Джули Гарууд
Наградата (18)

Глава 18

Полетата около Лондон се бяха превърнали във феерия от цветове. Палатки, боядисани в цветовете на всеки барон, бяха опънати по целия хълм около мястото, където щяха да се проведат игрите. В срещуположния край бе разположена палатката на краля, която бе много по-голяма и елегантна от останалите.

Според Никъла тук се бе събрала цяла Англия. Жени, облечени в най-красивите си рокли, обикаляха наоколо, за да бъдат забелязани от мъжете. Деца бягаха напред-назад, стиснали захарни лакомства в ръка. Между тълпата се разхождаха менестрели, пеейки романтични балади. Те попиваха всеки детайл от случващото се около тях, за да могат по-късно да разказват интересни истории.

Само шестима барона бяха получили честта техните воини да участват в игрите. Но на всички бе позволено да присъстват и фестивала щеше да продължи месец, дори повече.

Първи в битка участваха опитните воини. Никъла стоеше редом с Джъстин и останалите и окуражаваше Лоурънс и мъжете му.

Воините на барон Хенсън бяха победени почти веднага. Следващите, които напуснаха полето, бяха воините на барон Джордж. До ранния следобед останаха само две дивизии. Както всички бяха предрекли, воините на барон Гай и тези на Ройс се изправиха в битка един срещу друг.

Никъла бе прекалено разтревожена, за да го окуражава. А и вече не гледаше към Лоурънс. Погледът й бе прикован в съпруга й. Той седеше от едната страна на полето точно срещу Гай.

Всеки път щом Ройс се усмихнеше, тя въздъхваше облекчено. Когато се намръщеше, стомахът й се свиваше притеснено.

Оглушителен рев неочаквано привлече вниманието й. Тя се обърна, за да види, че на полето са останали само Лоурънс и Хенри. Върхът на меча на Лоурънс бе опрян в гърлото на Хенри. Лоурънс не гледаше към плячката си, погледът му бе насочен към Ройс.

Никъла затаи дъх. Ройс не бързаше да вземе решение. Над тълпата се спусна мълчание. Съпругът й се обърна към краля, видя усмивката му и отново погледна към Лоурънс.

Той най-после поклати глава. Лоурънс веднага се отдръпна от Хенри, давайки му възможност да се изправи и да напусне полето.

На Лоурънс не му отне много време да победи и Морган. Никъла реши, че той просто не иска да губи време, като си играе с него. След почти десетминутна битка изпрати Морган на земята в несвяст.

Сега на полето останаха само воините на Ройс. Те се изправиха и отидоха при барона си. Походката им бе арогантна, а усмивките показателни.

Ройс не показа никаква реакция от победата. Когато воините му стигнаха до него, той кимна кратко, преди да се обърне и да отиде до платформата на краля. Войниците му го последваха.

Вилхелм се изправи, вдигна ръце във въздуха и обяви, че още веднъж воините на барон Ройс са доказали, че са най-добрите, и по тази причина ще бъдат заслужено възнаградени. Над тълпата се надигнаха оглушителни викове.

Никъла хвана ръце една в друга и благодари на Господ за победата.

Скоро щеше да стане време младите воини да излязат на полето. Никъла се обърна към брат си и хвана ръката му.

— Без значение какво ще се случи, искам да знаеш, че се гордея с теб — прошепна му тя.

Тъй като другите воини ги гледаха, тя не посмя да го прегърне. Вместо това стисна силно ръката му. Господ й бе свидетел, не искаше брат й да слиза долу, но се насили да го пусне. Брайън помогна на Джъстин да сложи коженото покривало на ръката си. Джъстин изви ръка. Левият ръкав бе по-стегнат от десния. Никъла го наблюдаваше, докато се приготвяше, преди да кимне доволен.

Младата жена проследи с поглед как брат й слиза надолу по хълма. Тогава видя и Ройс. Той прекоси полето и сега чакаше воините му да се присъединят към него. Щеше да им даде насоки, след което щеше да изчака втората си победа.

Никъла можеше да види ясно съпруга си. Той се усмихваше. И тогава се случи най-невероятното нещо. Страхът я напусна. Беше извлякла сила от мъжа си, единствено виждайки арогантната му увереност.

