Джефри Арчър
Професионалистът (26)

26.

Президентът на САЩ и държавният секретар бяха сред седемдесетте и две официални лица, наредени в редица на пистата, когато руският военен самолет „Илюшин 62“ се приземи в базата „Ендрюс“, близо до Вашингтон. Червената пътека вече бе разстлана, подиумът с дузина микрофони бе на място и широката удобна стълба бе изтеглена на пистата, точно където самолетът щеше да спре.

Когато мощната машина застана неподвижна, Том Лоурънс вдигна ръка да засенчи очи от яркото утринно слънце. Вратата се отвори от висока, стройна стюардеса. Миг след това до нея се появи нисък, широкоплещест мъж. Лоурънс знаеше, че Жеримски е висок само метър и шестдесет и пет, но високата стюардеса подчертаваше ниския му ръст. Лоурънс се съмняваше, че толкова дребен човек би успял да стане президент на САЩ.

Докато Жеримски бавно слизаше по стъпалата, фоторепортерите започнаха да снимат бясно. Зад тях камерите на всички телевизионни компании се фокусираха върху мъжа, който щеше да е номер едно в световните новини през следващите четири дни.

Американският завеждащ на протокола пристъпи напред, за да представи двамата президенти и Лоурънс сърдечно се ръкува с госта си.

— Добре дошли в САЩ, господин президент.

— Благодаря, Том — отвърна Жеримски, обърквайки го веднага.

Лоурънс се обърна да представи държавния секретар.

— Приятно ми е да се запознаем, Лари — поздрави го Жеримски.

Руският президент изглеждаше все така обезоръжаващо любезен и приятелски настроен при представянето на другите официални лица — министъра на отбраната, министъра на търговията, съветника по националната сигурност. Когато стигна до края на редицата, Лоурънс докосна лакътя му и го поведе към подиума. Щом прекосиха пистата, американският президент се наведе и му прошепна:

— Ще кажа само няколко приветствени думи, а после вероятно вие ще пожелаете да отговорите, господин президент.

— Моля ви, наричайте ме Виктор — настоя Жеримски.

Лоурънс се качи на подиума, извади лист хартия от вътрешния си джоб и го постави на катедрата.

— Господин президент! — започна той, но сетне, обръщайки се, се усмихна и рече: — Виктор, най-напред искам да ви поздравя с добре дошъл в Америка. Днес се открива нова ера в отношенията между нашите две велики страни. Вашата визита в САЩ е предвестник на…

Конър седеше пред трите телевизионни екрана и наблюдаваше церемонията, пряко предавана от главните телевизионни станции. Тази нощ щеше да гледа записите отново и отново. Охраната бе по-многобройна, отколкото бе очаквал. Тайните служби, изглежда, бяха вдигнали на крак цяла дивизия да пази двамата президенти, но нямаше следа ни от Гутенбърг, ни от други агенти на ЦРУ. Конър подозираше, че тайните служби все още не знаят, че един потенциален убиец е на свобода.

Той съвсем не се изненада, че пушката, купена в Далас, не стигна до местоназначението си. Двамата мафиоти бяха направили всичко възможно, за да облекчат задачата на ЦРУ, само дето не се бяха обадили на секретния телефонен номер на управлението. Ако беше заместник-директор, Конър би им позволил да отнесат пушката, за да го отведат до човека, който ще я използва. Очевидно Гутенбърг бе решил, че отстраняването на оръжието е по-важно. Навярно бе прав. Конър не би рискувал отново да купува пушка. Трябваше да измисли нов, алтернативен план.

След епизода в „Мемфис Мериот“ стана ясно, че Алексей Романов няма желание да поема вина, ако нещо се обърка, така че сега Конър имаше пълен контрол върху цялата подготовка на убийството. Тези, които го следяха, спазваха почтителна дистанция, макар никога да не го изпускаха от погледа си — в противен случай тази сутрин щеше да е във военновъздушната база „Ендрюс“. Въпреки че можеше лесно да се отърве от тях, Конър беше потресен от отношението им към провала, когато научи, че далаския мафиотски бос бе отсякъл ръката на останалия жив от мъжете, пренасящи пушката, така че да не повтори грешката си.

Президентът завърши словото си и получи аплодисменти, които прозвучаха вяло в голямото открито пространство. Той отстъпи встрани, за да даде възможност на Жеримски да говори, но когато руският президент зае мястото му се оказа, че трибуната е твърде висока и той не се вижда зад микрофоните. Конър бе уверен, че пресата ще напомня на Лоурънс през следващите четири дни грешката трибуната да бъде съобразена само с неговия висок ръст. Вероятно Жеримски щеше да реши, че това е направено тенденциозно. Чудеше се чия ли глава ще падне по-късно същия ден.

