Джефри Арчър
Нито пени повече, нито пени по-малко (3)

Глава 2

Дейвид намести очилата върху носа си и прочете още веднъж обявата на деловите страници на „Бостън Глоуб“, за да се увери, че не сънува. Сякаш бе писана специално за него:

Британска нефтена компания, провеждаща проучвания в Северно море край бреговете на Шотландия, търси млад служител с опит на фондовата борса и (или) капиталовите пазари. Годишна заплата 25 000 долара. Осигурено жилище. Седалище в Лондон. Молбите да се подават в п.к. 217 а.

Дейвид знаеше, че този отрасъл се разраства и ако той получи мястото, пред него се откриват големи възможности, и се запита дали ще сметнат опита му за достатъчен. Спомни си какво им повтаряше преподавателят по европеистика в университета: „Ако ви се наложи да работите във Великобритания, за предпочитане е да бъде нещо, свързано със Северно море. При техните проблеми с профсъюзите нищо друго в тая държава не си струва усилията“.

Дейвид Кеслър беше слабичък, гладко избръснат млад американец с коса, подстригана на канадска ливада, каквато по приляга на морски пехотинец, с румено лице и необуздани амбиции. Подобно на всички, току-що завършили Харвардския университет, искаше да преуспее на всяка цена. Беше следвал в Харвард общо шест години, през първите четири — математика за бакалавърска степен, а през последните две бе учил бизнес администрация в сградата на университета от другата страна на река Чарлс. Беше завършил току-що и въоръжен с дипломата, си търсеше работа, която да го възнагради за пословичното трудолюбие. Не блестеше с особени заложби и завиждаше на състудентите си, на които всичко им идеше отръки и които усвояваха икономическите теории на посткейнсианството с лекотата, с каквато децата учат таблицата за умножение. Цели шест години се беше трудил с настървение — вдигаше глава само колкото да отскочи до физкултурния салон, нещо, което правеше всеки ден, и понякога в събота или неделя да иде на мач на „Харвард Джокс“, които бранеха на игрището за американски футбол честта на университета, или пък да поиграе баскетбол. На драго сърце би се включил в отборите, но стореше ли го, нямаше да му остава достатъчно време за учене.

Прочете за трети път обявата, после написа на пишещата машина старателно обмислено писмо, което да прати на посочената пощенска кутия. Минаха няколко дни и накрая Дейвид получи отговор — викаха го на събеседване, което щеше да се състои в три следобед в сряда, в един от местните хотели — „Копли“, на Хънтингтън авеню.

Пламнал от вълнение, той се яви в три без петнайсет. Преди да влезе в малката зала, си повтори наум девиза на икономическия факултет в Харвардския университет: „Приличай на британец, мисли като евреин!“.

На събеседването присъстваха трима мъже, които се представиха като Силвърман, Купър и Елиот. Шеф явно беше Бърни Силвърман, възнисък, беловлас нюйоркчанин с карирана вратовръзка и с ореола на преуспял човек. Купър и Елиот само седяха и наблюдаваха мълком Дейвид.

Силвърман разказа надълго и нашироко, с много плам за фирмата и бъдещите й цели. Харви го беше подковал добре, а и той притежаваше достатъчно опит и оправност, за да бъде дясната ръка на Меткаф в поредния му удар.

— И така, господин Кеслър. Възползвахме се от една от най-бляскавите възможности в нефтодобива днес и търсим петрол в Северно море, край бреговете на Шотландия. Дружеството ни — „Проспекта Ойл“, се радва на подкрепата на няколко американски банки. Получихме от британското правителство съответните лицензи, разполагаме и с необходимите средства. Но фирмите, господин Кеслър, преуспяват не заради парите, които имат, а благодарение на хората, с които работят — ни повече, ни по-малко. Търсим човек, който няма да жали сили и ще се труди ден и нощ, така че „Проспекта Ойл“ да се наложи върху картата, готови сме да му плащаме и възможно най-високата заплата. Ако ви одобрим за длъжността, ще работите в Лондон под прякото ръководство на изпълнителния директор — господин Елиот.

— А къде е седалището на фирмата?

— В Ню Йорк, но имаме клонове и в Монреал, Сан Франциско, Лондон, Абърдийн, Париж и Брюксел.

— Търсите ли нефт и другаде?

— Засега не — отвърна Силвърман. — След пробива на „Бритиш Петролиум“ хвърлихме в Северно море доста милиони, на участъците около нашия от пет сонди една открива нефт, а това в отрасъла ни е твърде обнадеждаващо.

— Кога ще започне работа кандидатът, когото ще одобрите?

— Някъде през януари, след като изкара държавните курсове за управленски кадри в нефтодобива — уточни Ричард Елиот.

Слабият като върлина блед изпълнителен директор явно беше от Джорджия. Държавните курсове си бяха един от многото хитри ходове на Харви Меткаф — максимум доверие с минимум вложени средства.

— А къде се намира ведомственото жилище? — продължи с въпросите Дейвид.

Този път му отговори Купър:

— Ще получите един от апартаментите на фирмата в квартал Барбикан, на неколкостотин метра от офиса ни в лондонското Сити.

Дейвид нямаше повече въпроси — Силвърман бе уточнил всичко, сякаш знаеше какво точно може да го интересува.

След десет дни младежът получи телеграма с покана да обядва заедно със Силвърман в клуб „Двайсет и едно“ в Ню Йорк. Дейвид влезе в заведението, видя по масите доста знаменитости и това му вдъхна ново самочувствие. Неговият домакин очевидно не беше случаен човек. Масата им беше в малка ниша, където обикновено сядаха предприемачи, така че да могат да разговарят на спокойствие.

Силвърман се държеше радушно и непринудено. Бе доста словоохотлив, говореше за какво ли не и чак накрая, докато пиеха брендито, предложи на Дейвид работата в Лондон. Младежът бе неописуемо щастлив: 25 000 долара годишна заплата, при това във фирма с многообещаващо бъдеще! Изобщо не се колеба, веднага прие да започне работа на 1 януари в Лондон.