Ройс погледна към Никъла. Дъхът заседна в гърлото му само при вида й. Тя бе като видение, облечено в синя рокля. Бе най-красивата жена на света и все пак това, което го плени, бе усмивката й.

Джъстин прочисти шумно гърлото си, за да привлече вниманието на барона. Ройс изглеждаше така, сякаш е готов цял ден да стои и просто да я съзерцава. Останалите воини вече задълбочено обсъждаха тактиката с бароните си.

Ройс се насили да откъсне поглед от съпругата си, след което даде на мъжете си една проста заповед.

— Днес ще победите от мое име. — След това се обърна и, придружаван от Джъстин, тръгна през полето.

— Ще използваме ли мечове, бароне? — попита Джъстин.

— Кралят ще реши това. Изчакай, докато получим нарежданията му.

Джъстин кимна. Имаха да извървят още доста метри. Той отново прочисти гърлото си.

— Бароне?

— Да?

— Забелязах, че последните седмици сте по-концентриран да обучавате мен, отколкото останалите. Това да не би да е, защото имате по-малко вярва в уменията ми?

Ройс прикри усмивката си. Джъстин се тревожеше за първата си битка. Това бе често срещано явление, особено при младите воини.

— Като твой барон имам пълна вяра в уменията ти. Не съм ти дал тази чест, Джъстин. Ти си я заслужи. Като твой брат, обаче, признавам, че те карах да работиш повече. Трябва да си по-добър от другите, нали си спомняш?

— Спомням си.

— Ти отговори на очакванията ми — обяви Ройс, давайки му поощрението, от което знаеше, че се нуждае момчето.

— Благодаря ви.

Ройс се ухили.

— Обиждаш ме, като ми благодариш — заяви той. — Като твой барон аз само изпълнявам дълга си.

Джъстин не се обърна към Ройс, а държеше погледът си насочен към средата на полето.

— Не благодарих на барона си — каза той, а гласа му бе дрезгав от емоциите. — Благодарих на брат си.

Ройс стисна леко Джъстин за врата, показвайки му привързаността си. Те стигнаха до средата на полето. Джъстин и останалите деветима бяха първите, които застанаха там. Останалите още бяха при бароните си.

— Има ли още нещо, което искате да ни кажете? — попита Джъстин, когато баронът им тръгна да се отдалечава.

Ройс се обърна.

— Останалите имат нужда от инструкции. Вие не. Казах ви какво очаквам от вас. Победа, Джъстин. Не по-малко.

Никъла гледаше как съпругът й застава на другия край на полето. От него лъхаше такава горда решителност, че я накара да се засмее. Джъстин и мъжете му се строяваха. Стояха здраво стъпили на земята с ръце на гърдите си, излъчвайки пълна увереност.

Клейтън, кралският менестрел я забеляза и се изкачи по хълма, за да застане до нея.

— Днес, в този хубав ден се пише историята — каза той на Никъла. — Еднорък войн води воините на барон Ройс в битката. От това ще стане легенда, лейди Никъла.

Тя се усмихна на ентусиазма му.

— Името му е Джъстин — каза тя. — Той е мой брат.

Клейтън бе очарован от новината.

— Две легенди в едно и също семейство — обяви той. — Забележително е.

Той се поклони на Никъла, обяснявайки й, че ще си намери по-добро място, откъдето да гледа битката, преди да забърза нагоре по хълма.

Като един от тримата официални наблюдатели, Клейтън следеше с поглед полето, запомняйки всеки детайл, за да може да разкаже по-късно за случилото се, и с едно око наблюдаваше лейди Никъла, за да може да добави интересен детайл към легендата. Но нямаше да я разпитва, докато не свърши състезанието.

Битката най-после започна. Никъла не откъсваше поглед от Джъстин. Тя едва не извика, когато още първият опонент хвана възела на покривалото му, но Джъстин бързо смени позицията си. Опонентът му отскочи назад и погледна окървавената си ръка. Остриетата, скрити във възлите си, бяха свършили работата. Мъжът вече не бе насочил вниманието си към Джъстин и братът на Никъла използва лакътя си, за да изпрати воина на земята. След като мъжът се озова долу, Джъстин заби крак в слабините му.