Да застреляш висок мъж е много по-лесно, отколкото дребен, с ръст само един и шестдесет и пет, размишляваше Конър. Оглеждаше агентите, определени да пазят Жеримски по време на визитата му. Той познаваше четирима, но знаеше, че и останалите не се отличават от тях по професионализъм. Можеха да уцелят мъж от триста стъпки и да обезоръжат нападател с един удар. Конър знаеше, че зад черните слънчеви очила очите им безспир оглеждат наоколо.

Макар Жеримски да бе полускрит за хората, които стояха на пистата, думите му можеха да бъдат чути ясно. Конър бе озадачен, когато откри, че грубиянският заплашителен маниер, който използваше в Москва и Санкт Петербург, бе заменен от далеч по-примирителен тон. Той благодари на „Том“ за топлия прием и обяви увереността си, че посещението му ще се окаже плодотворно за двете нации.

Конър не вярваше, че Лоурънс би се заблудил от външния показ на топлота. Едва ли точно сега и тъкмо тук руският президент би позволил на американците да открият истинските му намерения.

Докато Жеримски продължаваше да чете речта си, Конър прегледа четиридневния маршрут, подготвен от Белия дом и публикуван минута по минута във „Вашингтон Поуст“. От дългогодишния си опит знаеше, че дори много добре планирани, подобни програми рядко успяваха да спазват първоначалните графици. Трябваше да допусне, че може да се случи нещо неочаквано — и той трябваше да направи всичко възможно това да не стане в момента, в който той се прицелва.

От базата „Ендрюс“ двамата президенти щяха да отлетят с хеликоптер до Белия дом, там щяха да проведат частен разговор, който да продължат по време на обяда. След това Жеримски щеше да посети руското посолство, преди отново да се върне в Белия дом същата вечер за официалния прием в негова чест.

На следващата сутрин щеше да замине за Ню Йорк да държи реч пред ООН. Предвиден бе обяд с държавния секретар и посещение в музея „Метрополитън“ следобед. Конър се изсмя на глас, когато сутринта прочете в рубриката „Стил“ на „Поуст“, че Том Лоурънс бил осведомен за голямата любов на госта си към изкуството. Пишеха, че по време на президентската си кампания Жеримски е намерил време да посети не само Болшой театър, но и музея „Пушкин“ и Ермитажа.

В четвъртък вечерта руският президент се връщаше във Вашингтон и щеше да има време колкото да отскочи до посолството, за да облече фрак преди спектакъла „Лебедово езеро“ — изпълнение на Вашингтонския балет в Центъра „Кенеди“. В „Поуст“ тактично напомняха на читателите, че половината от кордебалета са руски емигранти.

В петък сутринта се предвиждаха продължителни разговори в Белия дом, последвани от обяд в Държавния департамент. Следобед Жеримски щеше да изнесе реч на общата сесия на Конгреса, която щеше да е кулминацията в четиридневната му визита. Лоурънс се надяваше законодателите да се убедят, че руският лидер е мирен човек, и да се съгласят да подкрепят законопроекта за разоръжаването. Уводна статия в „Ню Йорк Таймс“ предупреждаваше, че по този повод Жеримски може да изложи защитната стратегия на Русия за следващото десетилетие. Специалният кореспондент на вестника се бе свързал с пресцентъра на руското посолство, но бе лаконично информиран, че речта няма да се раздава предварително.

Вечерта Жеримски щеше да е почетен гост на Руско-американския бизнесцентър. Копия от речта, която щеше да произнесе, вече бяха разпространени без никакви задръжки от страна на посолството. Конър я бе прочел и знаеше, че никой уважаващ себе си журналист не би си дал труда да отпечата и дума от нея.

В събота Жеримски и Том Лоурънс щяха да отидат до стадион „Куке“ в Мериленд, за да гледат футболния мач между вашингтонския „Редскинс“ и „Грийн Бей Пакърс“ — отборът, който Лоурънс, избран на времето за сенатор от Уисконсин, бе поддържал през целия си живот.

Вечерта Жеримски щеше да е домакин на вечерята в руското посолство, за да върне гостоприемството на онези, чийто гост бе по време на визитата си.

На следващата сутрин той щеше да отлети обратно за Москва. Естествено, само ако Конър не успееше да изпълни договора си.

