Джули Гарууд
Наградата (2)

Глава 2

Реакцията на Ройс след думите на саксонеца бе объркваща и изненадваща. Той отметна глава назад и се засмя толкова силно, че очите му се напълниха със сълзи. Хитрият план, който лейди Никъла бе измислила, за да успее да се добере до убежището си, го удиви. Жената бе доказала, че е невероятно находчива — черта от характера, която винаги оценяваше, щом я откриеше в нечий характер.

Никъла не беше монахиня. Облекчение се разля в тялото му. Не разбираше защо се чувства така и по тази причина бързо прогони това чувство. После отново започна да се смее. Все пак не бе изпитал похот към монахиня.

Ингелам не знаеше какво да мисли за странното поведение на господаря си. За краткото време, през което бе под командването на барона, никога не го бе виждал да се усмихва. Освен това осъзна, че никога не е виждал как господарят му приема загубата.

— Разбрахте ли, бароне? — попита Ингелам. — Бяхте унизен заради мен. Аз повярвах на лъжите й. Дори й дадох ескорт, който да я отведе до манастира. — Смело пристъпи напред, заставайки директно пред господаря си. Привел глава, каза тихо: — Аз съм единственият виновен.

Ройс вдигна една вежда, чувайки драматичната изповед на васала си.

— Ще обсъдим това по-късно — обяви той, гледайки многозначително към саксонеца.

Когато Ингелам сведе отново глава, Ройс се обърна пак към информатора.

— Кажи ми какво знаеш за Никъла — нареди той.

Джеймс вдигна безпомощно рамене.

— Работих тук само две години и половина, милорд, докато задачата да събира данъците на този район не бе дадена на друг мъж. Знам, че Никъла трябваше да омъжи за владетел на име Роулф, който имал голямо имение на север. Били сгодени още от люлката, преди той да бъде убит в битката при Хейстингс. Това е всичко, което знам за лейди Никъла, милорд.

Ройс не направи коментар по информацията, която получи току-що. Той отпрати Джеймс, изчака мъжът да напусне залата, преди да се обърне към Ингелам.

— В бъдеще гледай да не изповядваш греховете си пред външни хора. Ясен ли съм?

Ингелам кимна. Той изглеждаше напълно ужасен от порицанието.

Ройс въздъхна.

— Когато действаш от мое име, Ингелам, твоите грешки стават мои. Ако си си взел поука от този инцидент, значи неудобството, което си ми причинил, е за добро.

Ингелам бе удивен от думите на лорда. Никога преди не бе чувал подобно поражение да бъде наричано неудобство. Не знаеше как да реагира.

Хю привлече вниманието на Ройс, като каза:

— Лейди Никъла доказа, че е много хитра, не мислиш ли, Ройс? Със сигурност се изплъзна от хватката ти… за известно време.

— Да — съгласи се ухилен Ройс, — за известно време.

— Истината е, че станах жертва на лъжите й — заяви Ингелам.

— Не — възрази Ройс. — Стана жертва на красотата й. Запомни къде ти е била грешката, за да не я повториш в бъдеще.

Васалът кимна бавно. Пое си дълбоко дъх, докато изваждаше меча от ножницата си. Ръцете му трепереха, докато предлагаше оръжието на баща си на Ройс.

— Аз ви провалих, бароне. Заради мен бяхте посрамен.

Ингелам затвори очи, свеждайки глава. Измина дълга, агонизираща минута, преди той отново да отвори очи. Защо водачът му се колебаеше?

— Не искате ли отплата, бароне? — попита той, а в погледа му личеше объркването му.

Ройс не даде израз на раздразнението си. Той се обърна към Хю, видя усмивката му и за малко не се усмихна и той.

— Какво искам да направя и какво смятам да направя са две различни неща, Ингелам — каза той. — След време ще разбереш. Защо ми предлагаш меча си?

Ингелам не бе подготвен за този въпрос. Гласът на барон Ройс бе толкова спокоен. Беше ли възможно неговият лорд да не е подразнен от грешката в преценката му?

— Предлагам ви меча си, за да можете да го използвате срещу мен, ако това е желанието ви. Бароне, не разбирам защо вие… унижих ви, нали?

Ройс игнорира въпроса му и вместо това попита.

— Под чие командване бе, преди да дойдеш при мен?

— Бях оръженосец на барон Гай две години — отвърна Ингелам.

— И през цялото това време виждал ли си барон Гай да използва оръжието на някой свой васал срещу самия него?