Кралят не бе позволил да използват оръжия. Някои от противниците им бяха обвили ръцете си със стоманени въжета. Това не бе особено честно, но Джъстин и мъжете му бързо се възползваха от воините, които се опитваха да задържат ръчно направените си оръжия. Само след минути срещу тях останаха единствено тези на барон Гай.

Един грамаден мъж наперено се хвърли срещу Джъстин. Дори и от разстоянието, на което се намираше, Никъла можеше да види, че той е значително по-възрастен от останалите. Гай бе решил да пусне опитен войн с „Гълъбите“, осъзна Никъла.

Но Джъстин не изглеждаше изплашен. Той махна на воина да се приближи. Действието му беше наистина арогантно и се хареса извънредно много на тълпата. Те започнаха да аплодират. Дори Ройс, който до сега не бе показал никаква реакция, се усмихна.

Джъстин също се ухили. Васалът на Гай побесня. Младият мъж не можеше да е по-доволен. Опонентът му правеше фатална грешка, позволявайки на емоциите да го водят. Той изкрещя разярено и се хвърли към Джъстин, който направи това, което Ройс му бе казвал отново, и отново. Изчака до последната възможна секунда, и отскочи настрани. Мъжът политна към земята, губейки преимуществото, което можеше да има. Джъстин не показа никаква милост към противника си и се погрижи мъжът да остане на земята.

Двама от „Гълъбите“ на Ройс бяха на земята в безсъзнание. Като техен лидер Джъстин трябваше да ги смени с двамата воина, които бяха довели за всеки случай.

Истината бе, че брат й истински се наслаждаваше на случващото се. Той дори се засмя, когато опонентът му получи възможността да го ритне, преди да му отвърне подобаващо.

Тълпата полудя. Те започнаха да скандират името на Джъстин. Никъла бе завладяна от случващото се. Силата на младия мъж я изуми. А уменията му бяха наистина впечатляващи. Двамата воини, оставени да пазят Никъла, напълно загубиха самообладанието си и щом последния противник бе свален на земята, те закрещяха толкова силно, че едва не й проглушиха ушите.

Само за миг, преди останалите да се присъединят към него, Джъстин остана сам в средата на полето. Победата беше негова. Доказателството лежеше на земята около него.

Джъстин чуваше виковете, но не можеше да осъзнае, че те са за него, и че хората крещят името му.

Той се поклони ниско на краля и се обърна към барона си.

Ройс му кимна арогантно. Джъстин му отвърна, и тогава Ингелам и останалите го наобиколиха. Сега заедно те закрачиха към барона си.

Тълпата се изсипа на полето и Никъла гледаше как жените забързано наобиколиха брат й. Той изглеждаше объркан от цялото внимание, което получаваше.

Никъла очакваше Ройс да дойде при нея, но той се насочи в противоположната посока. Видя, че крал Вилхелм е слязъл от платформата и сега стоеше пред нея. Гай стоеше от едната страна на краля, а Ройс от другата. Започна разгорещена дискусия, но Никъла не можеше да види лицето на Ройс, тъй като той бе с гръб към нея. Гай продължаваше да клати глава, след което направи крачка към Ройс.

Кралят избута Гай отново на мястото му.

— Бароните спорят — обяви Винсент, единия от охранителите й.

— И то доста ожесточено, както виждам — отвърна Едуард, втория охранител на Никъла. — Виж как тълпата отстъпва далеч от тях.

— Моля ви, отидете и разберете за какво спорят — помоли Никъла.

Едуард и Винсент поклатиха глави.

— Не можем да ви оставим, милейди — обясни Винсент.

— Тогава поне отидете горе на хълма и помолете Клейтън да разбере какво се случва.

Двамата воини се съгласиха. Кралският менестрел стоеше на хълма над тях и не бе много далеч. Ако някой опиташе да се приближи до Никъла щяха да стигнат бързо до нея, за да я защитят.

Тя отново погледна към съпруга си. Доведоха двамата най-верни васали на Гай при краля. Морган и Хенри коленичиха пред Вилхелм, след което се изправиха.

