Джули Гарууд
Наградата (5)

Глава 5

Половин час по-късно вече бяха съпруг и съпруга.

И булката, и младоженецът се държаха така, сякаш са почетни гости на човешко жертвоприношение. Тяхното жертвоприношение.

Никъла отказваше да погледне Ройс. Смяташе, че ще й е истински бесен.

Ройс бе забил поглед във върха на главата й през цялата церемония. Смяташе, че си е изгубила ума.

Кралицата бе единствената, която изглеждаше истински доволна. Постоянно попиваше сълзите си с ленената си кърпичка, докато епископът извършваше церемонията. Беше нетипична демонстрация на чувства, тъй като Матилда не бе от жените, които показват емоциите си пред други, освен пред съпруга си.

След като изрекоха клетвите си, Ройс се наведе, за да целуне невястата си. Никъла нямаше време да се подготви. Устните му се докоснаха до нейните и изчезнаха, преди да успее да реагира.

Омъжените двойки и децата им бяха поканени отново в залата, за да присъстват на церемонията. Сега всички пристъпиха напред, за да ги поздравят. Мъжете кимаха на Никъла, а жените, тъй като не можеха да докоснат ръцете й заради превръзките, я галеха нежно по раменете, пожелавайки й всичко най-хубаво.

Неочаквано, като по команда, която само Никъла не бе чула, тълпата се отдръпна от тях. Младата жена погледна към Ройс, за да види реакцията му. Той не я погледна, а остана с поглед, втренчен към тълпата. Никъла погледна зад рамото на съпруга си и видя, че до него стои един от васалите му. Спомни си, че името на мъжа бе Лоурънс. Той бе дясната ръка на Ройс и първият от рицарите му, който ги поздрави, щом пристигнаха в Лондон.

Лоурънс забеляза, че го гледа и й намигна. Тя се изчерви и му се усмихна стеснително. Щеше да поговори с него, ако Ройс не бе хванал ръката й и не я бе издърпал към себе си.

Вниманието й се насочи отново към тълпата. Един от васалите пристъпи напред. Никъла бе изумена, когато мъжът коленичи пред нея, сложи ръка на сърцето си и даде клетва за вярност. Към нея.

След това един по един мъжете правеха крачка напред и коленичеха. След като всеки й даде обета си, Ройс кимна доволен.

Тя се почувства поласкана и объркана от клетвите им. Нима бяха забравили, че е саксонка? Сигурно бе така, иначе едва ли биха се заклели да я пазят с цената на живота си.

Ройс не погледна нито веднъж към Никъла, докато васалите му коленичиха един след друг пред нея. Знаеше обаче, че е нервна. Постоянно се приближаваше към него, докато не се оказа силно притисната към тялото му.

Кралят ги наблюдаваше от платформата си. Когато всичките васали на Ройс дадоха клетвите си, Вилхелм се изправи и слезе по стъпалата.

Кралят плесна Ройс по рамото, след което се пресегна и прегърна Никъла. Стисна я силно, преди отново да я побутне към Ройс. Тя още не се бе съвзела от изненадата си, когато краля я погали по рамото. Жестът на привързаност едва не я накара да изпадне в несвяст.

Ройс я улови навреме. Той я притисна към себе си, обвивайки ръце около раменете и давайки й опора.

— Много съм доволен от този брак — обяви краля. — Избра правилно, лейди Никъла. — Спря за миг, за да й кимне, повдигнал едната си вежда. — Скъпата ми съпруга както винаги бе права. Тя ми каза, че ще изберете любимия ми барон. Да, сладката ми Матилда предрече именно това.

Никъла не успя да сдържи усмивката си. Беше удивително да видиш как един такъв гигант се държи като оглупял от любов младеж, който обожаваше дребничката си съпруга. Освен това сърцето й се стопли за тях. Беше очевидно, че се обичат истински. В тези модерни времена, когато повелите на сърцето бяха най-долу в списъка на всеки, който си избираше половинка, изглежда се бе случило истинско чудо и Вилхелм наистина обичаше Матилда и тя също отвръщаше на чувствата му.

Това накара Никъла да харесва двойката още повече. Връзката, основана на уважение и доверие между съпрузите й напомни за собствените й родители.

Господи, какво й ставаше? Не биваше да харесва краля и съпругата му. Щеше да бъде нелоялна.

Но нелоялна към кого? Саксонският крал бе мъртъв от почти три месеца. Норманите се бяха разположили като у дома си и изглежда нямаше никой достатъчно силен, за да ги предизвика. Всичко бе толкова объркващо. Имаше нужда от време, за да подреди мислите си.