Ройс бе готов да чуе бърз отказ. Знаеше, че понякога Гай използваше заплашителни тактики, когато имаше вземане-даване с млади, неопитни воини, метод, който не бе допаднал особено на Ройс. Имаше слухове и за истинска бруталност от страна на Гай, но Ройс не им бе обърнал внимание. Той вярваше, че слуховете са просто истории, разпространявани от недоволни мъже, които не са успели да изпълнят изискванията на барон Гай.

Баронът не успя да скрие изненадата си, когато Ингелам кимна.

— Да, бил съм свидетел на подобна случка. Барон Гай никога лично не е убивал свой васал, но няколко пъти мъжете умираха от раните си след наказанието на барона. Раните им се инфектираха.

— Ингелам, това обяснява странното ти поведение — намеси се Хю. След това се обърна към Ройс: — Момчето казва истината, Ройс. Гай използва физически наказания и унижение, за да накара хората му да му се подчиняват и да са му верни. Кажи ми нещо, Ингелам — продължи Хю, поглеждайки към васала, — копелетата Хенри и Морган все още ли са дясната и лявата ръка на Гай?

Ингелам отново кимна.

— Те са най-приближените му воини — потвърди той. — Когато барон Гай е зает с по-важни дела, Хенри и Морган надзирават тренировките на мъжете.

— Както и наказанията, нали? — предрече Хю.

— Да — отвърна Ингелам, — също и наказанията.

— Морган е по-зъл от Хенри — обяви Хю. — Виждал съм го в битка. Надявах се да умре по време на инвазията, но саксонците се провалиха. Предполагам, че Дяволът бди над него.

Ингелам смело пристъпи напред.

— Мога ли да говоря свободно? — попита той Ройс.

— Не го ли правеше досега? — попита вместо отговор баронът.

Ингелам се изчерви. Ройс неочаквано се почувства като старец. Беше с дванадесет години по-възрастен от васала си, но различията им бяха толкова големи, че все едно бяха двадесет.

— Какво още искаш да кажеш, Ингелам?

— Повечето от воините се подчиняват на Гай, но те не са му лоялни, както предполага барон Хю. Те се боят от него и поради тази причина му се подчиняват. Тяхната лоялност е единствено към херцог Вилхелм.

Ройс не реагира на думите относно Гай. Той се облегна назад на камината и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше напълно спокоен. Но вътрешно бе бесен. Мъж на тази позиция би трябвало да бъде защитник по природа, с ценности по-силни от тези на мъжете му. Или поне така смяташе Ройс. От чутото изглеждаше така, сякаш вместо да гради, Гай е започнал да унищожава.

— Ингелам? — попита Хю. — Сам ли поиска да бъдеш преместен под командването на Ройс?

Гласът на Хю бе тихо хриптене. Той се облегна назад уморено и потърка брадата си, чакайки отговора на васала.

— Да, аз помолих да бъда преместен — призна Ингелам. — Истината е, че не таях голяма надежда молбата ми да бъде удовлетворена. Списъкът на воините, желаещи да се присъединят в редиците на барон Ройс, надвишаваше хиляда. Баща ми успя да убеди Вилхелм и името ми бе изместено на първо място в списъка. Извадих голям късмет.

Хю поклати глава.

— Все още не разбирам как си успял, с или без благословията на Вилхелм. Първо е трябвало Гай да одобри трансфера. Факт е, че Гай обикновено не дава позволението си лесно, а щом е в полза на Ройс, не го дава никога. Откакто бяха само млади оръженосци, Гай не спира да се конкурира с Ройс. — Хю спря, за да се изкикоти. — Наистина го съжалявам. Винаги е втори след Ройс. Мисля, че това го подлудява.

Ройс наблюдаваше Ингелам. Лицето на васала му бе силно зачервено. Когато забеляза, че Ройс го гледа, той каза първото, което му хрумна.

— Барон Гай не е ваш приятел. Изпълнен е с ревност. Винаги го побеждавате.

— Но защо е позволил преместването ти? — отново попита Хю, желаейки да стигне до дъното на тази история.

Ингелам погледна към ботушите си.

— Според барон Гай трансферът ми няма да е в полза на барон Ройс. Дори щяло да има точно обратния ефект. Хенри и Морган добре се посмяха над умното решение на лорда им. Според тях от мен няма да излезе добър рицар.

— Защо Гай смята, че си негоден? — попита Ройс.

Ако Ингелам станеше малко по-червен, Ройс се опасяваше, че ще избухне в пламъци. Той изчака търпеливо воина да му отговори.

— Имам меко сърце — призна Ингелам. — Барон Гай заяви, че не съм с достатъчно силна воля, за да съм във войските му. Сега знаете истината, че барон Гай е бил прав. Моята слабост е причината да бъдете победен.

На Ройс му се прииска да изръмжи.

