Джули Гарууд
Наградата (10)

Глава 10

Тя реши да бъде мила. Все пак беше опитала всичко останало. Заяждането не се получи. Нито крещенето. Никъла вече се отчайваше. Реши, че ако бъде мила, Ройс можеше да се вразуми поне малко. Може би тогава щеше да започне да се вслушва в заповедите й.

Беше крайно време да доведе Джъстин и малкия Улрик у дома. Бяха изминали две седмици, откакто се върнаха в Розууд. Очакваше Ройс да доведе семейството й веднага, но много скоро й стана ясно, че той не е в настроение да следва командите й. Той отбягваше дълга си по същия начин, по който отбягваше и нея. През последните четиринадесет дни бе виждала съпруга си шест, най-много седем пъти.

През първите няколко дни нямаше нищо против решението му. Беше й ясно, че е подразнен, задето не желаеше да му обясни действията си в деня, в който ги нападнаха. Все пак се бе съгласил да чака, докато тя стане готова сама да му сподели. Или поне тя така мислеше, понеже, излагайки му позицията си, той просто бе кимнал рязко.

Сега, като се замислеше над това, Никъла осъзна, че точно след като бе изразила позицията си, той започна да я отбягва.

Беше крайно време да изглади нещата помежду им. Искаше да бъде добра съпруга. Господ й бе свидетел, мразеше начина, по който той я игнорираше. Ройс не се държеше така, както би трябвало един съпруг да се държи с жена си, или поне така смяташе тя с нейните ограничени наблюдения върху брачния живот.

Освен това той не спеше в стаята й. Кларис й каза, че се е настанил в северната спалня — онази, която принадлежеше на родителите на Никъла. Огромното легло бе създадено, за да побира високия й силен баща. Камината също бе с невероятно големи размери, тъй като стаята бе два пъти по-голяма от тази на Никъла.

Разбираше защо Ройс бе избрал именно тази стая, но смяташе, че е много грубо от негова страна да не спи при него. Все пак той й бе съпруг и трябваше да спят един до друг. Истината болеше. Той можеше да я покани да сподели леглото му… но не го бе направил.

Никъла повече не искаше и нямаше да търпи това. Беше нещастна. Реши, че трябва да остави гордостта си настрани. По един или друг начин щеше да превърне тази подигравка в истински брак.

Щеше да започне с това да разбере защо я отбягваше. Вероятно нямаше да хареса отговора му, тъй като, когато решеше, можеше да е толкова откровен, че думите му да режат като добре наточен кинжал. И все пак бе решена да попита.

Подбра дрехите си за вечерята много внимателно, изкъпа се и изми косата си с ароматен сапун. Кларис й помагаше. Горката жена бе плакала много, когато махаше превръзките от ръцете на Никъла и бе видяла белезите.

Никъла беше засрамена. Грозните белези бяха много по-видими на лявата й ръка и китка. Не смяташе, че е суетна жена, но ужасните белези я тревожеха. Ройс можеше да бъде отблъснат от тях, както бе тя.

Реши да отвлече вниманието му, като облече най-хубавата си рокля. Цветът й бе много приятен или поне тя така се надяваше. Ризата и роклята бяха в различни нюанси, но си подхождаха добре.

И все пак златистото май щеше да е по-добър избор. Никъла се двоумеше все още, когато Кларис се върна в стаята, затова я попита:

— Какво мислиш, че ще предпочете съпруга ми — златисто или синьо?

— Аз лично предпочитам синьо, но не познавам добре съпруга ви, за да знам какво би предпочел.

— И аз не го познавам добре — призна Никъла. — Сега, като се замисля, не знам никое от любимите неща на Ройс.

Кларис се усмихна на раздразнението в гласа на господарката си. Когато взе четката й за коса, Никъла седна на стола. Прислужницата бързо разреса косата й, подреждайки я красиво. Два пъти започна да я сплита на плитка и два пъти господарката й се отказваше.

Кларис никога не бе виждала Никъла толкова да се тревожи за външността си.

— Защо сте толкова раздразнена днес, милейди?

— Не съм раздразнена. Просто искам да съм красива тази вечер.

Кларис се усмихна.

— Да не би да искате да сте хубава за някой определен човек?

— За съпруга ми — отвърна Никъла. — Смятам тази вечер да привлека вниманието му.

— Ето това е приказка.

Никъла бе щастлива, че прислужницата не виждаше лицето й. Усещаше как се изчервява силно.

— Измислих добър план.

Кларис се изкиска.

— Винаги имате добър план.

Никъла се усмихна, поласкана от похвалата в гласа на прислужницата.

— В тези тежки времена единия трябва да е винаги крачка напред.

— Времената вече няма да са трудни — каза Кларис. — Съпругът ви създаде нови правила, милейди.

Никъла поклати глава. Кларис имаше право да бъде оптимист. Не знаеше, че Търстън е жив. Никъла не бе казала на никого тайната си. Не можеше дори да помисли за брат си, без нещо в гърдите й да не се стегне.

— За някои войната приключи — прошепна тя. — А за други едва сега започва.

