Джули Гарууд
Наградата (15)

Глава 15

Поведението на Никъла претърпя коренна промяна. Всичко започна сутринта, след като бе обещала, че ще бъде идеалната съпруга за Ройс.

Тя се събуди с пукването на зората, облече се тихо и слезе долу в голямата зала. Преди съпругът й дори да отвори очи, тя бе дала нарежданията на слугите за целия ден.

Никъла изпитваше толкова силна мъка заради Улрик, че усещаше физическа болка. Затова бе решена да се зарови в работа, за да няма време да се самосъжалява. Щеше да работи, докато се срине от изтощение.

Освен това смяташе да осигури мира, който съпругът й толкова желаеше. Главният проблем, разбира се, бе как точно да осъществи тази цел. Щеше да й се наложи да контролира темперамента си, да се сдържа, да не споделя мнението си и да се съгласява с всичко, което кажеше съпругът й.

Замисли се, че щеше да изглежда все едно я няма, но така или иначе имаше вероятност тази промяна да я убие. И въпреки това бе дала дума на Ройс и смяташе да я удържи. Дължеше му благодарност заради всичко, което бе сторил за семейството й. Беше го принудила да поеме тази отговорност и така бе съсипала живота му. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се погрижи той да получи всичко, което желае.

В едно скрито кътче на ума си се надяваше, че щом направи нужните промени, Ройс може да започне да я обича. Не просто искаше да живеят в мир, тя мечтаеше да спечели сърцето му.

Никъла подреждаше цветя в кафява глинена ваза в средата на масата, когато Кларис и Алис забързано влетяха в залата.

От миналия ден двете жени се утешаваха взаимно заради загубата на „безценният им малък багаж“, както на галено наричаха Улрик.

Колкото повече говореха за бебето, толкова повече се разстройваше Никъла. Тя поклати глава и обяви, че Улрик ще бъде обичан от новото си семейство.

— Имам списък със задачи за вас — каза им тя. — Всяка сутрин ще разпределям задачи, които трябва да изпълните до края на деня. Ще бъдем много организирани, дами.

— Защо? — попита Кларис. — Досега се справяхме с всичко, без да сме организирани.

— Съпругът ми не харесва хаоса — обясни Никъла. — И аз му дадох думата си, че ще бъда точно типа съпруга, който той иска. По тази причина…

Алис я прекъсна.

— Но той ви харесва такава, каквато сте.

Кларис се съгласи.

— Не може да мислите противното, господарке. Баронът е толкова мил и търпелив…

— Той е мил и търпелив с всички — прекъсна я Никъла.

— Ами тогава — попита Кларис — защо е нужно да се променяте?

— Искам повече — призна тихо Никъла. — Искам Ройс да… — Тя не успя да изрече думите.

Кларис я изгледа със симпатия.

— Искате баронът да изпитва към вас същото, което баща ви изпитваше към майка ви? Това ли искахте да кажете?

Никъла кимна.

Кларис изсумтя и се обърна към Алис.

— Тя си мисли, че баронът не я обича.

— О, но той трябва да я обича — възкликна Алис. — Разбира се, че я обича.

Никъла въздъхна тъжно.

— Вие двете ме обичате — обясни тя, — точно както ви обичам и аз, и по тази причина не можете да си представите, че някой може да не се чувства по същия начин.

Кларис се намръщи. Никъла вдигна ръка, за да накара прислужниците си да замълчат и спокойно обясни какви промени ще извърши.

— Никога няма да повишавате глас? — попита Алис, след като изслуша обяснението на Никъла.

Кларис поклати глава.

— Не може да говорите сериозно — каза тя. — Ако един мъж не може да ви обича такава, каквато сте…

— Аз пък казвам, че той я обича — промърмори Алис. — Милейди, нужно е само да го попитате.

Никъла изпъна рамене. Не искаше да признае, че я е страх да попита, защото ако той отговореше с „не“, не знаеше какво ще прави след това.

— Няма значение дали ме обича или не — каза тя. — Дължа му своята благодарност. По тази причина ще му осигуря щастието и спокойствието, от което се нуждае. Поне това мога да направя.