— Не са ни победили — озъби се той. — За бога, вземи си меча. Все още дори не си започнал обучението си и по тази причина не те виня за нищо. Ако обаче след шест месеца под моето командване позволиш да бъдеш подведен така, ще хвана врата ти с ръце и ще стискам, докато не започнеш да разбираш какво трябва да правиш. Ясен ли съм?

Гласът на Ройс бе станал твърд. Ингелам кимна забързано.

— Доброволно ще ви дам главата си, ако отново ви проваля — закле се драматично той. — Никога повече няма да бъдете победен заради…

— За бога, ще престанеш ли да наричаш тази малка грешка загуба? — поиска да узнае Ройс. — Лейди Никъла просто ме забави, не ме е победила. Когато съм готов да тръгна за Лондон, ще отида в манастира и няма да ми се налага да влизам вътре, Ингелам. Тя ще излезе навън при мен.

Той направи заплашителна стъпка към васала си.

— Съмняваш ли се в мен?

— Не, милорд.

Ройс кимна. Той не обясни как възнамерява да изпълни плана си и Ингелам знаеше добре, че не бива да пита. Това бе краят на тази дискусия.

Скоро на Ройс му се наложи да постави прибирането на Никъла в края на списъка със задълженията си. Оказа се, че Хю е много по-болен, отколкото бяха подозирали. До сутринта воинът изгаряше от треска.

Ройс остана до приятеля си три дълги дни и нощи. Нямаше намерение да позволи на никой от неопитните си воини или саксонските прислужници да се доближат до норманина. Щяха да го отровят при първа възможност или поне така мислеше Ройс. Дългът да се погрижи за рицаря се падна на него. Задача, която той, за нещастие, не можеше да изпълни сам.

Ройс остави Хю сам само когато отиде да разпита информатора за семейството на Никъла, тъй като бе разпоредил той да не напуска крепостта. Вече бе измислил план, с който да принуди жената да напусне скривалището си, но искаше да бъде сигурен, че не е пропуснал някой детайл.

Състоянието на Хю се влошаваше и до края на седмицата бе очевидно, че ще умре, ако не бъде лекуван правилно. В отчаянието си Ройс отведе приятеля си в манастира. Ингелам и Чарли, един от васалите на Хю, управляваха каруцата, в която бяха сложили приятеля му.

На четиримата мъже им бе забранено да влязат в манастира, докато не свалят оръжията си. Ройс не оспори заповедта и в мига, в който оръжията им паднаха на земята, желязната порта се отвори. Игуменката ги посрещна в центъра на двора. Тя бе възрастна жена, около четиридесетгодишна по сметките на Ройс, позата й бе приведена, но кожата й бе изненадващо чиста и без бръчки.

Беше облечена в черно от воала на главата й до обувките, с които бе обута, и макар главата й дори да не достигаше до рамото му, жената не бе особено впечатлена от размерите му. Погледът й бе директен и непоколебим.

Игуменката му напомняше на сестра Даниел… или по-скоро на лейди Никъла, поправи се той.

— Защо сте разположили воините си около стените на манастира ми? — попита монахинята вместо поздрав.

— Воините ми са тук, за да се убедят, че лейди Никъла, няма да напусне убежището си — отвърна Ройс.

— Нима сте дошъл с намерението да я принудите да тръгне с вас?

Ройс поклати глава. Той отиде до задната част на каруцата и махна на игуменката да го последва. Игуменката доказа, че е състрадателна по природа, тъй като в мига, в който видя състоянието на Хю, нареди да го внесат в манастира.

Хю бе прекалено слаб, за да се изправи сам. Ройс прехвърли през рамо тялото на спящия воин. Той се залюля под тежестта му, преди да се изправи и да последва игуменката в манастира. В ляво на входа имаше каменно стълбище. Той и мъжете му се изкачиха по него и последваха монахинята по дългия, осветен коридор.

Пред тях се чуваше шепот. Ехото от тежките ботуши на мъжете, вървящи по дървения под бе доста силно, и все пак Ройс можеше да чуе шепота на останалите монахини. Колкото повече се доближаваше до вратата в края на коридора, толкова по-силно се чуваха гласовете. Той разпозна думите на молитвата „Отче наш“ и разбра, че монахините се молят. От посоката на сладкия, музикален звук той предположи, че монахините са на горния етаж.

— Имаме само една голяма зала, в която приютяваме болните, които идват при нас — обясни монахинята. — Допреди седмица всичко беше пълно, но сега тук има само един саксонски воин. Вярвам, че ще се съгласите с мен, бароне, че между стените на този манастир всички мъже са равни, без значение дали са нормани или саксонци, нали?