 

 

Дейвид Кеслър идваше за пръв път в Англия — колко зелена беше тревата тук, колко тесни улиците! Къщите се бяха сгушили зад огради от жив плет и зидове. След широките магистрали и огромните автомобили в Ню Йорк Лондон приличаше на град играчка. Малкото жилище в квартал Барбикан беше чисто и безлично, но, както бе отбелязал и господин Купър, офисът на фирмата беше само на неколкостотин метра — на Треднийдъл стрийт, а до там от апартамента се стигаше за броени минути.

Самият офис на „Проспекта Ойл“ се състоеше от седем помещения, разположени на един и същ етаж в огромна сграда във викториански стил. По-представителен беше единствено кабинетът на Силвърман. Имаше малко преддверие, стаичка за телекса, два кабинета за секретарките, по-голям кабинет за господин Елиот и един по-малък — за самия Дейвид. Помещенията му се видяха доста неугледни, Силвърман обаче побърза да уточни, че в лондонското Сити наемът за един квадратен метър площ е триста долара, докато в Ню Йорк — само сто.

Джудит Лампсън, секретарката на Бърни Силвърман, отведе Дейвид в лъскаво обзаведения кабинет на изпълнителния директор. Силвърман седеше на голям черен въртящ се стол, зад тежко писалище, до което приличаше на джудже. Отстрани на писалището имаше четири телефона, три бели и един червен. След време Дейвид щеше да научи, че най-важният от телефоните — червеният, е свързан пряко с номер в Щатите, на кого обаче беше той, младежът така и не разбра.

— Добро утро, господин Силвърман. Откъде да започна?

— Бърни. Викай ми Бърни. Сядай де. Забеляза ли, че през последните няколко дни има промяна в котировките на нашите акции?

— О, да — отвърна възторжено Дейвид. — Цената им е скочила почти двойно и вече е шест долара. Вероятно се е вдигнала заради подкрепата, която напоследък получаваме от някои нови банки, и заради нефта, открит от другите компании.

— А, не — изшушука Силвърман, за да създаде впечатлението, че не иска никой освен тях да чува тази част от разговора. — Истината е, че и ние открихме голямо находище, но още не сме решили кога да направим съобщението. Засега е само в доклада на геолозите.

Той хвърли върху писалището лъскав, добре оформен документ.

Дейвид подсвирна тихичко.

— А фирмата какво смята да предприеме?

— Ще обявим находището след около три седмици, когато бъдем сигурни колко нефт има в кладенеца — отвърна едва чуто Силвърман и започна да си играе с гумата. — Трябва да обмислим добре как да се справим с интереса и с внезапния прилив на капитал. Цената на акциите ще скочи, разбира се, до небето.

— И сега тя непрекъснато се повишава. Дали има хора, които вече знаят?

— Предполагам, че се намират — отговори Силвърман. — Лошото на черната течност е, че избие ли веднъж на повърхността, няма как да я скриеш — засмя се той.

— А ако някой прояви интерес, да потвърждавам ли за находището? — попита младежът.

— Да, стига това да не вреди на компанията. Но ми съобщавай, ако решат да влагат пари при нас. Тук, в Англия, не съществуват проблеми с изтичането на вътрешна информация — не е като в Щатите, там законите ти връзват ръцете, не можеш и да гъкнеш.

— А колко според вас ще скочат акциите?

Силвърман го погледна право в очите и подметна нехайно:

— Ще стигнат двайсет долара едната.

След като се върна в кабинета си, Дейвид прочете най-внимателно доклада на геолозите, връчен му от Силвърман. По всичко личеше, че нефт наистина е намерен, засега обаче никой не можеше да каже със сигурност колко голямо е находището. Дейвид си погледна часовника и изруга. Съвсем се беше заплеснал по доклада. Метна го в куфарчето и отиде с такси до Падингтън Скуеър — хвана едва ли не в движения влака в шест и петнайсет. Отиваше в Оксфорд, за да вечеря с един свой състудент от Харвардския университет — Стивън Брадли.

Докато пътуваше, си спомни за своя приятел от следването и колко отзивчиво помагаше той по математика и на него, и на други студенти. Сега беше хоноруван преподавател в колежа „Модлин“ в Оксфорд и безспорно бе сред най-блестящите учени от поколението на Дейвид. Навремето беше спечелил стипендия „Кенеди“ за Харвардския университет, а по-късно, през 1970 година, и наградата „Уистър“ по математика, най-мечтаното отличие сред студентите в математическия факултет. В парично изражение тя се свеждаше до някакви си жалки осемдесет долара и медал, но който я спечелеше, се прочуваше и биваше обсипван с предложения за работа, затова мнозина си мечтаеха да я грабнат. А Стивън я получи със завидна лекота и никой не се учуди, когато кандидатства за преподавател в Оксфордския университет и преди три години го взеха в колежа „Модлин“. Трудовете му в областта на Булевата алгебра често се появяваха в периодичното издание на Лондонското математическо дружество и вече се знаеше, че Стивън е одобрен за преподавател и в катедрата по математика в своята Алма матер — Харвардския университет, където щеше да се върне през есента.

Влакът, потеглил в шест и петнайсет вечерта от Падингтън, пристигна след един час в Оксфорд, където Дейвид взе такси за краткото разстояние от гарата на Ню Колидж Лейн. В седем и половина вече беше в „Модлин“. Един от портиерите на колежа го заведе в жилището на Стивън — просторно, със старинно обзавеждане, уютно, пълно с книги, възглавници и гравюри. Дейвид си помисли, че всичко тук се различава от стерилната обстановка в Харвардския университет. Стивън го чакаше. Изобщо не се беше променил. Беше си все така висок, слаб и недодялан, костюмът му висеше като на закачалка — на никой шивач не би му и хрумнало да го използва за манекен. Гъстите му вежди стърчаха над демодираните очила с кръгли рамки, зад които Стивън сякаш криеше своята срамежливост. Дойде, клатушкайки се, при Дейвид и го посрещна — макар да беше на трийсет години, преди броени мигове бе приличал едва ли не на грохнал старец, а сега се държеше като голобрад младеж. Наля му чаша „Джак Даниълс“ и двамата седнаха да си побъбрят. Навремето в Харвардския университет Стивън не бе смятал Дейвид за свой приятел, въпреки това обаче на драго сърце му бе помагал по математика, доволен, че той е толкова схватлив. Освен това сега в Оксфорд само си търсеше повод, за да посреща в дома си американци.

