Джули Гарууд
Наградата (8)

Глава 8

Убийците така и не се появиха по изгрев-слънце.

Ройс не беше изненадан. Обаче бе разочарован.

Той остави Никъла да поспи още няколко часа, преди да я събуди. Тя бе доволна да чуе, че никой не се е опитал да нахълта в спалнята им.

Барон Самюел пристигна десет минути по-късно. Ройс помогна на Никъла да облече робата си и остана до нея като страж, докато лечителят преглеждаше ръцете й. Щом пристигна и Лоурънс, Ройс отиде да говори с краля.

Самюел сложи превръзки на ръцете на Никъла. Лечителят й бе обещал да ги махне, но тъй като днес тръгваха за дома, прецени, че ще е по-добре да остане с тях, за да предпази нежната кожа от студения зимен въздух. Тя не възрази.

Даде й малка торбичка с билки и инструкции как да ги смесва с чиста вода и да промива раните всяка сутрин.

Никъла му благодари. Мери, кротката прислужница, я чакаше, за да й помогне с роклята, но когато Ройс влезе в стаята, й нареди да напусне.

— Бих искала Мери да остане — каза Никъла. — Имам нужда от помощта й, Ройс.

— Аз ще ти помогна — отвърна Ройс. — Лоурънс, погрижи се за задачите си. Тръгваме след час.

Той взе торбичката с билките.

— Какво е това? — попита той.

Тя му обясни. Докато довърши обяснението си, Ройс бе отишъл до огнището и хвърли торбичката вътре. Никъла бе прекалено удивена, за да го спре.

— Защо, за бога, направи това?

Той не й отговори. Освен това настроението му не се подобри. Когато Никъла го накара да сплете косата й на плитка, Ройс най-после позволи на Мери да се върне, за да й помогне. Не му пречеше да прехвърли това задължение на прислужницата, но не излезе от стаята. Горката Мери бе изплашена от присъствието му и не успя да довърши плитката й. Ръцете й трепереха прекалено силно.

Веднага щом Никъла освободи момичето се обърна към Ройс.

— Какво ти става? Нима ми нямаш доверие, че да ме оставиш насаме с прислужницата ми достатъчно дълго, за да се погрижа за личните си нужди, съпруже? Все още ли вярваш, че ще се опитам да избягам? Затова ли си в толкова лошо настроение?

Той я изгледа раздразнено.

— Мисля за безопасността ти, съпруго — обяви той. — Нямам доверие на никой от слугите тук. Колкото по-скоро се приберем у дома, толкова по-бързо ще се оправи настроението ми.

Тя поклати глава.

— Не аз съм в опасност, съпруже — възрази тя, — а ти. Освен това слугите служат на краля. Със сигурност никой от тях не би се опитал да ме нарани.

Той скръсти ръце зад гърба си и й се намръщи.

— Никъла, очевидно е, че не всички прислужници са лоялни към Вилхелм. Възрастната жена, която е дошла в стаята ни миналата нощ, със сигурност не е била лоялна. Може да има и други. Ти си в също толкова голяма опасност, колкото и аз — добави той.

— Защо?

Той въздъхна.

— Сега ти си моя съпруга. Саксонците може да те използват, за да се доберат до мен. Ето защо. Сега спри с тези въпроси. Време е да тръгваме.

— Как враговете ни могат да ме използват, за да се доберат до теб? — попита тя, напълно игнорирайки заповедта му да не задава въпроси.

Той не й отговори.

Напуснаха Лондон няколко минути по-късно. Никъла яздеше с Ройс. Забеляза, че воините, които ги придружаваха, бяха по-възрастни от тези, които бяха дошли заедно с тях в Лондон. По-младите воини сега яздеха на края на процесията.

— Колко рицари пътуват с нас? — обърна се тя към Ройс.

— Достатъчно.

Какво пък значеше това? Никъла реши повече да не разпитва съпруга си. По стиснатата му челюст ясно личеше, че не е в настроение за разговори.

