Джули Гарууд
Наградата (3)

Глава 3

Никога дойде точно осем седмици по-късно.

Барон Хю най-после се бе възстановил от заболяването си и бе напуснал манастира предишния ден. Игуменката каза на Никъла, че е чула барон Ройс да моли приятеля си да остане в крепостта й, докато той отведе Наградата до Лондон.

— Вярвам, Никъла, че казвайки „награда“, той има предвид теб — отбеляза съчувствено тя.

— Той блъфира — промърмори Никъла.

През целия ден тя отново и отново си повтаряше тези две думи. През цялата нощ не успя да мигне. Точно преди залез-слънце Ройс беше изпратил вест Никъла да си събере багажа, защото на сутринта потеглят за Лондон.

Игуменката не вярваше, че норманинът е от типа мъже, които биха блъфирали, но реши да запази мнението си за себе си. Тя събра вещите на Никъла в малка торба и я отнесе долу до входа на манастира, в случай че баронът наистина успее да приложи плана, който е намислил.

— Може би, ако си подготвена, нищо няма да се случи — беше я посъветвала игуменката.

Никъла беше облечена и кръстосваше коридора пред портите още преди пукването на зората. Бе облякла любимата си долна риза с цвят на крем и кралскосинята си рокля по простата причина, че майка й й бе помогнала да ушие тоалета и самият факт подобряваше настроението й. Материята на дрехата бе прекалено тънка за студените зимни условия, но този факт не я тревожеше, тъй като нямаше намерение да излиза от манастира.

Отклони поканата да се присъедини към сестрите за сутрешната молитва, тъй като, вместо да се моли, вероятно щеше да се разкрещи, а това със сигурност щеше да разсее другите жени.

Вярната й прислужница Алис дойде да й донесе седмичния доклад час по-късно. Възрастната жена бе мила, изключително лоялна към господарката си и имаше добра памет за детайлите. Бе петнадесет години по-възрастна от Никъла и все пак имаше младежкия навик да се кикоти, когато е нервна.

Алис се кискаше истерично, когато влетя във вестибюла, където я чакаше Никъла.

— Точно както подозирахме, милейди — викна прислужницата. Успя да направи бърз реверанс, преди да продължи. — Барон Хю се е подготвил за дълго гостуване в замъка, а барон Ройс се готви да дойде да ви вземе.

Никъла хвана ръката на Алис и я задърпа към прозореца. Тя махна на жената да седне на пейката и се отпусна до нея.

— Научи ли какъв е планът, с който смята да ме принуди да напусна убежището си? — попита тя.

Алис поклати глава толкова енергично, че от плитката й увисна кичур коса.

— Всички непрестанно обмисляхме какъв може да бъде плана му, милейди, но никой не успя да се досети. Барон Ройс доведе свои собствени прислужници. Кларис се опита да научи нещо от двама мъже, приближени на барона, но никой от тях не се подлъга, милейди. Човек би си помислил, че барон Хю ще се интересува как точно барон Ройс смята да ви отведе оттук, но се оказа, че не е така.

— Кларис е внимавала, нали? Не искам да загази заради мен.

Алис се ухили.

— Кларис ви е толкова лоялна, колкото и всички останали в домакинството, милейди. Би дала живота си, за да сте в безопасност.

Никъла поклати глава.

— Не искам да дава живота си заради мен. Нито ти, Алис. Макар, Господ да ми е свидетел, да нямам търпение да чувам новините, които ми носиш, все пак поемаш прекалено много рискове, като идваш тук.

— Вече наричат крепостта Розууд — прошепна Алис.

Тя кимна, когато видя изумения поглед на Никъла.

— Прекръстили са дома ми?

— Барон Хю измисли името. Вашият барон Ройс изглежда нямаше нищо против. И без да се усетим как стана, целият персонал започна да го нарича Розууд. Звучи добре, не мислите ли, милейди?

Алис не изчака господарката й да й отговори.

— Трябва да ви кажа истината, милейди. Двамата барони се държат така, сякаш крепостта вече им принадлежи.

— Какви други промени са направили? — попита Никъла.

— Откриха един от тайните проходи, този в северната част, и го залостиха много здраво. За щастие, досега са намерили само него.

Никъла осъзна, че кърши ръце. Едва успя да си наложи да спре.

— А покоите ми, Алис? — попита тя. — Кой от тези натрапници е превзел стаята ми?

— Никой — отвърна Алис. — Барон Ройс заповяда вратата да се заключи и забрани да се влиза в нея. Когато барон Хю се разболя, го настаниха в стаята ви, но след като се върна в Розууд, му беше дадена по-голяма спалня. Горките Кларис и Рут са натоварени с ужасната мисия да чистят стаята на норманина. Искате ли да чуете останалото?

— Разбира се, че искам — заяви Никъла. — Не се опитвай да ме предпазваш.

— За всички нас е много трудно да мразим барон Ройс — призна Алис и отново се изкиска не на място.

— Да мразиш е грях и дори само по тази причина не бива да мразим норманите — каза Никъла. — Но може да не ги харесваме, без да се тревожим, Алис.

Прислужницата кимна.

— Но дори това е много трудно за нас. — Гласът й бе заглушен от вятъра, виещ зад стените на манастира. — Той нареди всички да се явим пред него. Скрихме Хакон най-отзад, тъй като смятахме, че виждайки го, баронът ще си спомни как точно той го излъга, че имате сестра-близначка. И знаете ли какво се случи, милейди? Барон Ройс свика тази среща, за да награди Хакон, задето е защитил господарката си. Баронът поиска от него да коленичи и да му отдаде лоялността си. Но не го принуди. А просто го попита дали ще го стори.

Няколко шумни кискания придружаваха изказването й. Алис сложи ръце на гърдите си и си пое дълбоко дъх.

— Дори помогна на Хакон да се изправи, след като произнесе клетвата си. Всички бяхме покорени от добротата му. Мислехме, че ще поиска главата на горкия човек, а не лоялността му.

— Кой може да предположи какво ще иска този варварин? — каза Никъла.

— Баронът нито веднъж не повиши глас на когото и да било. Кларис каза, че е така, защото е по-възрастен, но, разбира се, не чак толкова, колкото приятеля си — барон Хю. Миртъл разля пълна кана с ейл направо в чинията на барон Ройс, докато той се хранеше. И, знаете ли, той дори не вдигна ръка срещу нея. Не, просто се премести на друго място на масата и започна разговор с един от приятелите си.

Никъла не желаеше да слуша повече за Ройс.

