизането му в затвора, влязоха в килията.

Двамата го извлякоха от койката и го тръшнаха на стола, на който допреди малко бе седял началникът на полицията. Извиха ръцете му назад и му сложиха белезници.

Тогава Конър за пръв път забеляза бръснача. Докато двамата здраво го държаха, третият само с четиринадесет бързи движения обръсна косата му, като свали и голяма част от кожата на главата. Не си губеше времето с вода или сапун. Кръвта продължаваше да се стича по лицето и ризата на Конър дълго, след като го оставиха отпуснат тежко на стола.

Той си припомни думите на Болченков, когато се срещнаха за пръв път: „Не вярвам в изтезанията — не са в моя стил“.

Накрая заспа, но нямаше представа за колко време. Следващото нещо, което си спомняше, бе, че го свалиха на пода, сетне отново го запратиха на стола и пак му сложиха белезниците.

Третият мъж бе заменил бръснача с дълга, дебела игла, която използва със същата деликатност, каквато бе показал като бръснар, за да татуира номера „12995“ на лявата му китка. Тук очевидно хората не се нуждаеха от имена, щом са зачислени на пълен пансион в „Разпятието“.

Когато за трети път се върнаха, те го събориха на пода и го повлякоха по дълъг, тъмен коридор. В такива моменти му се искаше да е лишен от всякакво въображение. Опита се да не мисли какво би могло да му се случи. В почетната грамота, придружаваща неговия медал за заслуги, се описваше как лейтенант Фицджералд безстрашно е водел другарите си, спасил е един офицер и е избягал от затвора в северновиетнамски военен лагер.

Но Конър бе разбрал, че няма човек, който да не изпитва страх. В „Нам Дин“ се бе държал цяла година, пет месеца и два дни — но тогава бе само на двадесет и две, а на тази възраст вярваш, че си безсмъртен.

Щом го извлякоха на ярката слънчева светлина, първото нещо, което Конър видя, бе група затворници, издигащи ешафод. Сега бе на петдесет и една. Вече знаеше, че не е безсмъртен.

 

 

Преди да тръгне за офиса си в Лангли този понеделник, Джоан Бенет провери точно колко дни са изтекли от осеммесечната й присъда. Не й беше трудно, защото всяка вечер преди да излезе, тя хранеше котката и задраскваше изминалия ден в календара, висящ на стената в кухнята.

Остави колата на западния паркинг и се запъти направо към библиотеката. След като се подписа в присъствената книга, тя заслиза по металната стълба до справочния отдел. През следващите девет часа, само с почивка в полунощ, за да хапне нещо, тя щеше да преглежда по електронната поща най-новата партида вестници от Средния изток. Основната й задача бе да търси всяко споменаване на САЩ, и ако то е критично, да направи копие, да подреди всички съобщения и да ги изпрати по електронната поща до шефа си на третия етаж, който щеше да ги обмисля в по-нормален час на деня. Бе отегчителна и затъпяваща работа. Искаше й се на няколко пъти да напусне, но бе твърдо решена да не доставя подобно удоволствие на Гутенбърг.

Точно преди среднощната закуска Джоан откри заглавие в „Истанбул Нюз“, което гласеше: „Убиец на мафията на съдебен процес“. Тя все още мислеше за мафията като за италианската мафия и бе изненадана, че в статията ставаше дума за южноафрикански терорист, изправен на съд за опит за убийство на новия президент на Русия. Нямаше да чете нататък, ако не бе забелязала рисунка с молив на обвиняемия.

Сърцето й започна да бие, когато внимателно прочете обширния коментар на Фатима Кусман — кореспондентката за Източна Европа на „Истанбул Нюз“. В статията си тя твърдеше, че е седяла до професионалния убиец по време на митинга в Москва, където Жеримски бе държал реч.

Полунощ мина, но Джоан остана на бюрото си.

 

 

Конър стоеше в затворническия двор и гледаше нагоре към издигнатия наполовина ешафод, когато една полицейска кола спря до него и един от служителите го натика на задната седалка. Бе изненадан да види вътре Болченков. Началникът на полицията едва позна мършавия човек с обръсната глава.