Докато дойде време да направят лагер за през нощта, Никъла бе прекалено изтощена, за да се интересува от настроението на съпруга си. Заспа в една малка палатка върху планина от кожи, която съпругът й беше превърнал в легло, но когато се събуди посред нощ, осъзна, че се намира свита в скута на Ройс. Нямаше представа как се бе озовала там.

Два дни по-късно, след като бяха препускали неуморно, пристигнаха в земите на Никъла. Нямаше да успеят да се доберат до крепостта до следващата сутрин, тъй като хълмовете, които трябваше да изкачат, правеха придвижването им по-трудно. Наложи им се да забавят ход.

Никъла нямаше нищо против. Времето се бе подобрило. Слънцето грееше ярко, а бризът бе изгубил зимния си студ. Във въздуха се носеше аромат на пролет. Никъла се разведри. Започна да прави списък на всички неща, които ще направи, щом се прибере у дома. Първо щеше да се преоблече, след което щеше да забърза към манастира, за да види Джъстин и Улрик.

Тя сподели намеренията си с Ройс, докато споделяха вечерята.

— Няма да напускаш Розууд — заяви той, подавайки й дебела кора хляб. — Джъстин и Улрик ще си дойдат у дома.

Вероятно й бе омръзнало да се съобразява с лошото му настроение през последните дни. Със сигурност това бе причината да се подразни.

— Защо трябва да е толкова трудно да се разбира човек с теб? — попита тя.

Ройс изглеждаше искрено изненадан от въпроса й.

— Не е трудно да се разбира човек с мен — възрази й той.

Неочаквано се пресегна и я настани в скута си. Обгърна с ръка кръста й и когато тя се опита да протестира, пъхна парче сирене в устата й.

Никой от двамата не каза и дума, докато се навечеряха. Тогава Никъла се отпусна на рамото на Ройс и каза:

— Ще бъдеш ли отново приятен, когато стигнем у дома?

Въпросът й бе прекалено глупав, за да й отговаря. Той винаги беше приятен — освен, разбира се, когато участваше в битка. Тогава не бе никак приятен. Господи, бе прекалено изтощен, за да мисли за това точно сега.

— Готова ли си за лягане?

— Готова съм да говоря със съпруга си — промърмори тя. — Искам да обсъдим бъдещето ни.

Тя повдигна лицето си нагоре и Ройс се наведе, за да я целуне. Силно. Смяташе просто да отвлече мислите й от опита й да го въвлече в разговор, но скоро целувката измести всичките му мотиви.

Целувката не беше нежна. Беше гореща, изискваща, истински възбуждаща. Не можеше да й се насити. Езикът му се преплете с нейния. Той издаде нисък стон, който се смеси с доволната й въздишка.

За нула време Никъла забрави къде се намираха. Но не и Ройс. Младият мъж прекъсна целувката и натисна надолу раменете й.

— Трябва да заспиваш — нареди й той.

Младата жена бе прекалено разтърсена, за да отговори. Лицето й се притисна към гърдите му и тя можеше да чуе лудия ритъм на сърцето му. Никъла вече нямаше нищо против ръмженето му и реши, че го намира доста приятно. Ройс може да не желаеше да го признае, но целувката им не го остави безразличен.

Въздъхна леко, затвори очи и се прозя. Тъкмо се канеше да заспи, когато Ройс прошепна името й.

— Никъла?

— Да, Ройс?

— След два дни ръцете ти ще са се излекували.

Гласът му бе станал твърд и изискващ.

— Така ли? — попита тя, чудейки се какво го е накарало да изрече това предположение. Какво значение имаше колко дълго ще се възстановяват ръцете й.

И тогава си спомни. Беше й обещал, че няма да я докосне, докато не свалят превръзките й. Никъла се усмихна.

Той я желаеше. Вероятно трябваше да бъде малко разтревожена, защото й предстоеше да го приеме в леглото си, а неизвестното винаги беше страшно. Майка й й бе казала само, че това е много важно събитие межди съпрузите, нужно за осигуряването на наследници и одобрено от църквата.

Но никоя от тези причини не успокои тревогата й така, както нежното докосване на Ройс. Той наистина я желаеше. За нея, точно в този момент, само това имаше значение. Никъла неочаквано почувства нужда той да й го каже.