Сега само кралят говореше. На Никъла й се искаше да разбере за какво говорят. Той размахваше ръце, очевидно развълнуван. Лицето му бе видимо червено, затова тя реши, че явно крещи на васалите.

Морган и Хенри също започнаха да клатят глави. Кралят вдигна ръка и се обърна да каже нещо на Гай. След няколко минути Гай кимна.

През цялото време Ройс не бе помръднал. Никъла не знаеше дали е доволен, или ядосан от това, което бе решено.

Вилхелм се качи на платформата. Гай застана пред Ройс, с лице към Морган и Хенри. Той им каза нещо, след което зашлеви Морган през лицето. След това наложи същото наказание и на Хенри.

Двамата воини свалиха отличителните цветове на Гай от дрехите си. Едва когато мъжете свалиха мечовете си, Никъла разбра какво се случва. Морган и Хенри бяха обезчестени за нещо, което бяха сторили.

Никой васал не биваше да бъде подлаган на такова публично унижение. Едновременно те се обърнаха и преминаха през полето, придружавани от двама войника. Гай се наведе да вземе оръжията им и ги хвърли към дърветата зад платформата.

Никъла проследи с поглед унизените васали. Морган гледаше само напред, но Хенри непрестанно се обръщаше, поглеждайки към Ройс. Тя предположи, че мъжът вини съпруга й за срама, който преживя. Двамата васали стигнаха до дърветата, където бяха завързани конете им.

Никъла въздъхна облекчено. Очевидно бяха прогонени от празненството и нямаше да й се налага да търпи забележките им по време на вечерята.

Рой се обърна и отиде на полето. Никъла реши, че този път може да дойде при нея. Тя се обърна и влезе в палатката им. Съпругът й със сигурност ще има нужда да се освежи и тя щеше да се погрижи за това.

Кърпите им стояха в една голяма торба, оставена на леглото им. Тя я развърза и бе истински изненадана, когато видя прашката си. Имаше и три гладки камъка вътре. Никъла не можеше да си представи защо Ройс би ги взел с тях.

Звук от тромпети привлече вниманието й. Изтича отново навън, за да види какво става. Би трябвало игрите вече да са приключили. Ройс й бе казал, че младите воини ще са последни, а тяхно състезание вече завърши.

Закова се на място, щом видя случващото се. Ройс стоеше в центъра на полето. Гай бе срещу него, макар и няколко метра по-далеч.

Двамата барони извадиха мечовете си. След това се обърнаха надясно, заставайки всеки с лице към строените си воини.

Нито мъжете на Ройс, нито тези на Гай се усмихваха. Над тълпата също се бе спуснало мълчание. Лоурънс тръгна към Ройс в същия момент, в който един от хората на Гай се насочи към барона си. Джъстин не знаеше какво се очаква от него, докато Ингелам не го побутна и той побърза да последва Лоурънс.

Никъла също не знаеше какво се случва, но имаше намерение да разбере, без значение на колко воина Ройс бе заповядал да я задържат на хълма. Тя повдигна полите си и хукна надолу, но Винсент я улови отзад и я задържа. Червенокосият рицар й се извини, преди да я завлече в палатката.

— Баронът не иска да гледате, милейди — обясни Винсент за десети път.

Тя се обърна, решена да му се противопостави, но се отказа, виждайки изражението му. Мъжът просто си вършеше работата. Никъла не можеше да го вини за това.

— И какво точно не бива да гледам? — попита тя.

— Дуелът — отвърна Винсент, леко объркан от въпроса й.

— Винсент, и сама се досетих, че ще има дуел — заяви му тя. — Питам те защо ще се бият. Ройс ми каза, че няма да участва.

Вторият охранител пристъпи напред.

— Кралят току-що нареди да решат спора си с дуел. — Едуард й каза всичко, което знаеше, но тя пак не разбра причината за двубоя.

Тогава Винсент отново проговори.

— Брат ви получава голяма чест, милейди — каза той, посочвайки към полето под тях. Никъла се обърна точно когато Ройс подаде меча си на Лоурънс, който от своя страна се обърна и го подаде на Джъстин.

