Джули Гарууд
Наградата (17)

Глава 17

На следващия ден неговата импулсивна, невероятно твърдоглава жена се бе завърнала с пълна сила. Още не бе станало обед, когато се скараха за първи път. Томас бе направил скица на новия им дом, изобразявайки точно желанията на своя барон, и когато Ройс благосклонно позволи на Никъла да ги види, тя заяви, че просто няма да стане.

Тя размаха ръка над мястото, на което трябваше да бъде кухнята и заяви, че им трябва два пъти повече място. След това се намръщи, гледайки голямото пространство, което щяха да бъдат новите казарми на воините в близост до защитната стена. Ройс без да иска бе забравил да остави място за склада, макар според него той да бе излишен. Но Никъла не мислеше така.

Наложи му се да седне с нея и да обсъдят всички варианти. Тя го остави да говори, без да го прекъсва, но не му отне много да разбере, че тя отново се е залисала и не го слуша. Господи, вбесяваше го и това бе дяволски освежително. Тя най-после се съгласи, че той е прав за всичко. Ройс се върна доволен към задълженията си. Никъла го изчака да се оттегли, повика Томас и му даде нови, подробни нареждания. Тя добави голям склад, увеличи размера на кухнята и на пещта и го накара да направи господарската спалня два пъти по-голяма.

През останалата част от седмицата Ройс бе ужасно зает. Той сподели с Никъла, че е решил да не избира кои от воините ще участват в игрите на краля. Вместо това щеше да организира състезания за сила и първите десетима щяха да спечелят честта да ги придружат в замъка.

Никъла сметна, че това е повече от справедливо. Освен това бе доволна, че съпругът й започна да я включва в разговора, докато беседваше с Лоурънс. И все пак, след като изминаха две седмици, Ройс започна да става все по-затворен. Когато станеше въпрос за предстоящото състезание, той или сменяше темата, или просто спираше да говори.

Нещо тревожеше съпруга й, но той все още не бе готов да го сподели. Никъла се учеше как да бъде търпелива. Бе сигурна, че след време, когато реши, ще й каже всичко.

Оставаха четири седмици до отпътуването им за игрите, когато Ройс най-после й се довери.

Беше топла неделна вечер. Ройс помоли Никъла да седне и въобще не изглеждаше ентусиазиран, а обикновено бе в много приповдигнато настроение, когато се канеше да я поучава. Сега бе ужасно сериозен, и ако не бе сигурна в противното, би помислила, че е разтревожен.

Освен това не крачеше напред-назад, както обикновено, а стоеше до камината, без да помръдва с ръце скръстени зад гърба му.

Ройс отказваше да я погледне, когато проговори. Страхът, който бе сигурен, че ще прочете на лицето й, щеше да разбие сърцето му.

— Никъла — започна той с твърд, безизразен глас. — Както знаеш, позволих на мъжете си да се състезават един с друг, за да може най-опитните да спечелят честта да ме представляват… не — поправи се той, — честта да ни представляват.

Никъла започваше да се тревожи. Никога не бе виждала мъжа си да се колебае толкова много. Стисна ръце в скута си, изправи рамене и се насили да изчака да чуе останалото.

Изминаха няколко дълги минути, преди Ройс да проговори отново.

— Изборът бе направен — обяви той. — Всички мъже знаят кои са десетимата. Няма как да бъдат променени.

— Разбира се, че не — съгласи се тя.

Той кимна.

— Всеки екип има девет воини и един командир. Лоурънс без усилие спечели честта да стане командир на опитните воини.

След това той надълго и нашироко започна да възхвалява силата на Лоурънс. След това обърна темата на разговора към „Гълъбите“.

— Девет воина се откроиха над всички, които участваха. Един обаче бе много добър и уменията му го сложиха над всички. Той се представи повече от блестящо.

Никъла вече предполагаше, че Ингелам е този, който се е откроил над другите. Вероятно и Брайън бе един от десетте. Тя смяташе, че е разбрала всичко. Ройс трябваше да остави брат й у дома и се тревожеше да не нарани чувствата му. Но на Джъстин щеше да му се наложи да се примири с решението. Вероятно гордостта му щеше да пострада, задето не отива с приятелите си на игрите. И все пак Никъла смяташе, че е благословия задето той няма да ходи и реши, че веднага щом го хване насаме, щеше да му го каже.