— Съгласен съм — отвърна Ройс. — Този саксонски воин да не би случайно да е братът на лейди Никъла?

Игуменката се обърна, за да го погледне.

— Да — отвърна тя. — Джъстин си почива вътре.

— На смъртно легло ли е, както бях информиран?

— Само господ може да отговори на този въпрос — отговори тя. — Джъстин отказва да приеме каквато и да е помощ от църквата. Отхвърля всичките ни опити да го лекуваме. Моли се да намери смъртта, докато ние се молим да оживее. Мога единствено да се надявам Господ да не се обърка от противоречивите ни молитви.

Ройс не бе сигурен дали игуменката се шегува или е сериозна. Веждите й бяха смръщени. Той кимна отново, намести Хю на раменете си и каза.

— Бих искал да настаним приятеля ми. Може ли да обсъдим тревогите ви, след като го сложим да легне?

— В момента се тревожа само за едно — обяви игуменката. — Трябва да знаете, че ще настаним приятеля ви до леглото на Джъстин. По изражението ви виждам, че не сте съгласен с това мое решение, но имам най-добри намерения. Сестра Фелисити е най-добре квалифицирана да се грижи и за двамата мъже. Но тя е много възрастна и не искам да тича от единия край на стаята до другия. Тя ще седи между двамата воини. Приемате ли условията ми?

Ройс кимна. Игуменката изглеждаше облекчена. Тя се обърна и отвори вратата. Залата, в която влезе Ройс, беше огромна. Той присви очи срещу слънцето, струящо от трите огромни прозореца на стената. Между всеки прозорец имаше дървена пейка. Стените бяха искрящо чисти.

До едната стена имаше наредени двадесет легла. До всяко имаше по един малък сандък, на който стоеше само по една свещ. Всяко легло, заедно със сандъка му, можеше да бъде обградено от бели завеси, които висяха от тавана до пода. Когато се дръпнеха завесите, пространството можеше да се огради напълно, така че да осигури уединение.

Всички, освен едно от леглата, сега бяха изложени на директната слънчева светлина. Ройс предположи, че квадратът, приличащ на бял пашкул в центъра на стаята, бе мястото, където бе Джъстин.

Той положи Хю на свободното легло до това на Джъстин. За няколко минути съблече приятеля си, сваляйки тежките му дрехи, и го покри с планина от меки вълнени одеяла.

— Раните на ръката и рамото му са се инфектирали — каза игуменката със загрижено изражение. — Сестра Фелисити ще знае какво да прави. — Тя се наведе и погали челото на Хю с майчински жест. — Ако така е рекъл Господ, ще оцелее.

Ройс кимна. Продължи да бъде крайно услужлив, докато игуменката не предложи той и мъжете му да си отидат. Тогава мъжът поклати глава.

— Не — каза той, — нормански воин ще пази Хю, докато се възстанови. Няма да му бъде позволено да яде или да пие каквото и да е било, докато храната не бъде опитвана от някой от вас — добави с твърд глас.

По изненадания поглед на игуменката Ройс предположи, че жената не е свикнала да й дават заповеди.

— Вие сте подозрителен мъж, бароне — намръщи се тя. — Това е свещен дом. Нищо лошо няма да се случи на приятеля ви.

Когато Ройс просто сви рамене, игуменката каза.

— А ако не приемем условията ви?

— Няма да отпратите Хю — възрази той. — Клетвите ви няма да го позволят.

Усмивката й го изненада.

— Виждам, че сте толкова упорит, колкото съм и аз самата. — И добави: — И двамата ще платим за този свой грях, когато отидем в чистилището. Много добре. Приемам условията ви.

Хю простена в съня си, привличайки вниманието на игуменката. Тя нежно подпъхна завивките около воина, шепнейки нежни думи, за да го утеши. След това затвори завесите и отиде да потърси сестра Фелисити. В мига, в който тя се обърна да излезе, Ройс махна на Ингелам и на васала на Хю. Двамата воини веднага последваха игуменката и застанаха на пост от двете страни на вратата. Никой, освен монахинята, нямаше да може да влезе вътре, докато Хю не се възстановеше напълно.

Докато чакаше игуменката да се върне, Ройс реши да задоволи любопитството си относно саксонския воин. Искаше сам да се убеди, че мъжът е прекалено болен, че да навреди на Хю. Нямаше да приеме за даденост нищо, което му бе казано, преди да се убеди лично.

Ройс заобиколи леглото на Хю и тъкмо се канеше да дръпне завесата, когато някой друг я дръпна от другата страна.

Изведнъж той се оказа пред лейди Никъла.