Девет места за срещи, девет възможности, които Конър трябваше да обмисли. Но той вече бе отхвърлил седем от тях, преди самолетът на Жеримски да докосне земята. От останалите две, банкетът в събота изглеждаше най-обещаващ, особено след като научи от Романов, че мафията има концесия за обслужване на всички приеми, провеждани в руското посолство.

Слаби ръкопляскания върнаха Конър обратно към действителността, към церемонията по посрещането. Някои от хората на пистата не успяха да разберат, че Жеримски е завършил речта си, докато той не слезе от трибуната, така че приемът, който получи, не бе толкова ентусиазиран, колкото се бе надявал Лоурънс.

Двамата лидери тръгнаха по пистата към очакващия ги хеликоптер. Обикновено руски президент не би трябвало да лети с американски военен хеликоптер, но Жеримски бе отхвърлил всички възражения, заявявайки на съветниците си, че целта му е при всяка подходяща възможност Лоурънс да остава с погрешно впечатление. Преди да се качат вътре, те махнаха на посрещачите. Миг по-късно хеликоптерът се издигна, задържа се над земята за няколко секунди и се отдалечи. Жените, които за първи път присъстваха на подобна церемония, се чудеха дали да държат шапките или полите си.

След седем минути военният хеликоптер щеше да се приземи на южната морава пред Белия дом, където двамата президенти щяха да бъдат посрещнати от Анди Лойд и висшите чиновници на президентството.

Конър изключи трите телевизора, пренави лентата и започна да обмисля алтернативите. Вече бе решил да не ходи в Ню Йорк. Сградите на Обединените нации и „Метрополитън“ не предлагаха никаква възможност за бягство. Знаеше, че служителите в тайните служби бяха обучени да забелязват всеки, който се появява на повече от едно място по време на визита като тази. Не се изключваха нито журналистите, нито телевизионните екипи. В допълнение, поне три хиляди от най-добрите нюйоркски агенти щяха да пазят Жеримски по време на посещението му.

Конър реши да използва времето, докато Жеримски отсъства от Вашингтон, за да провери двете най-обещаващи възможности. Мафията вече бе уредила да бъде включен в обслужващия персонал на приема в руското посолство. Този следобед възнамеряваше да отиде там, за да научи подробности за банкета в събота. Посланикът бе дал ясно да се разбере, че иска той да стане събитие, което да запомнят и двамата президенти.

Конър погледна часовника си, облече палтото и слезе по стълбите. БМВ-то го чакаше. Той седна на задната седалка.

— Към стадион „Куке“ — бе всичко, което каза.

Пътуваха в мълчание, шофьорът караше в централното платно.

Когато един транспортьор, натоварен с нови коли, мина край тях, Конър си помисли за Меги и се усмихна. Бе разговарял с Карл Койтър по-рано тази сутрин и разбра, че и трите кенгура са в безопасност в торбичките си.

— Впрочем мафията смята, че те направо са били върнати в Америка — бе му съобщил Койтър.

— Как успя да научиш това? — попита Конър.

— Опитали са се да подкупят митничар. Той взел парите и съобщил, че хората, които го интересуват, са заловени да пренасят наркотици и са „върнати обратно до мястото, откъдето са взели самолета“.

— Смяташ ли, че ще повярват?

— О, да — увери го Койтър. — Взели са им доста пари за тази информация.

Конър се изсмя.

— Винаги ще ти бъда задължен, Карл. Кажи ми, моля те, как да ти се отплатя.

— Няма да се наложи, приятелю — бе отвърнал Койтър. — Просто с нетърпение очаквам пак да се срещна с жена ти при по-добри обстоятелства.

Пазачите на Конър не бяха споменали нищо за изчезването на Меги, така че не можеше да е сигурен дали са твърде горди, за да си признаят, че са изпуснали нея, Стюарт и Тара, или все още се надяват да ги хванат, преди той да разбере нещо. Вероятно се страхуваха, че той няма да изпълни задачата, ако знае, че съпругата и дъщеря му вече не са в ръцете им. Но Конър изобщо не се съмняваше, че ако се провали и не изпълни договора, Алексей Романов в края на краищата щеше да открие Меги и да я убие, а ако не Меги, то с положителност Тара. Болченков го бе предупредил, че докато не бъде изпълнен договорът по един или друг начин, Романов няма да се върне в родината си.