Ройс се обърна от камината и застана пред Никъла. Изправи на крака, взе ръцете й в своите и каза:

— Джъстин спечели правото да бъде командир на неговия отряд — заяви, подготвяйки се за сълзите й.

Тя го изгледа недоверчиво, поклащайки глава. Беше очевидно, че не му е повярвала.

— Не може да говориш сериозно.

— Напълно сериозен съм — отвърна й той. — Той заслужи това право, съпруго.

Тя се отскубна от ръцете му и се срина на стола си. Изведнъж се изплаши толкова много за брат си, че чак коремът я заболя. Беше ядосана и на Ройс. Как бе допуснал това да се случи?

— Не разбирам — прошепна тя. — Джъстин не е готов.

— Напротив, готов е — възрази й той. — Беше един от най-опитните воини в състезанието — каза й той отново. В гласа му ясно се долавяше силно чувство. — Трябва да се гордееш с него, Никъла. Аз се гордея.

— Не искам той да участва — проплака тя. — Твърде рано е. Има нужда от още обучение.

— Никъла, погледни ме — заповяда й той.

Когато тя го направи, младият мъж видя сълзи в очите й и въздъхна.

— Вярваш ли ми? — попита я той.

Тя бе изненадана от въпроса му, но скоро разбра защо я попита. Всичко се свеждаше именно до това. Дали вярва на съпруга си, или не.

Ройс стоеше до жена си, търпеливо чакайки я да реши. Беше леко подразнен, че не му отговори на мига, но разбираше колебанието й. Страхът засенчваше преценката й. И все пак знаеше какъв ще е отговора й.

Тя най-после кимна.

— Да, вярвам ти. — Погледът й бе насочен към повърхността на масата, когато му призна истината. След това погледна нагоре към него, за да може той да види смръщеното й изражение. — И сега смяташ да ми кажеш, че трябва да имам вяра в решенията ти, нали?

Той й се усмихна. Жена му не можеше да остане седнала нито минута повече. Тя скочи на крака в мига, в който Ройс седна на един от столовете.

— Смяташ ли, че щом вярвам на теб, трябва да имам вяра и в Джъстин?

— Не — отвърна той, и скръствайки ръце на гърдите си, я изгледа, — но така или иначе, ти трябва да имаш пълна вяра в преценката ми.

Господи, мразеше, когато бе толкова логичен. Но тук говореха за брат й, не за някой чужд човек и по тази причина тя позволи на емоциите й да я завладеят.

— Защо решението не може да бъде отменено? — попита тя.

— Подобен въпрос дори не заслужава отговор, съпруго.

Раменете й увиснаха.

— Предполагам, че Джъстин е доволен от тази чест, нали?

Ройс кимна. Той си позволи бърза усмивка, но след миг се насили да стане отново сериозен, тъй като Никъла го изгледа лошо.

— В момента Джъстин обикаля наперено като петле. Ингелам и Брайън също спечелиха правото да участват. И те се перчат доволно.

Тя не бе развеселена от картината, която й описваше той.

— Те са момчета — проплака Никъла. — Ройс, могат да бъдат убити.

Той поклати глава и опита да я дръпне в скута си, за да я успокои, но тя отстъпи назад. Младият мъж реши, че още не е готова да я утешават. Първо имаше нужда да излее гнева си.

— Те са мъже, Никъла. Млади са, да, но все пак са мъже, не момчета.

Никъла осъзна, че кърши ръце и побърза да ги скрие зад гърба си.

— Вероятно ще се поуспокоиш, след като ти разкажа колко изключителен беше брат ти, когато си спечели правото да е командир — предложи той.

Никъла сви рамене, а Ройс се усмихна. Знаеше, че жена му иска да му се разкрещи, но, разбира се, тя не го направи. Опитваше се да приеме случилото се и той бе много доволен от нея. Тя никога не бе виждала Джъстин да тренира с останалите и нямаше как да знае, че той се е превърнал в доста опитен воин.