Възклицанието й му показа, че тя е също толкова изненадана да го види, колкото и той нея. Помисли си, че вероятно е предположила, че е излязъл с игуменката. Със сигурност бе чула всяка дума от разговора му с монахинята.

Стояха на няколко крачки един от друг. Аромат на рози привлече вниманието му. Господи, беше пленителна… и, надяваше се, уплашена. Очите й бяха разширени, вероятно от страх.

Да, реши той, беше уплашена. Ройс прецени, че това е най-разумната реакция. Жената със сигурност трябваше да се бои от него, тъй като трябваше да знае, че ще й се налага да отговаря за всяко свое действие.

Никой от тях не проговори няколко дълги минути. Ройс се извиси над нея, очаквайки че тя ще се свие страхливо.

Никъла обаче чакаше, докато гневът й малко се уталожи. Но колкото повече го гледаше, толкова повече се разяряваше. Как смееше този нормански натрапник да влиза в болничната стая на брат й?

Тя вирна брадичка в инстинктивно предизвикателство. Ройс спря да се усмихва.

Жената не се боеше от него. Осъзнаването на този факт го изуми. Това бе последвано от една наистина греховна мисъл. Жената бе достатъчно близо до него, че да я сграбчи. Господи, колко лесно щеше да бъде просто да я метне на рамо и да я изнесе от манастира. Но мисълта му бе греховна, тъй като сега тя бе под протекцията на църквата. Но не толкова греховна, колкото неочакваното желание, което го обзе, сварвайки го неподготвен.

Ако един мъж харесваше синеоки нимфи, то Никъла щеше да бъде първия му избор. Каза си, че личните му предпочитания не са насочени в тази посока. Но само след миг осъзна, че лъже сам себе си. По дяволите, можеше да прекара остатъка от живота си, загледан в прелестните й очи. Устата й бе прекалено привлекателна, за да може да стои спокойно около нея. Всичко, за което можеше да мисли, бе какъв ли вкус ще имат устните й.

Само железния му контрол го спаси да не я сграбчи и на мига да не разбере отговора. Той си пое дълбок, успокояващ дъх. Насили се да загърби похотта си и да се концентрира да гледа коленете на жената. Предвид обстоятелствата, отстъплението бе най-добрия вариант, но той не бе такъв мъж. Налагаше се тя да се бои от него. Със страха идваше и предпазливостта, вярваше той. Никъла бе причинила доста неприятности. Беше време да се предаде. Трябваше да й покаже точно срещу кого се бе изправила. Той беше хищникът, а тя неговата плячка. Колкото по-скоро осъзнаеше този факт, толкова по-лесен щеше да е животът й.

Ройс бе добър в сплашването на хора. Разбира се, трябваше да отдаде дължимото и на белега, пресичащ лицето му, който помагаше доста.

Странното сега обаче беше, че белегът изглежда не я плашеше. Без значение колко ужасяващ бе, тя не се свиваше страхливо пред него.

Нямаше как да не се впечатли. Младият мъж направи крачка напред. Върховете на ботушите му докоснаха тези на обувките й. Тя все още не отстъпваше. Вместо това наведе глава назад, за да може погледът й да не прекъсва контакта с неговия, и ако не бе сигурен в противното, щеше да си помисли, че в очите й проблясват искри.

Нима тя смееше да му се присмива?

На Никъла й бе трудно да си спомни как се диша. Истината бе, че се ядосваше повече на себе си, отколкото на воина, който се мръщеше надолу към нея. Реакцията й към норманина беше необяснима. Прокле се, задето го бе забелязала. Какво ставаше с нея? Той бе врагът и от нея се очакваше да го мрази, нали така?

Той очевидно нямаше проблем с това да я мрази. Мрачното му изражение й показваше, че е недоволен. В отговор на това тя изпъна гръб.

— Трябваше да те убия, когато имах възможност — прошепна тя.

Една от веждите му се повдигна.

— И кога е било това? — попита тихо и подигравателно той.

— Когато те съборих по гръб с камъка от прашката си.

Той поклати глава.

Тя кимна.

— Целта ми беше — похвали се тя — да те бележа до края на живота ти, не да те убия. Сега съжалявам за това свое решение. Може би, преди да те прогонят отново в Нормандия, където ти е мястото, ще ми се отдаде сгоден случай да опитам отново.

Той все още не й вярваше. Скръсти ръце на гърдите си и се усмихна надолу към нея.

— И защо не ме уби, когато имаше шанс?

Тя сви рамене.

— Нямах такова желание — обяви след миг. — Но сега промених мнението си.

