Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not a Penny More, Not a Penny Less, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Глава 17

— Викай ми Харви.

Джеймс стоеше като истукан — беше изгубил ума и дума. Ан побърза да наруши мълчанието.

— Ще пийнеш ли уиски, Джеймс?

Той едвам си възвърна дар словото.

— Благодаря.

— Искам да знам всичко за теб, млади момко — продължи Харви, — с какво се занимаваш и защо през последните седмици почти не видях дъщеря си, макар че, струва ми се, съм наясно с отговора.

Джеймс изгълта на един дъх уискито, а Ан побърза да напълни отново чашата му.

— Почти не си видял дъщеря си, понеже постоянно съм на снимки и не се свъртам в Лондон — рече тя.

— Знам, Розали…

— Джеймс ме познава като Ан, татко.

— Кръстили сме те Розали. На нас с майка ти името ни харесва, не виждам защо да не харесва и на теб.

— Де се е чуло и видяло, татко, европейски топмодел да се казва Розали Меткаф? Всички приятели ме познават като Ан Съмъртън.

— Ти как мислиш, Джеймс?

— Вече си мисля, че изобщо не я познавам — отвърна той, малко по малко се окопитваше.

Харви очевидно не подозираше нищо. Не беше видял в лице Джеймс нито в галерията, нито в Монте Карло или на хиподрума „Аскот“, а днес в Оксфорд младежът се бе дегизирал и гримирал така, че изглеждаше най-малко на деветдесет години. На Джеймс вече му се струваше, че му се е разминало и Харви няма да го познае. Но как щеше да обясни в понеделник на останалите от четворката, че с последния — неговия план трябва да измамят не друг, а бъдещия му тъст?

— Дали да не седнем да вечеряме?

Без да чака отговор, Харви отиде в съседното помещение.

— Розали Меткаф — изшушука ядосан Джеймс, — дължиш ми обяснение!

Ан го целуна лекичко по бузата.

— Ти си първият човек, дал ми възможност да разгромя баща си по всички фронтове. Толкова ли не можеш да ми простиш?… Наистина те обичам…

— Ей, вие, двамата, идвайте де! Да си помисли човек, че се виждате за пръв път.

Ан и Джеймс отидоха при Харви и седнаха на масата. При вида на коктейла от скариди Джеймс се поразвесели и се сети как Стивън се е притеснил, задето може би е преиграл на вечерята, която е дал на Харви в „Модлин“.

— Е, Джеймс! Доколкото разбрах, вие с Ан вече сте определили деня на сватбата.

— Да, господине, стига да одобрявате и вие.

— То оставаше да не одобрявам! След като спечелих конните надбягвания на хиподрума „Аскот“, таях надежди Розали да се венчае за принц Чарлс, но съм доволен и ако граф вземе за жена единствената ми щерка.

И двамата се засмяха, въпреки че не им се стори особено смешно.

— Жалко, Розали, че тази година не дойде в Уимбълдън. Представяш ли си, отидох на турнира за жени в компанията на някакъв скучен изкуфял банкер от Швейцария!

Ан се спогледа с Джеймс и се подсмихна.

Келнерите разчистиха масата и дотикаха количка, върху която се мъдреше печено агънце. Харви го огледа заинтригуван.

— И все пак, скъпа — продължи да дърдори като навит той, — беше много мило от твоя страна да ми звъннеш в Монте Карло. Наистина си мислех, че няма да прескоча трапа. Направо няма да повярваш, Джеймс. Извадиха ми от корема жлъчен камък колкото бейзболна топка, представяш ли си! Добре че ме оперира един от най-великите хирурзи в света — Уайли Баркър, лекува и президента. Спаси ми човекът живота. — Харви издърпа припряно ризата си от панталона и показа върху увисналото си шкембе десетсантиметровия белег. — Какво ще кажеш, а?

— Забележително.

— Престани, татко. Седнали сме да вечеряме.

— Стига си се притеснявала де. Джеймс надали вижда за пръв път мъжки корем.

„Да, точно този наистина не го виждам за пръв път“ — помисли младежът.