— Последните три години, Дейвид, наистина бяха паметни за мен — отбеляза той, докато наливаше на госта втора чаша уиски. — Единственото тъжно събитие бе смъртта на баща ми миналата зима. Интересуваше се много от живота ми в Оксфорд и ме подкрепяше с цялото си сърце в научната работа. Благодарение на наследството, което ми остави, сега съм доста богат… Батериите за чешми явно са се търсели повече, отколкото съм предполагал. Дано ме посъветваш къде да вложа част от парите, сега ги държа всичките на влог в банката. Все не ми остава време да се заема с това, пък и опре ли до вложения, съм си кръгла нула.

Така Дейвид отвори дума за доста отговорната си нова работа в „Проспекта Ойл“.

— Защо, Стивън, не вложиш парите си в моята фирма? Открихме в Северно море невероятно нефтено находище и когато това бъде съобщено официално, акциите ще скочат до небето. Всичко ще отнеме най-много месец — месец и нещо, през който ти можеш да направиш удара на живота си. Жалко, че и аз не разполагам с пари, с които да закупя акции.

— Знаеш ли повече подробности за находището?

— Не, но съм виждал доклада на геолозите — твърде любопитно четиво. Още сега цената на акциите се покачва, сигурен съм, че ще достигне двайсет долара едната. Лошото е, че няма много време.

Стивън погледна доклада на геолозите и реши по-късно да се запознае внимателно с него.

— А как се правят такива инвестиции? — попита той.

— Намираш борсов посредник, на когото може да се разчита, закупуваш възможно най-много акции и чакаш да съобщят официално за находището. Аз ще те държа в течение и ще ти съобщя кога според мен е най-изгодно да продадеш акциите.

— Ще ти бъда много признателен, Дейвид.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб, все пак в Харвардския университет ми оказа неоценима помощ с математиката.

— Защо изобщо го правиш на въпрос! Хайде да вечеряме!

Стивън го заведе в кафенето на колежа, продълговато помещение с дъбова ламперия, по която бяха накачени снимки на бивши ректори на „Модлин“, на епископи и учени. В заведението имаше множество дълги дъсчени маси, на които се хранеха студентите, но Стивън отведе госта си при подиума с масата за преподавателите, където беше по-уютно. Младежите вдигаха врява до бога — Стивън изобщо не им обръщаше внимание, но Дейвид се забавляваше неописуемо.

Вечерята се състоеше от седем ястия и той се запита как ли Стивън е толкова слаб, при положение че всекидневно е изложен на подобни изкушения. Щом стигнаха до портвайна, домакинът предложи да се върнат в жилището му, вместо да ходят в професорската стая, където се събираха ония сухари, възрастните сприхави преподаватели.

По-късно същата вечер на чаша портвайн започнаха да обсъждат нефта в Северно море и Булевата алгебра — и двамата се възхищаваха един на друг, задето всеки си разбира толкова много от работата. Подобно на повечето учени, и Стивън беше доста лековерен и неподготвен извън своята дисциплина. Той вече си мислеше, че ще постъпи много умно, ако вложи парите си в акции на „Проспекта Ойл“.

На сутринта отидоха да се поразходят на Адисън Уок край моста Модлин и река Чаруел, където моравите бяха много тучни. Колкото и да не му се искаше, в десет без петнайсет Дейвид спря такси и си тръгна от „Модлин“ — мина покрай „Ню Колидж“, „Тринити“, „Бейлиъл“ и накрая „Устър“^[1], където върху стената на сградата беше надраскано: „C’est magnifique mais ce n’est pas la gare“^[2]. Хвана влака в десет часа и се върна в Лондон. Беше му харесало в Оксфорд и той се надяваше, че е помогнал на стария си приятел от Харвардския университет, направил преди години толкова много за него.

 

 

— Добро утро, Дейвид.

— Добро утро, Бърни. Сигурно е редно да те уведомя, че снощи бях при един приятел в Оксфорд и той вероятно ще вложи пари във фирмата. Някъде към четвърт милион долара.

— Браво на теб, Дейвид, продължавай все така! Справяш се блестящо.

Не пролича Силвърман да е изненадан от новината, съобщена му от Дейвид, но щом се върна в кабинета си, той вдигна червения телефон.

— Харви?

— Да.

— Както личи, не сме сбъркали с Кеслър. Доколкото разбрах, е убедил един свой приятел да вложи при нас четвърт милион.

— Чудесно! Слушай сега! Нареди на борсовия посредник да пусне 40 000 акции на цена малко над шест долара едната. Ако приятелят на Кеслър наистина реши да инвестира във фирмата, моят пакет от акции е единственият, от който можем да пуснем още сега акции на борсата.

 

 

След като умува цял ден, Стивън забеляза, че акциите на „Проспекта Ойл“ са се покачили от 2,75 на 3,05 лири стерлинги едната, и реши, че сега му е времето да вложи пари в начинанието, от което бе убеден, че ще спечели. Вярваше на Дейвид, бе възхитен и от лъскавия доклад на геолозите. Звънна по телефона на „Киткат и Ейкън“, посредническа фирма в лондонското Сити, и й възложи да закупи от негово име акции на „Проспекта Ойл“ за четвърт милион долара. Борсовият посредник на Харви Меткаф тъкмо бе пуснал на пазара 40 000 акции, когато дойде поръчката на Стивън, и сделката беше сключена на часа. Акциите, които преподавателят закупи, бяха по 3,10 лири стерлинги едната.

След като вложи всичко, което бе наследил от баща си, Стивън видя, че само за няколко дни, още преди да са обявили официално за нефтеното находище, цената на акциите се покачва до 3,50 лири стерлинги. Макар той да не го знаеше, котировките бяха скочили тъкмо заради вложените от него пари. Стивън вече се питаше как ли да похарчи печалбата, която още не бе видял. Реши да не я обръща веднага в пари в брой и да поизчака — според Дейвид акциите щели да се покачат до 20 долара едната, пък и той бе обещал, че при всички положения ще му каже кога да ги продава.