— Какво небивалици говорите, милейди? — изкиска се Кларис. — Не говорите за брака си, нали? Вие не сте във война със съпруга си. Ако питате мен, той просто е упорит.

Никъла не отвърна нищо. Кларис привлече вниманието й, като каза:

— Разкажете ми за плана си, милейди.

— Ще бъда много мила на вечерята тази вечер — отвърна Никъла. — Без значение какво ми каже Ройс, няма да разпали темперамента ми. Надявам се, че щом забележи колко разумна мога да бъда, ще промени отношението си. Може би тогава ще се вслуша в причините защо трябва да доведем тук семейството ми.

Кларис не успя да скрие разочарованието си. Когато Никъла се изправи и посегна за колана си, видя изражението на прислужницата.

— Не мислиш ли, че планът ми е добър?

— Звучи добре — съгласи се прислужницата. — Просто съм разочарована, милейди. Мислех, че цялото това гласене е по съвсем друга причина.

Никъла нагласи колана на ханша си, след което плъзна малък нож за месо в една от гайките.

— Планът ми не е само това — заяви Никъла. — Не съм щастлива от начина, по който се развива брака ми. Трудно е човек да се разбира с Ройс. Със сигурност си забелязала, че той ме отбягва. Всеки път щом отида при него, за да говорим за Джъстин и Улрик, той ми обръща гръб и се отдалечава. Държи се ужасно грубо. Точно по средата на молбата ми осъзнавам, че говоря на сянката му.

— Молба? — изсумтя Кларис. — Съпругът ви ви обръща гръб веднага щом започнете да му заповядвате, милейди. Ето това забелязах. Не сте на себе си, откакто се върнахте, и, кълна се, не съм ви чувала никога преди да крещите и заповядвате толкова много.

Никъла знаеше, че Кларис казва истината. Тя сведе засрамено глава.

— Съпругът ми умее да разпалва темперамента ми — оправда се тя. — Все пак обещавам, че няма повече да крещя. Осъзнавам, че не се държа като дама.

Слугинята се усмихна.

— Няма повече да крещите, тъй като осъзнахте, че няма ефект пред съпруга ви.

Никъла кимна.

— И това също — каза тя. — Спри да се мръщиш, Кларис. Реших, че с Ройс трябва да оставим различията настрани.

— Слава на Бога — заяви прислужницата. — Най-после се вразумихте. Не е редно двамата да спите отделно. Смятате ли да промените това?

Никъла се загледа в камината. Господи, беше засрамена. Беше й трудно да обсъжда толкова лични въпроси.

— Смятам да го прелъстя.

Кларис избухна в смях. Никъла й се намръщи.

— Говоря сериозно — обяви тя. Изчака Кларис да се успокои, преди да продължи: — Двамата с Ройс ще започнем отначало. Бракът е свещена клетва и мое задължение е да дам на съпруга си деца. — Преди Кларис да успее да отговори, Никъла добави: — Няма значение как ще се случи. С Ройс сме женени. Трябва да приемем този факт и да живее заедно в хармония. Освен това мисля и за Улрик, той има нужда от щастлив дом.

— Не е нужно да убеждавате мен, милейди. Аз съм съгласна с плана ви. Но има един проблем, за който трябва да спомена. Съпругът ви все още ли мисли, че Улрик е ваш син?

— Да.

Кларис въздъхна.

— Той ще забележи, че сте девствена, милейди, в мига, в който ви отведе в леглото си. По-добре му кажете, преди да разбере сам.

Никъла поклати глава.

— Имах много добра причина да го излъжа — каза тя. — Защитавах Улрик. Докато норманите вярват, че е мой син, няма да му причинят нищо лошо.

— Но сега всичко се промени — възрази Кларис. — И не може наистина да вярвате, че барона ще нарани бебето.

Прислужницата звучеше възмутена. В този момент Никъла осъзна, че Кларис вече е лоялна на Ройс. Стана й приятно, макар да не бе сигурна защо.

— Още щом се запознах с Ройс, разбрах, че не би наранил Улрик. И все пак може да използва племенника ми, за да принуди Търстън да му се подчини. Това ме тревожи.

— Какви небивалици говорите, милейди? — попита Кларис. — И двете знаем, че Търстън е мъртъв. — Прислужницата млъкна, за да се прекръсти. — Господ да се смили над душата му.

— Ами ако не е? — попита Никъла.

— Вашият барон пак не би използвал бебето срещу собствения му баща. Вярвам го със сърцето си.

Никъла въздъхна тихо и реши да смени темата.

— Още от мига, в който сключихме брак, знаех, че тази моя лъжа е обречена. Дадох думата си на Ройс, че никога повече няма да го лъжа.

— Значи възнамерявате да му кажете…

— Смятам преди това да го напия — обяви Никъла. — Тогава ще му кажа всичко.

— Нима сте си изгубили ума, милейди?

Никъла се засмя. Удивеният поглед на Кларис бе много забавен.

— Знам какво правя — заяви Никъла. — Алис ми обясни, че когато един мъж изпие повече ейл, не помни добре какво са му казали. Смятам да разкажа всичко за Улрик на Ройс и да му споделя още една тайна, но преди това ще го накарам да се напие, за да помни възможно най-малко на сутринта.