Когато колата се носеше по околовръстното шосе, Конър се сети за Джоан, чието единствено престъпление бе, че е била негова секретарка. Сви юмруци и му се дощя сделката с мафията да се отнасяше до Декстър и заместника й. Това бе задача, която охотно би изпълнил.

БМВ-то излезе от Вашингтон и Конър се облегна, размишлявайки какво още трябва да подготви. Щеше да обиколи стадиона няколко пъти, да провери всеки изход, преди да реши дали да влезе в него.

 

 

Хеликоптерът бавно се приземи на южната морава. Двамата президенти слязоха. Посрещнаха ги със сърдечни ръкопляскания шестстотинте членове на персонала в Белия дом.

Когато Лоурънс представи Жеримски на Лойд, той забеляза, че Анди изглежда разтревожен. Двамата лидери прекараха необичайно дълго време, позирайки за фотографите, преди да се оттеглят в Овалния кабинет заедно с техните съветници. Необходимо бе да се потвърдят темите, по които щяха да разговарят на следващите срещи. Жеримски не възрази за графика, който Анди бе подготвил, и изглеждаше спокоен относно въпросите, предвидени за обсъждане.

По време на почивката за обяд Лоурънс придоби усещането, че предварителните разговори са протекли добре. В трапезарията Лоурънс разказа известен анекдот за президента Кенеди, който вечеряйки в същата стая с осем нобелови лауреати, отбелязал, че това е най-голямото струпване на интелект, откакто Джеферсън е вечерял на същото място сам. Лари Харингтън се засмя лоялно, въпреки че бе чувал президента да разказва тази история поне десетина пъти. Анди Лойд дори не направи опит да се усмихне.

След обяда Лоурънс придружи Жеримски до лимузината му, която го очакваше пред дипломатическия вход. Веднага щом и последната кола от автоколоната изчезна от погледа им — и този път Жеримски бе настоял да има една кола повече от предишните руски президенти — Лоурънс бързо се върна в Овалния кабинет. Анди Лойд стоеше до бюрото му с мрачно изражение на лицето.

— Смятам, че мина по-добре, отколкото очаквахме — коментира президентът.

— Може би — колебливо отвърна Лойд. — Въпреки че не мога да повярвам, че този човек е склонен да каже истината дори пред себе си. Доста лесно се съгласяваше с всичко, което никак не ми харесва. Имам чувството, че ни изигра.

— Затова ли по време на обяда бе толкова необщителен?

— Не. Смятам, че имаме доста по-голям проблем за разрешаване — заяви Лойд. — Видяхте ли последния доклад на Декстър? Оставих го вчера на бюрото ви.

— Не, не съм — отвърна президентът. — Прекарах по-голямата част от деня в разговори с Лари Харингтън в Държавния департамент.

Той отвори папката с емблемата на ЦРУ и започна да чете.

Три пъти възкликна: „Проклятие!“, преди да стигне до втората страница. Когато прочете и последния ред, лицето му пребледня. Вдигна поглед към най-стария си приятел:

— Предполагах, че Джаксън работи за нас.

— Така е, господин президент.

— Тогава как може Декстър да твърди, че той е извършил убийството в Колумбия, че после е заминал за Санкт Петербург с намерението да убие Жеримски?

— По този начин тя иска да се разграничи от всички тези събития и оставя на нас да обясним най-напред защо сме наели Джаксън. Досега сигурно е напълнила цяла стая с папки, с чиято помощ да докаже, че Джаксън е убил Гусман, както и всичко останало, в което иска да убеди света, че той е сторил. Само погледнете тези снимки, които ни предоставя. Джаксън е в някакъв бар в Богота и подава пари на шефа на полицията. Това, което не е отразено в информацията й, е, че тази среща се е състояла почти две седмици след убийството. Никога не забравяйте, сър, че ЦРУ са ненадминати, когато се налага да прикрият своите действия.

— Не за това се тревожа — възрази президентът. — Какво ще кажеш за твърдението на Декстър, че Джаксън се е върнал в САЩ и работи за руската мафия?

— Много е удобно, нали? — възкликна Лойд. — Ако нещо се случи по време на посещението на Жеримски, тя вече е подготвила човек, който да поеме удара.

— Тогава как ще обясниш факта, че Джаксън е бил снет от охранителна камера в Далас преди няколко дни, когато купувал пушка, почти идентична с тази, която са използвали за убийството на Гусман?

— Много просто — изрече Лойд. — Когато веднъж осъзнаеш, че това всъщност не е Джаксън, всичко си идва на мястото.

— Ако не е Джаксън, тогава кой по дяволите е този?