През това време Харви Меткаф започна да пуска на борсата още и още акции, понеже заради вложението на Стивън се бе появило търсене. Вече беше съгласен с мнението на Силвърман, че наистина са случили с Дейвид Кеслър, млад, честен, преливащ от ентусиазъм като всеки, получил първата си работа. На Харви не му беше за пръв път да прилага този номер — да стои в сянка и да стоварва цялата отговорност върху неопитни, нищо неподозиращи рамене.

Междувременно Ричард Елиот, който се явяваше нещо като прессекретар на фирмата, пускаше уж под сурдинка пред журналистите новината, че към акциите на фирмата интерес проявяват едри риби, което само по себе си отприщваше истински поток от дребни вложители и задържаше цените на акциите устойчиви.

 

 

В икономическия факултет на Харвардския университет усвояваш наред с другото, че не ставаш за ръководител, ако не се радваш на добро здраве. Дейвид редовно ходеше на профилактични прегледи — беше му приятно да му казват, че е в отлична форма, но може би не бива да взима всичко толкова присърце. Неговата секретарка — госпожица Рендъл, му записа час при един от лекарите на Харли стрийт^[3].

Доктор Робин Оукли се вписваше напълно в общоприетите представи за преуспял човек. Беше на трийсет и седем години, бе снажен и красив, с толкова гъста черна коса, сякаш никога нямаше да оплешивее. Имаше волево изсечено лице и самочувствието на доказал се човек. И досега играеше два пъти седмично скуош, благодарение на което младееше много. Поддържаше се във форма още от Кеймбридж, който завърши като член на университетския отбор по ръгби. Беше карал стажа си в болница „Сейнт Томас“ и там блесна пред хората, от които зависи бъдещето на младежите. Направи го наистина по-скоро с уменията си на ръгбист, отколкото на лекар. След като се дипломира, отиде да работи като асистент на един от най-известните общопрактикуващи лекари на Харли стрийт — доктор Юджин Мофат. А той беше известен не толкова защото лекуваше болните, колкото защото знаеше как да омае богатите, най-вече застаряващите лелки, които идваха да се преглеждат едва ли не през ден, нищо че пращяха от здраве. Взимаше по петдесет гвинеи на преглед, което безспорно си беше успех.

Мофат беше избрал за свой помощник Робин Оукли тъкмо защото младокът притежаваше същите качества, благодарение на които лекарят се бе прочул. Безспорно беше красавец, бе високообразован и представителен, а също така и доста умен и находчив. Робин се вписа прекрасно на Харли стрийт и в системата на Мофат и когато по-възрастният лекар се помина малко след като навърши шейсет, младежът надяна мантата му с лекотата, с която престолонаследникът сяда на престола. Продължи да утвърждава кабинета, не загуби нито една от пациентките на Мофат, освен по естествени причини и също се радваше на завиден успех. Имаше жена и двама синове, прекрасна къща в провинцията, на няколко километра от Нюбъри в Бъркшир, значителни спестявания, вложени в бързоликвидни ценни книжа. Не се оплакваше от липса на късмет и се радваше на живота, макар че, ако трябваше да е докрай честен, се отегчаваше доста. Лека-полека се убеждаваше, че ролята на вежливия, състрадателен чичо доктор е едва ли не непоносимо скучна. Дали щеше да настъпи краят на света, ако той си признаеше с ръка на сърцето, че няма и представа, пък и не го е грижа какво е причинило дерматита по окичените с диаманти ръце на лейди Фиона Фишър? Дали небето щеше да се продъни, ако Оукли кажеше на оная вещица, госпожа Пейдж-Станли, че е смрадлив бабушкерник, който, ако не броим новото чене, не се нуждае от медицински грижи? И дали щеше гръм да го застигне, ако лично приложеше на напъпилата, игрива госпожица Лидия де Вилие конска доза от онова, която тя и не криеше, че желае?

Дейвид Кеслър се яви точно за часа, който си беше записал. Госпожица Рендъл го беше предупредила, че в Англия, ако закъснееш при лекаря или зъболекаря, те отпращат, но пак ти взимат парите.

Съблече се и легна на кушетката на Робин Оукли. Докторът му премери кръвното налягане, преслуша го да не би да има проблеми със сърцето, накара го да си покаже езика, орган, който рядко излагаме пред другите. После започна да го почуква тук и там и го попита:

— Какво ви води в Лондон, господин Кеслър?

— Работя в една нефтена компания в Сити. Сигурно сте я чували — „Проспекта Ойл“.

— Не, не съм я чувал — отвърна Робин. — Свийте, ако обичате, крака.

Удари с чукчето по капачките на коленете на Дейвид — първо по едното, после по второто. И двата му крака отскочиха като на пружинки.

— Всичко с рефлексите е наред.

— Ще чуете за нас, доктор Оукли, няма как да не чуете. Всичко се развива прекрасно. Следете вестниците и ще се убедите в успехите ни.

— Сигурно сте открили нефт — полюбопитства усмихнат Оукли.

— Ами да — отвърна тихичко Дейвид, доволен от впечатлението, което е произвел. — Точно това направихме.

Лекарят опипа корема на Дейвид.

— Стегнати мускули, няма излишни тлъстини, няма признаци и за увеличен черен дроб. Вие, млади момко, се радвате на добро здраве.

Остави го в лекарския кабинет, та Кеслър да се облече, и вписа в картона заключението, макар че мислите му бяха другаде. Бяха погълнати от нефтеното находище.

Лекарите на Харли стрийт карат пациентите да висят най-малко четирийсет и пет минути в чакалнята, която най-често се отоплява с газ и където няма с какво друго да убиваш времето, освен с някой стар брой на списание „Пънч“, но поканят ли ги в лекарския кабинет, внимават никой да не си помисли, че претупват прегледа. Робин не смяташе да оставя у господин Кеслър впечатлението, че бърза да го отпрати.

