Джули Гарууд
Наградата (14)

Глава 14

Лейди Милисънт и съпругът й, барон Дънкън, от пограничния род Дънкън дойдоха да вземат Улрик шест дни по-късно. Никой не информира Никъла за пристигането на гостите. По случайност тя реши да мине през голямата зала, за да сложи във ваза дивите цветя, които бе набрала. Виждайки ги, тя изпусна цветята.

Лелята на Улрик го държеше на ръце и му гукаше така, както би гукала на собствения си син. Дънкън стоеше до жена си, поставил ръка на рамото й. Той се бе навел над бебето и му се усмихваше като горд баща.

Никъла забрави всичко, което бе учила за това как се посрещат гости. Тя остана там, загледана в тях, опитвайки се да се успокои.

За щастие само Ройс забеляза страданието й. Той отиде при нея точно когато жена му се навеждаше да събере цветята.

— Остави ги — прошепна й той и нежно й помогна да се изправи на крака.

Алис стоеше до вратата, попивайки сълзите си с кърпичка. Ройс й махна да събере цветята, след което хвана ръката й и я поведе към гостите.

— Познаваш ли барон Дънкън и лейди Милисънт? — попита той.

Никъла кимна.

— Запознахме се на сватбата на Търстън. Изглеждат мили.

— Знаеш ли, че са се венчали преди дванадесет години?

Тя не знаеше, но и не я интересуваше особено. Просто искаше да измъкне Улрик от ръцете им и да го отнесе горе в стаята му.

Но това не бе възможно.

— Имат ли свои деца?

— Не — отвърна й Ройс. — Усмихни се, Никъла.

И тя се усмихна. Барон Дънкън я наблюдаваше напрегнато. Той бе нисък и пълен мъж с рунтава оранжева брада. Тя си спомни колко мило се бе държал мъжът, когато тя и семейството им посетиха владението му за сватбата на Търстън.

Тя се отдръпна от Ройс и направи реверанс. Сега изражението й бе спокойно. Искаше й се да реве като Алис, но знаеше, че трябва да се държи с достойнство. Добруването на Улрик бе много по-важно от чувствата й. Тя се опита да не го забравя.

Гласът й бе тих шепот, когато проговори.

— За мен е удоволствие, че ви виждам отново.

Улрик протегна ръчички към нея. Никъла посегна да го вземе от Милисънт, но бързо размисли и направи крачка назад.

— Той е дете, което лесно се привързва — отбеляза тя. — И не се бои от непознати. Повечето бебета, както сигурно знаете, се боят — избъбри тя, преди Ройс да успее да я спре. — Но Улрик е необикновено дете.

Барон Дънкън кимна.

— Да, той е необикновен — съгласи се мъжа. — Знаем колко е трудно за теб всичко това, Никъла. Съпругът ти ни каза колко си привързана към бебето.

Милисънт даде детето на съпруга си и хвана ръцете на Никъла. Лелята на Улрик, сестра на майка му, бе едра жена с широки рамене и още по-широк ханш. На външен вид бе доста плашеща, докато човек не погледне в очите й. Никъла забрави за външността й, щом погледна в кафявите й очи, изпълнени с топлота.

— Ще се грижим добре за него — обеща тя.

— Ще го обичате ли? — попита Никъла. — Бебетата имат нужда от любов. Брат ми обясни ли ви защо иска вие да вземете Улрик?

Милисънт се обърна към съпруга си и Дънкън пристъпи напред, заставайки точно пред Никъла. Тя забеляза, че Улрик е очевидно очарован от брадата на мъжа. Бебето бе заровило пръстчета в нея и издаваше звуците, които бе научило наскоро.

— Да — отвърна Дънкън. — Той ни обясни, но в момента не мисли разумно, Никъла.

— Не е нужно да извинявате поведението на брат ми — прекъсна го Никъла. Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Моля ви, седнете и двамата. Ще наредя да ви подготвят стая. Ще вечеряме и…

Тя млъкна, когато Дънкън поклати глава. Тъжното му изражение трябваше да предупреди Никъла какво да очаква.

— Не можем да останем — обяви той, — тъй като се наложи да дам още едно възмутително обещание на брат ти.

— Истината е, че му обещахме всичко, което поиска от нас, за да сме сигурни, че Улрик ще е в безопасност — намеси се Милисънт. — Ако не се бяхме съгласили с условията му, той щеше да отведе сина си някъде в планините.