— Как е барон Хю? — поинтересува се тя.

— Непрестанно ви хвали, милейди — отвърна Алис. — Каза на барон Ройс, че сте се грижила за него и сте стояла с него в тъмните часове на нощта, когато е изгарял от треска, и че вие сте му помагали да се разхлади и сте го утешавали.

— Не съм го утешавала — заяви разпалено Никъла. — Просто помагах на сестра Фелисити. Алис, сама знаеш колко възрастна и изтощена е тя. И тъй като така или иначе стоях цяла нощ до Джъстин, просто наглеждах и Хю. Това е.

— Барон Хю каза, че имате добро сърце. Е, бива ли така да се мръщите, господарке. Това е самата истина. Освен това той сподели и че напълно честно сте го била на шах, и то няколко пъти.

Никъла се усмихна.

— Хю беше отегчен от принудителното си бездействие — обясни тя. — Постоянно избухваше срещу игуменката, крещейки й, че повече не иска да стои в леглото. Играех шах с норманина не за да го забавлявам, а за да помогна на игуменката.

— Барон Хю се усмихва, когато говори за вас, но се мръщи страховито, когато се спомене името на брат ви, Джъстин. Разказа как той хвърлял чиниите с ядене срещу вас. Тогава и барон Ройс се намръщи. Наистина е страшен, когато се намръщи, не мислите ли?

— Не съм забелязала — заяви Никъла. — Нито един от норманите не може да си представи мъченията, на които бе подложен Джъстин — прошепна тя. — Сега, моля те, кажи ми за Улрик. Как е скъпият ми племенник?

Алис се усмихна.

— Много е палав, особено сега, след като вече може да лази. А преди няколко дни му излезе още едно зъбче.

— Не е ли прекалено рано? — разтревожи се Никъла.

— Не е рано — отвърна Алис. — Улрик се развива точно така, както трябва да се развива мъниче на неговата възраст. Милейди, вие нямате голям опит с малки деца, затова, повярвайте ми, всичко е наред.

Никъла кимна.

— Иска ми се да го бях довела тук с мен. Тревожа се за него, Алис. Знам, че ти и Кларис се грижите добре за него, но просто…

— Взехте правилното решение, господарке — прекъсна я Алис. — Нямаше как да знаете дали ще успеете да стигнете благополучно до манастира — напомни й тя. — А и времето беше толкова лошо, че Улрик със сигурност щеше да се разболее. Дори да го бяхте взела със себе си, какво щяхте да кажете на ескорта? По онова време те мислеха, че сте сестра Даниел, не го забравяйте. Не се тревожете, милейди. Улрик е в пълна безопасност в Розууд. Там е толкова защитен, колкото трябва да бъде — добави тя, кимайки. — Норманите не обръщат внимание на бебето. Все още вярват на лъжата ви, че е дете на една от прислужниците. През цялото време Кларис го държи на горния етаж. Дори си мисля, че барон Ройс е забравил, че малчуганът е в крепостта.

— Моля се на Господ баща му все още да е жив — прошепна Никъла. — Колкото повече време минава без да получим вест, толкова повече се убеждавам, че Търстън е мъртъв.

— Не бъдете толкова черногледа — нареди й Алис. Тя използва края на ръкава си, за да подсуши сълзите на господарката си. — Знам, че от доста време го обмисляте, но сега чуйте мен. Господ не би бил толкова жесток, че да отнеме и майката, и бащата на Улрик. Големият ви брат трябва да е жив, милейди. Не бива да губите надежда.

Никъла кимна.

— Да, не бива да губя надежда.

Алис погали ръката й.

— Барон Ройс вярва, че сте била омъжена — обяви тя. — Този глупак Джеймс мисли, че сватбата ви с Роулф се е състояла. А всички ние си мълчим по този въпрос. Този многознаещ предател май не знае всичко, нали? Надявам се барон Ройс да изрита Джеймс от крепостта, щом научи истината.

Бенет и Оскар, двама от конярите, дойдоха, за да ескортират Алис обратно в крепостта.

Веднага щом тримата си заминаха, Никъла побърза да се върне в болничната зала, за да седне до Джъстин.

Настроенията на брат й бяха по-променливи и от времето. Когато той най-после успя да заспи, Никъла се наведе над него, за да нагласи завивките около раменете му. Неочаквано дясната му ръка се стовари върху лицето й. Брат й го направи неволно, тъй като спеше, но все пак ударът бе толкова силен, че я събори на пода. Джъстин я бе ударил малко под окото и Никъла знаеше, че до падането на нощта ще има ужасна синина.

Тя го остави сам и отново започна да обикаля преддверието. От време на време поглеждаше през прозореца. До ранния преди обед бе решила, че какъвто и да е бил плана на Ройс, той явно се е провалил.

Тъкмо се канеше да спусне кожата, която висеше пред прозореца, когато звук от гръмотевици привлече вниманието й. По криволичещия път се появиха конници. Бяха най-малко петдесет. Спряха едва когато стигнаха до пътеката, водеща към портите на манастира. Мъжете, които бяха оставени на пост и патрулираха около стените на манастира, се присъединиха към новодошлите. Сега броя на конниците беше седемдесет.

Един воин се отдели от останалите и пришпори коня си нагоре по хълма. Само по размера на коня и ездача Никъла се досети, че това е Ройс.

Идваше за нея.

Отстъпи от прозореца, без да откъсва поглед от мъжа.

Светлината се отразяваше върху отворения му шлем и металните халки, пришити за кожената броня на гърдите му. Навън все още бе много студено, но въпреки това ръцете му бяха голи. Никъла потръпна. Неочаквано Ройс й се видя непобедим.

Наложи й се да разтърси глава и да си напомни, че той е просто един обикновен мъж. Мъж, за който се надяваше скоро да умре от студ. Никъла забеляза, че на бедрото му виси меч, но не виждаше да носи щит. Беше екипиран като за битка… или за пътуване през вражеска територия до Лондон.

Ройс спря, когато стигна до средата на пътеката. Остана неподвижен дълго време, взирайки се в манастира.

Какво чакаше? Нима наистина смяташе, че тя ще излезе навън доброволно? Никъла поклати глава и се усмихна. Арогантният норманин можеше да остане на гърба на коня си до края на деня, за нея нямаше да има никакво значение. Нямаше да му позволи да я сплаши толкова лесно.

Ройс изпрати пратеник до железните порти на манастира и изчака потвърждение, че Никъла е уведомена за пристигането му.