— Няма ви почти нищо, господин Кеслър. Е, наблюдават се някои признаци на анемия, но тя според мен се дължи просто на преумора и на многото вълнения напоследък. Ще ви предпиша таблетки желязо, те бързо ще отстранят проблема. Взимайте по две на ден, сутрин и вечер.

Той надраска нечетлива рецепта за хапчетата и я даде на Дейвид.

— Много съм ви признателен. Отделихте ми доста време.

— Не е нужно да ми благодарите. Лондон харесва ли ви? — попита Робин. — Тук сигурно е доста различно в сравнение с Америка.

— Разбира се. Темпото е значително по-бавно. Свикна ли, че минава цяла вечност, докато се направи нещо, ще удържа голяма победа.

— Много приятели ли имате в Лондон?

— Не — отвърна Дейвид. — В Оксфорд имам един-двама състуденти от Харвардския университет, инак не познавам почти никого в Лондон.

„Прекрасно — помисли Робин, — каква по-добра възможност да понауча едно-друго за игрите с нефта и да прекарам известно време с човек, до когото всичките ми пациенти изглеждат с двата крака в гроба! Този Кеслър дори може би ще ме извади от летаргията.“

— Искате ли по-нататък през седмицата да обядваме заедно? — попита лекарят. — Сигурно ще ви бъде интересно да видите един от старите клубове в Лондон.

— Много мило от ваша страна.

— Чудесно. В петък удобно ли ви е?

— Да.

— Да се срещнем тогава в един часа на обяд в клуб „Антиниъм“ на Пал Мал.

Дейвид се върна в кабинета си в Сити, като пътем купи хапчетата и веднага глътна едно. Вече започваше да му харесва в Лондон. Силвърман беше доволен от него, всичко в „Проспекта Ойл“ се развиваше по ноти, Дейвид се запознаваше с приятни хора. Струваше му се, че този период в неговия живот ще бъде от най-щастливите.

 

 

В един без петнайсет на обяд в петък отиде в „Антиниъм“, масивна бяла сграда на ъгъла на Пал Мал, над която се извисяваше статуята на Йоркския херцог. Беше смаян колко просторни са помещенията и нали бе свикнал да прави сметки, веднага изчисли колко ще спечели собственикът, ако ги даде под наем. Заведението бе пълно с движещи се восъчни фигури, които, както малко по-късно го увери Робин, били все именити генерали и дипломати.

Седнаха да обядват в кафенето, където имаше портрет на Чарлс II, рисуван от Рубенс. Говореха си за Бостън, за Лондон, скуоша и споделената си възхита от Катрин Хепбърн. Докато пиеха кафето, Дейвид на драго сърце разказа най-подробно на новия си приятел какво съдържа докладът на геолозите за находището в участъка на „Проспекта Ойл“. На Лондонската фондова борса цената на акциите вече беше скочила на 3,60 лири стерлинги и продължаваше да се покачва.

— Както личи, са добра инвестиция — отбеляза Робин — и понеже става дума за фирма, в която работите вие, може би си струва човек да рискува.

— Мен ако питате, няма почти никакъв риск — отвърна Дейвид, — нефтът си е тук, няма къде да избяга.

— В събота и неделя ще помисля по въпроса.

Разделиха се на стълбите пред „Антиниъм“ и Дейвид отиде на конференция за енергийната криза, организирана от „Файненшъл Таймс“, а Робин пое към къщата си в Бъркшир. Синовете му — малки момчета, се бяха прибрали за края на седмицата от подготвителното училище^[4]. Изгаряше от нетърпение да ги види. Колко бързо бяха пораснали и от пеленачета се бяха превърнали в малчугани — не след дълго щяха да станат юноши. И колко приятно бе да знае, че им е подсигурил бъдещето. Вероятно нямаше да е зле да направи това бъдеще още по-сигурно, като вложи малко пари във фирмата на Дейвид Кеслър. Веднага щом съобщят за откриването на находището, лекарят щеше отново да превърне парите си в бързоликвидни акции.

Бърни Силвърман също се зарадва, когато научи, че може би отново ще се появи крупен инвеститор.

— Браво на теб, моето момче. Ще ни трябва доста капитал, с който да финансираме прокарването на тръбите. Днес за един километър тръби са необходими милион двеста и петдесет хиляди долара. Но ти си вършиш прекрасно работата. Току-що от седалището на фирмата ми съобщиха, че ти отпускат премия от пет хиляди долара. Продължавай все в този дух.

Дейвид се усмихна. Ето така се работеше според традициите на Харвардския университет. Ако показваш резултати, получаваш и награди.

— Кога ще обявим, че сме открили нефт? — попита той.

— Тия дни.

Грейнал от гордост, Дейвид излезе от кабинета на Силвърман.

Той пък се свърза на мига по червения телефон с Харви Меткаф, който за пореден път приложи старата тактика. Борсовите му посредници пуснаха на пазара 35 000 акции на цена 3,73 лири стерлинги едната — на ден се появяваха някъде по 5000 акции, така че търсенето да остане устойчиво. И този път котировките се покачиха, когато доктор Оукли вложи в акции на фирмата огромна сума, и скочиха до 3,90 лири стерлинги, при което Дейвид, Робин и Стивън взеха да потриват доволно ръце. Нямаше откъде да знаят, че всеки ден Харви пуска нови и нови акции, за да задоволи търсенето, създадено от самите тях.

Дейвид реши с част от премията да си купи картина, с която да поосвежи безличното тясно жилище в Барбикан. Смяташе да вземе за около две хиляди долара нещо ценно, което си заслужава. Харесваше изкуството заради самото изкуство, но още повече заради бизнеса. В петък следобед тръгна да обикаля Бонд стрийт, Корк стрийт и Брутън стрийт, където се намираха повечето лондонски галерии. Платната, изложени в „Уайлдънстайн“, не му бяха по джоба, картините в „Марлборо“ пък му се виждаха прекалено модернистични. Накрая в галерия „Ламан“ на Бонд стрийт откри нещо, което му хвана окото.