Глас от тълпата привлече вниманието й.

— Може би лейди Никъла направи този избор само защото Ройс е единственият рицар, който познава. След като го изпратихте да я доведе, е естествено, че тя избра именно него.

Говореше същият мъж, който се бе опитал да препречи пътя й, докато вървеше към Ройс. Никъла наблюдаваше как, правейки тази възмутителна забележка, вървеше към нея, крачейки наперено и арогантно. Той се усмихваше, но Никъла знаеше, че тази усмивка е фалшива. Очите му бяха по-студени и от лед.

Не го харесваше.

Двама васали се приближиха, заставайки до наперения рицар. Никъла не погледна към тях, докато не ги представиха официално.

— Никъла — каза Ройс, — мога ли да ти представя барон Гай и васалите му, Морган и Хенри.

Барон Гай се поклони ниско, но васалите му грубо останаха прави. Никъла кимна с глава към Гай и се обърна към васалите.

На мига й се прииска да не си бе правила труда. Гневът, който видя в погледите им, едва не й отне дъха. Неодобрението им граничеше с омраза.

Мигновено разбра, че те имат черни сърца, и бързо осъзна колко е абсурдна тази нейна първа преценка. Тя не ги познаваше. И все пак се премести малко по-близо до Ройс и не успя да спре едно леко трепване.

Те бяха просто мъже. Грозни при това. Мъжът на име Морган беше тъмнокос с лешникови очи. На височина бе колкото мъжа на име Хенри, но косата на Хенри бе по-светла, а очите му кафяви. Грозотата им бе в начина, по който се мръщеха, реши Никъла, и в мислите им.

Дали я мразеха, защото е саксонка, или защото не бе избрала техния водач? Никъла реши, че е без значение. Те бяха наистина груби и ако това не бе обидно, не знаеше кое може да е.

Крал Вилхелм отново плесна Ройс по рамото.

— Какво ще кажеш за забележката на барон Гай? Мислиш ли, че Никъла щеше да предпочете него вместо теб, ако той я бе ескортирал до Лондон?

Ройс сви рамене. На Никъла й се прииска да го ръгне в ребрата. Защо трябваше да се държи така безразлично? Младата жена го настъпи по крака.

— Вероятно — допусна Ройс.

— Приятелят ми има толкова голям късмет — намеси се Гай. Погледът му отново се насочи към Никъла. — И сега, мила моя, завинаги ще ми бъде отказана честта да ви имам за своя партньорка. — Той спря драматично, преди да довърши: — Колко жалко.

Морган и Хенри се изхилиха едновременно.

Защо Гай се подиграваше на нея и на Ройс? Никъла бе сигурна, че той прави именно това, но не разбираше причината. Тя погледна към Ройс за да види реакцията му, но в изражението му не можеше да се прочете никаква емоция.

— Желаеш ли ни щастие, Гай? — попита Ройс с глас по-мек и от летен бриз.

На Гай му отне цяла вечност, за да отговори. Въздухът натежа от напрежение. Какво, за бога, се случваше тук? Сякаш се разиграваше някаква игра и само Никъла не участваше в нея. Стомахът й се сви и неочаквано тя се почувства заплашена.

Ройс стегна прегръдката си около раменете й, стисвайки я леко. Страхът й се изпари на мига. Не знаеше какво да прави с тази своя реакция.

Този норманин я подлудяваше.

Гай все още не бе отговорил на въпроса на Ройс. Няколко от васалите се приближиха, очевидно заинтересовани от разговора им. Лоурънс също направи крачка напред.

Със сигурност този васал й харесваше. Лоурънс не прикриваше чувствата си, нито се опитваше да играе тази игра. Смръщването на лицето му бе страховито като захапка на мечка. Вероятно бе ядосан от поведението на барона си. Или поне разбираше, че Гай открито ги обижда, макар Ройс да не го осъзнаваше.

— Разбира се, че ви желая щастие — най-после отвърна Гай. — Просто съм изненадан — добави, свивайки рамене.

— Защо? — поинтересува се Лоурънс, скръствайки ръце на гърдите си, докато чакаше отговора.

— Да, защо? — попита Никъла.

Морган и Хенри пристъпиха напред. Никъла реши, че мъжете искат да покажат лоялността към барона си и едновременно с това да сплашат Лоурънс.

И все пак Ройс не показваше реакция на напрежението, което го обграждаше.