— Ще бъдеш ли доволен, когато ръцете ми се излекуват?

Ройс не отговори дълго време. Стегна прегръдката си около кръста й, потърка брадичка в косата й, и когато тя реши, че няма да й отговори, той каза:

— Да, Никъла, ще бъда много доволен.

Сърцето й се разтуптя лудо, щом долови нежността в гласа му.

Дълго време не можа да заспи. Умът й бе зает да обмисля всичките отговорности, които щеше да има като съпруга и господарка на Розууд.

Майка й я бе научила на всички женски умения, които трябваше да притежава една дама, но не й бе казала нищо за дълга към съпруга й. Никъла обаче знаеше, че като господарка на Розууд щеше да се постарае да създаде един щастлив, мирен дом.

Майка й й бе давала пример, вместо да я поучава. Баща й държеше на реда и Никъла си спомняше, че майка й се стараеше да му го осигурява. Тя му угаждаше, давайки й пример как една съпруга трябва да глези мъжа си. Без значение какъв хаос бе зад стените на дома им, когато баща й се прибираше у дома, майката на Никъла тичаше навън, за да го посрещне. Понякога Никъла стоеше с майка си на най-високото стъпало на замъка. Баща й, страховито изглеждащ мъж, облечен в бойни доспехи, обикновено се мръщеше страшно и изглеждаше ужасно изтощен, докато яздеше нагоре по хълма. Но Никъла никога не се боеше от него. Тя знаеше, че майка й може да прогони лошото му настроение с вълшебната си усмивка.

Винаги действаше. Докато баща й стигнеше до най-долното стъпало на крепостта, той също вече се усмихваше, целуваше съпругата си, вдигаше Никъла на раменете си и със силен боботещ глас, заявяваше, че е умиращ от глад мъж, който има нужда от вечеря.

Никъла се почувства приятно от спомените от детството си. Домът на един мъж трябваше да бъде неговото убежище, реши тя. Място, изпълнено с мир, безопасност и понякога с любов.

Сега вече не мислеше да прави живота на Ройс истински ад. Ако се държеше като зла жена, щеше да нарани най-вече себе си. Вече беше зряла жена. Време бе да се държи като такава.

Освен това трябваше да мисли и за Улрик. Бе изгубил майка си по време на раждането си, а с всеки изминал ден Никъла се убеждаваше, че баща му е мъртъв. Търстън щеше да й е изпратил вест, ако бе оцелял след последната битка.

Тя и Джъстин бяха единственото семейство на Улрик. Но сега тук беше и Ройс. Дали той щеше да се съгласи да стане баща на Улрик? Дали щеше да научи бебето на всичко, на което би научил собствения си син. Никъла си спомни за нежния начин, по който Ройс държеше бебето, когато дойде да я вземе от манастира. В сърцето си бе убедена, че той ще защитава Улрик. Може би, след време, дори щеше да приеме детето като свое собствено.

Улрик се нуждаеше от спокоен дом. Никъла се закле, че ще бъде по-разбрана. Щеше да се научи да прави компромиси, за да се разбира със съпруга си, и щеше да го научи на същото.

Никъла се сгуши в Ройс, когато измисли новия си план. Той й заповяда да спре да мърда.

Гласът му бе дрезгав от съня и звучеше леко раздразнен. И все пак погали нежно гърба й, докато й нареждаше. Това я успокои. Бъдещето им изглеждаше пълно с обещания, след като бе подредила всичко в ума си. Всичко бе много просто. Ройс бе най-добрият треньор на воини. Тази задача му е била поставена отдавна, преди много години, когато Вилхелм беше разпознал таланта му. Матилда бе разказала на Никъла няколко истории за бойните подвизи на Ройс. Тя бе истински впечатлена.

Реши да не се меси в основните задължения на съпруга си. Щеше да стои настрани, докато той превръщаше обикновени мъже в могъщи воини. Тя щеше да се грижи само за своите задължения. Макар да не бе сигурна от къде трябва да започне. Едно нещо бе сигурно. Двамата с Ройс щяха да живеят заедно в мир и хармония, дори ако това ги убиеше.