Никъла се притисна до Ройс. Докосна го, за да се опита да се успокои. Самото му присъствие я караше да се чувства по-добре.

— Какво е другото обещание, което е трябвало да му дадете? — попита тя. — Казахте, че имало още едно възмутително обещание, което сте му дали — напомни тя на Дънкън.

— Търстън ни накара да обещаем, че повече няма да имате нищо общо с Улрик. — Той поклати глава. — Той имаше изграден план, когато дойде тук — обясни той. — Беше сигурен, че ти и Улрик ще тръгнете с него.

— На момента, в късните дебри на нощта — намеси се Милисънт.

Никъла не желаеше да говори за очакванията на Търстън.

— Единственото важно нещо е добруването на бебето — обяви тя.

Тя се обърна към Алис, която все още подсмърчаше до вратата на залата.

— Може да плачеш по-късно, Алис. Сега върви да събереш вещите на Улрик. — След тази заповед каза по-спокойно: — Моля те, Алис.

След това Никъла се обърна, заставайки пред двойката. Тя се отмести леко от Ройс и отпусна ръце пред себе си.

— Сега, преди да ви позволя да отведете Улрик, искам да ми обещаете две неща.

Ройс повдигна вежда, чувайки думите на жена си. Тя звучеше като командир преди битка. Дънкън от своя страна изглеждаше разтревожен.

— Какви са обещанията?

— Първо, трябва да се отнасяте с Улрик като със свой син.

Преди да каже второто си искане, изчака Милисънт и Дънкън да се съгласят.

— И второ, искам да ми дадете думата си, че Улрик ще остане с вас. Ако Търстън дойде и поиска да отведе сина си някъде другаде поради каквато и да е причина, не бива да му позволявате. Ще се отнасяте с Улрик като със свой син, докато той започне да се чувства… в безопасност. От този момент нататък той ще бъде с вас двамата. Няма да позволя отново да бъде откъснат от семейство, към което се е привързал. Аз…

Тя не успя да довърши. Ройс я прегърна, притискайки я силно към себе си.

— Вече ги накарах да ми обещаят това, Никъла — каза й той.

Милисънт и Дънкън кимнаха, а Никъла се сгуши в Ройс.

— Няма да позволя на Търстън отново да откъсне детето от семейството, което го е обикнало — обеща й той.

— Благодаря ти. — Бе удивена, че Ройс вече се е погрижил за този въпрос и бе доволна, че той е толкова загрижен за благополучието на Улрик.

След час Милисънт и Дънкън отведоха Улрик. Ройс изпрати цяла военна част, която да ги ескортира.

През останалата част от деня Никъла почти не говори с никой. Тя бе започнала да чисти, за да не мисли за бебето. Ройс не знаеше как да утеши жена си. Когато тя не се появи в залата за вечеря, Ройс се качи в стаята им. Откри Никъла седнала на стола до камината. Без да каже нито дума я издърпа на крака, седна на стола и я нагласи в скута си. После обви ръце около нея и я прегърна силно.

Никой не каза нито дума дълго време. След известно време Ройс каза:

— Днес за теб беше тежък ден. — Тя не му отвърна нищо. — Но никой не знае колко тежък — продължи той. — Гордея се с теб, Никъла.

Тя затвори очи, отпускайки глава на рамото му.

— Помниш ли каква заповед ти бях дал? — попита той.

— Коя от всички? — попита го тя. — Бяха толкова много.

Той игнорира сарказма й.

— Тази относно плаченето — напомни й той.

Тя се усмихна въпреки тъгата си.

— Да, правило номер три, помня го — прошепна тя. — Каза ми, че не мога да плача.

Той я целуна по темето.

— Промених решението си — обяви той намусено. — Когато си в такова настроение, може да плачеш.

Беше наистина нелепо от негова страна да смята, че щом си е променил мнението, просто така, като й заповяда, тя ще се разплаче. Определено нямаше намерение да се разплаче, само защото той й е дал позволението си. На нея така или иначе не й се плачеше.

Мислейки това, тя се вкопчи в туниката му и се разрида. Той не се опита да я успокои. Просто я държеше в обятията си, докато се наплаче.

— Те са добри хора, Никъла.

— Да.

— Ще се отнасят с Улрик като със свой син — отбеляза Ройс.