— Изненадан съм, че избрахте Ройс заради неговата външност — обясни Гай. — Неоспорим факт е, че повечето жени се отвращават от белега му.

Морган веднага кимна в съгласие. Хенри от своя страна се ухили. Никъла отблъсна ръката на Ройс от раменете си и пристъпи напред.

— Имате предвид красивият знак за смелост, който съпруга ми носи на бузата си ли, бароне?

Гласът й трепна от гняв. Гай не успя да скрие изненадата си. Саксонската девойка бе жена с характер. Това си пролича в изражението и очите й, които от сини станаха тъмновиолетови. Гай намери това за много възбуждащо. По дяволите, желаеше я.

— Знак за смелост? — повтори той. — Колко необикновено описание за нещо толкова несъвършено.

— Момчетата са съвършени — отвърна му тя. — Аз избрах мъж.

Този път стрелата й улучи целта. Лицето на Гай пламна от срам. Никъла смяташе да спре до тук, ако барона не бе заявил:

— Всички знаят, че щяхте да сте по-щастлива с мен.

И това преля чашата. Снизходителното му държание може да не бе подразнило Ройс, но нея наистина я обиди. Матилда избра точно този момент, за да се намеси.

— Никъла — започна тя, — няма как да знаеш за какво е всичко това, затова ще ти обясня защо Гай се държи по този начин. Той е мъж, който обича да се състезава, мила моя. Не приема леко загубата. И все пак, всеки път, щом се изправи в съревнование с Ройс, Гай винаги остава втори.

В гласа на Матилда имаше нотка на порицание. Гай се поклони и се опита да изглежда развеселен, не ядосан.

Никъла вече бе получила своето оръжие. Знаеше, че вероятно ще гори ден-два в чистилището за греха, който щеше да извърши, но точно сега това не я бе грижа.

— Много мило от ваша страна да ми обясните — каза тя, — но аз вече знаех, че Ройс е смятан за един от най-добрите воини във вашата армия.

— И как стигна до това заключение? — попита Матилда.

— О, бях чувала за Ройс много преди да го срещна — излъга Никъла. — Воините на брат ми постоянно шепнеха за него. Той е легенда. Битките му се преразказват отново и отново. Всички се бояха да не се изправят срещу Ройс по време на битка.

Никъла се обърна и хвърли на Гай усмивка, изпълнена със симпатия.

— Странно, но никога не съм чувала вашето име, бароне.

Крал Вилхелм се разсмя.

— Ето това е Гай — обяви той. — Получи отговор на въпроса си. Тя щеше да избере Ройс дори и ти да бе отишъл да я доведеш.

Никъла кимна. Тя се усмихна към Морган и Хенри.

— Да — съгласи се тя, — избрах най-добрия.

На Гай му костваше огромно усилие да й се усмихне.

— Да, получих своя отговор.

Някой изкрещя, че вдига тост за младоженеца и напрежението осезаемо намаля. Гай прекоси залата с Хенри, който го следваше плътно по петите. Морган се забави.

Гневният васал имаше намерението да изрече една-две заплахи, но Ройс не му позволи. Той избута Морган напред, далеч от Никъла, и махна на Лоурънс да стои до нея.

Съпругът й дори не я погледна, преди да бъде повлечен от приятелите си. Никъла не знаеше дали е доволен, или ядосан от действията й.

Матилда обаче не можеше да бъде по-доволна.

— Барон Гай винаги е завиждал на Ройс, но все пак е верен поданик на краля. Опитвам се да не забравям този факт. — Тя се обърна, за да се усмихне на Лоурънс. — Очевидно е — каза му тя, — че Никъла вече е отдала лоялността си на Ройс. След време, вярвам, че ще му отдаде и сърцето си.

Никъла обаче не се заблуждаваше. Ройс не бе от типа мъже, които биха приели любовта й… при положение, че реши да му я предложи. След това въздъхна, осъзнавайки към кого бе насочила мислите си.

— Когато за пръв път видяхте Вилхелм, на мига ли го обикнахте? — попита тя.

Матилда се засмя.

— Не, мила моя. Ухажваше ме седем години. Когато най-после се съгласих да се омъжа за него, му отдадох цялата си любов. Моля се на Ройс да не му трябва толкова време, за да те спечели.

Никъла се зачуди какво бе променило мнението на Матилда след толкова много години, но сметна, че не може да моли за повече подробности. Освен това в ума й се въртеше друг въпрос.