Кларис смяташе, че това е най-глупавият план, който бе чувала.

— По-добре измислете нов план, ако този не сполучи — посъветва я тя. — Ще се скарам на Алис, задето ви дава толкова ужасен съвет. Пияният мъж винаги мисли как да полегне да спи, освен това ако е замаян, той няма да внимава, щом ви отведе в леглото, особено ако мисли, че имате опит.

Никъла поклати глава.

— Ройс никога не би ме наранил.

— Може да не го иска, но…

Кларис млъкна, когато господарката й излезе от стаята. Успя да я догони в края на коридора.

— Милейди, наистина трябва да измислите нов план. Доверете ми се, имам опит, и нека Господ ми прости, но вие нямате никакъв. Забелязала съм начина, по който ви гледа барона, когато не гледате към него. Той ви желае отчаяно и ако не му обясните…

Те стигнаха до голямата зала. Никъла прегърна Кларис.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя. — Довери ми се, Кларис.

— Милостиви боже, оставете гордостта си настрани, Никъла, сама се залъгвате.

— Гордостта няма нищо общо с това — възрази Никъла.

Кларис поклати глава.

— Не, милейди. Целият ви план е основан на гордостта ви.

Когато господарката й отново поклати глава, Кларис се отказа. Тя се стаи в сенките и остана там, кършейки ръце в желанието си да може да стигне гърлото на Алис.

Никъла се насили да се усмихне и тръгна към съпруга си.

Тази вечер той изглеждаше много красив. Беше облечен изцяло в черно, но строгият цвят го караше да изглежда непобедим, или поне беше такъв в нейните очи. Ройс стоеше пред камината заедно с Хю и двамата водеха задълбочен разговор. Никъла бе доволна да види, че баронът все още не е тръгнал за Лондон. Беше й споделил, че скоро ще замине с воините си. Щеше да й липсва, тъй като бе много мил. Освен това играеше добре шах. Разбира се, той не бе толкова добър, колкото нея, и постоянно го побеждаваше, но бе единственият мъж, който наистина се концентрираше върху играта. Когато му го каза предишната седмица, Хю се смя толкова, че очите му се напълниха със сълзи. Помисли си, че е реагирал много странно на комплимента й, но не му го каза, за да не нарани чувствата му.

Ройс не идваше често в голямата зала, за да има възможността да го предизвика, но Никъла така или иначе не желаеше да играе шах със съпруга си. Знаеше, че няма да може да се концентрира около него. Може би след година или две, когато свикне с близостта и красотата му, щеше да може да се съсредоточи върху играта. Тогава щеше да играе с него. Освен това щеше да го победи. Самата мисъл я накара да се усмихне.

Хю пръв я забеляза. Той я изгледа изумено за секунда, преди да се поклони ниско и да извика, поздравявайки я.

Ройс просто погледна жена си и й махна да дойде при него.

Тя стисна зъби срещу грубостта му, макар да пристъпи напред, за да изпълни арогантната му заповед. Застана на крачка от него и тъкмо се бе превела, правейки реверанс, когато осъзна, че Ройс може да види белезите по ръцете й. Изправи се бързо и скри ръце зад гърба си.

Хю я похвали, казвайки й, че изглежда прекрасно. Ройс не каза нищо. Никъла обаче не смяташе да му позволи да й развали настроението. Тя остана там, решена да бъде търпелива и послушна, докато завършат разговора си.

— Продължете с дискусията си — каза тя. — Не искам да ви прекъсвам.

Хю се обърна към Ройс и каза:

— Кое смяташ да срутиш първо? Защитните стени или замъка?

Никъла изписка тихо.

— Искаш да срутиш дома ми?

— Не.

Облекчението й бе видимо. Тогава Ройс поясни:

— Смятам да подсиля моя дом с дърво и камък.

— Защо?

— Защото искам.

Наложи й се да впрегне всички сили, за да се усмихне.

— Благодаря ти за обяснението.

— Пак заповядай.

Очите му блестяха по много интересен начин. Тя го забеляза на мига. Не разбираше защо е развеселен.

— Нямах намерение да те разпитвам, Ройс — каза тя, привеждайки глава, за да изглежда смирена. — Просто се интересувах от плановете ти. Какво ще правиш с това владение не е моя грижа.

Тя вдигна поглед навреме, за да види усмивката му. Тя също се усмихна. Да бъде мила не бе чак толкова трудно, колко бе мислила.

Ройс се чудеше какво бе намислила жена му. Никога не я бе виждал толкова любезна. Последните две седмици бяха истинско мъчение… разведряващо мъчение, допълни той. Имаше моменти, в които бе имал чувството, че е в центъра на ураган. Нищо не бе мирно и кротко, но той трябваше да признае, че истински се бе наслаждавал на очевидните й опити да го надхитри.

Сега се държеше смирено. Това вероятно я убиваше. Ройс продължи да се усмихва, когато каза.

— Значи няма да имаш нищо против, ако срутя тази сграда и построя нова?

Тъй като той току-що бе обявил, че смята само да подсили стените с камък и дърво, тя реши, че е безопасно да излъже.