Галерията се намираше през три сгради от „Сотби“ и представляваше огромно помещение с протрит сив мокет и избелели червени тапети. След време Дейвид щеше да научи, че колкото по-износен е мокетът и по-избелели тапетите, с толкова по-голяма слава и успех се ползва галерията. В дъното на помещението имаше стълба, където, обърнали гръб на света, бяха струпани няколко картини, към които явно нямаше интерес. Кой знае защо, Дейвид започна да ги разглежда и за своя радост се натъкна сред тях на платно, което му допадна.

Беше доста мрачна маслена картина на Лиън Ъндъруд и се казваше „Венера в парка“. На нея бяха изобразени шест-седем мъже и жени, насядали на метални столове около кръгли масички. Сред тях на преден план се виждаше красива гола жена с пищна гръд и дълги коси. Никой не й обръщаше внимание и тя седеше, загледана с непроницаемо лице някъде извън картината — самото въплъщение на сърдечността и любовта в един бездушен свят. Дейвид не можеше да откъсне очи от жената.

Собственикът на галерията Жан-Пиер Ламан се приближи, издокаран в безупречно скроен костюм, както приляга на човек, получаващ чекове най-малко за хиляда лири стерлинги. Беше на трийсет и пет години и можеше да си позволи някои дребни житейски наслади, а обувките му марка „Гучи“, вратовръзката на Ив Сен Лоран, ризата на „Търнбъл и Асър“ и часовникът „Пиаже“ не оставяха у никого и най-малко у жените дори сянка на съмнение, че той знае какво иска от живота. Вписваше се напълно в представите на англичаните за французин — беше като изваден от кутийка, бе строен, с въздълга черна къдрава коса и пронизващи тъмнокафяви очи, в които сегиз-тогиз проблясваха ледени пламъчета. Понякога се държеше властно и нагло, беше своенравен и притежаваше чувство за хумор, колкото забавно, толкова и безпощадно — вероятно една от причините и досега да си е ерген. Не че липсваха кандидатки. Но клиентите го виждаха само откъм обаятелната му страна. Докато Дейвид пишеше чека, Жан-Пиер сучеше мустак — беше много доволен и нямаше нищо против да поразкаже за картината.

— Ъндъруд е един от най-великите съвременни английски скулптори и художници. Давал е уроци дори на Хенри Мур. Но според мен е пренебрегван заради омразата си към журналистите, които смята за пияници и драскачи.

— Да, с такова отношение трудно ще спечелиш на своя страна медиите — пророни Дейвид и с усещането, че е преуспял човек, връчи на галериста чека за осемстотин и петдесет лири стерлинги.

Това бе най-скъпата покупка, която беше правил през живота си, но въпреки това смяташе, че не си е хвърлил парите на вятъра, още повече че платното му харесваше.

Жан-Пиер заведе Дейвид на долния етаж, за да му покаже колекцията си от произведения на импресионистите и модернистите, която беше попълвал години наред, и продължи да разказва разпалено за Ъндъруд. Решиха да полеят в кабинета на галериста първата придобивка на Дейвид.

— Какъв сте по професия, господин Кеслър? — попита Жан-Пиер, докато му сипваше уиски.

— Работя в малка нефтена компания, казва се „Проспекта Ойл“ и търси нефт в Северно море.

— И има ли някакъв успех? — попита галеристът уж между другото.

— Нека си остане между нас, но сме на мнение, че фирмата има голямо бъдеще. Не е тайна, че само за няколко седмици акциите ни скочиха от две на близо четири лири стерлинги, никой обаче не знае истинската причина.

— Аз съм най-обикновен беден галерист, търгувам с произведения на изкуството, дали ще сбъркам, ако вложа малко пари във вашата фирма? — поинтересува се Жан-Пиер.

— Ще ви обясня дали ще сбъркате, като ви кажа, че и аз смятам да вложа в понеделник 3000 долара в акции на „Проспекта Ойл“ — последните пари, които ми се намират… след като похитих Венера де. Тия дни се очаква да направим важно съобщение.

Очите на Жан-Пиер блеснаха. Той кимна, нещо, което при галската му кръв бе равнозначно едва ли не на намигване. Вече не внимаваше в разговора.

 

 

— Кога, Бърни, ще обявим, че сме открили нефт?

— Очаквам да го направим в началото на другата седмица. Появиха се спънки. Но не е болка за умиране.

Това поуспокои Дейвид, тъй като сутринта и той бе купил петстотин акции, влагайки в тях онова, което му беше останало от три хиляди долара премиални. И той като другите разчиташе на бърза печалба.

 

 

— „Роу Ръд“.

— Франк Уотс, ако обичате. Търси го Жан-Пиер Ламан.

— Добро утро, Жан-Пиер. С какво мога да ти бъда полезен?

— Искам да купя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“.

— За пръв път чувам такава фирма. Я чакай малко… Регистрирана е наскоро, уставният капитал е доста скромен. Опасно си е, Жан-Пиер. Лично аз не бих ти препоръчал да влагаш в нея.

— Не се притеснявай, Франк. Ще задържа акциите само две-три седмици, после ще ги продадеш. Нямам намерение да ги нося в гроба. Тази седмица очаквам да съобщят нещо и щом котировките скочат до пет лири стерлинги, можеш да продаваш акциите. Така де, да не ставаме алчни! Купи ги на името на фирмата ми, не искам да се разчува, че съм играл на борсата, това може да създаде главоболия на човека, дал ми информацията.

— Както кажеш. Значи ще закупя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“ и ще ги продам, когато скочат до пет лири стерлинги едната или преди това, ако ми наредиш.

— Точно така. Следващата седмица ще бъда в Париж, ще разглеждам картини, затова не се колебай, освобождавай се от акциите, ако надхвърлят пет лири стерлинги.

— Както желаеш, Жан-Пиер. Приятно пътуване.

 

 

Червеният телефон иззвъня.

— От „Роу Ръд“ искат да закупят голям пакет акции. Знаеш ли нещо?

— Не, нямам и представа за какво става въпрос, Харви. Сигурно Дейвид Кеслър пак се е развихрил. Да поговоря ли с него?