Когато мъжът се засмя, Никъла разбра, че все още не й вярва. Предположи, че не бива да го вини, тъй като от момента на познанството им до сега не му бе казала нито една истина. Зачуди се дали е осъзнал вече, че не е монахиня. И почти веднага реши, че е логично да го е осъзнал. Онзи предател, събирачът на годишните такси, със сигурност му го е казал.

Никъла можеше да почувства как хладнокръвието отслабва подобно на коленете й. Реши да го отпрати, като посегне и издърпа завесите пред него.

Но той бе много по-бърз от нея. Улови ръката й, преди дори да е успяла да докосне плата. И не я пусна повече. Хватката му бе силна и непоклатима. Тя спря да се бори в мига, в който осъзна, че усилията й са напълно безполезни, и че дърпайки се, изглежда много слаба.

— Вещите ти тук ли са, Никъла?

Въпросът му, зададен някак между другото, я изненада. Младата жена кимна, преди да успее да се спре. След това попита.

— Защо ми задаваш подобен въпрос?

— Аз съм практичен мъж — отвърна й той. — Ще спестим време, ако потеглим за Лондон оттук. Събери вещите си или ще ги оставим тук. Потегляме веднага щом приятеля ми се възстанови.

Тя се удиви от арогантността му.

— Няма да ходя никъде.

— Напротив.

Тя поклати глава. Воалът, покриващ косата й, се свлече на една страна. Преди тя да успее да го нагласи отново, мъжът се пресегна и го смъкна напълно от главата й.

Прелестната руса коса на Никъла се спусна по гърба, стигайки почти до кръста й. При тази великолепна гледка дъхът заседна в гърлото на Ройс.

— Само монахините носят воали, Никъла, а ти не си монахиня, нали така?

— Налагаше се да те подлъжа. Господ ще ме разбере. Той е на моя страна, не на твоя.

Абсурдните й думи го накараха да се усмихне.

— И как стигна до това заключение? — сега веселието се долавяше и в гласа му. Нима се шегуваше с нея? Не, разбира се, че не, убеждаваше се тя. Той нямаше да знае как. Норманите нямаха чувство за хумор. Живееха само за да убиват и плячкосват, или поне така й бяха казали братята й. И причината за това бе проста. Вражеските воини следваха един мъж, който бе по-скоро чудовище, отколкото човек.

— Защо вярваш, че Господ е на твоя страна? — попита отново той, когато не получи отговор.

— Успях да ти се изплъзна, нали? Това би трябвало да е достатъчно доказателство, че Господ е на моя страна, бароне. Тук съм в пълна безопасност.

Не можеше да се съгласи с изкривената й логика.

— За момента си в безопасност — съгласи се той.

Тя се ухили насреща му и на лицето й се появиха две очарователни трапчинки.

— Ще остана тук толкова дълго, колкото пожелая — похвали се тя. — Истината е, че няма да си покажа носа от този манастир, докато инвазията ви не се провали и не бъдете наритани обратно там, където ви е мястото.

— Инвазията ни вече приключи, Никъла. Англия ни принадлежи. Приеми този факт и животът ти ще бъде значително по-лесен. Вече сте завладени.

— Никой не може да ме завладее.

Ефектът от безпочвеното й заявление бе провален заради треперещия й глас. Той не пропусна да го забележи. Грубиянът дори се ухили доволно. Никъла изпъна рамене в отговор. Ройс стисна ръката й преди най-после да я освободи. Тя понечи да се обърне, но той я спря, хващайки нежно брадичката й.

Принуди я да повдигне лице към него, след което се приведе, докато не ги разделяха едва няколко милиметра.

— Повече не си позволявай да ми причиняваш неудобства.

Той не повиши глас, заповедта бе изречена с тих шепот, но тонът му бе достатъчен, за да я изплаши. Тя отблъсна ръката му и отстъпи назад, така че Ройс вече можеше да види брат й.

— Наистина ли вярваш, че ме е грижа дали съм ти причинила неудобство, или не? — попита го тя. — Заради твоя алчен, ламтящ за земя господар, моят брат лежи тук на крачка от смъртта. Ако бяхте оставили Англия на мира, Джъстин все още щеше да бъде цял.

Ройс насочи вниманието си към брат й. Първата му мисъл беше, че саксонският воин наистина е на крачка от смъртта. Кожата му бе бледа като чаршафите, с които беше завит. Капчици пот покриваха челото му. Косата му бе със същия русо-бял цвят като този на Никъла, но с това се изчерпваха приликите между брата и сестрата.

Ройс не можеше да види какви са нараняванията на мъжа, тъй като бе завит плътно от гърлото до петите.

Съдейки по липсата на бръчки около очите и малкото едва забележими белега по лицето, баронът прецени, че воинът е все още младо момче. След миг си спомни, че саксонският предател му бе казал, че Джъстин е с година по-млад от Никъла, а от това, което виждаше, бе очевидно, че Никъла е много млада.