Игуменката откри Никъла да стои близо до прозореца.

— Барон Ройс помоли да погледнеш през прозореца, Никъла. Твърди, че има съобщение за теб.

Никъла се премести в средата на прозореца, за да може Ройс да я види. Беше скръстила покорно ръце пред себе си, за да изглежда спокойна и уверена. Не беше сигурна дали той може да види изражението й, но не смяташе да поема рискове. Беше разтревожена, но норманинът нямаше откъде да го знае. Освен това бе сигурна, че той блъфира.

Ройс изчака тя да застане пред прозореца, преди бавно да разгърне тежките одеяла, които топлеха бебето в ръцете му.

Улрик спеше дълбоко, но малкото му личице се изкриви в гримаса, когато усети ласката на студения въздух.

— Ще се стоплиш след минутка — обеща му Ройс.

Той вдигна бебето високо във въздуха и зачака реакцията й.

Не му се наложи да чака дълго. След няколко секунди лейди Никъла изчезна от прозореца. Разяреният й вик отекна в залата.

Улрик отвори уста и също нададе недоволен вик, но Ройс успя отново бързо да увие одеялото около малкото телце. Топлината утеши бебето и то засмука доволно малкото си юмруче.

Бозаещият звук накара Ройс да се усмихне. Той отмести леко одеялото, за да види личицето на мъничето и бе възнаграден с една бебешка доволна усмивка. Когато Улрик издърпа ръчичката от устата си, Ройс забеляза четири искрящи малки зъбчета, две отгоре и две отдолу. Брадичката и бузите на детето бяха покрити с лиги. Ройс несръчно попи влагата, преди отново да покрие личицето с одеялото.

Улрик обаче имаше други намерения. Той веднага издърпа плата пред себе си, издаде силен, недоволен писък и зарита с крачета.

Ройс нямаше никакъв опит с толкова малки бебета. Трите му по-млади сестри имаха деца, но той не бе прекарвал много време около тях. По тази причина не бе сигурен колко племенника и племеннички има. Нямаше ни най-малка представа защо Улрик се разстрои. Бебето беше на топло място и в пълна безопасност, това би трябвало да му е достатъчно. Освен това, преди да потеглят, Ройс търпеливо бе изчакал прислужницата Кларис да го нахрани.

Детето нямаше никакъв повод да се оплаква.

Той отново издърпа одеялото, за да види личицето на детето.

— Заспивай — нареди той с нежен, но настоятелен глас. Улрик спря да плаче, само колкото да се усмихне на Ройс. Бебето изглеждаше много смешно с разрошената си косичка, стърчаща нагоре. Баронът не успя да сдържи усмивката си.

След минута обаче, реши, че е отделил достатъчно време на детето и отново покри лицето му.

— А сега трябва отново да заспиваш.

Улрик отново зарева с цяло гърло. В същия миг Ройс забеляза Никъла, която изскочи тичешком през отворените порти на манастира. Косата й се вееше след нея, а тя не обръщаше внимание на сковаващия студ. В бързината си да се добере до Улрик не бе сложила дори пелерина около раменете си.

Планът му бе сработил. Ройс се почувства облекчен, но не защото успя да я подлъже да напусне убежището си, а защото щеше да се отърве от малкото дете и да го остави на нейните грижи.

Никъла се спусна по хълма, тичайки с всички сили. Когато най-после стигна до Ройс, едва успяваше да си поеме дъх.

— Дай ми това бебе — заповяда тя с дрезгав глас. Беше толкова бясна, че не се сдържа и удари Ройс по бедрото.

— Улрик твой син ли е, Никъла?

Тя се поколеба само за миг, преди да каже.

— Да, мой син е.

На мига разбра, че Никъла го лъже. Отново. Въздъхна примирено. Страхът, който видя в погледа й, го накара да замълчи. Нямаше да я предизвиква точно сега. Беше го излъгала, защото се боеше. Тя просто не можеше да го разбере. Знаеше, че се опитва да предпази детето от него. За нея той бе враг и Ройс можеше само да си представя историите, с които й бяха напълнили главата.

— Улрик е в безопасност, Никъла. Няма да му се случи нищо лошо.

Казвайки това, той посегна надолу, предлагайки й ръката си. Тя отстъпи бавно назад.

— Дай ми го! Веднага!

Нищо не би му харесало повече от това да й даде детето, тъй като Улрик отново пищеше, риташе и се въртеше в ръцете му, но нямаше да й позволи да диктува правилата. Не тя даваше заповедите тук и колкото по-скоро го разбереше, толкова по-добре. Пътуването им щеше да бъде достатъчно трудно и без да го предизвиква на всяка крачка.

Улрик вече пищеше гневно. Ройс насочи вниманието си към него, за да го успокои. Той внимателно обърна детето така, че да облегне гръбчето му на плаща пред гърдите си. След това отстрани одеялото от лицето му, тъй като бебето имаше явното намерение да премахне всяка пречка пред погледа си. Преди отново да погледне Никъла, се зае повторно да избърше личицето на детето.

Яростта й се бе стопила. Ройс се отнасяше толкова нежно с Улрик. Воинът имаше толкова големи ръце и все пак не бе непохватен с детето. А и Улрик явно го харесваше. Бебето постоянно обръщаше глава, за да се усмихне на похитителя си.

Той беше просто едно невинно бебе. Не знаеше на кого се усмихва. Тя най-после насочи погледа си към Ройс. Двамата останаха вгледани един в друг, докато Улрик гукаше и издаваше нови, непознати за нея звуци. Мъничето изглеждаше истински доволно.

Никъла не успя да издържи дълго под зоркия поглед на Ройс. Започна да трепери, но не можеше да разбере дали причината бе пронизващият студ, или ледения поглед на мъжа пред нея.

— Играта свърши, Никъла. Аз спечелих. Ако това бе игра на шах, сега щях да ти кажа: „шах и мат“ — заяви той. — Признай поражението си и ще ти покажа милостта си.

Веселието в гласа му бе много по-обидно от арогантното му държание. Тя погледна към него и видя, че мъжа едва се сдържа да не се разсмее.

Той буквално грееше победоносно, затова отново го удари по крака.

— Ако това беше игра, то определено нямаше да направите „шах и мат“, бароне, а просто „шах“, защото единственото, което направихте с този ваш дяволски ход, е да ме притиснете в ъгъла. Но играта все още не е приключила.

Той поклати глава.

— Ти си в неизгодна позиция, Никъла. Откажи се от тази безполезна борба и приеми неизбежното.