— Никога не съм ви виждала да се държите толкова странно — промърмори Кларис. — И това не ми харесва. Предпочитам да сте борбена, да не се боите да хванете кучето за опашката. Да, вие винаги съставяте план, когато искате да получите нещо.

Никъла се усмихна.

— И сега имам план — заяви тя. — Ще дам на Ройс точно това, което иска, и той ще осъзнае, че ме обича. Виждате ли колко е просто?

В същия момент в залата влезе Ройс, прекъсвайки разговора им. Никъла побърза да го посрещне както подобава и да го целуне.

Кларис и Алис отидоха да проверят дали е готова закуската. Никъла тръгна с Ройс към масата за хранене.

Тя се усмихваше. На Ройс му допадна. Тъй като жена му беше в толкова добро настроение, реши да изчака, преди да седне с нея и да успокои тревогите й.

Може би миналата нощ е бил прекалено загрижен. Сигурно Никъла е била толкова превъзбудена заради заминаването на Улрик. Той знаеше, че бебето ще й липсва, и вероятно настроението й от миналата вечер бе отражение на това, което чувстваше вътре в себе си.

Томас и Лоурънс влязоха в залата, заемайки местата си на масата.

Веднага щом Ройс се настани, Никъла скръсти ръце зад гърба си и му изрецитира задачите, които си бе поставила за деня.

Не можеше да е по-доволен от нея. Тъкмо смяташе да я похвали, когато Томас го прекъсна.

— Имахте ли възможност да обясните на съпругата си за дървото, бароне?

Ройс поклати глава. Той се пресегна и хвана една от ръцете на Никъла. Тъй като тя бе в толкова добро настроение, моментът беше идеален да обсъди с нея проблемите на дома.

— Никъла, ти така и не ме попита защо наредих масата да бъде изместена в средата на залата — започна той.

— Не е моя работа да поставям под въпрос заповедите ти, съпруже — отговори му тя, повтаряйки това, което й бе казал преди време.

Ройс се усмихна. Никъла реши, че е доволен задето е запомнила лекцията му.

— Наредих масата да бъде преместена, тъй като подът на мястото, където стоеше преди, е почти напълно изгнил. Ако не го бях направил, досега подът щеше да се е продънил и масата щеше да се озове на долния етаж.

Никъла не бе осъзнала, че дървото е в толкова лошо състояние. Тя се насили да продължи да се усмихва, чакайки Ройс да продължи.

— Цяло чудо е, че не се е продънил по-рано — намеси се Томас.

Ройс кимна.

— Подът на втория етаж също е прогнил. Томас не смята, че може да бъде подсилен.

Томас изяви желание да обясни по-подробно и Ройс му кимна.

— Цялата сграда ще трябва да бъде разрушена и построена наново — каза бързо Томас.

— Ако баронът опита да спаси тази сграда, ще струва четири пъти повече — добави Лоурънс.

Никъла не реагира на новината. Знаеше, че Ройс просто й казваше истината. Колко често майка й беше споменавала, че крепостта се разпада около тях? Никъла си спомняше, че това бе един от разговорите, които родителите й водеха най-често. Баща й искаше да остави всичко както си е. Той мразеше промените. Но майка й бе по-практична.

Никъла осъзна, че прилича на баща си. И тя мразеше промените. Тогава забеляза колко загрижено я наблюдаваха тримата мъже около масата. Бяха се съюзили, нежно подтиквайки я да се съгласи.

Съпругът й очевидно наистина бе загрижен за чувствата й.

— Не съм взел крайно решение — заяви той пресипнало.

Той не й каза истината. Беше взел решение, но искаше първо тя да свикне с идеята.

Тя му се усмихна и се върна при вазата, за да нареди цветята. Тримата мъже останаха загледани в нея. С крайчеца на окото си забеляза как Ройс вдига рамене.

— Знам колко много значи за теб този дом, съпруго. Ако е възможно, ще опитам да…

Тя довърши изречението му.

— Ще опиташ да спасиш крепостта?

Той кимна. Никъла поклати глава.

— Не бива да се съобразяваш с чувствата ми. Сега този дом е твой, а не мой. Може да правиш каквото сметнеш за добре. Каквото решиш, ще е правилно за мен.

