Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not a Penny More, Not a Penny Less, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Нито пени повече, нито пени по-малко

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2001

Коректор: Олга Герова

ISBN: 954-585-253-4

История

  1. — Добавяне

Глава 14

В понеделник сутрин откара с колана Ан в Лондон и си облече най-хубавия костюм. Ан трябваше да иде на работа и отклони поканата да го придружи на хиподрума „Аскот“. Освен това се опасяваше, че другите няма да одобрят присъствието й и ще се усъмнят, че Джеймс я е посветил в тайната.

Той не й беше разказал надълго и нашироко какво точно е станало в Монте Карло, Ан обаче знаеше най-подробно какво смятат да правят на „Аскот“ и долавяше, че Джеймс е притеснен. Вечерта щяха да се видят и тогава тя щеше да разбере дали не е станала някоя издънка. Джеймс приличаше на изгубило се дете. Ан можеше да бъде само благодарна, че през повечето време първа цигулка свирят Стивън, Робин и Жан-Пиер, макар че онова, което беше намислила, вероятно щеше да изуми всички.

Стивън стана рано, погледна се в огледалото и се възхити на прошарената си коса. Предния ден срещу доста пари бе постигнал този смайващ резултат във фризьорския салон в „Дебънамс“[1]. Облече се най-старателно — сложи си единствения приличен сив костюм и синя карирана връзка. Слагаше ги само на тържествени случаи, например за беседата със студентите в Съсекския университет или на приемите в американското посолство. Никой не му беше казвал, че цветовете не си пасват, а костюмът му е демодиран и торбест, с протрити лакти и издути колене — самият Стивън смяташе, че в него е самото въплъщение на елегантността. Отиде от Оксфорд в Аскот с влак, а Жан-Пиер дойде от Лондон с автомобил. В единайсет преди обяд се срещнаха с Джеймс в ресторант „Белвидиър Армс“ на около километър и половина от хиподрума.

Стивън тутакси се обади по телефона на Робин, за да потвърди, че са пристигнали, и го помоли да му прочете телеграмата.

— Страхотно, Робин. А сега върви на „Хийтроу“ и точно в един следобед я пусни.

— Успех, Стивън! Натрий му носа на тоя шарлатанин!

Математикът се върна при останалите и ги успокои, че Робин се справя блестящо.

— Хайде, върви, Джеймс, и ни съобщи веднага щом Харви се появи.

Джеймс си допи бирата „Карлсберг“ и тръгна към хиподрума. За беда едва ли не на всяка крачка се натъкваше на познати, на които не знаеше как да обясни защо не може да се присъедини към тях.

Малко след дванайсет Харви пристигна на паркинга за членове на Клуба — белият му ролс-ройс лъщеше като на реклама за прах за пране „Персил“. Хората, дошли на конните надбягвания, зяпаха автомобила с английско презрение, което американецът погрешно тълкуваше като възхита. Поведе гостите си към своята ложа. С костюма, който му беше ушил наскоро, Бърнард Уедърил бе надминал себе си. Харви беше направо неузнаваем с червения карамфил в бутониерата и шапката, която беше сложил, за да покрие плешивото си теме, и Джеймс сигурно щеше да го изтърве, ако не беше белият ролс-ройс. Последва на безопасно разстояние малката свита на американеца и видя как той и гостите му влизат през врата, на която пишеше „Господин Харви Меткаф и гости“.

— Вече е в ложата — съобщи Джеймс.

— А ти къде си? — попита Жан-Пиер.

— Точно под него, при един букмейкър на име Сам О’Флеърти.

— Я не се изказвай толкова грубо за ирландците, Джеймс — подметна Жан-Пиер. — До няколко минути сме при теб.