Но Ройс го знаеше. Той бе до Джъстин ден след ден, изисквайки да бъде перфектен. Джъстин се бе доказал, честта му принадлежеше и в името на Бога, и въпреки съпротивата на Никъла, Ройс нямаше да му отнеме тази привилегия.

Той търпеливо й обясни всяка задача, пред която бяха изправени воините, и как Джъстин е посрещнал всяко предизвикателство. Истината бе, че той се изпълваше с гордост, докато разказваше на Никъла за успеха му. И когато свърши, отново й каза, че нищо не може да бъде променено.

— Новината ти ме свари неподготвена — заяви тя. — Имам вяра в теб и по тази причина предполагам, че си обмислил всяка възможност. Смяташ ли, че воините, пред които ще се изправи брат ми, ще се бият честно?

— Не — отговори й той, — те ще направят всичко, за да спечелят, Никъла.

— Дори ако това значи да се опитат да счупят единствената ръка на Джъстин, за да го оставят беззащитен? Дори и ако решат да използват мечовете си, за да отрежат ръката му?

Тя трепереше от страх, докато изреждаше ужасните възможности. Ройс се облегна назад на стола си и я погледна.

— Дори това — съгласи се той.

Странно, но начина, по който го каза, леко успокои страха й. Той очевидно бе обмислил тези възможности.

Тя започна да крачи напред-назад.

— Предполагам, че си казал на Джъстин какво да очаква. Със сигурност си го предупредил за воините на барон Гай. — Никъла не изчака той да се съгласи, а продължи: — Макар че едва ли ще го признаеш, трябва да си малко разтревожен. Аз също се тревожа, но предполагам, че чувствата ми са без значение. Трябва да скрия тревогата си от Джъстин. — Тя зарови пръсти в косата си. — Ройс, ако се съмняваш, че наистина е готов, тогава, моля те, помогни му.

Беше му трудно да следи мисълта й. За няколко минути тя бе разменила местата им и в момента се опитваше да го убеди, че той не бива да се тревожи.

Тя поднови краченето си.

— Ти накара Джъстин отново да бъде горд със себе си — каза му тя. — Не можеш да му отнемеш това.

Ройс продължи да слуша как тя го убеждава да не променя решението си и неочаквано осъзна, че Никъла не просто повтаряше думите му. Тя го поучаваше. Той я изчака да се приближи още малко, преди да се пресегне и да я сграбчи, поставяйки я в скута си, за да я целуне.

— Доволен съм от теб, съпруго — дрезгаво обяви той.

— Ще си доволен ли и след като ти кажа, че няма да спра да се боя?

— Да — отвърна той, — защото знам, че няма да се намесиш, и защото знам, че ще скриеш от брат си страха, който изпитваш.

Тя хвана с длани лицето му.

— Погрижи се да е готов — прошепна тя. — Научи го на всички подли номера, които биха могли да използват. Ако някой знае как да се бие нечестно, това си ти, съпруже.

Той повдигна едната си вежда.

— Благодаря ти… може би. Това беше комплимент, нали?

— О, да — отвърна тя. — Начинът, по който ме принуди да напусна манастира, бе много нечестен. Ако тогава знаех колко добро е сърцето ти, веднага щях да разбера, че Улрик не може да бъде в по-добри ръце от твоите. Да, действа хитро и със сигурност не бе честно да ме подведеш така.

Той я целуна отново, но този път по-дълго и по-страстно, гореща целувка, която остави и двама им разтреперани. Дискретното покашляне на Лоурънс накара Ройс да се откъсне от жена си.

Никъла изглеждаше смутена. Скочи от скута на мъжа си, приглади косата и полите си и се обърна към васала.

— Разбрах, че ти ще предвождаш опитните воини на игрите на крал Вилхелм. Поздравления, Лоурънс.

— Благодаря ви, милейди.

— Трябва да организираме специална вечеря тази вечер — каза тя и се обърна към Ройс. — Може ли Джъстин да се присъедини към нас?

— Ако той дойде, трябва да поканим и останалите.

Тя се усмихна.

— Готвачката ще полудее, като й кажа, че ще имаме двадесет допълнителни госта.

Мъжът й поклати глава.