След думите си той дори посмя да се ухили насреща й. С действията си само засили неприязънта й към него. Младата жена се запита как е могла дори да си помисли, че е красив. Мъжът бе истинско чудовище задето използваше по този начин едно невинно бебе. Умишлено бе застрашил Улрик, само и само да спечели преимущество.

След миг, обаче, й се наложи да признае поне пред себе си, че бебето не е в никаква опасност. Улрик беше в безопасност. В близост имаше цяла армия, която да гарантира, че при възможно нападение детето ще е защитено. А в ръцете на норманина то бе на топло и сигурно място.

Не, Улрик не беше в опасност, но това не се отнасяше за нея. Беше убедена, че след броени минути ще се превърне в купче лед заради ледения вятър.

Никъла потърка ръце и размърда крака, опитвайки се да раздвижи пръстите си.

— Дай ми сина ми — повтори тя, макар в гласа й сега да липсваше първоначалния плам.

— Твой син ли е?

Преди тя да успее да отговори на въпроса, Улрик избърбори:

— Мама. — След като детето гледаше към нея, тя реши да се възползва от възможността, която й се предоставяше.

— Разбира се, че ми е син — обяви тя. — Току-що го чу да ме нарича мама.

Раздразнението му бе очевидно.

— Госпожо, през последните пет минути това бебе ме нарече негов кон, а към юмручето си се обърна с думата мама. Изпитваш търпението ми — добави той намръщено. — Смяташ ли да стоиш там, докато умреш от студ, или ще признаеш поражението си?

Тя задъвка долната си устна, обмисляйки цяла минута отговора си.

— Ще призная само, че ти си по-добър от мен в измамите, и това е всичко, което ще получиш.

Засега това бе достатъчно, за да е доволен. Той вдигна наметалото, което бе преметнато през бедрата му, и й го подхвърли.

— Наметни се с това.

— Благодаря.

Тя прошепна думите толкова тихо, че Ройс не бе сигурен дали е чул правилно.

— Какво каза?

— Казах благодаря.

— За какво? — попита той, очевидно объркан.

Тя сви рамене.

— Просто така — обясни тя. — Няма причина човек да не се държи възпитано, бароне. Ние, саксонците, разбираме това, но предполагам, че норманите не го разбирате. Това е още една причина да се върнете откъдето сте дошли и да оставите Англия на мира. Нашата култура е прекалено сложна, за да успеете да се впишете.

Господи, тя почваше да се ядосва. Ройс въздъхна.

— Всички саксонци ли са твърдоглави като теб?

Тя уви тежкото наметало около раменете си и го погледна.

— Не сме упорити, а цивилизовани.

Младият мъж се разсмя.

— Толкова цивилизовани, че си боядисвате телата? Не ми клати глава. Лично съм виждал боядисаните лица и ръце на воините ви. Дори вашата църква не одобрява този ритуал.

Точно по този въпрос бе напълно прав, но тя нямаше никакво намерение да му го признае. Дори тя не одобряваше решението на някои саксонци да боядисват телата си като варвари. Но освен това смяташе, че точно сега не е нито времето, нито мястото за подобен разговор.

— Защо просто не ме оставиш на мира?

Болката, която долови в гласа й, го свари неподготвен. В един момент надуто му опяваше за маниерите му, а в следващия го гледаше умолително и бе готова да заплаче.

— Не бих искал нищо повече от това да те оставя на спокойствие, но мой дълг е да те отведа в Лондон, а твой дълг е…

— Да стана „награда“ за някой мъж? Не е ли това истинската причина да бъда замъкната чак до Лондон?

Тя отново бе разярена. Настроението й се сменяше толкова светкавично, че Ройс бе напълно изумен. И доволен. Предпочиташе да се занимава с ядосани жени, отколкото с такива, които плачат.

— Не планирах да те мъкна през целия път до Лондон, но идеята ти заслужава да бъде обмислена.

Прииска й се да закрещи, чувайки веселието в гласа му.

— Изпитваш търпението ми — промърмори тя.

— А ти моето — заяви той, щом младата жена отблъсна за пореден път протегнатата му ръка.

— Ако ще отивам в Лондон, то ще извървя пътя дотам пеша. Няма…

Тя не успя да довърши изречението си, защото той реши да поеме нещата в свои ръце. Буквално. Преди да осъзнае какво е намислил, Ройс я дръпна към себе си, сграбчи я през кръста и я вдигна, поставяйки я в скута си. Всичко се случи толкова бързо, че тя нямаше време дори да възкликне. Дупето й се притисна към твърдото му бедро. Гърбът й се опря в гърдите му, а ръката му се обви здраво около ханша й.

Улрик бе притиснат под едната ръка на воина и веселият бебешки смях красноречиво показваше, че детето се забавляваше от случващото се.

Никъла мразеше да бъде толкова близо до норманина. Огромното му тяло сякаш бе надвиснало над нея. Горещината и силата, които се излъчваха от него, я караха да се чувства ужасно крехка.

Младата жена се опитваше храбро да се бори със зародилия се страх, но щом започна отново да трепери, разбра, че се е провалила. Оказа се, че именно похитителят й бе този, който усмири страха й. Той постави бебето в ръцете й и отдели време грижовно да нагласи пелерината около раменете й. След това покри с тежката материя и бедрата й, преди отново да я придърпа в топлите си обятия. Той бе невероятно нежен с нея, толкова нежен, колкото и с малкия Улрик.

Освен това миришеше приятно. Тя въздъхна тихо. Все пак мъжът не бе чудовище. Това признание прогони яростта и страха й. Младата жена осъзна, че не може да го ненавижда така, както й се искаше, и от много време насам за пръв път се усмихна. Истината бе, че никога не бе умеела да мрази някого, но все пак можеше поне да не го харесва.

След няколко минути, прекарани в размисъл, тя реши да направи компромис. Нямаше да го мрази, защото омразата бе грях. Но щеше да направи живота му истински ад през малкото време, което щяха да прекарат заедно. Намирането на изход от ситуацията значително подобри настроението й. Начините да му вгорчи живота бяха безброй.

Норманският варварин заслужаваше всяка неприятност, която тя успееше да му причини. Той настояваше да я отведе в Лондон и всяко негово неудобство щеше да бъде достатъчна награда за нея.

Никъла насочи вниманието си към бебето. Притисна го към гърдите си и го целуна по главичката. Улрик се изкиска весело. Никъла приглади разсеяно косичката му, но немирните руси къдрици отново щръкнаха нагоре.