Джеймс погледна огромната трибуна за десет хиляди зрители, откъдето хиподрумът се виждаше като на длан. Беше му трудно да се съсредоточи, отново се натъкваше непрекъснато на познати и приятели. Първо срещна граф Халифакс и оная досадница, която миналата пролет толкова неблагоразумно бе склонил да придружава на бала на кралица Шарлота. Как ли се казваше? А, да. Селина Уолъп. Име тъкмо като за нея. Беше облечена с минижуп, излязъл от мода най-малко преди четири години, беше си сложила и капела, каквато пък явно никога нямаше да бъде на мода. Джеймс нахлупи бомбето още по-ниско над очите си, обърна се на другата страна и забъбри със Сам О’Флеърти за надбягвания и коне. О’Флеърти само това и чакаше — колкото му глас държи, оповести какви са последните залози за фаворита сред конете:

— Залозите за Розали вървят шест към четири, кобилката е собственост на един американец — Харви Меткаф, ще я язди Пат Едъри.

Както беше тръгнало, Едъри сигурно щеше да стане най-младият шампион сред жокеите — Харви винаги залагаше на победители.

Стивън и Жан-Пиер дойдоха при Джеймс и букмейкъра, чийто помощник бе застанал на преобърната наблизо оранжева будка за залози и размахваше ръце като моряк на претърпял корабокрушение кораб.

— Е, на кой кон ще заложите, господа? — обърна се Сам и към тримата.

Джеймс се направи, че не забелязва киселата неодобрителна физиономия на Стивън.

— Залагам пет лири стерлинги на Розали, ако спечели, и още пет — ако загуби — оповести той и връчи на букмейкъра новичка банкнота от десет лири, срещу която получи зелено картонче със сериен номер и печат по средата, на който пишеше „Сам О’Флеърти“.

— Това, предполагам, Джеймс, влиза в плана ти, който все още не си разкрил пред нас — подметна Жан-Пиер. — Лично мен ме интересува колко ще спечелим.

— Девет лири стерлинги и десет пенса след данъчното облагане, ако Розали спечели — изчурулика Сам О’Флеърти, без да вади пурата, която мърдаше нагоре-надолу залепена за устната му.

— Има да залагаш още доста, Джеймс, докато го докараш до един милион долара. Е, ние отиваме на трибуните за членове на Клуба. Съобщи ни веднага щом Харви напусне ложата. Според мен към два без петнайсет ще дойде да огледа конете и ездачите за надбягването в два часа, значи разполагаме с цял час.

 

 

Келнерът отвори поредната бутилка отлежало шампанско „Круг“, реколта 1964 година, и започна да го разлива по чашите на гостите в ложата на Харви: трима банкери, двама икономисти, двама корабовладелци и нашумял журналист от лондонското Сити.

Харви предпочиташе да кани хора прочути и влиятелни, които трудно ще му откажат, съблазнени от мисълта, че покрай него все ще уредят някоя сделка или работа. Беше много щастлив, че в този голям ден е в отбрана компания. Най-важен сред гостите бе сър Хауард Дод, възрастен директор на търговска банка, носеща уж неговото име — всъщност обаче това беше името на прапрадядо му. Сър Хауард беше висок метър и осемдесет и пет и стъпваше напето, изопнат като струна — ще го помислиш по-скоро за човек от Гренадирския гвардейски полк, отколкото за уважаван банкер. Единственото общо, което имаше с Харви, беше косата, по-точно липсата на такава и плешивото теме. Придружаваше го младичкият му заместник — Джейми Кларк. Току-що беше навършил трийсет, бе изключително умен и беше дошъл колкото да се увери, че шефът му няма да забърка банката в нещо, за което после ще съжалява. Не че младият банкер не се възхищаваше тайничко на Харви, но все пак предпочиташе банката му да си няма вземане-даване с такива клиенти. Въпреки това на драго сърце бе приел да прекара деня на конните надбягвания.