— Не, не му казвай нищо. Пуснах още 25 000 акции по 3,90 лири стерлинги едната. Достатъчно е Кеслър да привлече още един голям вложител и няма да ми останат акции и за цяр. До края на тази борсова сесия трябва да изпълним седемдневния си план.

— Слушам, шефе. Да знаеш, че има и доста дребни вложители, които купуват акции в малки количества.

— Както и преди, сигурно се хвалят пред приятелите си, че са направили голям удар. Не споменавай нищо на Кеслър.

 

 

— Знаеш ли, Дейвид — подхвана Ричард Елиот, — преуморяваш се. Почини си. След като съобщим, че сме открили нефт, няма да можем глава да вдигнем от работа.

— Не се и съмнявам — отвърна Дейвид. — Но вече ми стана навик да работя повечко.

— Защо довечера не дойдеш с мен в „Анабел“?

Младежът беше поласкан от поканата за най-модния и нашумял лондонски нощен клуб и прие начаса.

Същата вечер отиде на Баркли Скуеър с „Форд Кортина“, която беше взел под наем — очуканото му автомобилче изобщо не се вписваше сред ролс-ройсите и мерцедесите, спрели въпреки забранителния знак пред заведението. Дейвид слезе предпазливо по тясна метална стълба в приземието, където навремето вероятно беше живяла прислугата. Сега помещенията бяха превърнати във великолепен клуб с ресторант, дискотека и малко изискано кафене, стените бяха отрупани със старинни гравюри и картини. Основният салон бе с приглушено осветление и в него имаше множество масички, по някои от които вече седяха клиенти. Обзавеждането беше много пищно, в стил английски ампир. Само за някакви си десет години собственикът Марк Бърли беше превърнал „Анабел“ в най-посещавания клуб в Лондон — чакащите за членски карти отдавна бяха прехвърлили хиляда. В дъното, на дансинга в дискотеката нямаше къде игла да падне. Повечето двойки танцуваха долепени, всъщност нямаха друг избор. Дейвид се изненада, че кажи-речи, всички мъже на дансинга са двайсетина години по-стари от дамите, които държаха в обятията си. Оберкелнерът Луис поведе Дейвид към масата на Ричард Елиот и бързо забеляза, че младежът за пръв път идва тук — зяпаше изумен знаменитостите по масите. „Някой ден сигурно така ще зяпат и мен“ — помисли си Дейвид.

След изключително добрата вечеря Ричард и жена му станаха да танцуват, а Дейвид се върна в кафенето, където покрай стените имаше удобни червени канапета, и подхвана разговор с човек, представил се като Джеймс Бригсби. Дори и да не смяташе, че целият свят е сцена, господин Бригсби определено се държеше в „Анабел“ като на сцена. Висок, рус, с благородническа осанка и очи, в които проблясваха дяволити пламъчета, той се отнасяше с всички като със стари приятели. Дейвид се възхити на самочувствието му, каквото той не притежаваше и надали някога щеше да има. Колкото и неопитен да бе в тези неща, дори от говора на Бригсби разбра, че е от каймака на обществото.

Новият му познат започна да разказва за посещенията си в Щатите и отбеляза ласкателно, че винаги е харесвал американците. След известно време Дейвид успя да попита тихо оберкелнера кой е англичанинът до него.

— Лорд Бригсби, най-големият син на граф Лаут.

„Виж ти! — изненада се Дейвид. — Лордовете приличали на всички останали, особено след като обърнат някоя и друга чашка.“

Лорд Бригсби почука по чашата му.

— Ще пийнеш ли още едно?

— Много благодаря, милорд — отвърна Дейвид.

— Я не се занасяй! Какви са тия лордове! Викай ми Джеймс. Какво те води в Лондон?

— Работя в една фирма за нефтодобив. Сигурно познаваш председателя на управителния съвет — лорд Хънисет. Но да ти призная, аз не съм го виждал.

— Симпатичен изкуфял дядка — отбеляза Джеймс. — Със сина му сме учили заедно в „Хароу“^[5]. Щом си в нефтодобива, сигурно ще ми кажеш как да постъпя с акциите си на „Шел“ и „Бритиш Петролиум“.

— Не ги продавай — посъветва го Дейвид. — Разумно е човек да задържи акциите си във фирми за стоки за широко потребление, особено пък за петрол, стига, разбира се, британското правителство да не се полакоми и да не национализира активите.

Донесоха му поредното двойно уиски. Той усещаше, че вече го хваща.

— А твоята фирма какво представлява? — поинтересува се Джеймс.

— Не е голяма — уточни младият американец, — но за три месеца акциите ни се покачиха повече, отколкото на която и да е друга нефтена компания. Мен ако питаш обаче, тепърва ще достигат още по-високи котировки.

— И защо така? — полюбопитства лордът.

Дейвид се огледа и изшушука съзаклятнически:

— Сигурно и сам разбираш, че ако някоя голяма компания открие нефт, печалбите ти ще се увеличат минимално. Но ако това се случи в малка фирма, печалбите съвсем естествено ще представляват много по-голям процент от общото.

— Нима сте открили нефт?

— Май не биваше да го казвам — изломоти Дейвид. — Ще ти бъда признателен, ако сметнеш думите ми за поверителни.

 

 

Дейвид не помнеше как се е прибрал, нито кой го е сложил да легне и на другата заран закъсня доста за работа.

— Извинявай, Бърни, успях се. Снощи си прекарахме страхотно с Ричард в „Анабел“.

— Не се притеснявай. Радвам се, че си се позабавлявал.

— Дано не съм бил прекалено бъбрив, но казах на някакъв лорд — дори не му помня името, да инвестира във фирмата. Сигурно съм прекалил с ентусиазма.

— Не бой се, Дейвид, няма да подведем никого, пък и ти се нуждаеш от почивка. Скъсваш се от работа.