Ройс я наблюдаваше внимателно.

— Защо косата му прави така? — попита той, прошепвайки въпроса си до ухото й.

Младата жена не откъсваше поглед от детето.

— Какво прави?

— Стърчи така, нагоре — обясни Ройс. — Изглежда все едно е настръхнал от страх.

Тя не успя да сдържи усмивката си. Улрик изглеждаше много смешно и бе невероятно сладък. Но нямаше намерение да позволи на норманина да види, че я е развеселил.

— Той е перфектен — обяви тя.

Той нито се съгласи, нито отрече.

— Не смяташ да водим Улрик с нас в Лондон, нали, бароне? Пътуването би било много трудно за него.

Той игнорира въпроса й и подкара коня си. Спряха, когато стигнаха до железните порти на манастира. С едно мощно движение мъжа слезе от коня.

— Ще чакаш тук — нареди й той, поставяйки ръка на бедрото й. — Разбра ли ме?

Натискът му бе преднамерен. Тя сложи ръка върху неговата, за да я избута. Нямаше намерение да се подчинява на заповедите му. Той хвана пръстите й и започна да ги стиска.

— Разбрах. Ще остана тук — излъга тя, надявайки се действието й да не бъде сметнато за грях, тъй като норманинът беше неин враг, а Господ бе на нейна страна. Бог щеше да й помогне да се измъкне от тази ситуация, бе сигурна в това. В мига, в който рицарят влезеше в манастира, тя и Улрик щяха да се насочат към северния път.

Но после какво? Баронът със сигурност щеше да забележи, че я няма. След миг обаче й се наложи да забрави този план, тъй като Ройс взе детето от ръцете й.

— Върни ми го — заповяда тя.

Той само поклати глава.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита тя.

— Казах ти да стоиш тук — заповяда, щом я видя, че се кани да слезе от коня.

Гласът му не бе по-висок от шепот, но заплаха в тона му привлече пълното й внимание.

— Върни ми сина и ще направя каквото пожелаеш.

Той се престори, че не я е чул. Никъла чакаше отговора му, докато мъжът влизаше в манастира. Наложи й се да стои там десет минути, преди да се появи отново.

Бебето не беше с него. За сметка на това носеше чантата й, която завърза зад седлото на коня си, преди да се настани зад нея.

— Игуменката ще се погрижи ли Улрик да бъде отведен у дома?

— Не.

Тя го изчака да обясни по-подробно, но след като я настани в скута си и я обви в наметалото си, грубиянът не каза нищо повече.

— Кой ще се грижи за Улрик?

Тревогата в гласа й малко смекчи лошото му настроение.

— Улрик ще остане при игуменката, докато бъде решено бъдещето ти.

— Как принуди игуменката да се съгласи да се грижи за Улрик?

— Предложих й сделка, на която не успя да устои — отвърна Ройс.

Тя можеше да долови веселието в гласа му. Никъла се опита да се обърне, за да види изражението му, но той я принуди да остане там, където беше.

— Каква сделка?

Той насочи коня обратно надолу по хълма, преди да й отговори.

— В замяна на услугите й да се грижи за Улрик аз й обещах, че ще се погрижа Джъстин да се оправи — каза той.

Никъла бе изумена.

— Как е възможно да си обещал подобно нещо? Джъстин умира, нима си забравил?

Мъжът въздъхна шумно.

— Той не умира — заяви й. — Сигурен съм, че в някое кътче на ума си знаеш, че казвам истината. Джъстин може и да не желае да живее, но ще го стори, Никъла.

Когато тя понечи да му отговори, Ройс сложи ръка на устата й.

— През последните два месеца в страната ти се случиха много промени. Англия вече е наша, а Вилхелм е толкова твой крал, колкото и мой.

Никъла бе напълно обезсърчена. Той казваше истината и тя не бе достатъчно наивна, за да се залъгва в противното. Освен това бе чула за част от промените. Дори изолирани в манастира, монахините гледаха да получават последните новини. Никъла бе наясно, че последните саксонски войски бяха разбити при Хейстингс.

— И все пак нямаш никакво право да даваш такива обещания на игуменката. Джъстин е мой брат. Аз ще се грижа за него — заяви му тя.

Ройс поклати глава.

Прииска й се да го удари.

— Ако имаш поне капка състрадание в себе си, ще ме оставиш да бъда до брат си в последните му мигове, за да му предложа утехата, от която се нуждае.

— Последното нещо, от което има нужда брат ти, е някой да го утешава.

Той звучеше толкова уверен в себе си. Странно, но отношението му накара вътре в нея да припламне искрица надежда, че той вероятно има отговора за спасението на Джъстин. Тя бе толкова изплашена за брат си. Какво щеше да стане с него? Как щеше да се научи да се справя сам в този студен, мрачен свят?

— От какво мислиш, че се нуждае той? — попита го тя.

— Нуждае се от някой, който да го научи как да оцелява. Състраданието няма да го опази жив. Ще го стори подходящото обучение.

— Не си забравил, че Джъстин е с една ръка, нали?

В гласа му отново се долови веселие, когато й отговори.

— Не съм забравил.

— И смяташ, че би могъл да го обучиш?

— Да.

— Защо?

— Защото това е, което правя, Никъла — обясни й търпеливо той. — Аз обучавам мъже.

Тя беше удивена, чувайки го да поема този ангажимент спрямо Джъстин. Също така беше ужасена. Можеше ли да му се довери?

— Какво ще стане с обещанието ти, когато се завърнеш в Нормандия?

— Ако се върна в Нормандия, Джъстин ще дойде с мен.

— Не — изкрещя тя. — Няма да ти позволя да отведеш брат ми.

Той долови паниката в гласа й, затова я прегърна леко, за да я успокои. Младият мъж разбираше безпокойството й. Вече бе загубила един от братята си в тази война, ако бяха верни слуховете, и за него беше очевидно, че тя се чувства отговорна за благополучието на Джъстин. Беше понесла тежко бреме на раменете си, прекалено тежко за някой на нейната възраст.

— Джъстин ще се върне в Англия веднага щом приключи обучението му. Но има и възможност да остана тук, Никъла.

Господи, надяваше се, че ще остане в Англия. Единствено за доброто на Джъстин. Никъла почувства невероятно облекчение. Баронът щеше да спази думата си. Вече нямаше никакво съмнение в това.

— Все още не разбирам как си готов да поемеш отговорността за един саксонски воин, бароне, след като ти самият…

Ръката му отново покри устата й.

