Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not a Penny More, Not a Penny Less, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Нито пени повече, нито пени по-малко

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2001

Коректор: Олга Герова

ISBN: 954-585-253-4


Глава 9

В Линкълн, щата Масачузетс, Харви Меткаф се зае с подготовката на поредното си пътуване до Европа — ходеше там всяка година. Смяташе да се позабавлява на воля, без да жали парите. Щеше да прехвърли от сметките си в Цюрих известна сума в банка „Барклис“ на Ломбард стрийт, та да купи от конюшня в Ирландия още един жребец, с който да попълни конезавода си в Кентъки. Арлин бе решила този път да не ходи с мъжа си — беше й много скучно на хиподрума „Аскот“, да не говорим пък за Монте Карло. Така получаваше възможност и да поостане малко във Върмонт при болнавата си майка, която и досега не искаше и не искаше да приеме своя преуспял зет.

Харви звънна на секретарката си — госпожица Фиш, за да провери дали всичко около пътуването е уредено. Както винаги, беше излишно да проверява, но какво да се прави, навик. Госпожица Фиш работеше при него вече двайсет и пет години, още от деня, когато Меткаф беше купил „Линкълн Тръст“. Веднага след появата му почти всички стари достопочтени служители бяха напуснали, но госпожица Фиш бе останала, понеже таеше в непривлекателната си гръд неотслабващата надежда някой ден да се омъжи за Харви. Когато на хоризонта се появи Арлин, госпожица Фиш вече се бе наложила като кадърна съучастница, на която може да се разчита във всичко и без която Харви надали щеше да се оправи. Плащаше й от щедро по-щедро, затова и с времето госпожица Фиш волю-неволю преглътна огорчението, че друга е станала госпожа Меткаф, и продължи да работи при него.

Секретарката вече бе купила билет за краткия полет до Ню Йорк, беше платила и за апартамент „Трафалгар“ на кораба „Кралица Елизабет II“. Пътуването през Атлантическия океан бе вероятно единственото време, когато Харви се откъсваше от телефона и телекса. Служителите в банката бяха получили указания да се свързват само в краен случай с големия презокеански пътнически кораб. След като Харви пристигнеше в Саутхамптън, там щеше да го чака обичайният ролс-ройс, за да го откара до Лондон, до апартамента в „Кларидж“, според Харви последният английски хотел — наред с „Конот“ и „Браунс“, където благодарение на парите можеше да се докосне до, както го наричаше, класата.

Харви се качи на самолета за Ню Йорк в прекрасно настроение, отпусна се и изпи два „Манхатън“-а[1]. На кораба всичко беше както винаги безупречно. Първата вечер капитанът, Питър Джаксън, винаги канеше пътниците, наели апартамент „Трафалгар“ или „Кралица Ана“, на своята маса. Но това едва ли можеше да мине за нечувана щедрост от страна на корабоплавателна компания „Кюнард“ — все пак една нощ във въпросните апартаменти струваше 1250 щатски долара. В такива случаи обаче Харви се стараеше да се държи безукорно, макар че повечето странични наблюдатели го смятаха за доста недодялан.

Един от стюардите — италианец — беше натоварен да се погрижи за развлеченията на Харви, за предпочитане под формата на висока едрогърдеста блондинка. Таксата за една нощ обикновено възлизаше на двеста долара, италианецът обаче смяташе да вземе от Харви двеста и петдесет — защо не! С ръста си от метър и шейсет и осем и своето тегло — цели сто и три килограма! — богаташът почти не можеше да се надява да свали в дискотеката някое младо гадже, а след като пийнеше и хапнеше, дори и да се охарчеше със същата сума, шансовете някой да му прави компания клоняха към нулата. Мъже в положението на Харви нямат време за такива провали и смятат, че всичко в тоя живот си има цена. Тъй като пътуването траеше само пет дни, стюардът успя да запълни докрай времето на Харви — пак добре, че не се беше записал за някоя от триседмичните екскурзии из Средиземно море!