— Не, няма да имам нищо против.

— Истински объркан съм — намеси се Хю. — Мислех, че от самото начало именно това е планът ти.

— Така беше — каза Ройс. — Но след това реших, че това може да не допадне на съпругата ми. Тя е отгледана тук, Хю, и поради тази причина бях сметнал, че има силни чувства към крепостта и че не би искала да я срутя до основи. Но сега, обаче, аз ще…

— Имам силни чувства — побърза да каже тя, — но ти току-що каза… — Изведнъж забрави, че трябва да е мила. — Няма да разрушаваш дома ми, Ройс!

Той повдигна едната си вежда. Младата жена въздъхна. Не бе имала намерение да крещи на съпруга си.

— Надявам се, че няма да срутиш крепостта.

— Значи ме излъга, когато каза…

— Просто исках да се разбираме — прекъсна го тя. — Господ ми е свидетел, но това е почти невъзможно, щом си замесен ти. Може ли сега да седнем да вечеряме и повече да не повдигаме този въпрос?

Хю бе съгласен от все сърце. Той забърза към таблата, крясвайки към Кларис да донесе храната.

Никъла се обърна да последва Хю. Ройс обаче я спря, хващайки я за ръката.

— Ще ми казваш винаги истината — нареди й той.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Опитвам се — каза му тя. — Просто искам да те зарадвам.

Думите й го изумиха.

— Защо?

— Когато те зарадвам — отвърна му тя, — може би и ти ще започнеш да ме радваш.

Той се усмихна.

— И какво ще те зарадва? — попита той, бавни придърпвайки я към себе си.

— Ако доведеш Джъстин и Улрик у дома, това много ще ме зарадва.

— Тогава ще го направя — отвърна той и хвана с ръка брадичката й. — Веднага щом ми обясниш действията си в деня, в който ни нападнаха саксонците.

— Все още ли искаш да се извиня за намесата си?

Той кимна.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна. Беше нежно, внимателно докосване.

— Тази вечер ще получиш обяснението си, Ройс. Когато го чуеш, мисля, че няма да искаш да ти се извинявам. Не съм сторила нищо нередно и щом ти обясня всичко, сигурна съм, че ще се съгласиш с мен. Дори може ти самия да ми се извиниш. Знаеш как се прави, нали, съпруже?

Тя му се усмихна сладко, изглеждайки напълно невинна. Беше му трудно да повярва, че това е кавгаджийката, с която живя през последните две седмици.

— Никъла?

— Да, Ройс?

— Може да накараш един мъж да иска да се напие.

О, господи, надяваше се да е така. Едва не се засмя на глас.

На бузата й се появи трапчинка, когато му се усмихна. Изкушението бе прекалено силно, за да му устои. Ройс бе решен да я игнорира, докато тя не осъзнае, че със скандали няма да стигне доникъде. Да, крайно време беше съпругата му да научи къде е мястото й в този дом.

Залозите бяха прекалено високи и Ройс нямаше да рискува. Изискваше от Никъла безрезервна вярност и честност, и, Господ му е свидетел, щеше да ги получи, преди да я докосне. Но, по дяволите, само той страдаше в този брак. Ройс бързо бе осъзнал тази истина. Никъла бе прекалено наивна, за да разбира на какво мъчение го подлага. Тази жена нямаше ни най-малка идея колко е привлекателна. Беше дяволски женствена. Когато му се усмихнеше, единственото, за което можеше да мисли е как да я докосне. Тя нямаше как да знае за радостта и удоволствието, което могат да си доставят в леглото, и със скоростта, с която се движеха, щяха да са побелели, преди да е имал възможността да й покаже.

Може би трябваше да смени тактиката. Тази мисъл изскочи в ума му, докато посягаше към нея. Заплете пръсти в косата й, за да я задържи неподвижна и бавно се наведе към устните й. Смяташе просто да я вкуси за миг, но жена му бе толкова мека и отдаваща се, че той не успя да се сдържи да не задълбочи целувката. Езикът му се мушна между устните й, за да погали нейния. Вкусът й бе опияняващ. Накара го да желае още.

Той изстена гърлено, когато жена му обви ръце около кръста му и го притисна силно към себе си.

Никъла цялата трепереше, когато той се насили да прекъсне любовната им игра. Искаше й се да се отпусне върху него. Той я задържа в прегръдките си, докато и двамата се успокоят, преди да повдигне брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите. Тогава й прошепна очевидното.

— Желая те, Никъла.

Страстта в думите му не я изплаши. Признанието му я стопли истински.

— Щастлива съм, че ме желаеш, Ройс. Аз също те желая. Така трябва да бъде между съпрузите, нали?

Той погали бузата й с опакото на ръката си.

— Да, така трябва да бъде, макар да е рядкост.

Никъла не знаеше какво да отговори. Не можеше да откъсне очи от него. Той не желаеше да спре да я гледа. Двамата стояха един срещу друг сякаш цяла вечност. Магията изчезна, когато смехът на Кларис достигна до тях. Ройс се раздвижи пръв. Хвана Никъла за ръката и я поведе към масата.