— Приключихме с тази дискусия — обяви той. — Бях невероятно търпелив с теб, Никъла. Позволих ти да изразиш притесненията си и ти обясних своята позиция. Изгубихме достатъчно време.

Тя не бе съгласна с грубите му думи. Но той постигна каквото искаше. Пришпори отново коня си, правейки разговора напълно невъзможен.

Така продължиха в пълно мълчание. Все пак, имаше и един забавен момент, когато спряха в подножието на хълма, за да може Ройс да вземе щита си. Воинът, който очевидно искаше да впечатли барона си, реши да подхвърли щита в тяхната посока. Но той се оказа прекалено тежък за него и се стовари шумно между двамата конника.

Никъла щеше да се засмее с глас, но видя ужасеното изражение на младия воин. Не искаше да засили унижението му, като му се присмее. Тя прехапа долната си устна, наведе поглед към скута си и търпеливо зачака да види какво ще направи Ройс.

Мъжът не каза нито дума. Тя чу тежката му въздишка и едва не прихна да се смее. Явно бе предположил, че й е забавно, защото я стисна леко през кръста, казвайки й без думи да запази мълчание.

Младият воин най-после успя да се отърси от шока и побърза да вземе щита. Лицето му бе силно зачервено, докато го вдигаше от земята.

А Ройс все още не го бе наказал. Той взе щита си и застана начело на конниците. Когато бяха на достатъчно голямо разстояние от посрамения воин, Никъла даде воля на смеха си.

Помисли си, че и той може да се посмее на случката. Все пак бе наистина забавно. Но той не се засмя и щом издърпа наметалото си над главата й, тя предположи, че се беше подразнил от веселието й.

През остатъка от ужасно дългия ден, Никъла нямаше никакви други поводи за смях. Направиха лагер, когато навън стана прекалено тъмно, за да продължат. Дори беше започнала да мисли, че не бе толкова лошо Ройс да е около нея. Той се грижеше да й е топло, да е нахранена и дори се погрижи да й направи палатка за през нощта близо до един от лагерните огньове.

След това обаче, на мига развали доброто й мнение за него, като й каза защо я води в Лондон. Обясни й, че й предстои да бъде венчана веднага щом стъпи там и постоянно се обръщаше към нея с „Наградата на краля“.

Заради това тя започна да крои план за бягство. Престори се, че е покорна и хрисима, заяви, че е изтощена и зачака да й се отдаде удобна възможност.

Ройс отново й даде наметалото си и добави едно одеяло, с което да се завие по-добре. Тя се обърна към него.

— Ройс? — Мъжът се изненада, чувайки я да изговаря името му.

— Какво има?

— Без значение какво ще се случи с мен, няма да нарушиш обещанието си към игуменката. Ще се погрижиш за Джъстин, нали?

— Да — отговори й той. — Не нарушавам обещанията си.

Тя остана доволна. Няколко минути по-късно се направи на заспала. В ума си бе изградила плана за бягство. Веднага щом воините заспяха, щеше да се измъкне от лагера. Познаваше добре околността. Гората бе част от земите на барон Норланд, с който нейните земи граничеха на юг. Беше прекалено далече, за да стигне пеша до манастира. Реши, че сигурно ще й отнеме цял ден да се върне обратно. Щеше да й се наложи да се крие зад дърветата, помисли си тя, прозявайки се, и на всяка цена трябваше да отбягва северния път.

Топлината от огъня и изтощението взеха превес над намеренията й и скоро тя спеше дълбоко.

Ройс изчака да се убеди, че наистина е заспала и седна на земята до нея. Облегна се на едно от дърветата и затвори очи. Не мислеше, че ще опита да избяга, докато има все още будни мъже в лагера. Това му даваше час или два, в които да си почине малко.

Никъла се събуди стреснато посред нощ. На мига забеляза Ройс. Вгледа се напрегнато в него за няколко дълги минути, докато не се убеди, че спи дълбоко.

Той изглеждаше много спокоен и доволен. Беше оставил шлема до себе си. Бе отпуснал лявата си ръка върху него, докато дясната почиваше на земята, само на няколко сантиметра от меча му.

Той наистина бе красив мъж. Косата му бе тъмна и много по-дълга от модерното, дори и за варварите. На цвят бе наситено тъмнокафява и се къдреше едва забележимо.

Никъла изсумтя от отвращение. Как можеше да стои да се възхищава на външността му, когато той възнамеряваше да съсипе живота й? Норманинът се отнасяше с нея като с вещ, дрънкулка, която ще бъде дадена на някой рицар.

Несправедливостта на всичко това й даде мотивацията да действа. Тя откри обувките си, заровени измежду одеялата. Пръстите я заболяха, докато ги обуваше. Нощният вятър бе пронизващо студен. Дългата разходка обратно до манастира щеше да бъде голямо изпитание. Само мисълта за това я караше да въздъхне.

Никъла се уви с наметалото на Ройс и тихо си проправи път към дърветата в края на малката поляна. Никой от воините не й обърна внимание, макар единия от тримата нощни пазачи да погледна за миг в нейната посока. Но когато мъжът не я повика и не тръгна след нея, Никъла реши, че вероятно е сметнал, че е имала нужда от усамотение.

В мига, в който тя изчезна в гората, Ройс махна на воините да останат по местата си. Той изчака още минута-две, преди да се изправи, да изпъне краката си и да тръгне след нея.

Беше очаквал тя да опита да избяга и Никъла не го разочарова. Похвално беше до какви крайности би стигнала само, за да се изплъзне от него. Глупаво, помисли си той, но все пак похвално.

Никъла хукна да тича в мига, в който премина през гъсто обраслите храсти. Придвижването й бе опасно, тъй като луната не бе пълна и светлината, която осигуряваше, не бе много силна. Тя внимаваше колкото можеше, преди да й се стори, че чува шум зад себе си. Продължи да тича, но се обърна, за да погледне през рамо дали някой я преследва.

Спъна се в корените на едно дърво и полетя с главата напред към една дълбока клисура. Имаше време единствено да вдигне лявата си ръка, за да предпази главата си и да се превърти на една страна, преди тялото й да се удари в земята.

Приземи се с глухо тупване и започна да проклина. Докато падаше, бе изгубила едната си обувка и наметалото на Ройс, затова, когато най-после успя да се поизправи и да седне, бе наистина жалка гледка. На главата й имаше повече листа, отколкото коса, и цялата бе покрита с пръст.

