Джефри Арчър
Нито пени повече, нито пени по-малко (14)

Глава 13

На другия ден — петък, Стивън седна на кушетката за прегледи в лекарския кабинет на Робин на Харли стрийт и се обърна към малкото си воинство:

— Благодарение на това, че Робин запази самообладание, операцията в Монте Карло се увенча с пълен успех. Но разходите ни са доста високи. Сметките за хотела и за болницата възлизат на цели 11 351 щатски долара, а получихме 80 000 долара. Като теглим чертата, сме си върнали 527 560 долара, а разходите дотук са 22 530 долара, което ще рече, че господин Меткаф ни дължи още 494 970 долара. Съгласни ли сте с цифрите?

Всички зашушукаха одобрително. Вярваха безусловно в сметките на Стивън, макар че и на него, както на всички математици, му беше скучно и неприятно да борави с цифри.

— Я кажи, Робин, как стана така, че в сряда си вечерял за цели 73,50 долара? Какво толкова си ял, черен хайвер с шампанско ли?

— Е, поизхвърлих се — призна си Робин. — Но мисля, че съм си го заслужил.

— Залагам повече, отколкото в Монте Карло, че знам кой ти е правил компания на вечеря, обзалагам се и че същото лице е споделило не само трапезата ти — подметна Жан-Пиер и извади от джоба си портфейла.

— Заповядай, Стивън — 219 франка, печалбата ми от сряда в Казиното. Ако ме бяхте оставили да си доиграя играта, сигурно нямаше да опрем до тоя касапин — Робин. Сам щях да върна цялата сума. Според мен най-малкото, което заслужавам, е телефонът на медицинска сестра Фобер.

Стивън изобщо не обърна внимание на подмятанията му.

— Браво на теб, Жан-Пиер — похвали го той, — ще приспаднем сумата от разходите. При днешния курс твоите 219 франка правят… — Той замълча и засмята на сметачната машинка. — Значи правят 46,76 щатски долара. Така разходите падат на 22 483,24 долара. А сега да си дойдем на думата. Планът ми за хиподрума „Аскот“ е съвсем прост. Джеймс е уредил две значки за трибуната за членове на Клуба, които ни струват десет долара. Знаем, че и Харви Меткаф притежава такава значка, както и останалите собственици на състезателни коне, така че, ако и този път изчислим много точно всичко и не объркаме нещо, онова приятелче отново ще се хване в капана ни. Джеймс ще държи под око Меткаф и от появата му на хиподрума до мига, когато си тръгне, ще ни съобщава за придвижването му. Жан-Пиер ще дебне при входа на трибуната за членове и ще го последва, щом той влезе. В един на обяд Робин ще пусне от летище „Хийтроу“ телеграмата, така че Харви да я получи, докато обядва в ложата си. Това е лесната част от плана. Но ако успеем да прилъжем Харви да дойде в Оксфорд, ще стане по-напечено и ще се наложи да си отваряме очите на четири. Признавам си най-чистосърдечно, предпочитам всичко на хиподрума да мине по вода. — Стивън грейна в усмивка. — Така ще разполагаме с повечко време, за да преговорим още веднъж плана за Оксфорд. Някакви въпроси?

— Значи не ти трябваме за осъществяването на първата част от плана за Оксфорд, така ли? И ще се включим чак на втория етап? — попита Робин и пак се взря в бележките на Стивън.

— Точно така — потвърди математикът. — За първата част ще се справя и сам. Всъщност дори предпочитам да останете в Лондон, за да не усложняваме излишно нещата. След това най-важно е да измислим четвърти план, ако Джеймс не предложи нещо. Това вече ме притеснява — продължи Стивън, — защото, прибере ли се Харви в Щатите, ще трябва да се борим с тоя негодник на негова територия. Дотук ние избирахме мястото. Джеймс може и да е най-добрият актьор сред нас, но в Бостън ще привлича от сто километра вниманието. Както би се изразил Харви, „там вече е друга опера“.

Джеймс въздъхна тежко и се зае да разглежда аксминстърския килим^[1].

— Клетият Джеймс! Не се притеснявай толкова де, в Монте Карло караше линейката като истински автомобилен състезател — започна да го утешава Робин.

— Дали да не се научиш да караш и самолет? Така ще можем да отвлечем онзи тарикат — предложи Жан-Пиер.

Госпожица Мийкъл не одобряваше никак смеха, разнасящ се откъм кабинета на доктор Оукли, и остана доволна, когато странното трио си тръгна. След като най-после затвори вратата зад Джеймс, сестрата се върна в кабинета на Робин.

— Сега ще приемате ли пациенти, доктор Оукли?

— Да, щом толкова се налага, госпожице Мийкъл.

Жената се нацупи. Какво ли го прихващаше доктора? Явно тия типове, с които дружеше напоследък, му влияеха зле. Оукли беше станал непредсказуем, изобщо не можеше да се разчита на него.

— Госпожо Уентуърт-Брустър, доктор Оукли ви очаква. Докато сте на преглед, аз ще ви приготвя хапчетата за пътуването в Италия.

Стивън се върна за няколко дни в „Модлин“ — да си почине и да си поеме дъх. Беше се заел с всичко това преди два месеца и двама от четворката се бяха справили далеч над неговите очаквания. Съзнаваше, че трябва да увенчае усилията им с нещо, за което в Оксфорд ще се мълви дълго след като той си замине за Щатите.

Жан-Пиер отново отвори галерията на Бонд стрийт. Ролята му на хиподрума „Аскот“ се свеждаше до едно-едничко изречение и той нямаше да бъде претоварен със задачи, въпреки това репетираше всяка вечер пред огледалото, за да се подготви за участието си във втората част от плана на Стивън.

В събота и неделя Джеймс заведе Ан в Стратфорд на Ейвън. Кралската Шекспирова трупа ги зарадва с блестящо представление на „Много шум за нищо“, а после, докато се разхождаха по брега на Ейвън, Джеймс поиска ръката на Ан. Само лебедите чуха отговора й. Диамантеният пръстен, който Джеймс беше харесал на витрината на „Картие“, докато бе причаквал Харви Меткаф да отиде в галерията на Жан-Пиер, изглеждаше още по-красив върху тънкото пръстче на младата жена. Лордът беше на седмото небе от щастие. Единственото, което го тормозеше, бе, че още не е разработил план, с който да смае всички. Вечерта обсъди още веднъж затруднението си с Ан, взе да прехвърля разни стари и нови идеи, но пак не му хрумваше нищо, което да си заслужава.

Ан обаче вече бе измислила нещо.