Харви напъха долния край на ризата в колана на панталоните си и продължи:

— Та много ме трогна, когато ми се обади. — Той се наведе и я потупа по ръката. — И аз бях послушен. Последвах съвета ти и задържах доктор Баркър още една седмица — да не би да се получат усложнения. Но тия доктори са големи скъпчии, така да знаеш, и…

Джеймс бутна чашата с червеното вино. Върху покривката остана петно.

— Извинявайте.

— Добре ли си, Джеймс?

— Да, добре съм, господине.

Той погледна възмутен Ан. Харви продължи да похапва невъзмутимо.

— Донесете нова покривка и още вино за лорд Бригсби.

След като сервитьорът отвори друга бутилка бордо, Джеймс реши, че е негов ред да се позабавлява. Ан вече три месеца го взимаше на подбив. Защо и той да не я подразни, ако баща й му даде тази възможност? Харви продължаваше да си бъбри.

— Ти, Джеймс, падаш ли си по конните надбягвания?

— Да, драги ми господине, и бях възхитен от победата ви на „Аскот“, при това не само по причините, за които си мислите вие.

В суматохата, докато келнерите сменяха покривката върху масата, Ан изшушука тихичко:

— Не ми се прави на голям хитрец, скъпи… той не е чак толкова загубен, колкото ти се струва.

— Е, какво ще кажеш за нея?

— За кого?

— Как за кого, за Розали!

— Великолепна е. Заложих по пет лири стерлинги — и ако победи, и ако загуби.

— Да, за мен това бе голяма победа, жалко, че я изтърва, Розали, щеше да се запознаеш и с кралицата и с един много симпатичен човек от Оксфордския университет — професор Портър.

— Професор Портър ли? — повтори Джеймс и забучи нос в чашата с виното.

— Точно така, професор Портър. Познаваш ли го, Джеймс?

— Не, не го познавам, господине, но доколкото си спомням, е удостоен с Нобелова награда.

— Точно така, удостоен е и се погрижи да си прекарам чудесно в Оксфорд. Беше ми толкова забавно, че накрая направих дарение на университета — чек за четвърт милион долара, с които да се провеждат изследвания. Професорът сигурно е останал доволен.

— Знаеш, татко, че не бива да казваш на никого за дарението.

— Знам, знам, но Джеймс вече е член на семейството.

— А защо не бива да казвате, господине?

— О, тя е дълга и широка, Джеймс, но за мен беше голяма чест. Разбираш, че това е строго поверително, на теб обаче ще кажа, че професор Портър ми уреди да съм сред гостите на годишния празник на Оксфордския университет. Обядвах в „Ол Соулс“ заедно с господин Хари Макмилън, уважавания ви бивш министър-председател, после бях и на градинското увеселение, а след това се срещнах със заместник-ректора в личния му кабинет, дойдоха и финансовият директор на университета, и главният секретар. Ти, Джеймс, бил ли си в Оксфорд?

— Да, следвал съм там. В „Хаус“[1].

— В къща ли? Това пък какво е? — попита Харви.

— Така наричаме колежа „Крайст Чърч“.

— Никога няма да запомня всички тия колежи в Оксфорд.

— Трудничко си е, господине.

— Стига с това господине. Викай ми Харви. Та както ви разправях, срещнахме се в „Кларъндън“ и ония приятелчета съвсем си глътнаха езиците, взеха да пелтечат, добре че беше онова грохнало старче, обзалагам се, че е прехвърлил деветдесетте. Голата истина си е, че тия хора не знаят как да си поискат пари от милионер, затова ги извадих от затруднението и взех нещата в свои ръце. Цял ден ги бях слушал как превъзнасят ненагледния си Оксфорд, затова реших да им запуша устата и им драснах чек за четвърт милион в зелено.

— Много щедро сте постъпили, Харви.

— Ако дядката ми беше поискал половин милион, щях да му го дам. Джеймс, виждаш ми се бледичък. Да не ти е зле?

— Извинявайте. Не, добре съм. Просто ми стана интересно, толкова сладкодумно разказвате за Оксфорд.

В разговора се включи и Ан.

— Споразумял си се, татко, със заместник-ректора да не разгласяваш дарението, дал си обет за мълчание и трябва да обещаеш никога повече да не говориш за това.

— Мисля да си облека за пръв път тогата през есента, на откриването на библиотека „Меткаф“ в Харвардския университет.