— Чудих се — започна тя — откъде знаехте, че ще избера Ройс? Чух съпругът ви да казва, че сте знаела, но не разбирам…

— Много просто — отвърна Матилда, — когато те попитах какво виждаш в Ройс, ти не каза нищо за външността му и това ми даде отговора, който търсех. Вече бях предположила, че ще сте подходящи един за друг — добави, галейки косата й. — Знаех заради това, което не виждаше в него.

Никъла нямаше ни най-малка идея за какво й говори.

— Какво не съм виждала?

— Белега.

Е, разбира се, че бе видяла белега на лицето на Ройс. Все пак той покриваше половината му буза. Какво по-точно имаше предвид кралицата?

Матилда се обърна към Лоурънс.

— Новата ти господарка ми заяви, че Ройс е суетен мъж. — Лоурънс се засмя, а Никъла усети как се изчервява от неудобство.

Матилда погали ръката й.

— Ела с мен — нареди тя. — Трябва да се върнеш в стаята си, за да чакаш съпруга си. Не ни е позволено да се присъединим към тазвечерното празненство. Утре вечер ще бъде празничната ви вечеря, Никъла, но тази вечер е за мъжете. Така е най-добре — добави тя, кимайки. — Изглеждаш изтощена от целия този хаос. Церемонията беше прекрасна, нали? — попита тя, преди да продължи: — Не се бави, Никъла. Аз ще дойда с теб. Лоурънс? Би ли ни оказал честта да ни придружиш?

Васалът се поклони ниско. Той сякаш не можеше да спре да се усмихва. Беше чул как Матилда споменава белега на Ройс и бе видял объркването на Никъла. Не можеше да бъде по-доволен. Никъла бе идеалният избор за неговия барон.

Матилда хвана младата жена за лакътя и я поведе през двойните врати. Личната й охрана бе на крачка след Лоурънс.

Никъла бе изтощена. Всичко, което се бе случило, бе невероятно. Силите й се бяха изчерпали. Всички бяха толкова мили с нея, всички, освен злите васали на барон Гай, но те бяха без значение.

Беше ли наистина възможно саксонци и нормани да живеят заедно в мир и разбирателство?

Съпругата на краля й махна за сбогом, щом завиха зад ъгъла. Охраната й побърза, за да я настигне. Лоурънс застана до Никъла, докато вървяха по коридора.

— Ще придружите ли барон Ройс в дома му, след като си тръгнем от тук? — попита го тя.

— Предполагам, че да — отвърна Лоурънс.

Тя го погледна и забеляза усмивката му.

— Доволен сте, че оставате в Англия?

Мъжът сви рамене.

— Тогава защо се усмихвате? — попита го тя.

Той не проговори цяла минута, преди да отвърне:

— Спомних си изражението на лицето на Ройс, когато застанахте пред него. Не мисля, че моят лорд е предполагал, че ще изберете него.

Тя сведе поглед.

— Мислиш ли, че съсипах живота му? — прошепна тя.

— Мисля, че му вдъхнахте живот — отвърна той. — Лейди Никъла, не бих се усмихвал, ако мислех противното.

Мъжът й направи прекрасен комплимент. Никъла не знаеше какво да отговори. Тя погледна нагоре към него и неочаквано започна да се смее.

— Той изглеждаше невероятно изненадан, нали?

— Да, така беше — съгласи се Лоурънс.

Двама воини стояха на пост пред стаята й. Лоурънс се поклони на новата си господарка, отвори й вратата и се обърна да си тръгне.

— Лоурънс?

Той спря на мига и я погледна.

— Благодаря ти.

— За какво, милейди?

— За това, че ме прие — тя затръшна вратата, преди да е успял да й отговори.

Лоурънс се бавеше, докато вървеше обратно към залата. Раздразнението, че трябваше да се сблъскат с глупостите на барон Гай, вече се бе изпарило. Усмивката на новата му господарка значително бе подобрила настроението му. Да, тя наистина бе вдъхнала нов живот в ежедневието на барона му. Тя щеше да внесе светлина в мрачното му дисциплинирано съществуване. Бе изминало много време, откакто за последен път бе виждал усмивката на Ройс. Ако се налагаше да бъде направено чудо, той бе сигурен, че Никъла щеше да приеме предизвикателството.

 

 

Никъла бе прекалено изтощена да направи друго, освен да легне да спи. Мери я чакаше, за да й помогне. Поддържаха лек разговор, докато прислужницата й помагаше да се съблече. След като Никъла се изкъпа и облече чиста бяла нощница, Мери се зае да разреши косата й.