— Двадесет и четири — поправи я той. — По двама допълнителни воина за всяка група. За всеки случай.

— За всеки случай ли?

— Просто предпазна мярка, Никъла — обясни той. — Ако един или двама бъдат ранени.

— Или ако някой неочаквано се разболее?

По пламенността в гласа й той веднага разбра какво си мисли жена му… или на какво се надява.

— Джъстин няма да бъде наранен, нито ще се разболее. Не си губи времето да се надяваш това да се случи, съпруго.

Тя му се намръщи.

— Никога не бих се молила за нещо подобно — промърмори. Тя се обърна към васала и се насили да се усмихне. — Лоурънс, съпругът ми трябва да се научи да има малко вяра в мен. Все пак, той има доста други добри качества, затова ще му простя този недостатък.

Васалът не знаеше какво да отговори, но забеляза, че баронът му изглежда изненадан. След това Никъла привлече вниманието му, като го помоли да нареди на някои от воините да донесат още маси в залата.

Веднага щом той й обеща да го направи, тя забърза към задната част на замъка. Никъла знаеше, че колкото по-скоро съобщи лошата новина на готвачката, толкова по-бързо тя ще преодолее гнева и ще се стегне, за да приготви хубава вечеря.

Оказа се, че в крайна сметка организираха цяло празненство. Ройс беше прав, когато каза, че Джъстин се перчи. Същото правеха и останалите млади воини. По-опитните се държаха много по-сдържано и с достойнство. Но по време на вечерята също се усмихваха.

След вечерята Джъстин бе помолен да остане в залата. Младият мъж реши, че баронът му има нужда от помощ за оформянето на шахматната фигурка.

Ройс обаче не бе в настроение да се занимава с това точно сега.

— От утре ще отделям по два часа, за да те обучавам.

— С останалите от екипа ми? — попита Джъстин.

Лоурънс бе този, който отговори.

— Разбира се, Джъстин — каза той. — Баронът ти просто ти оказва чест като командир на групата да сподели плановете си с теб, тъй като заслужи правото да ги предвождаш. Утре ще предадеш това съобщение на мъжете си.

Джъстин се усмихна.

— Разбирам. — Той погледна към сестра си. — Какво гледаш, Никъла? — попита той, забелязвайки как тя се мръщи към ръката му.

— Белезите ти — отвърна тя. — Вече не те болят, нали?

Тъй като тя зададе въпроса сякаш между другото, Джъстин нямаше проблем да отговори.

— Не, вече не ме болят.

Никъла кимна.

— Лоурънс ми каза, че си бил покрил ръката си с кожа, прикрепена с възли на рамото ти, но Ройс те е накарал да ги свалиш. Причината е, че според него опонента ти може да използва възлите, за да те прикове на земята.

— Да, така е — съгласи се Джъстин.

— Кой направи тази кожа? — попита Никъла.

— Брайън.

— Той умен ли е?

Тогава Ройс се намеси.

— Нали не смяташ да поискаш от Брайън да направи черната кралица?

— Не, разбира се, че не — отрече тя, преди чувствата на мъжа й да бъдат наранени. — Ти трябва да довършиш черната кралица.

— Тогава какво…

— Аз просто обмислях начини за измами — каза тя. — Доста изобретателна съм.

Ройс се засмя.

— Не е нужно да ме убеждаваш, сестро Даниел — сухо заяви той.

Лоурънс се засмя, тъй като бе чувал историята как Никъла се е престорила на монахиня и с радост я преразказа на Джъстин.

Никъла тропаше с пръсти по масата, докато чакаше смехът им да заглъхне, след което се обърна към мъжа си.

— Тревожил си се, че опонента ще хване възлите, нали?

Той кимна, а тя се усмихна.

— Мисля, че трябваше да ги оставите.

Лоурънс и Джъстин не знаеха за какво говори тя, но Ройс схвана на мига и се разсмя силно.

— Да, трябваше да ги оставим. — Той се обърна към Джъстин. — Тя мисли за подготвяне на изненада — обясни на младия воин. — Примерно нещо остро, скрито във възлите, което да изравни шансовете.

Никъла вече се бе изчервила.