Двамата икономисти: господин Колин Емсън и доктор Майкъл Хоган от Хъдсъновия институт, бяха дошли да разкажат на Харви за плачевното състояние, в което е изпаднала британската икономика. Едва ли двама души можеха да бъдат по-различни. Емсън се беше издигнал в живота със собствени сили, петнайсетгодишен бе зарязал училище и се беше самообразовал. Използвайки връзките и познанствата си, беше създал фирма, специализирала се в данъчното облагане и преуспяла благодарение на навика на британските управници през няколко седмици да приемат нови и нови данъчни закони. Емсън беше цяла канара, бе висок към метър и осемдесет и бе душа човек, готов да прави компания на Харви, независимо дали той ще победи, или ще изгуби. За разлика от него Хоган се беше изучил все по прочути училища и университети: „Уинчестър“, колежа „Тринити“, Оксфордския университет и института по бизнесадминистрация в Уортън, щата Пенсилвания. Бе работил известно време в консултантска фирма „Маккинзи“ в Лондон, покрай която се бе прочул като един от най-осведомените икономисти в Европа. Който го познаваше, не се изненадваше, че този снажен мъж с изваяно тяло навремето е участвал в международни турнири по скуош. Тъмнокос, с кафяви очи, почти през цялото време вперени в Харви, той едвам успяваше да скрие презрението си — Харви го канеше за пети път на надбягванията в Аскот и явно бе от хората, които не приемат отказ.

Братя Кундас, гърци, които вече второ поколение живееха тук, обичаха конните надбягвания не по-малко от корабите и с черната коса, мургавите лица и рунтавите черни вежди си приличаха като две капки вода. Беше трудно да се определи и възрастта им, никой не знаеше и точния размер на състоянието им. Вероятно не го знаеха и самите те. Последният гост на Харви — Ник Лойд от „Нюз ъф дъ Уърлд“, беше дошъл колкото да понаучи някоя и друга клюка за своя домакин. В средата на шейсетте бе на косъм да изобличи Меткаф, но точно тогава бе избухнал друг скандал, изместил за няколко седмици не толкова сензационните материали на по-задни страници — през това време Харви бе успял да се измъкне сух от водата. Сгърбен над задължителния троен джин с едва доловим намек за тоник, Лойд наблюдаваше с любопитство пъстрата компания.

— Имате телеграма, господине.

Харви разкъса плика. Каквото и да правеше, приличаше на слон в стъкларски магазин.

— От дъщеря ми Розали е. Много мило, че се е сетила за мен, но то оставаше да не се сети, все пак съм кръстил кобилката на нея. Хайде, елате всички да хапнем.

Гостите му се заеха с обяда: студена картофена кремсупа, фазан и ягоди. Харви беше по-бъбрив от всякога, ала гостите му влизаха в положението — беше притеснен човекът заради конните надбягвания и даваше мило и драго да грабне трофея, какъвто не можеха да му дадат в Щатите. Самият Харви не проумяваше защо е толкова превъзбуден — може би от по-особената обстановка на „Аскот“, която му допадаше толкова много със съчетанието между тучната зелена морава, изисканата среда, облеченото като по журнал множество и организаторите, на чиято оправност завиждаха всички, свързани по един или друг начин с конни надбягвания.

— Тази година шансовете ти, Харви, са по-добри от всякога — отбеляза високопоставеният банкер.

— Не бих ги надценявал, сър Хауард, все пак Лестър Пигот ще се състезава с кобилата на херцог Девъншир — Принцеса, пък и фаворит е кобилата на кралицата — Хайклар. Два пъти съм се класирал на второ място, веднъж съм бил обявяван за фаворит и въпреки това не съм печелел, затова вече се питам дали изобщо някога ще доживея конете ми да грабнат победата.

— Още една телеграма, господине.

И този път Харви разкъса плика с месестото си кутре.

— „Пожелаваме Ви всичко най-хубаво и успех на надбягванията в Аскот.“ От персонала на твоята банка е, сър Хауард. Каква приятна изненада! Дайте да ви долея на всички от шампанското.

Пристигна поредната телеграма.

— При това темпо, Харви, ще се наложи да си наемеш отделно помещение в пощата — пошегува се доста нескопосно сър Хауард и всички се засмяха.