Никъла кимна. Господи, мразеше да я вижда толкова разстроена.

— Никъла, ти разбираш защо им позволих да отведат Улрик, нали?

Тревогата в гласа му я успокои повече, отколкото прегръдката му. Може да бе малко, но него го интересуваха чувствата й, иначе нямаше да е толкова загрижен дали е разбрала мотивите му.

— Не искаш да нараниш Търстън, защото ми е брат, но знаеш, че той ще се върне, ако Улрик е тук. Разбирам.

Ройс бе изненадан от облекчението, което изпита.

— Виждаш ли, не е трудно човек да се разбира с мен — каза й той, напълно очаквайки тя да се съгласи с него. Но тя не го направи.

— Напротив, трудно е — възрази тя. — Къде ще изпратиш Джъстин?

— Никъде няма да го изпращам.

— Тогава Търстън все пак ще се върне. Той ще дойде за Джъстин.

— Да. — Не каза нищо повече.

Никъла се отдръпна, за да го погледне.

— Улрик можеше да остане… — Тя млъкна, когато Ройс поклати глава.

— Не разбирам — заяви му тя.

— Джъстин е мъж, Никъла. Той може сам да взима решения. Улрик не може. Не можех да му позволя да вземе сина си и да го въвлече в тази война.

— Но Джъстин е като дете — възрази Никъла.

— Не, не е — отвърна й Ройс. — Сега е слаб, но с всеки изминал ден заяква. Както физически, така и душевно.

— А ако Търстън дойде да го вземе, преди Джъстин да е заякнал достатъчно?

— Джъстин няма да тръгне с него.

Ройс не й обясни, че няма значение дали Джъстин ще иска, или не да тръгне с брат си. Докато не заякне достатъчно, че да може да се справя сам, той нямаше да му позволи да отиде където и да е било.

— Има ли подобрение в сравнение с първия ден? — попита тя, опитвайки се да звучи само леко заинтересована.

— Да.

— Значи всичко се развива по плана ти?

— Да.

Тя въздъхна шумно.

— Значи няма да риташ повече Джъстин?

Ройс се усмихна. Жена му най-после бе стигнала до същината на въпроса.

— Моля те, отговори ми — каза тя. — Още ли риташ Джъстин?

Сега в гласа й се забеляза известно раздразнение. Ройс се направи, че не го чува.

— Само когато искам — най-после й отговори той.

Тя се опита да слезе от скута му, но той я задържа до себе си.

— Нали знаеш, че не биваше да го виждаш?

— Лоурънс ти е казал, нали? — възмутено попита тя.

— Васалът ми не те е предал, Никъла. Негов дълг бе да ми каже. Но и да не беше, раздразнението ти щеше да ми го покаже.

— Мое право беше да гледам — обяви тя. — Той ми е брат.

— Това не е толкова важно, колкото връзката му с мен.

— Ти си просто негов зет — каза тя нетърпеливо.

— Но освен това той е мой васал — обясни й търпеливо той. — Връзката ни е много по-важна. Със сигурност разбираш това.

Тя вече не разбираше нищо. Откакто норманите бяха завладели страната им, всичко се бе обърнало с главата надолу. Крал Вилхелм бе наложил твърда йерархическа структура, в която всеки негов рицар имаше точно определено място и точно определени задължения. Да, от най-ниските до най-високите стъпала всеки имаше точно определено място. Всички, освен Никъла… или поне тя така се чувстваше. Тя не се вписваше в тази нова схема. Изведнъж толкова се изплаши, че започна да трепери. От много години тя винаги бе имала куп задължения, но сега Ройс й ги бе отнел. Беше се заклела да защитава семейството си на всяка цена. Сега Улрик вече го нямаше. Скоро и Джъстин щеше да си отиде. Когато брат й завършеше обучението си, той щеше да намери собствения си път в този нов и труден свят. Дори сега Джъстин не се нуждаеше то нея. Нуждаеше се само от Ройс, който да го научи как да бъде силен.

Никой не се нуждаеше от нея. Владението, заедно със слугите, вече принадлежаха на Ройс. Всички бяха отдали пълната си лоялност на съпруга й, защото той вече бе господар на тази крепост… но какво оставаше за нея?