— Обикновено не бих се съгласила с подобна измама, но ако някой реши да те хване за ръката, за да те накара да паднеш на колене, то той напълно ще заслужи това, което би го сполетяло, ако във възлите има сложено острие.

— Отиди и обсъди това с Брайън — обърна се Ройс към Джъстин.

Братът на Никъла бързо се изправи, намигна на сестра си и излезе от залата.

— Ройс, ти няма да се биеш, нали? — попита Никъла.

Той поклати глава.

— Мъжете ще се бият от мое име — обясни той. — Когато спечелят, ще спечеля и аз.

Тя бе очарована от арогантността му. Той не каза „ако спечелим“, а „когато спечелим“, показвайки й увереността си, че без съмнение мъжете му ще победят, независимо от предизвикателствата, пред които ще се изправят.

Никъла насочи вниманието си към Лоурънс. Тревогата, изписана на лицето й, изненада васала. Тя хвана ръката му, с което го изненада още повече.

— Лоурънс — каза тя, — Морган и Хенри ще се опитат да наранят Ройс по време на тези игри. Не бива да отпускаш гарда си нито за миг. Ако не успеят да се доберат до мъжа ми, ще тръгнат след теб.

Тревогата й беше неоснователна. Лоурънс много добре знаеше, че Морган и Хенри имат черни сърца.

— Не бива да се тревожите, милейди.

— О, но аз се тревожа — отвърна тя, стисвайки развълнувано ръката на мъжа, но когато видя недоволното изражение на съпруга си, побърза да го пусне.

— Откъде знаеш какво смятат да направят? — попита Ройс.

— Хенри ми каза — отвърна тя. — Иска да ти го върне, Ройс. Все още е ядосан, че не избрах лорда му. Не мога да разбера защо е мислил, че бих избрала Гай пред теб.

Тя звучеше толкова объркана, че Лоурънс не успя да скрие усмивката си. Любовта й към Ройс беше очевидна.

— Хенри ревнува — продължи тя. — Дори има наглостта да повдигне въпроса за онази жена, която искаше от мен да убия Ройс. Беше много грубо от негова страна да го спомене.

Тя въздъхна и прогони Хенри от ума си. Изправи се с намерението да помогне на Кларис да разчистят масата. Освен това искаше да похвали още веднъж готвачката за прекрасната вечеря, която бе приготвила.

Ройс обаче хвана ръката й и я принуди да седне.

Когато тя говореше за васала на Гай, не бе показал никаква реакция, но сега изглежда нещо го бе заинтригувало.

— Кажи ми кога Хенри ти каза тези неща — нареди той.

— Веднага щом изхвърли Морган през стената.

— И спомена точно жената, която бяха изпратили при теб, докато бяхме в Лондон?

— Да — отвърна тя. — Предполагам, че се опита да ме изплаши — заяви му и продължи: — Но не му се получи. Свърши ли с въпросите, съпруже? Наистина трябва да говоря с готвачката, преди да съм забравила.

Веднага щом й даде позволението си, Никъла побърза да излезе от залата.

Ройс изчака двамата с Лоурънс да останат насаме.

— Дяволски интересно, не мислиш ли?

— Хенри и Морган може да са чули за инцидента — посочи Лоурънс.

— Кралят държеше това да остане тайна, помниш ли? Не искаше отношенията да се обтегнат. Само малка част рицари знаеха за случилото се и барон Гай не бе един от тях.

— Но след като напуснахме Лондон и празненствата са приключили, някой може да е споменал за случилото се — отвърна Лоурънс.

Ройс поклати глава.

— Кралят беше бесен, че има предател в дома си. Той го прие като лична обида и не желаеше новината да се разпространи. Не, никой не е казал нищо, Лоурънс. Има нещо друго — намръщи се той. — Когато големият брат на Никъла дойде тук, го разпитах за действията на съпротивата в Лондон. Търстън не знаеше за какво му говоря. Тогава му повярвах и сега наистина се убеждавам, че е бил честен за това. Той беше прекалено изненадан. По дяволите, мисля, че Морган и Хенри са изпратили онази жена при Никъла.

Лоурънс кимна.