През деня Харви гледаше да навакса и да прочете най-новите романи, за които му бяха казали, че не бива да пропуска, а също да поспортува — сутрин плуваше, а следобед, колкото и да му беше неприятно, ходеше във фитнес залата. Беше се зарекъл по време на пътуването с кораба да смъкне поне четири килограма, за жалост обаче после, още преди да се е прибрал в Щатите, щеше да ги качи отново в хотел „Кларидж“. Имаше късмета негов шивач да е Бърнард Уедърил от Доувър стрийт в Мейфеър, който притежаваше едва ли не гениалното умение да скроява костюмите така, че Харви да изглежда добре сложен и да не му личи, че е толкова пълен. Но при триста лири стерлинги за костюм това бе най-малкото, което човек можеше да очаква.

Към края на петте дни в открито море Харви вече не го свърташе на кораба и той очакваше с нетърпение да слезе на сушата. Жените, спортуването и чистият въздух го бяха освежили, той бе смъкнал цели пет килограма. Харви смяташе, че ги е свалил главно предната нощ, която беше прекарал с млада индийка и след която му се струваше, че „Кама Сутра“ е едва ли не детска книжка.

Едно от предимствата да си богат е, че някой друг ти върши неприятната работа. Харви вече не помнеше кога за последно сам си е редил и разопаковал куфарите и щом корабът хвърли котва в Саутхамптън, той не се изненада, че багажът му вече е прибран и готов за митницата — след стодоларовата банкнота, която бе дал на главния стюард, сякаш от всички посоки бяха наизскачали мъже в бели куртки.

Харви обичаше да слиза в Саутхамптън. Англичаните му допадаха, макар че той едва ли някога щеше да ги разбере. Все му се струваше, че си умират останалият свят да ги тъпче и мачка. След Втората световна война бяха преотстъпили колониалната си мощ с лекота, с каквато никой американски предприемач не би се разделил с управителния си съвет. Харви се бе отказал да се опитва да разбере как всъщност се прави бизнес във Великобритания, особено след девалвацията на лирата стерлинга от 1967 година. Тогава всеки новоизлюпен спекулант по белия свят се беше възползвал от изтеклата поверителна информация. Още във вторник сутрин Харви знаеше, че след пет вечерта в петък, гринуичко време, когато Английската банка затваряше до понеделник, Харолд Уилсън ще обяви девалвация на лирата. В четвъртък го знаеха дори дребните служители в „Линкълн Тръст“. Нищо чудно, че през следващите няколко дни Старата дама от Треднийдъл стрийт[2] беше ограбена и поругана: изгуби някъде към милиард и половина лири стерлинги. Харви открай време смяташе, че стига да започнат да мислят с главите си и си оправят данъчната система, британците ще се превърнат в най-богатата държава на света, вместо, както пишеше в „Икономист“, да бъдат страна, която арабите можеха да купят с тримесечните си приходи от продажбата на петрол. Но докато флиртуваха със социализма и продължаваха да живеят с folie de grandeur[3], те бяха обречени малко по малко да отстъпват на все по-заден план. Въпреки всичко обаче Харви си ги харесваше.

Слезе целеустремено по мостика. Дори по време на почивка не умееше да се отпуска. Криво-ляво бе в състояние да издържи четири дни далеч от света, но ако го оставеха по-дълго на „Кралица Елизабет II“, като нищо щеше да почне да се пазари да купи корабоплавателна компания „Кюнард“. Навремето се бе запознал на хиподрума „Аскот“ с председателя на управителния съвет на „Кюнард“ — Вик Матюс, и бе изумен да го чуе как повтаря с какъв престиж и добро име се ползвала компанията. Беше очаквал Матюс да се похвали с балансовия отчет. Не че не го интересуваше и престижът, но предпочиташе хората първо да научат с колко пари разполага.