Никой не проговори, докато колата премина през портите на затвора. Шофьорът зави надясно покрай брега на Нева с петдесет километра в час. Отминаха три моста, преди да завият наляво, и пресякоха четвърти, който ги отведе в центъра на града. Докато прекосяваха реката, Конър се загледа през прозореца към бледозелената сграда на Ермитажа. Не би могла да е в по-голям контраст със затвора, от който току-що бе излязъл. Вдигна поглед към чистото синьо небе, сетне се загледа в гражданите, които се разхождаха по улиците. Как бързо трябваше да осъзнае колко високо цени свободата си! Щом стигнаха до южната част на реката, шофьорът зави надясно, и след неколкостотин метра спря пред Двореца на правосъдието. Вратата на колата бе отворена от очакващия ги полицай. Ако на Конър му бе минало през ум да бяга, петдесетте блюстители на закона, образували дълъг кордон, биха го накарали да размисли. Той изкачи стъпалата на огромното каменно здание.

Бе отведен до бюро във фоайето, където един служител притисна лявата му ръка към плота, разгледа китката му и вписа номер „12995“ в обвинителния акт. Сетне го поведоха по мраморен коридор, в дъното на който имаше двойна масивна дъбова врата. Крилата й внезапно се отвориха, и Конър се озова в претъпкана съдебна зала.

Огледа морето от лица — бе очевидно, че очакваха него.

 

 

Джоан изписа на екрана: „Опит за покушение върху живота на Жеримски“ и натисна няколко клавиша, за да може компютърът да търси информация за зададената кодова фраза. Репортерите от всички вестници бяха единодушни в едно — мъжът, който бе арестуван на Площада на свободата е бил Пие дьо Вилие, южноафриканец, платен убиец, нает от руската мафия, за да убие Жеримски. Пушката, открита сред вещите му, бе идентифицирана като еднаква с тази, с която бе убит Рикардо Гусман, кандидат за президент на Колумбия два месеца по-рано.

Джоан прехвърли рисунката с молив в турския вестник, изобразяваща дьо Вилие, в собствения си компютър, и я увеличи, докато не изпълни екрана. Уголеми очите до действителния им размер. Сега бе сигурна в самоличността на мъжа, който щеше да бъде съден в Санкт Петербург.

Джоан погледна часовника си. Беше малко след два. Тя вдигна слушалката и набра номера, знаеше го наизуст. Равномерният сигнал звуча известно време, преди сънен глас да отговори:

— Кой е?

Джоан само съобщи:

— Важно е да те видя. Ще бъда при теб след около час — и затвори телефона.

Няколко минути по-късно и друг човек бе събуден от телефонен звън. Той изслуша съобщението внимателно, преди да отвърне:

— Ще ускорим първоначалния план с няколко дни.

 

 

Конър застана на подсъдимата скамейка и огледа залата. Очите му първо се спряха на съдебните заседатели. Дванадесет добри мъже. Дали? Малко вероятно. Нито един от тях дори не го погледна. Той предположи, че едва ли е било нужно много време да им се внуши да нямат никакви възражения.

Всички в съдебната зала се изправиха на крака, когато през страничната врата влезе един мъж в дълга черна роба. Той седна в огромното кожено кресло в центъра на подиума, под портрета в цял ръст на президента Жеримски. Съдебният секретар зае мястото си и прочете обвинителния акт на руски език. Конър едва следеше процедурата, и определено не бе запитан как би желал да се защити. Когато чиновникът завърши, от пейката пред съдийския подиум се надигна висок, мрачен мъж на средна възраст, който се обърна към съдебните заседатели.

Хванал реверите на сакото си, прокурорът прекара цялата сутрин в обвинения, описвайки събитията, довели до ареста на подсъдимия. Той разказа на заседателите как Вилие е бил забелязан да дебне Жеримски няколко дни преди да бъде арестуван на Площада на свободата. Наблегна, че пушката, с която обвиняемият е възнамерявал да убие техния любим президент, е била открита сред вещите му във фоайето на някакъв хотел.

— Суетата е заслепила този човек — заключи прокурорът. — Върху калъфа на оръжието ясно личат инициалите му.