— И аз така мисля — призна той. — Дали са действали сами, или Гай им е наредил?

— Няма значение. — Гласът на Ройс стана твърд и леден. — Той е отговорен за действията на васалите си.

— Разбира се — съгласи се Лоурънс. — И все пак искам да разбера дали е участвал в това предателство. Любопитен съм да разбера докъде може да стигне неговата злоба.

— Няма да чакаме дълго отговора на този въпрос. Само след няколко седмици ще научим истината.

— И ще им отмъстим. — Лоурънс не зададе въпрос, а само констатира факт. Той служеше на барона си от много години и знаеше как функционира ума му.

— Ще трябва да се погрижиш за Морган и Хенри — каза Ройс.

— С удоволствие, бароне.

— По дяволите, искаше ми се сам да се разправя с тези двамата.

Лоурънс разбираше раздразнението на барона си. Кралят никога нямаше да позволи един барон да се бие с васалите на друг барон по време на игрите, тъй като те бяха под ранга му. По тази причина Лоурънс щеше да се погрижи за тях. И, Господ му бе свидетел, той нямаше търпение да се заеме с тях.

— Ще може обаче да се изправиш пред барон Гай — каза Лоурънс, напомняйки на Ройс, че няма да остане бездеен.

— Да — отвърна Ройс. — Това копеле е мое.

 

 

Следващите седмици се оказаха мъчение и просвещение за Никъла. Мъчението бе първо. Никъла се преструваше, че е щастлива, всеки път щом попаднеше на Джъстин или някой от приятелите му. Освен това й се налагаше да се преструва, че не се тревожи и че има пълно доверие в преценката на съпруга си.

Оказа се, че трябва да плати висока цена за това нейно привидно щастие. Държейки страховете си дълбоко в себе си, тя се поболя. Всяка сутрин щом отвореше очи й бе толкова зле и стомахът й се бунтуваше толкова силно, че едва успяваше да стане от леглото.

За щастие неразположението й изчезваше след час-два. Тя смяташе, че е така, тъй като щом се събудеше напълно, вече можеше да прогони страха, но докато спеше, нямаше как да го потиска. В съня си тя бе уязвима.

И тогава дойде редът на просвещението. Отне й цяла седмица да се досети. Първо забеляза колко чувствителни са станали гърдите й. После забеляза и други промени. Изведнъж разви непоносимост към аромата на печен пъдпъдък. Дори не можеше да понесе гледката как някой яде отвратителното мазно месо. Спеше повече и забеляза, че много често се оттегля за следобедна дрямка, когато всички са прекалено заети, за да забележат липсата й.

Беше бременна с бебето на Ройс. Никъла бе толкова щастлива от това великолепно чудо, че започваше да плаче всеки път щом се сетеше.

Когато не се тревожеше за Джъстин, стоеше и се опитваше да измисли най-подходящия начин, по който да съобщи на съпруга си, че ще става баща. Знаеше, че той ще бъде много изненадан. Бе толкова погълнат от задачите си, че едва ли бе забелязал промените в поведението й.

Ройс работеше с младите воини от изгрев до залез. Двата часа на ден, които бе решил да отделя на „Гълъбите“, бяха станали девет.

Щом свършеше вечерята, Ройс бе очевидно много изтощен и все пак намираше време да я поучава. Според Никъла това бе една от малкото му радости през деня.

Темата на поученията му винаги бе една и съща. Той постоянно говореше за безопасността й по време на игрите. Нощ след нощ я караше да му обещава, че ще бъде много внимателна, че няма да ходи никъде без ескорт и няма да приема ненужни рискове, като да се изправи лице в лице с Морган или Хенри.

Никъла не можеше да си спомни последните му нареждания, тъй като някъде след средата на лекцията му спираше да го слуша. Ройс й даде да разбере, че би предпочел да я остави у дома, но това негово мнение не нарани чувствата й, тъй като Никъла бе сигурна, че той още не се е възстановил от инцидента с жената, която я бе посетила в стаята им, докато бяха в Лондон. Освен това съпругът й не искаше тя да се приближава до барон Гай. Ройс със сигурност щеше да я зареже у дома, ако кралят и съпругата му не бяха поискали и тя да присъства.