Мина както винаги бързо през митническата проверка. Когато идваше в Европа, обикновено нямаше какво да декларира и след като провериха два от куфарите му марка „Гучи“, митничарите решиха, че няма смисъл да гледат другите седем. Шофьорът отвори вратата на белия ролс-ройс. Автомобилът прекоси за нищо време Хампшир и само след два часа бяха в Лондон, така че Харви щеше да успее и да си почине преди вечеря.

Щом ролс-ройсът приближи входа на хотел „Кларидж“, главният портиер Албърт се изпъна като струна и изкозирува. Познаваше Харви от предишните му отсядания при тях и знаеше, че както обикновено, американецът идва за турнира в Уимбълдън и за конните надбягвания на „Аскот“. Албърт със сигурност щеше да получава бакшиш от петдесет пенса всеки път, щом отвореше вратата на белия ролс-ройс. Харви не правеше разлика между монетите от петдесет и от десет пенса, за портиера обаче разликата си беше съществена, откакто във Великобритания бе въведена десетичната парична система. И не само това — богаташът му даваше и по пет лири стерлинги, ако турнирът в Уимбълдън се спечелеше от негов сънародник. Американците задължително достигаха до финала, затова Албърт винаги залагаше на втория финалист, така че, дори и той да паднеше, портиерът пак печелеше. И Харви, и Албърт си бяха комарджии по душа, само залозите и печалбите бяха различни.

Портиерът прати пиколото да отнесе багажа в кралския апартамент, в който от началото на годината вече бяха отсядали царят на Гърция Константин, принцесата на Монако Грейс и етиопският император Хайле Селасие — всички с много повече основания от Харви. Въпреки това той бе на мнение, че на него му се полага в по-голяма степен, отколкото на тях, да кара годишния си отпуск в „Кларидж“.

Кралският апартамент там се намира на първия етаж и до него се стига по красива вита стълба, свързваща първия и партерния етаж, или с огромен асансьор, където има дори стол. Харви винаги се качваше с асансьора и слизаше по стълбата. Смяташе, че така се движи повече. Самият апартамент се състои от четири помещения: от стаичка с гардероби, където гостите се обличат, спалня, баня и изискана всекидневна с изглед към Брук стрийт. Обзавеждането и картините създават впечатлението, че си се озовал в Англия от времето на кралица Виктория. Телефонът и телевизорът обаче разсейват илюзията. Всекидневната е огромна, в нея отседналите в хотела държавни глави преспокойно могат да дават и приеми. Само преди седмица Хенри Кисинджър бе посрещнал в апартамента Харолд Уилсън. При тази мисъл на Харви му стана много приятно. Какво повече можеше да иска от живота!

Взе си душ, преоблече се и прегледа набързо получената за него поща и телексите от банката — нищо необичайно. Подремна малко и слезе да вечеря в основния ресторант.

В огромното фоайе както винаги свиреше струнен квартет — да си речеш, че четиримата музиканти са бежанци от Унгария, останали без работа. Харви дори ги познаваше в лице. Беше навлязъл във възраст, когато не обичаше промените — управата на „Кларидж“ явно отчиташе това, все пак средната възраст на гостите беше над петдесет години. Оберкелнерът Франсоа отведе Харви на масата, където той седеше обикновено.

Поръча си коктейл от скариди, средно препечена пържола и бутилка „Мутон Каде“. После се наведе над количката с десертите и докато ги разглеждаше, така и не забеляза четиримата млади мъже, които се хранеха в нишата в дъното на ресторанта.

 

 

Стивън, Робин, Жан-Пиер и Джеймс виждаха прекрасно Харви Меткаф. Той обаче трябваше да се дръпне малко назад и да се наведе, за да ги зърне.

— Представях си го другояче — отбеляза Стивън.

— Понапълнял е, откакто са му правили снимките, които ни показа — вметна Жан-Пиер.