Тя поклати глава, виждайки как барон Хю е притиснал Кларис към далечната стена. Огромният норманин шепнеше страстно в ухото й и Кларис се наслаждаваше напълно на вниманието му, докато не видя, че господарката й ги гледа. Прислужницата бързо се откъсна от обятията му и побягна към кухнята. Хю въздъхна със съжаление.

— Тя постоянно ми се измъква — промърмори той, отивайки към мястото си.

Ройс седна начело на масата. Никъла се настани от дясната му страна, а Хю седна срещу нея.

Алис чакаше на входа към кухнята господарката й да й даде сигнал. Прислужницата вече бе сложила на масата три сребърни чаши. В мига, в който Никъла й помаха, Алис се втурна напред и напълни чашите с тъмен ейл. Тя напълни чашата на Ройс до самия й ръб. Мъжът не й направи забележка, тъй като сметна, че момичето просто иска да му се хареса.

Никъла веднага вдигна чашата и предложи тост. Все още държеше ръцете си далече от Ройс, за да не забележи белезите. Тя също отпи голяма глътка, тъй като не искаше съпругът й да заподозре нещо.

Освен това не спря само с един тост. Не, тя продължи отново и отново, докато не вдигна тост за всички в Англия, освен за главния коняр. Тъкмо се канеше да вдигне тост и за него, когато на масата бяха поставени огромни подноси с пъдпъдъци и фазани. После дойде ред на прясно изпечен черен хляб с резени жълто сирене. Към храната умишлено бе добавена повече сол, която да засили жаждата на Ройс. Никъла обаче забрави за допълнителната сол. Главата й беше замаяна от ейла, който бе изпила до сега. Тя изяде солидна порция от храната, пиейки големи глътки ейл след всяка хапка.

На Ройс не му отне много време да осъзнае, че Никъла е намислила нещо. Всеки път щом отпиеше глътка ейл, Алис се отзоваваше до него, за да му напълни чашата. Подозираше, че двете жени работеха заедно. Постоянно си хвърляха една на друга знаещи погледи.

Жена му искаше да го напие, но той бе наясно с плана й. Всеки път, щом допълнеха чашата му, той скришно изсипваше половината ейл в чашата на Никъла. Тя не можеше да откаже щедростта му и скоро бе напълно объркана, за да забележи. Само след час клепачите на Никъла натежаха и вече й бе трудно да остане на стола си. Беше подпряла лакти на масата, а лицето й се опираше в дланите й.

— Вярвам, че това е най-ужасната вечеря, която някога съм ял — обяви Хю. — Имаше повече сол, отколкото месо, Ройс.

— Да, така бе — съгласи се Ройс.

Хю се изправи.

— Тази нощ съм изтощен. Смятам да си лягам. Къде се скри сладката Кларис?

— В кухнята — избърбори Никъла. След това тя се извини за вечерята и пожела лека нощ на Хю. Тя не осъзнаваше колко неясни са думите й и колко разрошена изглежда. Косата й бе паднала напред, закривайки половината й лице. Бе съсредоточила цялото си внимание над това да накара лицето си да спре да се изхлузва от дланите, на което бе подпряно.

Ройс се подразни от това. Изчака Хю да напусне залата, преди да махне към Алис, отпращайки я, и да се обърне към жена си. Точно се канеше да й заповяда да му обясни какво върши, когато тя се извъртя и за малко не падна от стола. Ройс я хвана миг преди да се озове на земята, вдигна я и я сложи в скута си.

Стаята се завъртя около Никъла. Тя понечи да обвие ръце около тила му, но бързо размисли и непохватно се опита да ги скрие в гънките на полите си.

— Какво правиш? — попита той, виждайки я как продължава да дърпа роклята си.

— Крия си ръцете от теб.

— Защо?

— Не искам да видиш белезите. Грозни са — обяви тя. После подпря буза на рамото му. — Миришеш добре, Ройс. Като гора.

Ройс игнорира думите й и се пресегна около нея, за да хване ръцете й. Принуди я да отвори дланите си и погледна белезите. Помисли си, че кожата сигурно все още е много чувствителна, тъй като бе зачервена.

Когато не й каза веднага какво мисли, тя прошепна:

— Грозни са, нали?

— Не.

Тя се отдръпна леко назад, за да види дали се шегува с нея или й казва истината. Ройс почти се засмя, виждайки киселото й изражение. Кичур коса бе паднал пред очите й, а тя изглеждаше полузаспала.

— Трябва да ми казваш истината — обяви тя. — Грозни са.

— Не, не са грозни.

— Но те не са красиви.

— Не.

— Тогава какви са?

Усмивката му бе нежна.

— Те са просто белези, Никъла.

Тя се успокои, а той целуна леката бръчица на челото й.

Жена му се усмихна доволно.

— Вече не съм перфектна — каза тя толкова весело, че го накара да се засмее отново. — Какво ще кажеш за това? — Не му даде възможност да отговори и продължи: — Стой мирно, Ройс. Караш стаята да се върти, когато правиш така.

Той не бе помръднал и на милиметър, но знаеше точно какъв й е проблемът. Все още гледаше към ръцете й, когато забеляза мазоли на два от пръстите й.