Ройс стоеше в сенките и чакаше. Глупачката можеше да си счупи врата. И все пак, шумните, непривични за една дама думи, които се лееха от устата й, му показаха, че физически е добре и е просто ядосана. Младата жена проклинаше толкова високо, че би могла да събуди монахините в манастира.

Никога нямаше да стане добра на шах. Не знаеше как да преценява предварително ходовете си. Освен това не можеше да бъде истински враг на никой. Вече бе разбрал, че не е в природата й да мрази някой… или да отмъщава. Тя дори не умееше да бъде злобна. Ройс се усмихна, спомняйки си как го попита дали ще удържи обещанието си към Джъстин, ако нещо се случи с нея. В онзи миг бе разбрал, че ще се опита да избяга. Без усилие можеше да чете мислите й, тъй като лицето й бе честно и открито, отразявайки всяка нейна мисъл.

Нещо се стегна в гърдите му. Никъла бе като крехко цвете, толкова деликатна, невероятно мека и красива.

Точно сега малкото цвете редеше най-странните проклятия, които бе чувал. Някои от нещата, които казваше, нямаха почти никакъв смисъл.

Гневът й обаче беше краткотраен. Скоро тя се засрами от себе си, задето беше използвала богохулните думи, затова се прекръсти бързо, надявайки се да умилостиви Господ, и се изправи на крака. Щом левият й крак пое своята част от тежестта й, младата жена изпита ужасна болка в глезена.

Никъла проплака високо и отново падна на земята. Там остана няколко минути, чудейки се какво да прави. Щом Ройс я чу да плаче, тръгна към нея.

Младата жена най-после бе признала поражението си и извика за помощ.

Преди викът й да заглъхне, той бе до нея. Тя изпитваше прекалено голяма болка, за да забележи, че не му отне много време да я стигне.

В ръката си носеше обувката й. Пусна я в скута й и коленичи до нея. Младата жена реши, че Ройс е раздразнен.

— Ако ми кажеш „шах“, ще се разкрещя.

— Ти вече крещиш — информира я той с измамно весел тон. — И това е „шах и мат“, Никъла. Играта приключи.

Тя не бе в настроение да спори с него, затова сведе поглед към скута си.

— Паднах — обяви тя, посочвайки очевидното. — Мисля, че си счупих глезена.

Звучеше толкова унила и разкаяна. Косата й бе пълна бъркотия, роклята й бе скъсана на рамото и цялата бе покрита с изсъхнали листа.

Ройс не каза нито дума, а просто се зае да огледа пораженията. Никъла проплака от болка, още преди той да я докосне.

— Никъла, обикновено би трябвало да изчакаш да почувстваш болка, преди да започнеш да се оплакваш — обясни й той.

— Подготвях се — озъби му се тя.

Ройс прикри усмивката си. Беше сигурен, че глезенът й не е счупен. Около костта нямаше и следа от подуване. Освен това можеше да мърда пръстите си, без да закрещи от болка, което за него бе сигурен знак, че просто го е изкълчила.

— Не е счупен.

Тя не му повярва. Наведе се напред, инстинктивно хващайки се за ръката му, за да запази равновесие, преди да огледа крака си и да се увери, че глезена й не е счупен. Лицето й бе на сантиметри от неговото. Тя се загледа дълга минута към крака си.

— Изглежда счупен — прошепна тя.

— Но не е.

— Трябва ли да си толкова весел? Би трябвало да ми симпатизираш в тази трагедия.

— Тази „трагедия“ нямаше да се случи, ако не бе опитала да…

Тя го прекъсна.

— Просто опитвах да остана сама за няколко минути, за да се погрижа за личните си нужди.

Тя го гледаше право в очите, докато изричаше лъжата. Което бе грешка, тъй като единственото, което постигна, беше да види колко близко до него се намира.

Останаха загледани един в друг за няколко дълги мига. Никой от двамата не каза нито дума. Никъла едва успяваше да си поеме дъх.

Ройс бе в същото състояние. Не знаеше какво да стори с начина, по който реагираше на присъствието й. Нуждата да я докосне бе всепоглъщаща. Той не успя да се сдържи и отметна косата от лицето й. Пръстите му докоснаха нежно бузата й.

Никъла хареса ласката. Но това чувство не изтрая дълго, тъй като той неочаквано й се намръщи. Очите й се разшириха, когато мъжът хвана брадичката й и я принуди да вдигне лице нагоре към светлината на луната. След това избута косата й, настрани от очите й.

— Откъде получи тази синина? — попита властно той, а в гласа му ясно се долавяше, че е ядосан.

Тя сви рамене. Ройс стисна брадичката й.

— Отговори ми. Това не се е случило сега при падането, Никъла. Синината е твърде тъмна. — Мъжът се намръщи още повече. — Но днес след обед не беше там. Щях да забележа.

— Беше си там и следобед — каза му тя. — Просто беше незабележима. Защо си ядосан? Синината е моя, не твоя.

Той игнорира думите й.

— Как се случи?

— Не те засяга.

Тя отблъсна ръката му и се отдръпна назад. Неотстъпчивият мъж я последва, хващайки отново брадичката й.

— Изморих се от постоянната ти упоритост, жено.

— А аз от непрестанните ти заповеди.

Тя смяташе, че му отговори както подобава. Говореше му така, както й говореше той. Норманинът трябваше да разбере, че не си има работа с някой стеснителен и плашлив противник. Нямаше да му позволи да я сплаши. Освен това беше най-добре да не си позволява да й обръща гръб, тъй като тя имаше кинжал и нямаше да се поколебае да забие острието му дълбоко между плешките му.

Дано Господ й простеше, сама се залъгваше. Не би могла да го убие. И в едно далечно кътче на ума си подозираше, че той вероятно го знае.

Младата жена въздъхна раздразнено. Тогава забеляза кичур коса, паднал на челото му. Преди да се замисли какво прави, протегна ръка и го приглади на мястото му.

Той реагира така, сякаш току-що го бе ударила. Отскочи назад, гледайки я невярващо. Тя се почувства толкова засрамена от реакцията му, че отмести поглед настрани.

Отне му почти минута да се съвземе от смелите й действия. Гласът му бе дрезгав, когато каза:

— Всеки белег по тялото ти е моя грижа, Никъла. Аз съм отговорен за теб. Сега ми кажи как се нарани!

— Ще се разгневиш, ако ти кажа.

— Откъде може да знаеш?

— Наблюдавах те — отвърна му тя. — Важно е човек да знае какво се върти в ума на врага му, бароне. Наблюдавах те отблизо и съм наясно, че имаш груба природа.