— Не, господине, не бива да го правите — изпелтечи прекалено припряно Джеймс. — Можете да обличате тогата само за тържествата в Оксфорд.

— Колко жалко! Но такива сте си вие, англичаните, държите много на етикета. Та покрай това се сетих, че трябва да обсъдим сватбата. Предполагам, ще предпочетете да живеете в Англия.

— Да, татко, но всяка година ще ви идваме на гости, а докато ти караш отпуска си в Европа, можеш да отсядаш у нас.

Сервитьорите разчистиха за пореден път масата и се появиха с любимите ягоди на Харви. Ан се опита да насочи разговора към семейни теми и да попречи на баща си да се впусне отново да разказва какво е вършил през последните два месеца, докато Джеймс правеше точно обратното — насърчаваше го.

— Кафе, ликьор?

— Не, благодаря — отвърна Харви. — Само сметката. Мисля, Розали, да се почерпим в апартамента ми в „Кларидж“. Искам да ви покажа нещо: малка изненада.

— Изгарям от нетърпение да я видя, татко. Обичам изненадите. А ти, Джеймс?

— И аз ги обичам, но за днес ми стигат.

 

 

Джеймс отиде да закара алфа ромеото в гаража на хотела и остави Ан за малко насаме с баща й. Хванати под ръка, двамата тръгнаха бавно по Кързън стрийт.

— Нали е прекрасен, татко?

— Да, голям симпатяга. Е, в началото беше доста вързан, но после се поободри. Божичко, дъщеря ми ще става английска благородничка! Майка ти ще си умре от щастие, а аз съм доволен, че най-после сложихме край на глупавата ни сръдня.

— О, тате, ти направи много, за да си изгладим отношенията.

— Така ли? — изненада се Харви.

— Ами да! Последните няколко седмици имах възможност да премисля нещата. Казвай сега, каква е малката ти изненада?

— Имай търпение, миличка! Ще видиш. Това ти е сватбеният подарък.

Джеймс ги настигна пред входа на хотела. От изражението на Ан разбра, че Харви е дал бащиното си одобрение.

— Добър вечер, господине! Добър вечер, милорд!

— Здравей, Албърт. Ще поръчаш ли от мое име кафе и бутилка „Реми Мартен“. Нека ги качат в стаята.

— Веднага, господине.

Джеймс попадаше за пръв път в кралския апартамент. От малкия вестибюл се влизаше в спалнята отдясно и в дневната, която се падаше вляво. Харви ги поведе направо към дневната.

— Сега, деца, ще видите сватбения си подарък!

Отвори с размах вратата: точно срещу тях, на стената в дъното висеше картината на Ван Гог. Двамата я погледнаха и съвсем онемяха.

— И аз, като я видях, се почувствах по същия начин — шашнах се — съобщи Харви.

— Татко! — успя да пророни Ан, след като преглътна. — Ван Гог! Но ти открай време си мечтаеше да имаш негова картина. Не мога да те лиша от удоволствието да я притежаваш, пък и къде да я държа? Опасно си е — за разлика от теб ние не разполагаме със засилена охрана — изпелтечи младата жена. — Не можем да допуснем да жертваш гордостта на своята колекция, нали, Джеймс?

— То се знае! В никакъв случай не можем да го допуснем — натърти, до немай-къде разчувстван, той. — Сложа ли в къщата си такава картина, няма да имам и миг спокойствие.

— Дръж я в Бостън, татко, в обстановка, достойна за нея.

— Мислех, че все пак ще оцениш щедростта ми, Розали.

— То оставаше да не я оценя, татко. Но не мога да поема такава отговорност. Освен това мама също трябва да има възможност да се наслаждава на картината. Пък ако толкова държиш, можеш да я завещаеш на нас с Джеймс.

— Чудесно си се сетила, Розали, браво на теб. Така и ти, и аз ще й се радваме. Но сега трябва да измисля друг сватбен подарък. Розали успя да ме размекне и да ме убеди, Джеймс, а това не е ставало от двайсет и четири години.

— Я не си криви душата, татко, напоследък ми се е случвало два-три пъти, мисля да го направя още веднъж.