— Как получи тези мазоли? — попита той.

Върхът на главата й се удари в брадичката му, когато се завъртя, за да погледне лявата си ръка.

— Какви мазоли? — попита тя.

Тя се наведе толкова ниско, за да види ръката си, че едва не падна от скута му. Явно не й бе хрумнало просто да повдигне ръка към лицето си.

Ройс се постара да скрие раздразнението си.

— Мазолите са на другата ти ръка, Никъла.

Той вдигна дясната й ръка пред лицето й. Младата жена се намръщи за миг, вгледана в пръстите си, преди да се усмихне.

— О, тези мазоли ли? От ремъците, разбира се. Откъде другаде бих могла да ги получа?

Тя напълно го обърка с обяснението си.

— Какви ремъци?

— Тези, която пасват на захвата ми.

Ройс затвори очи и се помоли за търпение.

— Но на какво са тези ремъци, Никъла? — попита я той.

— На прашката ми.

— На какво?!

Тя се облегна на гърдите му, обезпокоена, задето е станал толкова напрегнат. Тогава си спомни как го повали с камъка. Тъй като бе решила да е напълно откровена с него, предположи че няма да е лошо да му признае за това свое прегрешение.

— Ударих те с камък от прашката ми, но вече го знаеш, признах си. Обаче хич не съжалявам. Ако имах намерение да те убия, щях да го направя. — Тя млъкна, за да се прозее шумно, преди да добави: — Търстън ме научи как да я използвам. Знаеше ли го? — Той бе зает с това да асимилира думите й. Беше се опитала да му каже, че именно тя го бе повалила, но той не й повярва. Е, вече й вярваше.

— Господи, много ми се спи — прошепна тя.

Ройс въздъхна. Реши да остави въпроса с прашката настрани засега и да се фокусира върху по-важните въпроси, преди жена му да изпадне в пиянски сън. По начина, по който изглеждаше, бе очевидно, че ще се случи скоро.

— Опита ли се да ме напиеш? — попита той.

— О, да.

— Защо?

— За да те съблазня.

Не можеше да е по-недвусмислена.

— Помислила си, че е нужно да ме напиеш, за да ме съблазниш?

Тя кимна. Върхът на главата й отново се удари в брадичката му. Потърка темето си, за да прогони болката.

— Пиян си, нали? Изпи повече от дванадесет чаши ейл. Преброих ги.

Беше се заблудила поне с осем чаши. Другият вариант бе да е броила и своите по погрешка.

— Някога напивала ли си се, Никъла?

Тя подскочи възмутено и едва не падна от скута му.

— Милостиви боже, не. Това не би било прилично за една дама, Ройс. Само обикновените селянки се напиват. Освен това наистина не харесвам особено вкуса на ейла.

— Заблуди ме — заяви той сухо.

Тя се ухили.

— Да, заблудих те — съгласи се тя. — Измамих те и те напих, а ти дори не забеляза. Не беше ли хитро от моя страна?

— Все още не си ми казала защо? — напомни й той.

— Мисля, че си много красив, Ройс, но ти вече го знаеш.

Думите й нямаха никакъв мисъл, но той не бе раздразнен. Не, той бе удивен.

— Мислиш, че съм красив?

— Разбира се — отвърна му тя. — Разбираш ли, аз имах план и ти го следваше много добре.

— И какъв беше планът ти?

— Сега, след като си напълно пиян, ще ти призная всички лъжи, които съм ти казвала. Прекалено пиян си, за да се ядосаш. След това смятам да те прелъстя. Виждаш ли колко е лесно, съпруже?

— Не — отвърна й той. — Кажи ми, защо е лесно?

— На сутринта няма да помниш какво съм ти казала.

Жена му бе глупава колкото магаре.

— Ами ако си спомням?

Тя дълго се мръщи на въпроса му, преди да отговори.

— Тогава ще си ме отвел в леглото си и ще си спомняш най-много половината. Алис ми каза така.

— За бога, Никъла…

Тя го потупа по рамото.

— Планът е добър, Ройс.

Той извъртя очи. Планът бе измислен от полуидиот.

— Защо си създаваш толкова много грижи, съпруго — попита той. — Не можеш ли просто да ми обясниш?

— Защо винаги трябва да се оплакваш от всичко? — попита тя. — Това е моят план, не твоят. Трябва да го направим по моя начин. Объркваш ме с всичките тези въпроси.

Тя започна да се разстройва. Очите й се напълниха със сълзи и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще зареве с глас.

Ройс опита да я утеши.

— Добре — каза той, — ще го направим по твоя начин. Нека започнем с лъжите ти, става ли? След това ще продължим към съблазняването ми.

— Моето съблазняване, не твоето.

Той реши да не спори с нея.

— Предполагам, че има повече от една лъжа. Прав ли съм?

— Да.

— Коя е първата, която искаш да ми кажеш?

— Най-голямата.

Когато тя не продължи, мъжът я побутна.

— Чакам, Никъла.

— Аз не съм майката на Улрик.