И този път домакинът прочете на глас телеграмата:

— „Съжалявам, че не мога да дойда на «Аскот». В най-скоро време се връщам в Калифорния. Ще Ви бъда признателен, ако се погрижите за моя стар приятел Родни Портър, професор в Оксфордския университет и носител на Нобелова награда. Не позволявайте на букмейкърите в Англия да ви грабят. Уайли В. Летище «Хийтроу».“ От Уайли Баркър е. Докторчето, което ме закърпи в Монте Карло. Спаси ми човекът живота. Извади ми от жлъчката ей такъв камък — колкото хлебчето, което сега ядете, доктор Хоган. Как, да го вземат мътните, да го открия тоя професор Портър? — Харви се извърна към оберкелнера. — Доведете шофьора.

След малко пред него застана облеченият безупречно като изваден от кутийка мъж.

— Някъде тук е професор Родни Портър от Оксфордския университет. Намери го.

— Как изглежда, господине?

— Откъде да знам как изглежда! — сопна се Харви. — Изглежда като професор.

Волю-неволю, шофьорът се прости с намеренията си да прекара един приятен следобед край перилата на хиподрума и се отдалечи, оставяйки Харви и гостите му да се наслаждават на ягодите, шампанското и купчината телеграми, които продължаваха да пристигат.

— Ако победиш, ще получиш купата лично от кралицата — поясни Ник Лойд.

— Така ли? Това ще е върховният миг в моя живот: да спечеля конните надбягвания на „Аскот“ и да се запозная с Нейно Величество кралицата. Ако Розали победи, ще предложа дъщеря ми да се омъжи за принц Чарлс — горе-долу са на едни години.

— Съмнявам се, че дори ти, Харви, ще успееш да го уредиш.

— А какво ще правите с парите от наградата — 81 000 лири стерлинги? — полюбопитства Джейми Кларк.

— Ще ги даря за някое благотворително начинание — отвърна богаташът, доволен от впечатлението, което е направил на гостите си.

— Много щедро от твоя страна, Харви. Но всъщност ти се славиш тъкмо като такъв — отбеляза Ник Лойд и се спогледа многозначително с Майкъл Хоган.

Дори и другите да не бяха наясно с това, те двамата знаеха с какво точно се слави техният домакин.

Шофьорът се върна да докладва, че няма и следа от самотен професор нито в барчето, нито в ресторанта на терасата, нито в бюфета долу при конюшнята, и че не са го допуснали на трибуните за членове на Клуба.

— То оставаше да те пуснат — изсумтя надуто Харви. — Налага се сам да го потърся. Вие се почерпете и се забавлявайте. — Стана от масата и се отправи заедно с шофьора към изхода. — Разкарай се оттук и се поразмърдай. Само да си посмял да ми обясняваш, че не си го намерил, инак ще ти се наложи да си търсиш нова работа.

Шофьорът трепна. Харви се върха ухилен при гостите.

— Ще ида да видя конете и ездачите, които ще участват в надбягванията в два часа.

— Излиза от ложата — съобщи Джеймс.

— Какво става, Джеймс? Да не си започнал да си приказваш сам? — попита властен глас, който той позна.

Вдигна глава и видя лорд Съмърсет, възправил се като канара в целия си достолепен ръст от метър и осемдесет и три — през Първата световна война бе удостоен с „Военен кръст“ и с орден „За бойни заслуги“. Още излъчваше плам и енергия, макар и от сбръчканото му лице да се виждаше, че отдавна е прехвърлил възрастта, когато Създателят е изпълнил договора си с него.

— Ужас! — промърмори едва чуто Джеймс. — Не, сър, просто такова… закашлях се.

— Кой от състезателните коне си хареса? — попита перът на Обединеното кралство.

— Заложих, сър, на Розали — и ако спечели, и ако загуби.

— Май е прекъснал връзката — предположи Стивън.

— Свържи се отново — каза Жан-Пиер.

— Какъв е този шум, Джеймс? Да не си със слухово апаратче?

— Не, сър… това тук е… транзистор.

— Трябва да ги забранят тия джаджи. Само ти нарушават уединението.

— Напълно съгласен съм с вас, сър.

— Какви ги дрънка, Стивън?

— Нямам представа… май се е случило нещо.