Без да й обръща внимание, Харви продължи да дърдори:

— Точно така, ще ви подаря трофея от конните надбягвания — оповести той и посочи великолепната бронзова скулптура на жребец и на жокей с жокейско кепе, обсипано с диаманти. — Надбягванията на хиподрума „Аскот“ са толкова важни, че всяка година връчват на победителя нова статуетка, значи трофеят си е мой за цял живот.

Джеймс беше благодарен, че ако не друго, фигурката поне е истинска.

Донесоха кафето и коняка и тримата седнаха да обсъдят подробностите около сватбата.

— И така, Розали, другата седмица трябва да дойдеш в Линкълн и да помогнеш на майка си с подготовката, инак тя ще вземе да си глътне езика от притеснение и да оплеска всичко. А ти, Джеймс, трябва да ми кажеш колко души ще поканиш, за да им запазя стаи в „Риц“. Венчавката ще се състои в черквата „Тринити“ на Копли Скуеър, след това ще вдигнем сватба у дома в Линкълн, ще си направим истинско английско увеселение. Така става ли, Джеймс?

— Звучи ми чудесно. Вие, Харви, сте много организиран човек.

— От малък съм си такъв, Джеймс. Установил съм, че това винаги се възнаграждава. И така, уточнете с Розали всичко до другата седмица, преди тя да се прибере у дома. Колкото до мен, не съм сигурен дали знаете, но утре се връщам в Щатите.

„Страница 38-а от синята папка“ — помисли си Джеймс.

Двамата с Ан останаха при Харви още час, през който обсъждаха сватбата, после, малко преди полунощ, се наканиха да си тръгват.

— Утре сутрин ще дойда да те изпратя, татко.

— Лека нощ, господине.

Джеймс се ръкува и излезе.

— Казах ли ти, че е страхотен!

— Да, много приятен младеж, майка ти ще се радва.

Докато слизаха с асансьора, Джеймс не каза и дума на Ан: с тях в кабината пътуваха още двама мъже, които също мълчаха, докато стигнат партера. Но още щом се качиха в автомобила, Джеймс сграбчи младата жена за яката, метна я върху коленете си и я шляпна толкова силно, че тя не знаеше дали да плаче, или да се смее.

— Ама защо?

— Да не би след сватбата да забравиш кой е глава на семейството.

— Ах ти, говедо такова, да се отнасяш така с жените! Само исках да ти помогна.

Джеймс подкара като обезумял към жилището на Ан.

— Защо ми надрънка всички тези небивалици? „Родителите ми живеят във Вашингтон, баща ми е дипломат“ — изимитира я той.

— Знам, знам, скъпи, но трябваше да измисля нещо, след като разбрах кого сте взели на мушка.

— И какво ще кажа сега на другите?

— Нищо. Ще ги поканиш на сватбата, ще им обясниш, че майка ми е американка, затова се женим в Бостън. Изгарям от любопитство да видя физиономиите им, когато разберат кой ти е тъст. Така и така трябва да измислиш някакъв план, не можеш да подведеш приятелите си.

— Но обстоятелствата се промениха.

— Не, не са се променили. Защо да увъртаме: всички те успяха, само ти се провали, затова се постарай, преди да заминеш за Америка, да измислиш нещичко.

— Сега вече е ясно като бял ден, че без твоята помощ е нямало да успеем.

— Няма такова нещо, скъпи. С какво съм помогнала аз на Жан-Пиер? Само добавих някои подробности — колкото за цвят… Обещаваш ли, че никога вече няма да ме шляпаш?

— Не, не обещавам, особено като се сетя за оная картина, но сега, скъпа…

— Ти, Джеймс, си сексуален маниак.

— Знам, скъпа. Как иначе според теб ние в рода Бригсби вече няколко поколения наред създаваме цели пълчища малки лордчета?

 

 

Рано на другата сутрин Ан се раздели с Джеймс, за да прекара известно време с баща си, после двамата го изпратиха и той си замина за Бостън с обедния самолет. В автомобила, на връщане от летището Ан не се стърпя и попита Джеймс какво е решил да каже на останалите. Не се беше и надявала да получи друг отговор, освен:

— Почакай и ще видиш. Няма да допусна да го променяш зад гърба ми. Добре че още в понеделник си заминаваш за Америка.

Бележки

[1] Букв. Къща (англ.). — Б.пр.