Никъла не можеше да се измъкне от самосъжалението, в което бе затънала. Чувстваше се празна отвътре… чувстваше и вина. Умишлено бе впримчила Ройс в този брак. Той правеше единствено това, което бе най-добро, имайки предвид обстоятелствата.

Никъла стоеше до леглото си, облечена само в бялата си нощница, а в ума й бе пълен хаос, когато Ройс обви ръце около нея и я притисна към гърдите си. Той се наведе, потърквайки нос в тила й.

— Ройс, ти нямаш нужда от никой, нали?

Тъй като бяха говорили за брат й допреди няколко минути, той не разбра въпроса й.

— Аз съм треньор — отговори й. — Не се очаква от мен да имам нужда от някой.

Тя се обърна към него, слагайки ръце на голите му гърди.

— Има нещо, за което трябва да поговорим — каза му тя. — Ще ме изслушаш ли?

Пръстите й се заиграха със зърната му. Той постави ръце върху нейните и каза:

— Ако искаш да те слушам, ще трябва да спреш с това.

— Разговорът е сериозен — предупреди го тя.

Той спря да се усмихна.

— Добре. Слушам те.

Тя насочи поглед към брадичката му. Не искаше той да я разсейва.

— Когато те избрах за свой съпруг, аз мислех само за себе си. Бях егоистка. Сега го осъзнавам. Не ме беше грижа дали с избора си няма да разруша живота ти.

— Не бих позволил на никой да разруши живота ми — възрази й той.

— Но никога нямаше да ме избереш — заяви тя, слагайки ръце на устата му, когато той опита отново да я прекъсне. — Може би си мислиш, че просто исках да ти отмъстя, задето ме отведе насила в Лондон, и може би отчасти си прав. Но причините ми бяха повече. Ти беше нежен с Улрик. Бях сигурна, че ще си прекрасен баща, щом видях как го държеше и проверяваше дали е добре защитен. Беше нежен и с мен — добави тя. — Докато стигнем до Лондон, вече те бях опознала много добре. Ти си горд и арогантен, но също така силен и търпелив.

Тя спря, за да се опита да събере смелост за останалата част от разговора. Ройс издърпа ръката й от устата си и целуна дланта й.

— Свърши ли? Защото, като си готова, има нещо, което и аз искам да ти кажа.

Тя поклати глава.

— Трябва да ти кажа всичко, Ройс, преди да изгубя смелостта си.

Усмивката му бе пълна с нежност.

— Ти си невероятно смела. Може да си позволиш да изгубиш малко — заяви й той.

Мъжът й грешеше, но тя нямаше намерение да му го казва точно сега.

— Ти ми даде дума, че ще се грижиш за Джъстин — каза тя, — но това не ми беше достатъчно. Не, аз те принудих да се ожениш за мен и към задълженията ти добавих Улрик и самата себе си. — Тя въздъхна. — Не мога да променя това, което ти сторих, но искам да знаеш, че съжалявам, задето не се съобразих с чувствата ти. Знам, че не ти помогнах да се приспособиш. Борих се с теб на всяка крачка от съвместния ни живот. Но това ще спре още сега. Ще бъда такава жена, каквато искаш да съм, Ройс. Кълна ти се. Ще се старая тук да цари мир и хармония, точно както искаше.

Той нежно отмести косата от лицето й. Нежността в изражението му накара очите й да се напълнят със сълзи. Болеше я от нуждата да му каже колко го обича. Но нямаше да му признае това, без значение колко много го желаеше, тъй като признанието й щеше да добави още товар на плещите му. Тя знаеше, че Ройс не я обича и тъй като бе толкова мил и грижовен мъж, щеше да се почувства виновен от този факт.

— Никъла, съжаляваш ли, че се омъжи за мен?

— О, не, не съжалявам — отвърна тя. — Не чу ли нищо от това, което ти казах? Ти си този, който трябва да съжалява.

— Така ли?

Неочакваната му усмивка развали концентрацията й. Тя кимна, но не можеше да си спомни въпроса му. Реши, че е прекалено развълнувана. Тя обви ръце около главата му, хвана го за косата и го придърпа надолу към себе си. Когато той се подчини на неизказаната й заповед, тя го целуна с цялата любов и страст, която притежаваше.

Ройс бе планирал да седне с нея и да й изясни колко погрешни са заключенията й, но в мига, в който устните й се сляха с неговите, младият мъж реши да остави разясненията за по-късно. Сега можеше да мисли единствено как да я целуне в отговор.