Томас и Лоурънс въздъхнаха. Ройс се намръщи. Държанието на жена му го притесни.

— Ще обсъдим този въпрос по-късно — обяви той.

— Щом желаеш така — отвърна му тя.

Тя бе толкова услужлива, че Ройс веднага стана подозрителен. Въпреки това реши до края на деня да забрави за държанието на жена си и да се съсредоточи върху обучението на войниците си.

Никъла остана да подрежда цветята, за да чуе какво смята да прави през деня съпруга й. Надяваше да чуе нещо за брат си.

Скоро търпението й бе възнаградено. Лоурънс каза на Ройс, че Джъстин започва да се разбира с частта си. Той все още не вярвал на мъжете, но вече не бил враждебно настроен и все по-често изразявал мнението си по различни въпроси. Според Лоурънс това било много добро начало.

Ройс се съгласи. Той забеляза как жена му дърпа и мачка цветята и реши да се смили над нея.

— Никъла, искаш ли днес да говориш с брат си?

Тя едва не изпусна вазата, която току-що бе вдигнала.

— О, да, много бих искала — отвърна тя. — Нямаше как да не чуя забележката ти, Лоурънс, че брат ми се справя по-добре. Но, моля те, кажи ми, чувства ли се добре?

Васалът се усмихна.

— Да, милейди, макар че истината е, че не съм го попитал — промърмори той.

Никъла пристъпи, заставайки до съпруга си. Погледът й беше насочен към Лоурънс.

— Значи ти тренираш Джъстин?

Ройс позволи на васала си да обясни.

— Аз винаги отговарям за новите войници — отвърна Лоурънс. — Понякога им показвам как се използват различни оръжия и им разяснявам методи за атака. Но главната ми задача е да подсиля телата им. Когато реша, че са достатъчно заякнали, ги оставям в ръцете на Ройс.

— Значи затова те пренасяха онези тежки камъни от едната купчина към другата? Все пак не е било наказание, така ли?

— Никъла, войниците не са ми врагове — намеси се Ройс, очевидно подразнен. — С това упражнение целим две неща. Тези мъже строят нова защитна стена, която е по-висока и която обхваща по-голям периметър около крепостта, тъй като искам повече място за тренировъчния плац — обясни той. — А работата ще спомогне те да заякнат физически.

Тя кимна, показвайки му, че е разбрала.

— Кога ще видя Джъстин? Трябва ли да ходя в спалните помещения на войниците? Да, ще трябва — побърза да каже тя, — така ще се уверя, че Джъстин има достатъчно одеяла за студените нощи.

Ройс се опита да не се разсмее. Можеше да си представи неудобството, което Джъстин щеше да изпита, когато сестра му се опита да го дундурка.

— Може да го видиш по-късно. Ще го изпратя тук, пред крепостта.

Ройс удържа на обещанието си. Никъла обикаляше вътрешния двор толкова дълго, че й се стори, че са минали часове, преди да забележи брат й да се приближава към нея. Тя се затича към него, за да го посрещне. Очите й се напълниха със сълзи, но успя да се спре да не се разплаче.

Никъла се хвърли в ръцете на брат си и го прегърна силно. Колко добре изглеждаше той. Цветът се бе върнал на лицето му и когато най-после се отскубна от него и го погледна в очите, разбра без никакво съмнение, че брат й ще бъде добре.

Тя не можеше да проговори, затова го целуна по брадичката и най-после го пусна.

— Изглеждаш щастлива, сестричке — обяви Джъстин с дрезгав от емоциите глас.

— Щастлива съм — отвърна тя. — Толкова съм щастлива, че те виждам.

— Баронът отнася ли се добре с теб?

Той вече се бе намръщил, докато задаваше въпроса.

— О, да, много добре — каза тя. — Той е мил и търпелив с мен.

Смръщването му изчезна. А когато му сподели, че тя също е мила и търпелива с Ройс, брат й дори се засмя.

— Храниш ли се добре, Джъстин? Имаш ли достатъчно одеяла за през нощта? Нуждаеш ли се от нещо?

— Имам всичко — отвърна й Джъстин. Той се обърна и видя, че Ингелам и Брайън ги наблюдават. Гласът му бе малко по-груб, когато заяви: — Вече не съм момче, Никъла. Не се дръж с мен като с дете.