Значи и саксонците пращаха млади воини на бойното поле. Изведнъж Ройс се почувства истински изтощен. Той поклати глава, за да прочисти мислите си, като все още гледаше към Джъстин. Сънят му не беше спокоен. На лицето му имаше смръщено изражение, свидетелство, че сънува кошмар. Ройс се почувства съпричастен, ставайки свидетел на толкова очевидна мъка.

Никъла видя загрижеността в погледа му. Той се опита да скрие реакцията си, но не успя. Младата жена бе изненадана и объркана. Не би ли трябвало да злорадства, виждайки брат й така?

— Когато е буден, се моли смъртта да го вземе — прошепна тя.

— Защо?

Той звучеше истински объркан. Никъла осъзна, че той не може да види раните на Джъстин.

— Брат ми е изгубил лявата си ръка по време на битка.

Ройс не показа реакция на думите й.

— Все още може да оживее — каза той след кратък размисъл. — Раната може да заздравее.

Тя нямаше нужда точно той да й дава надежда. Искаше да го накара да се почувства отговорен. Тя застана защитнически до брат си.

— Може вие да сте бил воинът, който причини това на брат ми.

— Възможно е.

Погледът му бе толкова пуст, че дъхът заседна в гърлото й.

— Нима не чувстваш никакво разкаяние?

Той я изгледа така, сякаш си е изгубила ума.

— Разкаянието няма място в ума на воина.

По изражението й той осъзна, че Никъла не е разбрала какво й казва. Затова реши да бъде търпелив и да й обясни.

— Войната е като игра на шах, Никъла. Всяка битка е като добре обмислен ход на шахматната дъска. Веднъж щом започне, не трябва да се намесват никакви емоции.

— Значи, ако ти наистина си ранил брат ми…

— Малко вероятно е — прекъсна я той.

— Защо?

— Аз не се бия по този начин.

Тя не разбираше какво й говори.

— Нима? Тогава какво правиш, щом се включиш в битка, ако не нараняваш врага си?

Мъжът въздъхна.

— Аз не ранявам, Никъла, аз убивам.

Тя се опита да скрие колко е ужасена. В изражението му нямаше никаква емоция, сякаш обсъждаха менюто за следващата седмица. Студеното му отношение караше коремът й да се преобръща болезнено.

— Доколкото са ме информирали, брат ти е ранен близо до Хейстингс, не на север, нали? — попита той, отново привличайки вниманието й.

— Не, Джъстин не е участвал в битката близо в Хейстингс — отвърна му тя. — А в битката при Стамфорд Бридж. — Ройс не успя да прикрие раздразнението си. Заблудената жена беше объркала враговете в ума си.

— Аз съм норман, Никъла, да не би да забрави този факт?

— Разбира се, че не съм.

— Битката на север, при Станфорд Бридж, беше водена от краля на Норвегия и неговите воини. Норманите не сме се били там. — Той направи крачка към нея. — И колкото и ти се иска да ме обвиниш за това, не аз съм ранил брат ти.

— Не искам нищо — заяви тя.

Ройс не знаеше какво да й отговори. Открай време бе на мнение, че лесно може да разгадава реакциите на опонентите си. И все пак, сега се усъмни в тази своя способност. Господ му е свидетел, тя изглеждаше облекчена. Но в това нямаше никакъв смисъл. Защо за нея би имало значение дали точно той е ранил брат й, или не?

— Изглеждаш облекчена.

Тя кимна.

— Да… доволна съм да разбера, че не си бил ти — призна тя, насочвайки поглед към пода. — И се извинявам, задето направих прибързано заключение.

Той не можеше да повярва на това, което чу току-що.

— Ти какво?

— Извинявам се — промърмори младата жена.

Той поклати глава, опитвайки се да си изясни нелогичния разговор, който водеха.

— Ако го беше сторил ти, щеше да ми се наложи да ти отмъстя, нали? Бароне, аз съм единственото семейство, което остана на Джъстин. Мой дълг е да го защитя.

— Ти си жена.

— Аз съм му сестра.

Никъла потърка ръцете си, тъй като в стаята изведнъж стана доста хладно. Господи, колко изморена беше. От доста време й беше много студено и вече бе на предела на силите си заради тревогите, които вълнуваха ума й.

— Тази война не ми харесва — прошепна тя. — Мъжете обаче й се наслаждават, нали? Обичат да се бият.

