Джефри Арчър
Нито пени повече, нито пени по-малко (9)

Глава 8

И за четиримата следващите три седмици се оказаха много вълнуващи. Всеки трябваше да се запознае най-старателно с плановете на останалите, както и да уточни до последните подробности плана, който е разработил. В петък се събраха за първото от многото занятия на стажантските курсове в болница „Сейнт Томас“ и всичко щеше да мине по вода, ако не се беше оказало, че Джеймс се страхува да гледа не само кръв, но и скалпели. Ако не друго, това поне го оправдаваше, задето отново не е измислил нищо.

Следващата седмица и четиримата нямаха и миг свободно време. Стивън ходеше на Харли стрийт — за ускорен курс по една от медицинските специалности, която той усвояваше със завидна лекота.

Часове наред Джеймс обикаляше с очукания микробус задръстените с автомобили улици от болница „Сейнт Томас“ до Харли стрийт и се готвеше за последното изпитание в Монте Карло, което според него бе значително по-леко. Прекара една седмица и в Оксфорд, за да се запознае с работата на финансовия директор на университета — господин Кастън, и да разбере по кои точно улици минава той.

След като чака две денонощия и се изръси с двайсет и пет долара — за сметка на господин Меткаф, Жан-Пиер се сдоби с членска карта за „Клермонт“, най-изисканото казино в Лондон, а после всяка вечер започна да ходи и да наблюдава как богатите и ленивите играят бакара и блекджек и залозите понякога скачат на цели хиляда долара. След три седмици гледане се престраши да отиде в казино „Голдън Нъджит“, където залозите рядко надхвърляха пет долара. До края на месеца игра хазарт в продължение на петдесет и шест часа, но тъй предпазливо, че не бе загубил, кажи-речи, нищо.

Джеймс се притесняваше главно за едно — че не е допринесъл с нищо. Колкото повече умуваше какво да предложи, толкова повече главата му не раждаше нищо. Мислеше за това и докато профучаваше на висока скорост през Лондон. Една вечер, след като върна микробуса на фирмата, от която го беше наел — „Карни“ на Лотс Роуд в Челси, се качи на алфа ромеото и пое към жилището на Ан край Темза — дали да не си изплачеше болката пред нея?

Тя се беше постарала да сготви на Джеймс. Знаеше, че той не само цени добрата кухня, но и винаги я е възприемал като нещо, което се разбира от само себе си. Гаспачото ухаеше апетитно, coq au vin^[1] щеше да стане всеки момент. Напоследък Ан избягваше ангажиментите извън Лондон — не искаше да се разделя за дълго с Джеймс. Съзнаваше, че от доста време той е първият мъж, с когото й е приятно да се люби, поне досега не й правеше номера.

Джеймс донесе бутилка вино „Бон Монте Руж“, реколта 1971 година, въпреки че запасите във винарската му изба бързо се изчерпваха. Надяваше се плановете им да се увенчаят с успех. Всъщност как ли щеше да поиска дял от плячката, при положение че не бе помогнал с нищо?

Ан беше невероятно красива. Беше облечена в дълга черна рокля от мек плат, под която изпъкваше всяка извивка на тялото й. Не беше гримирана и не носеше накити, гъстата й коса блестеше на светлината на свещите. Беше надминала себе си с вечерята. Джеймс вече желаеше неудържимо Ан. Тя изглеждаше притеснена и разля силното кафе, докато го наливаше в малките чашки. Какво ли й се въртеше в главата? Джеймс не искаше да й додява с досадни въпроси. Бе свикнал да са влюбени в него, а не да е влюбен той. Непрекъснато го преследваха някакви девойчета, при вида на които в хладната утринна светлина го побиваха тръпки. Виж, Ан беше друго. На Джеймс му се искаше да бъде с нея, да я прегръща и люби. И най-вече искаше да я чувства до себе си и на сутринта.

Ан разчисти масата, като избягваше погледа на Джеймс, после двамата си наляха бренди и пуснаха „Чудесно се оправям и без теб“ на Лина Хорн. Загледана в огъня в камината, Ан обхвана с ръце коленете си и се сгуши на пода, в нозете на Джеймс. Той я помилва плахо по косата. Младата жена продължи да седи, без да се помръдва, после обаче отпусна глава назад, пресегна се и придърпа Джеймс към себе си. Той начаса откликна — наведе се, долепи устни до страната и носа й, обгърна лицето й с длани и прокара нежно пръсти по ушите и вратлето й. Ан му се усмихна — кожата й ухаеше едва доловимо на жасмин, а отворените й устни проблясваха в светлината на огъня. Джеймс я целуна, плъзна ръка по тялото й — изваяно и гладко, замилва я по гърдите, после се премести, седна до нея и я притисна до себе си. Без да проронва и дума, протегна ръка, смъкна ципа и видя как роклята се свлича на пода. Все така вторачен в очите й, се изправи и бързо се съблече. Младата жена го погледна, както той стоеше гол пред нея, и се усмихна свенливо.

— Джеймс, скъпи! — пророни едва чуто.

След като се любиха, но не като любовници, а като влюбени, Ан отпусна глава върху рамото на Джеймс и плъзна пръст по косъмчетата върху гърдите му.

— Какво има, Джеймс? Вярно, доста скована съм, но с времето…

— Беше прелестна. Направо съвършена, Бог ми е свидетел. Ти нямаш никаква вина… Трябва да ти кажа нещо, Ан, затова се отпусни и ме изслушай.

— Женен си.

— Не, не съм женен, много по-страшно е. — Известно време Джеймс лежа, без да продумва, после запали цигара и всмукна тютюневия дим. Има случаи в живота, когато благодарение на обстоятелствата ти е по-леко да си изплачеш душата. Думите сами напираха да излязат. — Ан, скъпа, вложих като последния глупак доста голяма сума във фирма на банда мошеници, които ми задигнаха парите. Дори не съм казал на родителите си — ако разберат, ще се разстроят ужасно. За добро или за лошо се хванах с трима мъже, забъркали се в същата каша като мен, и сега се опитваме да си върнем парите. Свестни момчета са, много изобретателни, аз обаче така и не се сещам с какво да помогна. Не съм на себе си — освен притеснението, че съм хвърлил на вятъра 150 000 лири стерлинги, сега трябва и да измисля нещо. Добре че си ти, инак през последния месец щях да полудея.

— Повтори го отначало, Джеймс, но този път по-бавно — помоли Ан.

Така Джеймс й разказа всичко от игла до конец за „Проспекта Ойл“. Започна от това как се е запознал в „Анабел“ с Дейвид Кеслър, сетне обясни и как е получил покана за вечеря у Стивън Брадли в колежа „Модлин“ и накрая — защо кара като луд в най-натовареното движение някакъв очукан микробус. Единствената подробност, която премълча, беше името на жертвата, която бяха взели на мушка — така му се струваше, че не престъпва докрай обета за мълчание, който е дал пред останалите трима.

Ан въздъхна тежко.

— И аз не знам какво да кажа. Направо невероятно. Толкова невероятно, че вярвам на всичко до последната думица.

— Поолекна ми, след като си изплаках болката, но ще бъде ужасно, ако останалите научат, че съм се разбъбрил.

— Знаеш, Джеймс, че ще мълча като гроб. Но ми е много мъчно, че си загазил така. Позволи ми да помисля — може пък да ми хрумне нещо. Защо да не работим заедно, без да казваш на другите?

Джеймс се почувства значително по-добре.

Ан го замилва по вътрешната страна на бедрото. След двайсетина минути двамата се унесоха блажено и засънуваха как да му го върнат тъпкано на Харви Меткаф.