Съдията позволи на съдебните заседатели да разгледат пушката и калъфа й.

— И още едно, доказващо вината му обстоятелство — намерихме листче, скрито в тоалетната чантичка на обвиняемия — продължи прокурорът, — с което се потвърждава трансфера на един милион долара в конкретна женевска банкова сметка.

На съдебните заседатели отново бе дадена възможност да разгледат вещественото доказателство. Прокурорът продължи да хвали съобразителността и изобретателността на петербургската полиция, предотвратила този ужасен акт на насилие, възхити се от високия професионализъм на полицаите, заловили престъпника, който, без съмнение, е възнамерявал да стреля. Добави още, че нацията дължи голяма благодарност лично на Владимир Болченков — началника на полицията. Някои от съдебните заседатели веднага закимаха с глава в знак на съгласие.

Прокурорът завърши монолога си с думите, че колкото и да са питали обвиняемия дали има връзка с мафията, той е отказвал да отговори.

— Направете си сами изводите от това мълчание. Моето лично мнение е, че за него може да има една-единствена присъда. — Той се усмихна леко на съдебните заседатели и се върна на мястото си.

Конър отново огледа залата — питаше се кой ли е избран да го защитава. Задаваше си въпроса как би процедирал неговият защитник, когато дори не бяха се срещали.

Съдията кимна към другия край на скамейката и млад мъж, който явно наскоро бе завършил, се изправи и се обърна към съда. Той не се хвана за реверите, не погледна към съдебните заседатели, нито се усмихна на съдията. Просто изрече:

— Моят клиент не желае да се защитава.

Младежът пак седна на мястото си.

Съдията кимна и насочи вниманието си към председателя на съдебните заседатели — сериозен мъж, който знаеше какво се очаква от него.

— След като изслушахте показанията в този съдебен процес, какво е мнението на съдебните заседатели, господин председател?

— Виновен — категорично отвърна мъжът, без да се обръща към останалите заседатели и повдигна листа, на който бе изписана само една дума.

Съдията за пръв път погледна към Конър.

— Тъй като съдебните заседатели стигнаха до единодушно заключение, на мен не ми остава нищо друго, освен да издам присъда. А според закона съществува само едно наказание за вашето престъпление.

Той замълча, загледа се безчувствено в Конър и обяви:

— Осъждам ви на смърт чрез обесване.

Съдията се обърна към защитата.

— Ще обжалвате ли присъдата? — реторично запита той.

— Не, господине — бе незабавният отговор.

— Екзекуцията ще бъде изпълнена в осем часа сутринта в петък.

Конър се учуди защо ще чакат до петък.

 

 

Преди да тръгне, Джоан прегледа още няколко статии. Датите съвпадаха точно със заминаванията на Конър в чужбина. Първо пътуването до Колумбия, сетне посещението в Санкт Петербург. Имаше, както гласеше един от любимите му афоризми, твърде много съвпадения.

Към три часа сутринта Джоан се почувства изтощена. Не изгаряше от желание да приобщи Меги към резултатите от детективската си работа. Но ако наистина Конър бе изправен пред съда в Петербург, нямаше нито миг за губене, защото турските вестници бяха отпреди няколко дни.

Джоан изключи компютъра, заключи бюрото си и мислено се помоли шефът й да не забележи, че електронната му поща е почти празна. Тръгна по старото стълбище към партера, пъхна електронната си карта в устройството на охранителната система и мина покрай групичка служители, пристигащи за следващата смяна.

Джоан подкара чисто новата си кола, излезе от паркинга, премина през портата и зави на изток по „Джордж Вашингтон паркуей“. Пътят все още бе заледен от снощната буря и пътната служба бързаше да го почисти преди сутрешния час пик. Тя обичаше да шофира по пустите улици рано сутрин. Харесваше й да преминава покрай величествените паметници, възкресяващи историята на Америка. В училището „Сейнт Пол“ тя бе седяла притихнала на първия чин, докато учителят им разказваше за живота на Вашингтон, Джеферсън и Рузвелт. Възхищението й от тези велики личности запали у нея желанието да служи на родината си.