Да, каза си тя. Ройс ще обучава воините си. А тя ще обучава него.

 

 

Тя сънуваше, че ще живеят щастливо, но на следващата сутрин убедеността на Никъла, че ще живеят в радост и мир, беше подложена на ужасно изпитание.

Групата бе яздила почти час, когато стигнаха до тясна пътека, водеща към върха на стръмен хълм. Ройс не бе застанал начело, вместо това яздеше в центъра на мъжете си, а Никъла яздеше сама, точно зад него, с юзди, завързани на кръста й.

Неочаквано Ройс извика да спрат и застана начело на колоната, оставяйки Никъла назад, обградена от воините му. Мъжът й поведе двадесет от воините нагоре по пътеката.

Ройс си помисли, че това е идеално място за засада. Пътят бе толкова тесен и стръмен, че се налагаше мъжете му да яздят един след друг.

Върна се за Никъла, след като част от хората му се разположиха на билото с насочени към пътеката стрели, подготвяйки се за изненадваща атака. Никъла мислеше, че Ройс е прекалено предпазлив. Бяха си почти у дома и със сигурност мъжете, които се бунтуваха срещу Вилхелм, имаха по-важни неща за вършене, отколкото да нападат толкова изолирана крепост като нейната.

Съпругът й обаче бе стиснал силно челюст и Никъла предпочете да задържи мнението за себе си. Почувства се спокойна заради мерките, които предприемаше Ройс, за да се увери, че са в безопасност, макар и в този случай да бяха малко ненужни.

Атаката я завари напълно неподготвена. Всичко се случи, когато и последният воин стигна до хребета. Ройс изкрещя бойния си вик, който с мощта си едва не я събори от седлото. Изведнъж се озова обградена от воини, които я защитаваха с вдигнати щитове.

От околните хълмове заваляха стрели. Нападателите се спуснаха от хълма, търсейки плячката си.

Никъла видя как Ройс извади меча си. Той пришпори жребеца в галоп и вдигна меча високо над главата си. Гледката беше великолепна. И ужасяваща. Никъла каза бърза молитва Бог да закриля съпруга й.

Един войник зад нея извика и падна на земята. Никъла се обърна, за да види, че още мъже настъпват към тях от долната страна на хълма.

Мъжете, които я обграждаха, веднага смениха тактиката. Някой удари коня й и й нареди да язди на запад.

Никъла не можа да хване юздите достатъчно здраво и трудно управляваше животното. Конят се насочи на изток. Воинът й изкрещя да не язди към Ройс. Тя не му обърна внимание и огледа хълма, редейки молитви като обезумяла.

Ройс и воините му се виждаха в далечината, където се бяха появили първите нападатели.

Господи, защо мъжът й беше толкова голям? Беше лесна мишена. Със сигурност врагът им щеше да успее да свали първо него.

Никъла се опита да слезе от коня. Не искаше да се изпречва на пътя на съпруга си. Едно разсейване можеше да струва живота му. Погледът му беше насочен към хребета, точно когато тя насочи коня си на запад. Лъч светлина, отразен в бронята на врага им, я заслепи.

Тя се извъртя на седлото и погледна нагоре. Самотен ездач, облечен в саксонска броня, неочаквано вдигна ръка във въздуха — сигнал към воините зад него да се подготвят за атака. Около петдесет саксонци изкрещяха в един глас и се спуснаха надолу по хълма.

Никъла не можеше да откъсне поглед от водача им. Слънцето светеше около него, правейки го да изглежда почти като видение. Светлината беше като огледало, караше го да изглежда по-близо, отколкото бе в действителност.

Когато мъжът се обърна на седлото и посегна за стрела, Никъла видя профила му. Едва сега осъзна защо го гледаше като омагьосана.

Саксонският лидер насочи лъка си към целта, постави стрелата и опъна тетивата.

Никъла изкрещя.

Брат й Търстън бе жив. И се подготвяше да убие Ройс.