Джефри Арчър
Нито пени повече, нито пени по-малко (20)

Глава 19

Както никога, Джеймс се яви пръв на срещата на летище „Хийтроу“. Беше получил надмощие и нямаше намерение да го губи. Последен пристигна Робин, стиснал под мишница цял куп вестници.

— Какво правиш бе, човек! Връщаме се вдругиден! — напомни му Стивън.

— Знам, но се изнервям, ако остана без английски вестници, затова си взех и за утре.

Както подобава на французин, Жан-Пиер вдигна отчаян ръце.

Предадоха багажа на трето гише и се качиха на самолета от полет 747 на „Бритиш Еъруейс“ за международно летище „Логан“.

— Прилича ми на футболно игрище — отбеляза Робин, след като влязоха в огромния самолет.

— Побира триста и петдесет души. Горе-долу, колкото са запалянковците, които заслужават повечето английски отбори — заяде се Жан-Пиер.

— Престанете — скастри ги свъсен Джеймс. Така и не беше разбрал, че се притесняват от пътуването и просто се опитват да се поотърсят от напрежението.

После, докато самолетът се извисяваше, и двамата се престориха, че четат, но веднага щом се изкачиха на хиляда метра и надписът „Затегнете коланите“ угасна, на бърза ръка си възвърнаха формата.

Четиримата дълго се бориха с жилавото студено пиле в пластмасови чинии и с алжирското червено вино.

— Дано тъст ти, Джеймс, ни нахрани по-добре — отбеляза Жан-Пиер.

След като хапнаха надве-натри, Джеймс им разреши да си изгледат филма — „Ужилването“, но при условие, че веднага щом той свърши, тримата ще се явят един по един на препитването при него. Робин и Жан-Пиер се преместиха за прожекцията петнайсетина реда по-назад. Стивън предпочете да остане на мястото до Джеймс и да се яви на импровизирания изпит.

Той му връчи лист с четирийсет написани на машина въпроса за котировките на златото на различни места по света и колебанията в тях през последните четири седмици. Стивън отговори на въпросите само за двайсет и две минути, и то правилно, което не изненада Джеймс. Математикът още от самото начало си беше гръбнакът на четворката и те бяха разгромили Харви Меткаф именно благодарение на логичната му мисъл.

Стивън и Джеймс задремаха и се събудиха, когато Робин и Жан-Пиер се върнаха при тях, за да си получат и те своите четирийсет въпроса. Робин се справи за трийсет минути и от четирийсет въпроса отговори правилно на трийсет и осем. Жан-Пиер пък се пребори за двайсет и седем минути с трийсет и седем от въпросите.

— Стивън получи четирийсет точки от четирийсет възможни — оповести Джеймс.

— Не се и учудвам — каза Жан-Пиер.

Робин се беше умърлушил.

— И вие трябва да наваксате до втори септември. Чухте ли?

Двамата кимнаха.

— Гледали ли сте „Ужилването“? — попита Робин.

— Не — отговори Стивън. — Рядко ходя на кино.

— Не са от нашата класа. Направиха един голям удар и после дори не си опазиха парите.

— Хайде, спи, Робин.

Храната, филмът и препитването на Джеймс запълниха почти изцяло шестте часа на полета и в последния час всички се бяха унесли, когато внезапно ги събуди силен глас:

— Тук командирът на полета! Наближаваме международно летище „Логан“, движим се с двайсет минути закъснение. Очакваме да кацнем в седем и петнайсет, след около десет минути. Надяваме се да сте пътували добре и отново да предпочетете „Бритиш Еъруейс“.

Митническата проверка трая малко по-дълго от обикновеното, понеже и тримата носеха сватбени подаръци и не искаха да ги показват пред Джеймс. Доста се намъчиха, докато обяснят на митничаря защо върху гърба на един от двата часовника „Пиаже“ пише: „Част от незаконната печалба на «Проспекта Ойл» — от тримата съзаклятници“.

Когато най-сетне се пребориха с митничарите, видяха, че при входа ги чака Ан — беше застанала до голям кадилак, който да ги закара в хотела.

— Сега вече знаем защо ти трябваше толкова много време, за да измислиш нещо. Браво на теб, Джеймс, прощаваме ти — подвикна Жан-Пиер и както приляга на французин, притисна до себе си младата жена.

Робин се представи и я целуна лекичко по бузата. Стивън се ръкува доста сковано.

Качиха се в автомобила, Жан-Пиер побърза да се намести до Ан.

— Госпожице Съмъртън… — подхвана Стивън.

— Наричай ме Ан.

— Къде ще е сватбата, в хотела ли?

— Не, у родителите ми — отвърна тя, — но ще ви осигурим кола, която да ви докара и после да ви върне. Ще ви помоля само за едно — да се погрижите в три и половина следобед Джеймс да бъде в черквата. За останалото не се безпокойте. Покрай това се сетих, Джеймс, че майка ти и баща ти пристигнаха вчера и са отседнали у нашите. Решихме, че е за предпочитане да спиш другаде, понеже мама и без това се е притеснила до смърт.

— Както кажеш, скъпа.

— Ако размислиш до утре — намеси се Жан-Пиер, — аз съм на разположение. Е, не съм благословен със синя кръв, но ние, французите, винаги можем да предложим едно-две нещица, с които да компенсираме това.

Ан се подсмихна.

— Позакъснял си, Жан-Пиер, пък и не си падам по брадатите.

— Ама аз само… — подхвана Жан-Пиер.

Другите го изгледаха кръвнишки.

В хотела оставиха Ан и Джеймс сами и отидоха да си разопаковат багажа.

— Знаят ли, скъпи?

— И през ум не им минава — отвърна Джеймс. — Утре ще им поднеса изненадата на техния живот.

— Готов ли си с плана?

— Почакай, и ще видиш.

— Аз вече съм готова с моя — каза Ан. — Твоят за кога е?

— За тринайсети септември.

— Значи победих — моят е за утре.

— Ама чакай, никой не очаква от теб да…

— Не се притеснявай. Мисли само за едно — как ще се ожениш… за мен.

— Не можем ли да се усамотим някъде?

— Не, чудовище такова. Все ще издържиш до утре.

— Обичам те.

— Хайде, лягай, смешнико. И аз те обичам, но трябва да се прибирам, инак ще забатачат всичко.

Джеймс се качи с асансьора на седмия етаж и отиде при останалите — на кафе.

— Има ли мераклии за блекджек?

— А, хич не си прави устата, обирджия с обирджия — каза Робин. — Ти си ученик на най-изпечения измамник, живял някога под слънцето.

Всички от четворката бяха във върхова форма и очакваха с нетърпение сватбата. Въпреки времевата разлика се разотидоха чак след полунощ по стаите. Но дори тогава Джеймс продължи да се мята в леглото и да умува над един-единствен въпрос:

— Какво ли е намислила пък сега?