След като завърши университета в Минесота, тя подаде молби за работа в ЦРУ и във ФБР. И от двете места я поканиха на интервю, но когато видя Конър, тя се отказа от събеседването във ФБР. Той имаше медал от войната, но избягваше да говори за него, служеше на родината си без шум и без да търси признание. Ако бе изразила на глас тези мисли пред Конър, той би се изсмял и би й казал, че е сантиментална. Но Том Лоурънс бе прав, когато връчвайки медала бе казал, че Конър е един от невъзпетите национални герои. Джоан смяташе да предложи на Меги незабавно да се обади в Белия дом, тъй като Лоурънс лично бе помолил Конър да поеме тази задача.

Джоан се опитваше да подреди мислите си, когато голям камион, който разпръскваше пясък по пътя, я настигна от външната страна на шосето и се насочи към нейното платно, миг преди да я изпревари напълно. Тя натисна спирачката, но камионът не се възползва да ускори, както очакваше. Джоан погледна в огледалото за обратно виждане, намали скоростта и се отмести в средното платно. Камионът веднага й препречи пътя и я принуди рязко да промени посоката към лявото платно.

Джоан трябваше да реши само за момент дали да натисне спирачката, или да се опита да избяга от този безмозъчен шофьор, като даде газ. Отново погледна в огледалото, но този път се ужаси, защото забеляза голям черен мерцедес бързо да приближава зад нея. Натисна педала на газта, докато пътят не започна да се спуска стръмно наляво, близо до Спаут Рън. Малкият фолксваген „Пасат“ реагира светкавично, но камионът също увеличи скоростта и тя не успя да го задмине.

Не й оставаше нищо друго, освен да продължи наляво по средната лента. Погледна в огледалото и видя, че мерцедесът също се измества и сега бе близо до задната й броня. Сърцето й биеше лудо. Дали камионът и мерцедесът не действаха заедно? Опита се да намали скоростта, но мерцедесът се приближи още повече. Джоан силно натисна педала на газта и колата й подскочи напред. Пот се стичаше по челото и влизаше в очите й, когато тя се изравни с кабината на камиона, но въпреки усилията си, не успя да привлече вниманието на шофьора. Сантиметър по сантиметър камионът я изпревари и я принуди да намали скоростта и да остане зад него. Тя провери в огледалото — мерцедесът се бе приближил съвсем.

Погледна напред и видя, че ремаркето на камиона се вдига и товарът му от пясък започва да се изсипва по пътя. Джоан инстинктивно натисна спирачката, но загуби контрол над малката кола, излезе от средната лента на пътя и профуча надолу по заледената трева към реката. Падна във водата като камък, задържа се за миг на повърхността и изчезна. Всичко, което остана, бяха следи от гуми по брега и няколко мехурчета по повърхността на водата. Камионът се върна в средното платно и продължи пътя си към Вашингтон. Миг по-късно фаровете на мерцедеса светнаха, колата задмина камиона и се скри от погледа.

Две коли, които се бяха насочили към летище „Дълес“, спряха. Единият от шофьорите изскочи и слезе по брега на реката, за да види дали може да помогне с нещо, но когато стигна до водата, от колата нямаше следа. Другият шофьор надраска набързо номера на камиона. Даде го на първия полицай, появил се на местопроизшествието, който го набра на компютъра в колата си. След няколко секунди той се намръщи.

— Сигурен ли сте, че сте записали вярно номера, сър? — попита той. — В пътния отдел на Вашингтон не е регистрирано такова превозно средство.

 

 

Когато Конър бе натикан обратно в колата, той пак съзря вътре шефа на полицията. Докато се носеха назад към „Разпятието“, Конър не успя да се въздържи да не попита Болченков:

— Озадачен съм защо ще чакат до петък, за да ме обесят.

— Наистина извадихте малко късмет — обясни шефът. — Нашият любим президент настоя да присъства на екзекуцията — Болченков силно дръпна от цигарата си, — но не може да отдели петнадесет минути от програмата си преди петък сутринта.

Конър саркастично се усмихна.

— Радвам се, че отново проговорихте, господин Фицджералд — продължи Болченков. — Защото смятам, че е време да ви известя, че имате алтернатива.