— Майко мила, Харви се е насочил право към нас. Върви, Стивън, на трибуните за членове на Клуба, след малко ще дойда и аз. Поеми си въздух и се успокой. Не ни видя.

Харви отиде при служителя, препречил входа за трибуните за клубни членове.

— Аз съм Харви Меткаф, собственик на Розали, ето значката.

Служителят го пусна. Американецът си помисли, че допреди трийсетина години е нямало да му разрешат и да припари до тази трибуна, дори и да е притежавал всички коне, включени в надбягванията. По онова време надбягванията са траели само четири дни — едно от поредните светски забавления. Днес обаче продължаваха цели двайсет и един дни и бяха сред гвоздеите в живота на светското общество. Времената се бяха променили. Малко след Харви на трибуните за членове на Клуба дойде и Жан-Пиер — само си показа пропуска, без да обяснява нищо на служителя.

Един от фотографите, които снимаха скандалните шапки — една от атракциите на хиподрума „Аскот“, дотича при Харви и го щракна за всеки случай: нищо чудно Розали да победеше на надбягванията. Веднага щом светкавицата угасна, фотографът се завтече към другия вход, откъдето на трибуната се опитваше да влезе Линда Лъвлейс, звездата от „Дълбоко гърло“, филма, който пълнеше салоните в Ню Йорк, но в Англия беше забранен. Не успя да проникне, въпреки че я представиха на един прочут лондонски банкер — Ричард Спайро, точно когато той влизаше на трибуната. Беше се издокарала с цилиндър и костюмче, облечено на голо, и на никого не му беше до Харви, докато актрисата се навърташе наоколо. След като се увери, че и последният фотограф я е снимал как безуспешно се опитва да проникне на трибуната за членове на Клуба и тя си е направила рекламата, госпожица Лъвлейс си тръгна, ругаейки колкото й глас държи.

Харви насочи вниманието си отново към конете, а Стивън мина само на няколко крачки от него.

— Започваме! — оповести Жан-Пиер на френски, после отиде напето право при Стивън, който бе застанал точно между него и Харви, ръкува се сърдечно и се провикна, та да го чуят всички наоколо: — Как сте, професор Портър? Не знаех, че сте запален по конните надбягвания.

— Всъщност не съм запален, но бях на семинар в Лондон и реших на връщане да се възползвам, от възможността и да…

— Професор Портър! — възкликна Харви. — За мен е чест да се запозная с вас, драги ми господине. Казвам се Харви Меткаф и съм от Бостън, щата Масачузетс. Моят добър приятел доктор Уайли Баркър, който ми спаси живота, ми съобщи, че днес сте тук и сте сам, и смятам да се погрижа да прекарате добре следобеда.

Жан-Пиер се изниза незабелязано. Не можеше да повярва, че е станало толкова лесно. Телеграмата беше подействала като магия.

 

 

— В кралската ложа влизат Нейно Величество кралица Елизабет, Негово Кралско Височество херцогът на Единбург, кралицата майка и Нейно Кралско Височество принцеса Ан.

Духовият оркестър на Гренадирския гвардейски полк засвири националния химн „Бог да пази кралицата“.

Настроеното верноподанически множество, наброяващо двайсет и пет хиляди, стана на крака и подхвана фалшиво химна.

— Жалко, че и ние в Щатите си нямаме такова нещо — сподели Харви със Стивън, — което да измести Никсън. Тогава нямаше да си имаме неприятности като скандала „Уотъргейт“.

Стивън си помисли, че сънародникът му не е справедлив. До Харви Меткаф Ричард Никсън приличаше едва ли не на светец.

— Заповядайте в моята ложа, професоре. Ще ви запозная с гостите си. Охарчих се с цели седемстотин и петдесет лири стерлинги за проклетата ложа, дайте поне да я напълним. Обядвали ли сте?

— Да, благодаря, хапнах добре — излъга Стивън, нещо, на което го беше научил Харви.

Притеснен и угрижен, цял ден беше дебнал край входа на трибуните за клубни членове, не бе успял да си вземе дори сандвич и сега умираше от глад.

— Добре де, ще се почерпите шампанско, много е пивко — ревна Харви.