 

 

Джеймс Бригсби излезе от лондонското си жилище в Челси и отиде с такси до банката, с която работеше — „Уилямс и Глинс“. Беше общителен по характер и в „Хароу“ се бе увличал само по едно — по актьорското майсторство, но след като завърши гимназия, баща му не му разреши да се посвети на театъра и настоя да завършел колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд, където младият Джеймс Бригсби отново прояви по-голям интерес към Театралното дружество, отколкото към това да усвоява науките, които беше избрал — политология, философия и икономика. Криво-ляво завърши колежа и се хвана в Гренадирския гвардейски полк, където получи добри възможности да изяви театралните си заложби. Впусна се в светския живот в столицата, където жънеше успех след успех — все пак беше богат виконт, бе млад и представителен.

След двете години в Гренадирския полк графът му даде една ферма от хиляда декара в Хампшир — да има с какво да си запълва времето, но неизисканият провинциален живот не допадна никак на Джеймс. Той нае човек, който да се грижи за фермата, и отново се впусна във вихъра на столичния светски живот. Би дал мило и драго, само и само да се изявява на сцената, ала знаеше, че старият граф все така смята за неподобаващо за един благородник в кралството да се посвети на сценичното поприще. При всички положения петият граф Лаут нямаше високо мнение за най-големия си син и на Джеймс му беше доста трудно да убеди баща си, че е по-прозорлив и оправен, отколкото го мислят. Дали пък информацията, която Дейвид Кеслър му бе пошушнал на пияна глава, нямаше да помогне на Джеймс да докаже на изкуфелия си баща, че не е прав?

Той влезе в красивата старинна сграда на банка „Уилямс и Глинс“, разположена на Бърчин Лейн — веднага го отведоха в кабинета на директора Филип Айзард.

— Искам да тегля заем, ще го обезпеча с фермата — обясни лорд Бригсби.

Директорът познаваше много добре и лорд Бригсби, и баща му. Знаеше, че графът никога не се изхвърля и е много предпазлив, но виж, синът си беше доста вятърничав, пък и сега на Айзард не му беше до него. Всъщност не му влизаше в работата да подлага на съмнение решенията на клиентите, още повече на хора от рода Бригсби, който бе сред най-старите клиенти в историята на банката.

— Разбира се, милорд, каква сума имате предвид?

— Мисля, че фермата в Хампшир върви по 250 лири стерлинги декарът и цената продължава да се покачва. Защо да не тегля например 150 000 лири стерлинги? Смятам да вложа парите в акции.

— А склонен ли сте да оставите акциите като обезпечение в банката? — поинтересува се Айзард.

— Да, разбира се. Не е ли все едно къде ще ги съхранявам?

— В такъв случай съм убеден, че няма пречки да ви отпуснем заем от 150 000 лири стерлинги срещу лихва с два процента над основния лихвен процент.

Джеймс не бе съвсем наясно какво е това основен лихвен процент, знаеше обаче, че в „Уилямс и Глинс“ работят едни от най-кадърните банкери и банката се ползва с добро име, което никой не оспорва.

— Признателен съм ви — рече лордът. — Нали ще закупите от мое име 35 000 акции на компания с име „Проспекта Ойл“?

— Проверили ли сте добре фирмата, милорд? — попита Айзард.

— То се знае, че съм я проверил — тросна се Бригсби.

Никак не им цепеше басма на тия сухари — банковите директори.

 

 

Харви Меткаф разговаря по телефона от Бостън със Силвърман и научи от него, че в клуб „Анабел“ Дейвид се е запознал с неназован благородник, който очевидно притежава повече пари, отколкото здрав разум. Харви пусна на борсата 40 000 акции по 4,80 лири стерлинги едната. Банка „Уилямс и Глинс“ закупи 35 000 от тях, а останалите, както обикновено, бяха разграбени от дребни вложители. Цената им се покачи, макар и с малко. Сега вече Харви Меткаф разполагаше само с 30 000 акции и през следващите няколко дни се отърва и от тях. Едва за три месеца и половина беше успял да пласира целия пакет от акции на „Проспекта Ойл“ и беше спечелил шест милиона долара.

В петък сутринта акциите вървяха вече по 4,90 лири стерлинги едната и макар и да не подозираше това, Кеслър беше привлякъл четирима крупни вложители. Харви Меткаф отново се взря в имената им, преди да се свърже по телефона с Йорг Бирер:

Стивън Брадли беше закупил 40 000 акции по 6,10 долара едната.

Доктор Робин Оукли се беше сдобил с 35 000 акции за 7,23 долара едната.

Жан-Пиер Ламан бе купил 25 000 акции за 7,80 долара едната.

Самият Джеймс Бригсби беше закупил 35 000 акции за 8,80 долара едната.

Дейвид Кеслър беше придобил 500 акции за 7,25 долара едната.

Петимата бяха закупили общо 135 500 акции за над един милион долара. Пак благодарение на тях котировките се бяха вдигали и така Харви беше успял да пласира на фондовия пазар целия си пакет от акции.

И този път беше изиграл успешно своя номер. Името му не присъстваше в учредителния протокол на фирмата, сега той не притежаваше и една-едничка акция. Никой не можеше да го уличи или обвини. Не бе извършил нищо, което да е в разрез със закона, дори докладът на геолозите съдържаше прекалено много уговорки и условности, за да послужи в съда като доказателство срещу него. Колкото до Дейвид Кеслър, какво беше виновен Харви, че младокът прелива от ентусиазъм? Той дори не го познаваше. Отвори бутилка отлежало шампанско „Круг“ реколта 1964 година, внесено в Щатите от лондонската фирма „Хеджис и Бътлър“. Отпи бавно, после запали една от скъпите кубински пури „Ромео и Жулиета, Чърчил“ и се облегна, за да ознаменува поредния си удар.

 

 

В края на седмицата Дейвид, Стивън, Робин, Жан-Пиер и Джеймс също имаха повод да празнуват. Така де, акциите им вече струваха 4,90 лири стерлинги едната и Дейвид ги беше уверил, че ще скочат до 10 лири стерлинги. В събота сутрин Дейвид си поръча първия шит по мярка костюм, Стивън приключи с проверката на писмените работи на първокурсниците, Робин отиде на спортния празник в подготвителното училище на синовете си, Жан-Пиер смени рамката на една картина на Реноар, а Джеймс Бригсби отиде на лов, убеден, че най-сетне ще се издигне в очите на баща си.