Тя зачака със затаен дъх реакцията му. Ройс не каза нищо и тя се обърна, за да види дали е намръщен. Не беше. Пое си дълбоко въздух.

— Никога не съм се омъжвала.

— Разбирам.

Никъла поклати глава.

— Не, не разбираш — прошепна тя. — Мислиш, че имам опит, но е точно обратното.

Той все още не реагираше. Младата жена не знаеше какво да прави, вероятно той просто не разбираше какво му говори.

— Ройс, това ще те разстрои и наистина съжалявам, че трябва да ти го кажа, но аз съм все още…

Тя не можа да обели нито дума повече. Ройс реши да се смили над нея.

— Все още си девствена?

— Да.

— И мислеше, че тази новина ще ме разстрои?

— Не е нужно да ми се усмихваш, Ройс. Трябваше да ти го кажа, преди да те прелъстя. В противен случай… — Спря, обмисляйки думите си. — Ти щеше да забележиш, нали?

— Да, щях да забележа.

— Ето, виждаш ли? — попита тя. Облегна се назад и щеше да падне на пода, ако Ройс не бе обвил с ръка кръста й, за да я задържи.

— Утре няма да помниш нищо от тази дискусия. Не бива да знаеш, че малкият Улрик е син на брат ми. Няма да е безопасно за бебето, особено като научиш, че Търстън е все още жив.

Очите й отново започнаха да се затварят. Ройс я дръпна по-близо.

— Никъла, знам, че точно сега ти е малко трудно да се съсредоточиш, но искам да се опиташ да разбереш това, което ще ти кажа.

— Добре.

— Ти не се страхуваш от мен, нали?

— Може би малко.

— Не искам да си дори малко изплашена от мен — прошепна той. Прегърна я нежно, преди да продължи. — Знаеш ли, че си по-темпераментна и от мен?

Тя помисли над думите му и след една дълга минута кимна.

— Благодаря ти, съпруже.

Ройс се опита да потисне раздразнението си.

— Не беше комплимент, а точно обратното.

— Признавам, че от време на време повишавам глас — прошепна тя.

— Избягваш темата, Никъла. Искам да говорим за нелогичния ти страх от мен.

— Не е нелогичен — промърмори тя. — И не ме е точно страх. Просто съм предпазлива.

— Да бъдеш предпазлив е добре, съпруго, но не е нужно да си предпазлива, когато си с мен. Без значение колко често ме предизвикваш, никога няма да те нараня.

— Ти нарани чувствата ми, когато ме отбягваше.

— Това е различно.

Тя въздъхна тихо.

— Не виждам как.

— Кажи ми какво се случи в деня, в който ни нападнаха.

— Аз се намесих.

— Знам, че се намеси. Искам да науча защо?

— Не бива да ти казвам — прошепна тя, — но искам да го направя. Не знам какво да сторя. Ти ще си ядосан на Търстън. Моля те, не мрази брат ми. Той не е осъзнавал, че се е опитал да те убие. Искам да кажа, вероятно е искал да те събори от коня, но няма откъде да е знаел, че си мой съпруг.

— Никъла, говори по-смислено! — нареди той. — Търстън е жив? Това ли искаш да ми кажеш?

— О, боже, как разбра?

— Брат ти е на страната на бунтовниците, които са във война с Вилхелм.

Тя изглеждаше поразена.

— Как се досети? — попита го тя.

Очевидно не помнеше, че му го каза преди миг.

— И Търстън е бащата на Улрик, нали така?

— Да — проплака тя, — но ти няма да си спомняш това на сутринта, Ройс. Обещай ми!

Изведнъж той й се разгневи.

— Нима наистина вярваш, че ще нараня бебето, само защото баща му ми е враг?

Тя се сгуши на рамото му.

— Не, няма да го нараниш, но може да го използваш, за да се добереш до Търстън. Брат ми водеше воините, които те нападнаха Ройс. Видях го.

— По дяволите, Никъла, никога не бих използвал Улрик по такъв начин. Как можа дори да си помислиш…

Той спря насред изречението, щом осъзна, че бе използвал бебето именно за да накара Никъла да напусне убежището си. Беше напълно логично да предположи, че би използвал Улрик отново по същия начин.

Гневът му се стопи. Умът му асимилираше информацията, която тя му даде.

— Никъла? Кога видя брат си, преди или след като пое стрелата с рамото си?

Тя обви ръце около тила му. Пръстите й започнаха да си играят с косата му. Той прекрати това разсейване, като хвана ръцете й.

— Отговори ми — заповяда той.

Тя въздъхна отново.

— Стрелата на Търстън ме прониза — каза тя. — Ти беше целта му.

Усмивката му бе нежна.

— Затова изкрещя, нали?

— Изплаших се за теб — каза му тя, преди да целуне брадичката му и отново да се облегне на него. — Не можеш да виниш брат ми. Той не е знаел, че съм там. Той ме обича, Ройс, никога не би ме наранил умишлено.

Всичко си дойде на мястото. Търстън сигурно е осъзнал какво е сторил, след като е пуснал стрелата. Саксонският воин със сигурност е забелязал русо-бялата коса на Никъла. Едва сега Ройс си спомни за измъчения вик, който чу да идва от хълма и който се смеси с неговия ядосан рев. Да, Търстън знаеше какво е сторил. Това е била и причината да нареди на хората си да се оттеглят.