„Как ли не — на празен стомах!“ — рече си математикът.

— Благодаря, господин Меткаф — каза на глас. — Чувствам се доста объркан. За първи път съм на кралските надбягвания.

— Това, професоре, не са кралските надбягвания. Те са насрочени за последната седмица, но кралското семейство винаги присъства и на тези надбягвания, затова и хората са се издокарали.

— Ясно — кимна скромно Стивън, доволен, че Харви се е хванал на преднамерената грешка.

Богаташът сграбчи за яката своята находка и я затътри в ложата си.

— Нека представя на всички именития си приятел, професор Родни Портър. Носител е на Нобелова награда, така да знаете. Между другото, по какво сте професор, Род?

— По биохимия.

Стивън вече бе усвоил правилата в играта на Харви. Докато се придържаше към тях, никой, нито банкерите и корабовладелците, нито дори журналистите щяха да се усъмнят, че той не е най-големият гений след Айнщайн. Поотпусна се и докато останалите не го гледаха, дори успя да похапне от сандвичите с пушена сьомга.

В надбягванията в два часа Лестър Пигот излезе пръв с Казино, а в два и половина — с Русалка, с което отбеляза своята трихилядна победа. Харви се изнервяше все повече. Дърдореше безспир някакви небивалици. Не прояви никакъв интерес към резултатите от надбягването в два и половина, продължаваше да се налива с шампанско. В три без десет прикани всички в ложата да отидат с него на трибуните за членове на Клуба, за да погледат оттам прехвалената му кобилка. Стивън го последва заедно с цялата псевдоцарска свита.

Жан-Пиер и Джеймс наблюдаваха шествието от безопасно разстояние.

— Сега е много притеснен, няма и да погледне встрани — каза Жан-Пиер.

— На мен пък не ми се вижда притеснен — възрази Джеймс. — Дай да се омитаме, докато не ни е забелязал, и да не дърпаме дявола за опашката.

Отправиха се към кафенето, пълно с червендалести чичковци, които явно прекарваха повече време в черпене, отколкото в гледане на конните надбягвания.

— Не е ли красива, професоре? Почти не отстъпва по хубост на дъщеря ми. Ако днес не победи, не знам дали ще доживея да видя трофея.

Харви се отдели от малката си свита и отиде да поговори с жокея — Пат Едъри, и да му пожелае успех. Треньорът Питър Уолуин му даваше последни напътствия, сетне жокеят яхна кобилата и излезе на арената. По традиция десетте коня, включени в надбягването, минаха покрай трибуните. Шествието оглавяваха сърмените, морави и алени цветове на Хайклар, коня на Нейно Величество кралицата, следвани от кобилката Принцеса, която създаваше малки неприятности на Лестър Пигот. Точно зад нея ситнеше Розали — изглеждаше много спокойна, свежа и готова да се впусне в надпреварата. Дорчо и Данкаро тичаха в тръс зад Розали, след тях бяха Месопотамия, Фурия и Пъструша, които никой не слагаше в сметките. Множеството се изправи на крака, за да приветства конете, а Харви грейна от гордост, сякаш беше собственик на всички кобили и жребци, участващи в надбягванията.

— До мен днес е именитият собственик на една от кобилите, американецът Харви Меткаф — оповести Джулиан Уилсън пред микрофоните на подвижната телевизионна станция на Би Би Си. — Ще го помоля да сподели с нас мнението си за надбягванията, в които кобилата му е сред фаворитите. Добре дошли в Англия, господин Меткаф! Какво ще кажете за оспорваната надпревара?

— За мен е много вълнуващо да съм тук и отново да участвам в надбягванията. Пред Розали се открива невероятна възможност. Но важна е не победата. Важно е участието.

Стивън трепна. Барон де Кубертен, изрекъл тия думи при откриването на Олимпийските игри през 1896 година, вероятно щеше да се обърне в гроба, ако можеше да чуе отнякъде Меткаф.

— Според последните данни от залаганията Розали е фаворитка заедно с Хайклар, кобилката на Нейно Величество кралицата. Какво мислите за това?