Той леко подивя, когато езикът й помилва неговия. Простена в устата й, показвайки й колко му харесва смелостта й. Ръцете му трепереха, когато развърза панделката, държаща нощницата на раменете й. Той се отдръпна единствено колкото да даде възможност на дрехата да се свлече в краката й, преди повторно да я прегърне, стискайки челюст заради прекрасното усещане да чувства меките й гърди срещу неговите.

Никъла откъсна устните си от неговите и ги плъзна надолу по гърлото му. Ръцете й се спряха на кръста му, докато тя се придвижваше бавно надолу. Езикът й погали първо едното, а после другото му зърно, скрити между нежните къдрави косъмчета, с които бяха покрити гърдите му. След това продължи надолу, стигайки до твърдия му плосък корем. Кожата му бе толкова гореща, толкова възбуждаща. Езикът й близна пъпа му и той си пое дълбоко въздух, показвайки й без думи, че му харесва това, което прави. Реакцията му я накара да иска да му достави по-голямо удоволствие.

Коленете на Ройс едва не се огънаха, когато Никъла коленичи пред него. Ръцете му се стегнаха в юмруци до тялото му. Той знаеше какво е намислила, но агонията, докато чакаше да го докосне и да се потопи в меката й, влажна уста, бе почти непоносимо.

И тогава чакането свърши. Ръцете й го галеха, докато не го подлудиха и в следващия миг устните й обгърнаха възбудата му. Ройс забрави как се диша. Стонът, който се зароди дълбоко в него, прерасна във вик на удоволствие. Той се задвижи срещу нея. Веднъж. Два пъти. Наложи му се да спре, езикът й го подлудяваше и знаеше, че ако не прекрати това на мига, скоро щеше да бъде прекалено късно.

— Достатъчно — заповяда той с дрезгав от силната нужда глас.

Тя не искаше да спира. Той я принуди да се изправи, обви ръце около кръста й и я вдигна от пода. Целият му контрол се бе изпарил, отчаяно се нуждаеше от освобождение, но все пак искаше Никъла да се предаде на насладата заедно с него.

Някак си се озоваха в леглото. Той притисна силно устни към нейните, докато покриваше тялото й със своето. С език и ръце разпали още повече страстта й. Плъзна пръстите си в нея и щом усети колко е влажна и готова за него, вече не можеше да чака.

Никъла се изви срещу него.

— Ройс, ела при мен. Не искам да чакам повече.

Ако му бяха останали сили, щеше да се усмихне на заповедническия й тон. Никъла се размърда нетърпеливо под него.

Ройс се претърколи по гръб, повличайки я със себе си, след което раздели краката й. Тя седна на бедрата му, все още не разбирайки какво е намислил. Затова се опита да го претърколи отново върху нея.

— Ройс! — този път тя изкрещя заповедта си.

Хващайки я за косата той я издърпа надолу към себе си, заглушавайки протеста й с дълга целувка. В същото време повдигна бедра и върха на възбудата му се докосна до входа на тялото й. Едва тогава тя разбра. Отдръпна се назад и погледна съпруга си в очите. Удоволствието, което видя в тях, накара горещия възел в стомаха й да се разгори в бурна клада.

— Можем ли да правим любов по този начин? — попита тя накъсано.

Той не й отговори. Вместо това й показа. Бавно проникна в нея, и, Господи, тя бе толкова тясна, толкова гореща. Беше прекрасно да я усеща над себе си. Ройс затвори очи в екстаз. Искаше му се това чувство да не свършва.

Не й позволи да прибързва, а хвана бедрата й, докато бавно проникваше в нея. Никъла отметна глава и простена от удоволствие. Пръстите й се вкопчиха в ръцете на Ройс.

— Отпусни се назад, Никъла.

Тя изпълни нареждането му и изплака. Беше го поела целият в себе си. Гърбът й се опираше в коленете му. Горещината му я обгради, проникна в нея.

— Боли ли те? Не искам да те наранявам.

Тя побърза да разсея тревогите му, като завъртя леко ханш, но прекрасното чувство й хареса толкова много, че помръдна отново.

Той изръмжа дрезгаво и отвори очи, само за да види, че тя не откъсва поглед от него. Дали очите му отразяваха удоволствието му, така както нейните? Сигурно. Беше истинско чудо, че толкова красива жена може да го желае със страст, равна на неговата.