— След всичките приготовления ми е трудно да повярвам, че той изобщо стои пред нас — каза Робин.

— Стои си от плът и кръв, съвсем истински и с един милион в зелено по-богат, след като ни изигра — рече французинът.

Джеймс си мълчеше. Още беше в немилост заради безплодните си усилия и оправданията от последната сбирка, макар че останалите трима не можеха да си кривят душата и трябваше да признаят, че с него всички врати са им отворени. „Кларидж“ не правеше изключение.

— Утре започва „Уимбълдън“ — каза Жан-Пиер. — Кой ли ще спечели първия рунд?

— Ти, разбира се — увери го Джеймс с надеждата да го умилостиви да не се заяжда непрекъснато с него, задето не е предложил никакъв план.

— Човек може да спечели първия рунд, Джеймс, само ако го допуснат до състезанието.

Лордът отново се умълча.

— Като го гледам каква лоена топка е, май ще се наложи да се откажем от твоя план, Робин — вметна Стивън.

— Нищо чудно дотогава да умре от цироза на черния дроб — отговори лекарят. — Сега, след като го видя, Стивън, как мислиш, ще се получи ли нещо в Оксфорд?

— Още не мога да кажа. Ще знам, когато на хиподрума „Аскот“ хвана бика за рогата. Искам да го чуя как говори, да го понаблюдавам в обичайна за него среда, да усетя що за птица е. Няма как да го направя от другия край на ресторанта.

— Надали ще ти се наложи да чакаш дълго. Утре по това време или ще знаем всичко, което ни интересува, или ще трием наровете в полицейския участък на Уест Енд — каза Робин.

— А, без тия! Не ми е по джоба да си плащам гаранцията — извика Жан-Пиер.

 

 

Харви изпи на един дъх цяла чаша „Реми Мартен“ и след като пъхна на оберкелнера нова шумоляща банкнота, стана от масата.

— Ах, негодникът му с негодник! — изсумтя възмутен Жан-Пиер. — Отвратително е, че ни задигна парите, но още по-отвратително е да го гледаме как ги харчи.

Четиримата бяха постигнали целта си и се наканиха да си ходят. Стивън плати сметката и най-прилежно добави сумата към разходите, които смятаха да предявят на Харви Меткаф. После излязоха от хотела поотделно, като внимаваха да не бият на очи, нещо, непостижимо за Джеймс — всички келнери и портиери държаха много да му пожелаят:

— Лека нощ, милорд.

Харви излезе да се поразходи по Баркли Скуеър и дори не забеляза стройния младеж, който, за да не го видят, се шмугна във входа на цветарския магазин „Мойзис Стивънс“. Както обикновено и този път Харви не се стърпя и попита един полицай как да стигне до Бъкингамския дворец колкото да сравни отношението му с начина, по който се държаха нюйоркските ченгета — тия келеши вечно дъвчеха дъвка, подпираха се по стълбовете на уличното осветление и се перчеха с кобура върху хълбока си. Както е казал Лени Брус, след като са го изгонили от Англия: „Вашите свине са много по-симпатични от нашите свине“. Да, на Харви му харесваше в Англия.

Върна се в „Кларидж“ някъде в единайсет и четвърт, взе си душ и си легна в огромното легло — стана му приятно да усеща с кожата си чистите чаршафи. В „Кларидж“ за него нямаше да има жени, а ако имаше, това щеше да е последният път, когато по време на турнира в Уимбълдън или на надбягванията на „Аскот“ отсяда в кралския апартамент. Стаята се поразклати, но така щеше да бъде още няколко нощи след петте дни на презокеанския кораб. Въпреки това Харви заспа бързо — нищо не смущаваше ума му.

Бележки

[1] Коктейл от уиски и сладък вермут. — Б.пр.

[2] Така презрително наричат Английската банка — от името на улицата, където се намира. — Б.пр.

[3] Мания за величие (фр.). — Б.пр.