— Конър Фицджералд — тихо отвърна Лойд.

— Но ти ми каза, че Фицджералд е бил арестуван и обесен в Санкт Петербург. Ние дори обсъждахме как да го измъкнем.

— Зная, сър, но това беше изключено след избирането на Жеримски за президент. Освен…

— Освен какво?

— Освен ако Джаксън не е заел мястото му.

— Защо, за бога, би направил такова нещо?

— Спомняте ли си, че Фицджералд е спасил живота на Джаксън във Виетнам. Когато Фицджералд се върна от войната, Джаксън го внедри в ЦРУ. През следващите двадесет и осем години той служи на ЦРУ и си спечели репутация на уважаван офицер. Сетне, за една нощ, той изчезва и името му е заличено в техните архиви. Секретарката му, Джоан Бенет, работила с него в продължение на деветнадесет години, неочаквано загива в мистериозна катастрофа с кола, когато е на път към съпругата на Фицджералд. После съпругата и дъщеря му също тайнствено изчезват. Междувременно мъжът, на когото възлагаме задача да открие какво се е случило, е обвинен в убийство и в измама на най-близкия си приятел. Но колкото и внимателно да търсим в докладите на Декстър, няма да открием нито една справка за Конър Фицджералд.

— Откъде знаеш всичко това, Анди? — попита Лоурънс.

— От Джаксън, той ми се обади от Санкт Петербург, когато Фицджералд бе арестуван.

— Имаш ли запис на този разговор?

— Да, сър.

— Проклятие — повтори Лоурънс. — Пред Декстър Дж. Едгар Хувър изглежда като невинно девойче.

— Ако допуснем, че Джаксън е бил обесен в Русия, излиза, че в Далас е бил Фицджералд. Купил е пушка, с която сигурно отново ще извърши убийство.

— Този път аз ли съм целта му? — тихо попита Лоурънс.

— Не вярвам, господин президент. Това е единственото, в което мога да се съглася с Декстър. Мисля, че все още целта е Жеримски.

— Мили боже! — възкликна Лоурънс, отпускайки се на стола. — Но защо честен човек, с добра репутация и семейство като на Фицджералд, ще се замеси в подобна мисия? Просто няма логика.

— Напротив, има, ако мъжът вярва, че заповедта да убие Жеримски идва направо от вас.

 

 

Жеримски закъсняваше, когато самолетът му отлетя от Ню Йорк към Вашингтон, но той бе в добро настроение. Речта му пред ООН бе посрещната добре, а обядът с генералния секретар бе описан в комюникето, издадено от секретариата, като „продуктивен“.

По време на посещението си в „Метрополитън“ този следобед, Жеримски не само можа да спомене руски художник, който бе правил изложби в една от горните галерии, но когато излезе от музея, той изостави маршрута си и за ужас на тайните служби се разходи по Пето авеню, като се здрависваше с хората, тръгнали да пазаруват за Коледа.

Жеримски бе изостанал с час от програмата, когато самолетът му се приземи във Вашингтон. Трябваше да се преоблече във фрака на задната седалка на лимузината, така че да не задържи представлението на „Лебедово езеро“ в Центъра „Кенеди“ с повече от петнадесет минути. След като балетът завърши, той се върна в руското посолство, за да прекара втората си нощ там.

 

 

Докато Жеримски си легна да спи, Конър остана буден. Рядко спеше повече от няколко минути, когато обмисляше операция. Бе изругал гласно, когато гледа ранните вечерни новини, показващи разходката на президента по Пето авеню. Това му напомни, че винаги трябва да е готов за неочаквани действия. От някой апартамент на Пето авеню Жеримски би бил лесна мишена, а тълпата бе толкова многобройна и неконтролируема, че щеше да изчезне за миг.

Той отхвърли Ню Йорк от мислите си. Имаше само две сериозни възможности, които да обмисля.

При първата съществуваше проблемът, че не разполагаше с пушката, с която боравеше най-лесно. Затова пък при тази голяма тълпа бягството би било много по-лесно.

При втората, ако Романов му доставеше друг „Ремингтон 700“ до събота сутринта и му гарантираше отстъплението, също имаше големи шансове. От друга страна, не бяха ли шансовете твърде големи?

Започна да пише списъци с преимуществата и недостатъците на всяко от двете места. Към два часа сутринта, изтощен, той осъзна, че трябва да ги посети още веднъж, преди да вземе окончателно решение.

Но дори тогава той нямаше намерение да осведоми Романов кое от двете е избрал.