— Някои мъже, да — съгласи се той, гласът му бе станал дрезгав от неочакваното желание да прегърне Никъла. Господи, тя изглеждаше толкова крехка. Можеше само да си представи ада, през който бе минала, откакто бе започнала войната. Сметна, че желанието й да защити брат си е достойно за възхищение, макар да бе най-нелепото нещо, което можеше да каже.

От слуховете, които бе чул за нея, осъзна, че не би могъл да очаква друго.

— Никъла, знаеш ли, че си се превърнала в легенда измежду норманските воини?

Думите му привлякоха пълното й внимание и възбудиха любопитството й.

— Само мъртвите стават легенди — заяви му тя, — не живите.

— Ако е така, значи ти си изключение — каза той. — Нали точно ти беше тази, която поведе защитата на дома си срещу първите трима военачалници, изпратени от херцог Вилхелм?

Тя сви рамене.

— Господарят ти изпрати голобради момчета, които да откраднат дома ми. Аз просто ги отпратих.

— Дори и да е така — възрази той, — има…

Тя го прекъсна.

— Воините на брат ми бяха под моето командване, истина е, но само защото командирът бе принуден да се оттегли.

— Кой е воинът и къде е той сега?

— Името му е Джон — отвърна тя — и замина на север. — Никъла скръсти ръце на гърдите и погледна надолу към брат си. — Никога няма да го заловиш. Много по-умен е от такива като теб.

— На мен ми прилича по-скоро на страхливец. Оставил те е незащитена.

— Аз му наредих да замине. Джон не е страхливец. Освен това мога сама да се грижа за себе си, бароне. Когато се наложи, мога да избягам от всички досадни нормани.

Той игнорира обидата.

— Един норманин никога не би оставил жена да командва.

Тя поклати глава. Знаеше, че сега не може да защити Джон. В сърцето си усещаше, че верният васал на брат й е един от най-смелите мъже, които е срещала през живота си. В най-тежките мигове той бе довел малкия Улрик при нея. Брат й Търстън бе наредил на Джон да отнесе сина му при Никъла, която да се грижи за него, докато войната приключи. Джеймс, саксонският предател, не знаеше нищо за бебето, а тя никога нямаше да каже за него на норманите. Беше жалко, че сега Никъла не можеше да даде кураж на Джон. Но безопасността на малкия Улрик бе на първо място. Норманите трябваше да вярват, че Улрик е просто детето на една от слугините.

Ройс наблюдаваше различните емоции, редуващи се на лицето й, и се зачуди какво ли се върти в хубавата й главица. Не му допадна начина, по който тя защитаваше воина, който я бе оставил сама да се защитава, начело на малка група мъже, но прецени, че за момента е по-добре да не се задълбочава в този въпрос.

— Показа находчивост, когато се маскира като монахиня. Воините ми на момента се заблудиха.

Тя забеляза, че не включи себе си. Дали отказваше да признае, че е успяла да заблуди и него?

— Воините ти са млади момчета — заяви тя. — Това вероятно ще е една от причините за разгрома ти, бароне.

— Повечето от воините ми са по-възрастни от теб.

— Значи просто са некадърни.

— Необучени, не некадърни — поправи я той. — Опитните ми воини бяха повикани за по-важна задача. — Той й казваше истината, но по изражението й разбра, че се е обидила. Тя му обърна гръб с намерението да го отпрати.

Но той не бе склонен да й го позволи.

— Искам да те предупредя, Никъла, че интелигентността ти няма да ти е от полза. Пътуването ни до Лондон, в най-добрия случай, ще е трудно и времето, в което ще сме принудени да пътуваме заедно, ще е поносимо за теб единствено, ако спазваш добро поведение.

Тя отказа да се обърне към него. Гласът й бе развълнуван, когато заяви:

— Господи, колко си арогантен. Тук ми бе дадено убежище и дори ти, безбожен норманино, не можеш да нарушиш този закон. Няма да тръгна с теб.

— Ще го направиш.

Тя въздъхна раздразнено и се обърна срещу него.

— Ще се опълчиш срещу правото ми да потърся убежище?

— Не, ти сама ще излезеш от този манастир, когато времето да тръгнем настъпи.

Тръпка премина надолу по гръбнака на Никъла. Какво ли оръжие бе намислил да използва срещу нея? В ума й се редуваха една ужасна възможност след друга. След минута обаче, тя реши, че мъжът пред нея блъфира. Нямаше какво да направи, за да я принуди да напусне безопасното си убежище.

Облекчението накара очите й да се напълнят със сълзи.

Той се усмихна.

Увереността й се стопи. Напълно забрави, че стоят в болнична стая. Със сигурност не би изкрещяла с цяло гърло, ако си спомняше къде се намира.

— Докато норманите са в Англия, никога няма да напусна манастира. Никога!