Господи, горката Никъла. Беше преживяла толкова много, откакто го срещна. Той я целуна по темето и се изправи, държейки я в обятията си.

— Съмняваш ли се, че Търстън ме обича? — попита тя.

— Не, не се съмнявам в любовта му — заяви той. — Но се съмнявам в мерника му — добави, мърморейки. — Той трябва да се…

— Търстън има чудесен мерник — обяви тя. — Макар че моят е по-добър. Знаеш ли, че с прашката си мога да улуча всяка мишена?

Тя посегна и докосна малкият назъбен белег на челото му.

— Точно тук исках да те ударя, съпруже.

Той нямаше как да не забележи колко доволно звучеше тя.

— И не се разкайваш, че си наранила съпруга си? — попита той, а веселието му бе очевидно.

— Тогава още не ми беше съпруг — отвърна тя. — Понякога използвам и стрели. — Отново целуна брадичката му и прошепна: — Винаги съм точна. Първият воин, който Вилхелм изпрати да ме отведе, отнесе една от стрелите ми със себе си.

Ройс тъкмо бе започнал да се изкачва по стълбите. Сега той спря и погледна надолу към нея. Тя изглеждаше напълно доволна от себе си.

— Ти ли заби стрелата в задника на Грегъри?

Тъй като той нямаше да си спомня много от това, което му е казала тази нощ, тя сметна, че е безопасно да му се похвали.

— По-точно под задника му, в бедрото. Беше лека рана, Ройс, колкото да го откажа да се опитва да открадне дома ми.

Ройс поклати глава.

— Доколкото си спомням ми каза, че командирът на брат ти е водил защитата. Да не би да си ме излъгала и за това?

— Не, Джон командваше по онова време.

— Но ти се намеси?

— Само малко. — Никъла увисна на рамото му. — Ухаеш добре, Ройс.

Очевидно бе забравила, че вече му го каза. Той продължи по стъпалата, а после и по коридора, като подмина стаята й и продължи към своята.

Оръженосецът му, тъмнокос младеж на име Тревър, чакаше вътре, за да помогне на господаря си. Ройс отпрати момчето с кратко кимване с глава и затвори вратата след него.

В камината гореше огън и по тази причина в стаята бе топло и приветливо като жената в прегръдките му. Ройс отиде до леглото и седна на него, поставяйки я в скута си.

Тъкмо бе решил, че вече е заспала, когато Никъла каза.

— Забеляза ли колко добра и мила бях тази вечер?

Гласът й бе сънен шепот.

— Да, забелязах — отговори й той.

— Мама винаги ми казваше, че със сладко ще хванеш повече насекоми, отколкото със солено.

Думите й го объркаха.

— Защо, за бога, ще искаш такова нещо?

— Какво да искам?

— Да хванеш насекоми?

— Не искам да хвана насекомо — промърмори тя. — Искам да хвана теб. — Господи, как й се искаше съпругът й да спре да я люлее на ръце. Тя сграбчи раменете му, за да спре да се клати. Виеше й се свят и й се повдигаше.

— Никъла — започна той, — относно този твой план…

— Какъв план?

Ройс се предаде. Той продължи да я държи, докато не се убеди, че е заспала. След това се зае със задачата да я съблече.

Не можеше да й се сърди. Тя бе майстор в манипулациите, но Ройс вече разбираше мотивите й. Жена му се опитваше да задържи семейството заедно по единствения начин, който знаеше. Тя просто се опитваше да оцелее.

Щеше да й отнеме време да му се довери напълно, но когато се случеше, това щеше да бъде идеалната основа на един спокоен брачен живот. Той искаше да я направи щастлива. Но не знаеше как ще успее да изпълни тази своя цел, докато не реши проблема с Търстън. По дяволите, можеше да му се наложи да убие негодника. С това определено нямаше да успее да спечели сърцето на Никъла.

Ройс почувства, че се намира в безизходно положение. Но в такова бе и Никъла. Тя отчаяно се опитваше да защити брат си от него и в същото време да предпази него от Търстън.

Реши, че има да обмисля много неща, преди да подготви плана си. Никъла вече бе останала по долна риза и той тъкмо се канеше да я завие, когато промени решението си. Пресегна се и бавно развърза връзката, държаща дрехата й. Ръцете му трепнаха, щом докосна голата й кожа.

Господи, тя бе перфектно оформена. Гърдите й бяха пълни, а ханша й невероятно тесен, нежната извивка на бедрата й не можеше да бъде по-привлекателна.

Той свали и своите дрехи, преди да се излегне до жена си. Ако тя не го докоснеше, вероятно щеше да устои на мъчението да усеща топлото й тяло до себе си.

На Ройс му отне цяла вечност да заспи. Всичките тревоги на Никъла се блъскаха из ума му.

И в един момент в мозъка му се появиха думите й, които тя бе изрекла между другото, но той бе сигурен, че са истина. Тя искаше да го прелъсти.

Един мъж не можеше да желае нещо повече.