— Какво правят? — прошепна тя.

Джъстин напусна полето, а Лоурънс остана да разговаря с Ройс.

— Следват процедурата — обясни Винсент. — Нашият барон дава да се разбере, че Лоурънс ще поеме командването, ако…

Войникът осъзна, че обяснението му закъсня. Никъла изписка.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина — прошепна тя. Гневът й бързо замени страха. Гласът й бе ядосан, когато заяви: — Ройс ми обеща, че няма да участва в игрите.

Двамата воини си размениха погледи.

— Това не са игри — каза й Винсент. — Има спор. А това е много по-различно от игрите, милейди.

— Поне вие двамата ще слезете ли долу при другите войници, за да ги попитате за какво е този спор? — Тя говореше много бързо, сливайки думите в опита си да ги накара да изпълнят нарежданията й. — Господи, ако това е двубой на живот и смърт, никой от тях няма да спечели — обяви тя, — защото ще убия и двамата. Само гледайте.

Винсент успя да скрие усмивката си, но не и Едуард. Тревогата на господарката им за барона стопляше сърцата им. Естествено тревогата й бе безпочвена. Техният барон можеше да посрещне всяко предизвикателство. Воините най-после се съгласиха с молбата й и слязоха надолу по пътеката.

И тогава двубоя започна. Пръв атакува Гай. Никъла бе благодарна, че използват единствено юмруците си вместо оръжия. И все пак, след като ги гледа няколко минути, осъзна, че всеки от тях може да убие другия с лекота.

В началото те изглежда бяха равнопоставени. Всеки беше способен да разклати стабилността на другия с мощта на удара си. Ройс обаче бе малко по-методичен в действията си.

Стомахът на Никъла се преобърна, когато Гай препъна Ройс. Съпругът й падна по гръб и Гай се възползва от възможността. Той реши да се стовари върху Ройс, докато мъжът й е на земята. Но точно когато Гай политна към него, Ройс си вдигна крака, ритайки го силно в слабините и повдигайки го във въздуха, преди да го бутне да падне по гръб. Това бе невероятна проява на сила.

Тълпата полудя. Гай беше останал без въздух, оставайки да лежи в прахта няколко минути. Обаче Ройс не се възползва от възможността точно там да прекрати двубоя. Той просто стоеше с ръце на кръста си, чакайки Гай да се изправи.

Никъла започна да се успокоява. Съпругът й очевидно си играеше с Гай. Превъзхождащите му способности сега бяха още по-очевидни. Тя дори успя да се усмихне леко.

Виковете на тълпата я накараха да почувства гордост. Единствените, които не аплодираха, бяха воините на Ройс. Те изглеждаха доволни и арогантно уверени, стоейки един до друг, гледайки барона си.

Гай имаше късмет и успя да удари Ройс. Никъла трепна и насочи вниманието си далеч от полето. Стомахът й повече не можеше да понесе гледката. Молеше се на Господ Ройс да приключи с това и да дойде при нея. Искаше първо да го целуне, а после да му се разкрещи.

Погледа й се плъзна по тълпата. Всички погледи бяха насочени към битката. Движение около конете привлече погледа й. Никъла се премести малко, за да види какво се случва. Забеляза двама мъже проснати на земята и осъзна, че това са воините, които ескортираха Морган и Хенри. Никой от двамата не помръдваше. Тогава тя видя васалите на Гай да посягат към юздите на най-близките коне. Хенри се обърна в нейната посока и в този миг тя забеляза лъка и стрелите в ръцете му.

Каза си, че те просто ще опитат да избягат от мястото, където са ги унижили, но не спираше да си спомня как Хенри постоянно поглеждаше през рамо към Ройс, докато го извеждаха от полето. Двамата, които ги ескортираха, сега лежаха на тревата или ранени… или по-лошо.

Никъла изтича обратно в палатката, взе прашката и камъните и изскочи отново навън. Хукна надолу по хълма, докато увиваше около пръстите си кожената лента на оръжието си и поставяше единия от камъните.

Каза си, че това е само предпазна мярка. Васалите нямаше да са достатъчно глупави да се опитат да си отмъстят точно сега. Никога нямаше да се измъкнат безнаказано, ако направеха това, което се боеше тя, че ще направят.