— Притеснява ме и кобилата Принцеса на херцог Девъншир. Лестър Пигот е почти непобедим. Вече спечели в първите две надбягвания и е набрал скорост, а и Принцеса е кобилка за чудо и приказ.

— Разстоянието от два километра добро ли е за Розали?

— Ако се съди от резултатите й този сезон, то е най-доброто за нея.

— Какво ще правите с 81 240 лири стерлинги от наградата?

— Парите не са важни, не съм мислил за тях.

Затова пък Стивън със сигурност не мислеше за нищо друго.

— Благодаря, господин Меткаф, пожелавам ви успех. А сега да чуем последните новини за залаганията.

Харви се върна при своите поклонници и им предложи да отидат горе в ложата и да гледат надбягванията от терасата.

Стивън наблюдаваше като очарован Харви — сега му беше паднало да го разгледа отблизо. Американецът беше под пара, бе доста изнервен и не се държеше така хладно и пресметливо, както четиримата се бяха опасявали.

И на него не му беше чуждо нищо човешко, и той беше уязвим и можеше да бъде победен. Всички се надвесиха над перилата и загледаха как конете се отправят към старта. Принцеса беше неспокойна, останалите кобили и жребци обаче чакаха търпеливо. Напрежението ставаше непоносимо.

— Старт! — гръмна по високоговорителите.

Двайсет и петте хиляди зрители вдигнаха биноклите, а Харви каза:

— Тръгна добре.

Продължи да коментира на всеослушание до последния километър, след това се умълча. Другите също зачакаха в мълчание, засилвано от притихналите високоговорители.

— Конете излязоха на правата отсечка — екна накрая гласът по високоговорителите, — до завоя водеше Пъструша, следвана плътно от Дорчо и Данкаро, които изглеждат много спокойни… след тях са Принцеса, Розали и Хайклар… До финала остават седемстотин метра… Розали и Принцеса дръпват напред, Хайклар също се устремява подире им… Остават шестстотин метра… Все още води Пъструша, но вече умората й тежи, Принцеса и Дорчо я настигат… Петстотин метра до финала… Пак води Пъструша, след нея е Дорчо, засега излязъл на второ място — вероятно избърза… четиристотин метра до финала… Конете се втурват напред… Пъструша пак определя темпото, Дорчо и Данкаро са само на няколко крачки зад нея, после идват Розали, Лестър Пигот с Принцеса и Хайклар, кобилата на кралицата… Триста метра до финала… напред дръпват Хайклар и Розали, ето, настигат Дорчо, плътно след тях е Принцеса… Двеста метра… — Коментаторът повиши глас, който стана по-писклив. — Напред излиза Джо Мърсър, ездачът на Хайклар, следван от Пат Едъри с кобилата Розали… Сто и петдесет метра — яздят рамо до рамо… сто метра… Двете кобили прекосяват едновременно финала, фотофинишът ще покаже кой е бил пръв, дали сърмените, морави и алени цветове на Нейно Величество кралицата или черно-зелените цветове на господин Харви Меткаф, американеца, собственик на Розали. Данкаро с ездач господин Мусак остана трети.

Харви стоеше като попарен и чакаше резултатите. Дори на Стивън му домъчня за него. Никой от гостите на американеца не дръзваше да отвори уста — от страх да не сгреши.

— Резултатите от конните надбягвания — гръмна за пореден път по високоговорителите и над целия хиподрум се спусна гробна тишина. — Победител е номер пети — Розали!

Всички на „Аскот“ ревнаха, Харви извика победоносно и хората около него така и не чуха другите резултати. Следван от гостите си, той изтича при най-близкия асансьор, пъхна банкнота от една лира стерлинга в ръката на момичето, което го задвижваше, и му кресна:

— Хайде, пускай я тая чудесия!