Тя го обичаше. Мисълта разпръсна обзелата го похотлива омая. Да, обичаше го.

Никъла не можеше повече да игнорира удоволствието, което се бе зародило в нея. Помисли, че може да експлодира от нуждата да намери освобождение от това сладко мъчение. Искаше всичко и го искаше на мига. Нямаше да позволи Ройс да я държи на едно място и не можеше да си наложи да не се движи. В началото бе бавна и предпазлива, но скоро забърза темпото, нетърпелива да стигне до върха.

Той й помогна да открие освобождението. Знаеше точно как да я докосне и къде да я помилва, за да я подлуди.

Пръстите му бяха вълшебни, като останалата част от него. Изведнъж цялото й тяло се стегна около него. Ройс вече не можеше да се въздържа и изля семето си в нея, стенейки. Освобождението на Никъла бе също толкова силно. Но тя не изкрещя, а изплака.

Младата жена се срина върху тялото на съпруга си и го прегърна. Не искаше никога повече да го пуска.

Отне му дълго време да се възстанови. Нежно започна да милва раменете, гърба и ръцете й. Не можеше да спре да я докосва. Беше толкова прекрасно да я държи в обятията си. Всеки път щом правеха любов, той оставаше удивен от красотата на начина, по който тя му откликваше. Никога не се бе сдържала, отдаваше му се с цялото си същество. Ройс никога не бе усещал такова блаженство, нито се бе чувствал толкова задоволен.

Това бе чудо, дар. Жена му можеше да го накара да се чувства слаб и могъщ едновременно. Знаеше, че в това няма никакъв смисъл, но същото се отнасяше и за факта, че се бе оженил за толкова нежна и красива жена.

Не можеше да повярва, че тя го обича. Никога не бе очаквал, че подобно нещо може да му се случи. В деня, в който го обезобразиха, тогава бе едва на петнадесет години, той бе приел съдбата си. Беше се научил да приема ужасения поглед на жените, щом го видеха.

Но Никъла го обичаше.

— Ройс?

— Да?

— Беше ли… правилно? — Гласът й трепна колебливо, изпълнен с неудобство. — Това, което направих?

Той, разбира се, много добре знаеше за какво му говори.

— О, да, беше напълно правилно — отвърна й той. — Кое те накара…

— Аз го исках — прекъсна го тя.

Измина дълга минута, преди Ройс да проговори отново.

— Никъла, защо ми се отдаде така? Защото искаше да бъдеш добра съпруга или ме пое в устата си, защото наистина го желаеше?

Тя бе благодарна, че е тъмно и той не може да види лицето й, което сега гореше от срам.

— Вече ти казах, че го желаех — прошепна тя в тъмнината, — а ти каза, че ти е харесало. Много съм уморена. Смятам, че е време да заспивам.

Той я прегърна, за да я топли. Много добре схвана намека, че жена му не желае да обсъждат интимността им. Няколко минути по-късно Никъла вече спеше дълбоко, но не и Ройс. Каква невинна изкусителка бе съпругата му. Припомняше си изповедта й отново и отново. Тя наистина вярваше, че го е принудила да се ожени за нея.

Но го тревожеше и още нещо. Начинът, по който му говореше, му подсказа, че тя има и други тревоги. В онзи момент Никъла изглеждаше толкова ранима, а в гласа й се долавяше отчаяние.

Господи, надяваше се да няма още двама-трима братя, за които все още не му бе споделила.

Тази вероятност го накара да се усмихне. Зачуди се колко ли време ще му отнеме да започне да разбира жена си. Реши, че ще е най-добре да седне с нея и да обсъдят всичко това. Не искаше тя да се тревожи за каквото и да е било. Закле се, че ще я направи щастлива, и че няма да се спре, докато не го постигне.

Ройс се събуди късно през нощта, когато Никъла се претърколи далеч от него в съня си. Той я последва. Щеше да заспи отново, ако дупето й не се опираше в слабините му. Тази съблазън бе прекалено голяма, за да я игнорира. Трябваше да я докосне. Една ласка доведе до друга и преди тя да успее да се събуди напълно, той вече правеше любов с нея.

Устните им се сляха в дълга, бавна целувка, а любенето им бе изпълнено с нежност. Когато и двамата стигнаха до върха, заспаха прегърнати.