По тази причина тя реши да не му казва все още за бебето. Новината щеше да му даде оправдание да я остави у дома, като обясни, че състоянието й не позволява да пътува до Лондон.

Никъла, разбира се, щеше да вземе всяка предпазна мярка, която бе нужна, за да осигури безопасността на детето си. Нямаше да позволи на съпруга си да препуска с бързо темпо. Също така нямаше да се преуморява.

 

 

В един слънчев понеделник потеглиха към земите в близост до Лондон, където щяха да се проведат игрите. Никъла стана час по-рано от обикновено, за да може да се възстанови от сутрешното си неразположение, преди Ройс да се събуди.

Джъстин яздеше с останалите млади воини в задната част на процесията. От време на време тя чуваше смеха на брат си. Изненадващо в ума й изскочи мисълта, че това е смехът на младостта, която отива към своето унищожение. Поклати глава, каза си, че вярва на преценката на Ройс и се насили да мисли за нещо весело. Тогава Джъстин отново се засмиваше и цикълът се повтаряше.

Тази психическа война, която се водеше в нея, бе напълно изтощителна. Когато спряха, за да обядват, тя бе толкова сънена, че едва държеше очите си отворени. По тази причина помоли Ройс да язди с него и докато той доволно си мислеше, че жена му е готова да сподели тревогите си, в мига, в който я настани в скута си и я обгърна с ръце, тя заспа. Освен това не бе просто кратка дрямка, тя проспа целия следобед. Ройс реши, че страхът, който толкова отчаяно се опитваше да скрие от него, я е изтощил до крайност.

Не го тревожеше, че й е толкова трудно да му се довери. Но тя се стараеше и това бе най-важното.

Няколко часа по-късно направиха лагер на една обширна поляна, заобиколена от дървета. От едната страна между дърветата криволичеше чист поток.

Наложи му се да събуди Никъла, преди да слезе от коня. В мига, в който отвори очи и той й помогна да стъпи на земята, й призля. Тя едва успя да не повърне, преди да помоли да я оставят няколко минути насаме. Ройс веднага забеляза колко е бледа. Тя изтича към най-близките дървета, а Ройс се намръщи, следвайки я с поглед.

След това той насочи вниманието си към коня. Свали седлото и го даде на оръженосеца си, след което му нареди да изчака коня да си почине, преди да му даде вода и храна.

Десет минути по-късно жена му все още не се бе върнала. Ройс тръгна да я търси. Приближи се до дърветата, когато чу звуците. Джъстин точно се зададе, за да говори с него, когато също ги долови.

— Сестра ти е болна — каза му Ройс.

— Не трябва ли да отидем при нея? — попита Джъстин, очевидно загрижен.

Ройс поклати глава.

— Нека я оставим малко насаме. Ако не се върне скоро, ще отида да я доведа.

Двамата мъже останаха да я чакат. Изминаха няколко минути в тишина.

— Дали й е зле от нещо, което е яла — попита Джъстин. Звукът от повръщане бе спрял, но Никъла все още не се бе върнала на поляната.

— Не — отвърна Ройс, — поболяла се е от тревога, Джъстин.

— За какво толкова се тревожи?

— За теб.

Джъстин не знаеше какво да каже.

Тогава Никъла се приближи към тях. Тя се намръщи, виждайки двамата мъже да я наблюдават, преди да се наведе към потока. Изплакна устата си със студената вода и намокри лицето си.

— Никъла? — повика я Джъстин. — Наистина ли си се поболяла от тревога заради мен?

Тя се обърна, за да погледне брат си.

— Не — отвърна тя, — зле ми е поради друга причина.

Джъстин изглеждаше облекчен. Той се приближи и й помогна да се изправи.

— Обаче наистина се тревожа за теб — каза му тя. — Джъстин, моля те, разбери. Аз съм по-голямата ти сестра и винаги ще се грижа за теб. — Тя се обърна към Ройс. — Ако ти участваше в тези игри, щях да се тревожа и за теб. Ако това значи, че не вярвам в уменията ви, оправданието ми е, че ви обичам много и двамата.

— Да не би да ти е зле заради нещо, което си яла? — попита Ройс.