Само половината гости успяха да скочат заедно с него в асансьора. Сред тях беше и Стивън. Щом слязоха на приземния етаж, вратата на асансьора се отвори и Харви изхвърча като тапа, хукна стремглаво през кафенето, мина отзад на трибуната за клубни членове, излезе при конете и прегърна през врата своята кобилка, при което насмалко да събори ездача. Няколко минути по-късно отведе гордо-гордо Розали при бялото стълбче с надписа „ПЪРВО МЯСТО“. Около него се струпа множество, всички му честитяха.

Директорът на надбягванията капитан Бомонт застана до Харви и му обясни какво точно да прави, докато го награждават. Представителят на кралицата на „Аскот“ — лорд Абъргени, придружи Нейно Величество до ложата на първенците.

— Победителка на надбягванията е кобилата Розали, собственост на господин Харви Меткаф.

Харви имаше чувството, че сънува. Докато вървеше към кралицата, бляскаха фотографски светкавици, следваха го камери. Той се поклони и си получи трофея. Ослепителна в костюмчето от тюркоазна коприна и тюрбана в същия цвят, дело безспорно на Норман Хартнъл, кралицата каза няколко думи, докато Харви изгуби дар слово — случваше му се за пръв път в живота. Отстъпи крачка назад, поклони се отново и под съпровода на бурните ръкопляскания се върна на мястото си.

В ложата пак потекоха реки от шампанско, всички се пишеха първи приятели на Харви. Стивън си даде сметка, че не му е времето да прилага номера. Трябваше да поизчака и да види как жертвата му се държи в променените обстоятелства. Без да изпуска Харви от очи, застана тихичко в ъгъла и се постара да се отърси от вълнението.

Мина още един кръг от надбягването, докато Харви се поокопити и Стивън реши, че сега е времето да действа. Престори се, че си тръгва.

— Напускате ли ни вече, професоре?

— Да, господин Меткаф. Трябва да се върна в Оксфорд, до утре сутрин имам да проверявам няколко писмени работи.

— Винаги съм ви се възхищавал на вас, учените. Дано ви е било забавно.

Стивън все пак се въздържа и не повтори знаменития отговор на Шоу: „Какво да се прави, забавлявах се, но мен ако питате, нямаше нищо забавно“.

— Да, много, благодаря ви, господин Меткаф. Изумително постижение. Сигурно се гордеете страшно.

— Е, защо да си кривя душата, гордея се. Откога я чакам тая победа… Ужасно съжалявам, Род, че трябва да ни напуснете. Защо не поостанете, довечера в „Кларидж“ ще направя малко празненство.

— Благодаря за поканата, господин Меткаф, но по-добре вие да ми погостувате в Оксфорд, тъкмо ще ви разведа из университета.

— Че защо не! След „Аскот“ имам два-три свободни дни, пък и отдавна се каня да разгледам Оксфорд. Все не ми оставаше време.

— Следващата сряда е градинското увеселение на университета. Заповядайте във вторник на вечеря в моя колеж, а на другия ден ще се поразходим из университета и ще идем на увеселението.

Стивън му написа върху визитната си картичка как да го открие.

— Страхотно! Както е тръгнало, това ще се окаже най-приятната ми почивка в Европа. Как ще се приберете в университета, професоре?

— С влака.

— И дума да не става — отсече Харви. — Ще пътувате с ролс-ройса. Тъкмо ще се върне до края на последното надбягване. — Още преди Стивън да е възразил, Харви повика шофьора. — Закарай професор Портър до Оксфорд и после пак ела тук. Приятно пътуване, професоре. Ще чакам с нетърпение да се видим в осем вечерта следващия вторник. Много се радвам, че се запознахме.

— Благодаря за прекрасното прекарване, господин Меткаф, и още веднъж моите поздравления за великолепната победа!

Стивън се отпусна и се подсмихна, докато се носеше към Оксфорд, седнал на задната седалка на белия ролс-ройс, автомобила, в който Робин се хвалеше, че единствен той и никой друг се е качвал. Извади от джоба си тефтерче и написа: „Да приспадна от разходите 98 пенса, цената на еднопосочен билет втора класа във влака от Аскот до Оксфорд“.

Бележки

[1] Голяма търговска фирма с верига магазини из цяла Великобритания. — Б.пр.