Той се усмихна на думите й.

— И какво друго забеляза?

— Не ме харесваш.

Тя зачака отговорът му, но след като не последва такъв, продължи:

— Мислиш, че създавам само неприятности.

— Да, така е.

Тя се подразни от честността му.

— Ако не беше смъртен грях да мразиш някой, със сигурност бих могла много лесно да те намразя.

— Не, не би могла — отвърна й той, усмихвайки се нежно. Погледът му накара нещо в стомаха й да трепне. — Моята природа може да е отблъскваща, Никъла, но ти си много нежно същество. Не знаеш как да мразиш.

Тя бе прекалено изтощена, за да се опитва да измисли начин да го обиди.

— Ще умра от студ, ако не се върнем при лагерния огън — заяви му тя. — Ще ме караш ли да моля за помощта ти?

Той поклати глава.

— Чакам да ми кажеш как получи синината — информира я Ройс.

Господи, колко беше упорит. По изражението му личеше, че е решен да научи истината.

— Джъстин ме удари.

Май трябваше да смекчи истината. Само за миг Ройс пламна от гняв. Никъла не искаше да мисли лошо за Джъстин.

— Не може да виниш брат ми.

— По дяволите, мога и още как.

Той понечи да се изправи, но тя хвана ръката му.

— Мога да обясня — побърза да му каже.

— Никъла, не можеш да оправдаеш…

Тя сложи ръка на устата му.

— Джъстин спеше дълбоко, Ройс. Наведох се над него, за да оправя завивките, и той се обърна. Удари ме под окото, докато се завърташе в съня си. Няма никаква идея какво е сторил.

Той изглежда не й повярва.

— Казвам ти истината — промърмори тя. — Саксонските братя и сестри не се удрят един друг. Само защото вашите нормански семейства се бият помежду си като изчадия от ада, затова ли ти е толкова трудно да повярваш на думите ми?

Той не смяташе да й позволи да го дразни. Взе наметалото си, уви го около раменете й и я вдигна на ръце. Когато потегли към лагера им, тя обви ръце около тила му, прошепвайки благодарността си срещу кожата му.

Какво, за бога, щеше да прави с нея, зачуди се той.

Тя си пробиваше път дълбоко в сърцето му и младият мъж не можеше да я спре. По дяволите, животът му бе подчинен на рутината, а и бе прекалено стар, за да се променя тепърва. Освен това бе привърженик на реда и дисциплината. Беше предоволен от живота си.

Нали?

Ройс се опита да прогони дразнещата жена от мислите си. Естествено, това бе трудно, тъй като я усещаше толкова мека и прекрасна в прегръдките си.

И въпреки това тя си беше една неприятност за него. Не го остави на мира през целия път обратно до лагера. Отново бе в настроение да спори с него, а той бе в настроение да й запуши устата, само и само да получи поне няколко минути спокойствие.

Когато най-после стигнаха до лагера, той я отнесе до мястото си при дървото. Без да я изпуска, той седна на предишното си място, настанявайки я в скута си, притисна главата й към рамото си и затвори очи.

Наметалото му я покриваше от глава до пети, а ръцете му я обгръщаха здраво. Горещината от тялото му я топлеше и я караше да се чувства наистина добре.

— Ройс?

— Какво има пък сега?

— Не бива да спим така — прошепна тя. — Все пак, аз съм омъжена жена и имам…

— Съпругът ти е мъртъв.

Страстта в гласа му я изуми.

— Не може да знаеш дали любимият ми съпруг е жив или мъртъв.

— Мъртъв е.

Нима наистина долавяше веселие в гласа му? Помисли си, че е така и понечи да вдигне поглед към лицето му, но той грубо притисна главата й отново към рамото си.

— Много добре — промърмори тя. — Мъртъв е. Аз още го оплаквам.

— Нима носиш синьо, докато оплакваш някой?

Не бе се сетила за това. Умът му сечеше като бръснач. Но същото бе и с нейния.

— Оплаквам го в сърцето си — заяви му тя.

— Откога е мъртъв?

Мъжът нежно масажираше раменете й. Утешаващото докосване бе прекалено приятно, за да възрази. Изпусна дълга, доста неприлична за една дама въздишка.

— От две години.

— Сигурна ли си?

О, той определено й се подиграваше. Много ясно чуваше смеха в гласа му.

— Да, сигурна съм — озъби му се тя. — Това е причината да не нося вече черно. Изминаха две години.

Беше сигурна, че го е надхитрила, затова затвори очи със самодоволна усмивка на уста. Измина цяла минута и почти бе заспала, когато го чу да шепне името й.

— Никъла?

— Да?

— Колко е голям Улрик?

— Почти на осем месеца.

Ройс предположи, че е прекалено сънена, за да го излъже. Този път не застина до него, както правеше винаги щом го лъжеше.

— Но съпругът ти е мъртъв от две години, нали?

Нямаше търпение да види как ще се измъкне този път.

Очите й се отвориха на мига.

— Съпругът ми е мъртъв от една година. Да, точно една пълна година. Много добре си спомням, че ти го казах.

Изминаха няколко минути, преди той да проговори отново.

— Не си много добра лъжкиня.

— Никога не лъжа.

Той я стисна по-силно, за да й покаже, че го е подразнила.

— Вече ще се признаеш ли за победена? — попита той. — Опита се да избягаш.

— Ще ме оставиш ли да поспя? — попита го тя.

— Когато признаеш…

— Да — прекъсна го тя. — Опитах да избягам. Доволен ли си?

— Няма да бягаш отново!

Не бе нужно да звучи толкова безсърдечен, давайки й това нареждане. Никъла неочаквано изпита желание да заплаче. Трябваше да избяга. Това беше единственият начин да се спаси от ужасяващото бъдеще, което й готвеше Вилхелм.

Тя нагласи ръцете си около раменете му. Пръстите й се заиграха в косата на тила му, докато съзнанието на младата жена бе заето с тази несправедливост.

Докосването й го подлудяваше.

— Твоят господар Вилхелм е решил да ме даде като награда на някой мъж, нали? — попита тя.

— Да.

Тя се отдръпна от рамото му и го погледна. Едно листо падна от косата й. Лицето й бе покрито със синини и прах. Той не успя да скрие усмивката си. Никъла изглеждаше така, сякаш бе изгубила някаква своя вътрешна война.

— Не съм награда.

Ройс се съгласи с желание.

— Не, не си.