Молеше се да греши. Като още една предпазна мярка тя се премести близо до склона. Васалите се насочиха в галоп към полето. Пръв беше Хенри, следван плътно от Морган.

Тълпата още не ги бе забелязала. Никъла започна да върти прашката над главата си.

— Ела по-близо, Хенри, само малко по-близо — прошепна тя.

Конят нахлу в полето. Тогава всичко сякаш се случи едновременно. Гай погледна воините. Хенри все още бе прекалено далеч, за да може камъка на Никъла да успее да го спре. Той нагласи лъка си, пусна юздите и се прицели.

Тогава барон Гай извърши нещо невероятно смело. В последната минута той се хвърли пред Ройс, поемайки стрелата, която бе насочена към опонента му.

Хенри опита да хване юздите и да обърне коня си, преди Ройс да се добере до него. Но не бе достатъчно бърз. Ройс се движеше със скоростта на пантера. Той не се опита да спре коня, а скочи и смъкна Хенри от седлото. Мъжът й не губи време да го убива, тъй като се налагаше да се справи и с Морган. Затова заби юмрук във воина, изкарвайки въздуха от дробовете му.

Морган влезе в обхвата на Никъла. Васалът бе поставил стрелата на лъка си. Ройс нямаше време да стигне до него. Нито някой от останалите воини на полето. Всички бяха прекалено далече.

Морган намали галопа на коня. Вдигна лъка и се прицели.

Същото направи и Никъла. Целеше се в ръката му. Искаше да избие стрелата от пръстите му, преди да се опира да убие съпруга й.

Точно когато камъка й полетя, Морган се извъртя на седлото. Стрелата му вече не бе насочена към Ройс, а към някой друг.

Колективен вик се понесе от тълпата. Камъкът й го удари в главата, право в слепоочието. От силата на удара Морган се повдигна от седлото и падна назад. Беше мъртъв преди да докосне земята.

Всички бяха застинали по местата си. Всички, освен Ройс. Докато тълпата гледаше към Морган, мъжът й се обърна и погледна нагоре към хълма, на който стоеше Никъла.

Тя побърза да скрие прашката зад себе си. Не можеше да види изражението му, но беше сигурна, че той знае, че е отговорна за случилото се.

Тогава Гай привлече вниманието на Ройс. Баронът мина покрай съпруга й. Стрелата стърчеше от рамото му и Ройс помогна на Гай да напусне полето.

Никъла не можеше да понесе гледката дори минута повече. Тя се върна в палатката, остави прашката и последния камък в чантата с вещите на Ройс и седна, за да чака съпруга й да дойде да я поучава.

Беше се намесила. Със сигурност Ройс щеше да й се накара за това. След това щеше да й каже, че просто не е приемливо да убие васала на друг барон.

Тя, разбира се, щеше да го прекъсне и да му заяви, че не я е грижа за никой друг, освен за него. Да, тя щеше да оправдае действията си и в крайна сметка той щеше да се съгласи, че е права.

За нула време Никъла успя да се изнерви напълно и най-после призна, че истинската причина за това, че е разстроена е факта, че уби човек. Никога преди не бе отнемала живот и не искаше това да се повтаря. И все пак знаеше, че това бе единственият начин да защити съпруга си.

Господи, беше толкова изтощена. Легна на леглото и затвори очи. Една бъдеща майка не биваше да преживява такива тревоги, помисли си тя, и ако Ройс посмееше дори да й се намръщи, със сигурност щеше да му го каже.

Поне можеше да е доволна, че Ройс е единственият, който знае за нейната прашка. По начина, по който той погледна нагоре, беше сигурна, че е разбрал за намесата й. Но бе лоялен към нея толкова, колкото и тя към него, и по тази причина нямаше да каже на никого какво е направила.

Когато Ройс влезе в палатката час по-късно, Никъла спеше дълбоко. Той седна до нея и дълго съзерцава ангелското й лице. Знаеше, че има нужда от почивка, но се налагаше да я събуди. Погали нежно лицето й.

— Никъла? Събуди се, любима.