— Всички в двореца говорят само за вас — обяви Мери. — Всеки мисли, че е много смело от ваша страна да спасите така племенницата на краля. Ето, милейди, изпийте това — каза тя, след като настани Никъла под завивките. — Барон Самюел каза, че ще облекчи болката.

Мери не я остави на мира, докато Никъла не изпи цялата отвара.

След минути спеше дълбоко. Мери седна на стол близо до камината, за да дочака пристигането на барон Ройс, който да я освободи за през нощта.

 

 

Измина цял час, преди Ройс да успее да се измъкне от залата. Когато влезе в стаята, слугинята привлече вниманието му.

— Съпругата ви има много нездрав сън, милорд — прошепна Мери. — Плачеше от страх. Опитах се да я събудя, но тя е потънала толкова дълбоко в кошмара, че не успях.

Ройс кимна. Изненада прислужницата, като й благодари за помощта, след това я освободи. Заключи вратата, за да не влязат неканени посетители и отиде до леглото.

Никъла се мръщеше в съня си. Той нежно постави ръка на челото й.

— Преживя една ужасна седмица, нали, Никъла?

Тя промърмори нещо насън и се завъртя на една страна. Тежестта на тялото й върху изгорените й я ръце я накара да проплаче от болка.

Той нежно я обърна отново по гръб и остана дълго време, гледайки надолу към нея. Господи, тя наистина вече му принадлежеше. Младият мъж поклати глава. Какво щеше да прави с нея?

Бавна усмивка разтегли устните му. Щеше да защитава нея и семейството й. Това се бе превърнало в главната му задача. Нямаше значение кой бе взел съдбовното решение. Стореното — сторено. Нямаше значение, че той имаше своите навици, че обичаше реда и дисциплината в живота си.

От днес нататък всичко щеше да се промени. Тя щеше да се бори с него, преди да се успокои, и щеше да се научи да приема новия си живот. Странно, но намери, че е нетърпелив да се заеме със задачата да опитоми Никъла. Ако бъде търпелив и разбран с нея, не мислеше, че ще му отнеме много време да получи лоялността й. Начинът, по който се бе изправила пред Гай, му показа, че е способна да бъде лоялна към хората в семейството си.

Съмняваше се, че Никъла някога ще го обикне. Но това, разбира се, бе без значение, тъй като любовта не значеше много за него. Той бе воин, а воините нито се нуждаеха, нито желаеха любов. Беше решен да завоюва ума, а не сърцето й. Щеше да използва твърда, но все пак нежна ръка, за да я научи как да му бъде добра съпруга.

Беше солиден, логичен план. Ройс се постара да не мисли повече за това и започна да се приготвя за лягане. Беше странно да спи до жена. Разбира се, и преди бе взимал в леглото си момичета, но след това никога не ги бе оставял да преспят при него.

Тя не му помагаше да се приспособи лесно. Когато не мърмореше несвързани думи, тя се въртеше на всички страни и всеки път успяваше да удари някоя от ранените си ръце, проплаквайки от болка.

Ройс опита да направи така, че да й е удобно. Но това се оказа доста сложна задача. Тя не оставаше мирно достатъчно дълго, че да успее да я успокои.

Точно когато се бе унесъл, тя подскочи и се изправи в леглото.

— Искам да спя по корем — промърмори младата жена.

Ройс не мислеше, че тя въобще има представа къде се намира. Дори не си бе отворила очите, докато изричаше искането си. Когато изрита завивките и се опита да стане от леглото, той я сграбчи.

Тя се отпусна на ръката му. Мъжът имаше намерение да я сложи до него, но тя ненадейно се извъртя и се оказа легнала по корем върху него.

Никъла най-после откри удобна позиция. Въздъхна от удоволствие и най-после спря да проплаква.

Върхът на главата й се сгуши под брадичката му. Меките й гърди се притискаха към голия му гръден кош. Тазът й беше точно върху неговия, а бедрата й бяха върху единия от краката му.

Той я намести така, че краката й да са между неговите и обви ръце около кръста й. Тя бе толкова мека и женствена. Ухаеше толкова добре, колкото добре я чувстваше над себе си. Помисли си, че си пасват идеално. Тази мисъл доведе друга, а след това, разбира се, и до още една, и много скоро Ройс се чувстваше доста некомфортно.

Опита се да заспи, но топлото й тяло постоянно се появяваше в мислите му. Всичко, за което можеше да мисли, бе как прави любов с нея.

Тя се разшава над него.

Той простена.

Беше една сватбена нощ, която никога нямаше да забрави.