Никъла отказа да му даде конкретен отговор.

— Вече се чувствам добре.

Ройс не изглеждаше убеден. По време на вечерята бе доста разсеян, и след като се наядоха, тръгна към потока. Никъла го последва.

В момента той бе разтревожен за нея и тя не мислеше, че една лекция ще успее да оправи настроението му. Но едно спонтанно действие вероятно щеше да успее.

Съпругът й бе коленичил до потока. Бе свалил туниката си и обливаше с вода гърдите и врата си. Никъла се приближи зад него и с крак го побутна отзад, опитвайки се да го бутне в потока. Опитът й обаче се провали, тъй като той дори не помръдна. Но се обърна през рамо, за да я изгледа невярващо. Тя се засмя и отново опита да го бутне във водата.

Ройс реши, че си е загубила ума.

— Просто съм спонтанна — обяви тя, побутвайки го отново. — Но ти не ми сътрудничиш.

Той все още отказваше да падне във водата. Никъла отстъпи, за да направи още един опит, но неочаквано той се изправи на крака. Умишлено погледна през рамо към водата, преди да погледне към нея и да се ухили.

Тя, разбира се, веднага разбра какво му се върти в ума и на мига повдигна полите си и хукна да бяга в обратната посока.

Той я хвана откъм гърба. Никъла изпищя. Ройс я вдигна на ръце, отнесе я до потока и я вдигна над водата.

Изведнъж всичките му воини дотичаха при тях и двамата се оказаха обградени от въоръжени мъже, готови да ги защитават. Никъла се почувства ужасно засрамена от поведението си.

Ройс се засмя силно, когато лицето й се изчерви. Той освободи войниците си и щом останаха насаме, се наведе към нея, за да я целуне по челото.

— Обичам те, Никъла.

— И аз те обичам.

И отново се целунаха, но този път по-дълго. Никъла забрави къде се намират. Докосването му бе магическо и щом беше в обятията му, можеше да мисли единствено за него.

Когато целувката им приключи, тя забеляза, че вече стои на собствените си крака с ръце обвити около кръста му. Остана загледана в очите му, докато възвърне равновесието си. Забеляза веселите искри в красивите му очи и прекрасната му момчешка усмивка. Освен това забеляза още нещо. Тя стоеше потопена във водата, а той не.

Намерението й бе да го накара да забрави тревогите си поне за малко и щом съпругът й започна да се смее, тя осъзна, че е успяла.

Той седна на брега, издърпа я от водата, настанявайки я скута си, и започна да й помага да свали подгизналите си обувки.

— Ройс, ако си забравил нещо, ще имаме ли време да се върнем у дома, за да го вземем?

— Не — отвърна той. — Защо питаш?

— А ако искаш да върнеш нещо у дома, също няма да имаш време, нали?

— Не.

Тя му се усмихна сияйно.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя и не продължи. Отпусна ръце в скута си и сведе поглед към гърдите му. Неочакваната й срамежливост го накара да се усмихне.

— Какво има, Никъла?

— Ще си имаме бебе.

В началото той толкова се удиви, че не успя да реагира. Остана безмълвен. Тя го погледна, за да види реакцията му и се засмя на учуденото му изражение. Сълзи от щастие започнаха да се стичат по лицето й и тя не можеше да разбере как е възможно да се смее и плаче едновременно, но все пак правеше точно това.

Ръката на Ройс трепереше, когато докосна нежно лицето й.

— Сигурна ли си? — попита той с дрезгав шепот.

Това, разбира се, бе най-логичният въпрос. Не бе логично обаче, след като му отговори, че е сигурна, да я попита същото още два пъти. Изглежда той просто не можеше да го асимилира.

— Доволен ли си, съпруже?

— Да — той не каза нищо повече. Но не беше и нужно. Тази простичка дума съдържаше в себе си толкова емоции и толкова много любов. Той обви ръце около нея и я прегърна силно. Все още му бе трудно да изрази щастието си с думи. Останаха прегърнати дълго на потока, целуваха се и си шепнеха тихо любовни слова. От време на време тя можеше да почувства как тялото му потрепва.

О, да, той беше много доволен.