Тя отвори очи и го погледна.

— Обичам те, Никъла — прошепна той.

Тя се разсъни на мига.

— Намесих се. Не си ли ядосан?

— Не.

Тя обаче не бе убедена.

— Не съжалявам. Без значение колко ще ме поучаваш, няма да съжалявам за стореното. Имам вяра в способностите ти, Ройс, но все пак Морган можеше да забие стрела в сърцето ти.

— Скъпа…

— Защо донесе прашката ми? — прекъсна го тя.

— Помислих, че ако имаме време, може да ме научиш как да я използвам — призна той.

— Аз го убих, Ройс. — Очите й се напълниха със сълзи.

Той я прегърна нежно, за да я утеши.

— Барон Гай ще се оправи ли?

— Да — отвърна Ройс. — Спорът ни бе уреден, когато той пое стрелата, предназначена за мен. Беше акт на разкаяние, поне според мен, заради предишните му обиди. Гай повече няма да обучава воини. Той призна, че няма търпението да изпълнява този дълг.

Никъла кимна.

— Защо васалите му те нападнаха? Със сигурност са знаели, че няма как да се отърват след стореното.

— Кралят вече ги бе осъдил на смърт — обясни той. — Нямаха какво да губят. — Ройс не й обясни причините за решението на краля. Никъла бе преживяла достатъчно този ден, а имаше още много време до вечерта.

— Ройс, няма да кажеш на никой, че съм убила Морган, нали? Обещай ми! — заповяда му тя.

— Обещавам. — Той едва не се засмя. Никъла очевидно бе забравила за кралския менестрел Клейтън.

— Кралят ще се разстрои — прошепна тя. — Не го убих умишлено, но Вилхелм може да не го разбере. Морган се обърна в последния момент, явно бе променил решението си. Но беше прекалено късно. Вече бях хвърлила камъка.

— Той не размисли, просто промени мишената си.

Тя въздъхна.

— Искам да се приберем у дома — каза му тя.

Ройс беше готов да й даде каквото пожелае. Щяха да заминат за дома на следващата сутрин. Никъла бе принудена да преживее още малко вълнения на вечерта. Тя стоеше до Ройс на централната маса, докато Клейтън, чиято единствена цел в живота бе да си пъха носа в чуждите работи, още веднъж разказа легендата за лейди Никъла. Тя остана спокойна, докато Клейтън не започна да разказва новата си история. Когато чу думата „прашка“, Никъла простена тихо. Ройс се засмя. Жена му най-после си спомни къде бе седял Клейтън по времето, когато бе решила да се намеси.

Кралят се приближи и прегърна Никъла. След това я прегърна и Матилда. Едва сега Никъла научи, че кралят е бил мишената на Морган. Не бе осъзнала какво е сторила. Тя реагира на цялото внимание, като се изчерви силно и се притисна към Ройс.

Сякаш мина цяла вечност, преди той да успее да я отведе обратно в палатката им. И той бе нетърпелив колкото нея да се приберат у дома. Искаше му се да довърши черната кралица. Трябваше да е готова… и перфектна… преди бебето да се роди.

Неочаквано той осъзна колко коренно се бе променил живота му. Научи се как да обича и в замяна бе обичан и той.

Пред тях щеше да има много добри и лоши мигове. Все още трябваше да се справят с Търстън, но Ройс знаеше, че жена му ще бъде до него, каквото и да се случи.

Погледна надолу към красивата си съпруга, която се изкачваше по хълма редом с него. Бе изпълнен с такова задоволство. И тъй като бе мъж на логиката, той опита да намери смисъл в това, което му се бе случило. Никъла бе внесла прекрасен хаос в стриктно начертаната карта на живота му. Опита се да осъзнае истината. След това попита нея какво мисли.

Никъла се засмя, преди да му отговори.

— Много е просто, скъпи. Ти нямаше никакъв шанс.

Тя се пресегна, за да погали белега на челото му, след което се засмя отново.

Ройс я вдигна на ръце и я притисна към себе си. Щеше да я остави да вярва, че тя го е уловила. Но той знаеше по-добре. Беше тръгнал, за да улови една легенда.

И точно това бе направил.