Тя не забеляза, че имат публика, и не видя Ройс да се приближава към тях. Погледът й не се откъсваше от лицето на брат й. Слънцето бе позлатило кожата му и изсветлило русата му коса. Не бе осъзнала колко красив е станал Джъстин.

— Чу ли, че отведоха Улрик? — попита го тя.

Джъстин кимна.

— Баронът ми каза.

Никъла забеляза, че гласът на брат й стана по-суров.

— Не се тревожиш за Улрик, нали? Дънкън и Милисънт ще се грижат добре за него.

— Не, не се тревожа — отвърна Джъстин. — Улрик ще е щастлив с тях.

— Тогава защо се мръщиш? — попита тя.

— Баронът ми каза, че Търстън е идвал. Не трябваше да го прави.

Гласът му се прекърши под тежестта на емоциите му. Никъла не можеше да разбере защо той реагира така.

— Джъстин, веднъж в седмицата имаш един свободен следобед, но той не е днес. Кажи довиждане на сестра си. Ингелам и Брайън те чакат.

Джъстин веднага се сбогува със сестра си и се обърна да се поклони на барона. Никъла не искаше още да се разделя с него. Тя посегна да го спре и тогава забеляза, че цялата му лява ръка е увита с черна кожа. Две големи възела, от лакътя до рамото му, държаха кожата на мястото й.

Ройс също забеляза ръката му.

— Какво е това? — попита той.

Джъстин е обърна пак към барона си, точно когато Ингелам и Брайън пристъпиха към тях.

— Брайън го направи за мен — промърмори Джъстин, свивайки рамене с поглед забит в земята.

Ройс докосна единия от възлите.

— Когато започнете да тренирате с „Ястребите“, те съветвам да не го носиш — обяви той.

— Защо, ще му се подиграват ли? — попита Ингелам, мръщейки се на тази възможност.

Ройс се засмя. Господи, колко бяха невежи… и млади. Той стисна възела, захващайки го стабилно между пръстите си. През цялото време гледаше към Джъстин. Лицето на момчето бе станало червено.

— Няма да му се подиграват — каза той на Ингелам. — Но със сигурност ще се възползват от това.

Ройс стегна хватката си, докато Джъстин вече не можеше да помръдне.

— Ще се позабавляват доста, докато с бой накарат Джъстин да съжалява, че е сложил това нещо.

Никъла бе ужасена, когато съпругът й се присмя на Джъстин. Но успя да не се намеси, и когато мъжа й обясни, тя също разбра, че това приспособление нямаше да го защити, а по-скоро щеше да бъде използвано като оръжие срещу брат й.

Джъстин също го осъзна. Веднага щом Ройс го пусна, брат й свали кожата от ръката си.

— Може да тръгвате — каза Ройс на тримата воини.

Войниците се поклониха едновременно на барона си и се обърнаха, отдалечавайки се. Джъстин вървеше между Ингелам и Брайън. Никъла остана до съпруга си, наблюдавайки брат си, докато той и другарите му стигнаха до първата защитна стена.

Не бе осъзнала, че е хванала ръката на съпруга си. Той можеше да почувства как жена му трепери и я стисна лекичко.

— По-добре ли се чувстваш сега, след като говори с Джъстин?

Тя не откъсваше поглед от гърба на брат си.

— Да.

Тогава до тях достигна гласа на Ингелам. Младият воин очевидно смяташе, че са достатъчно далеч от тях, за да не ги чуят.

— Храниш ли се добре? — попита той, използвайки ужасна имитация на женски глас.

Брайън веднага се включи.

— Искаш ли тази нощ да ти дам одеялото си, Джъстин?

Братът на Никъла отвърна, като удари Ингелам по рамото и се опита да спъне Брайън.

Ингелам и Брайън се засмяха, и, о, чудо на чудесата, Джъстин също се засмя с тях.

Ройс се насили да не се засмее. Не искаше да нарани чувствата на Никъла. Той погледна надолу към нея и забеляза, че тя също се усмихва.

— Дундурках го все едно е малко дете — призна Никъла. — Той се засмя, Ройс, видя ли? От толкова дълго не бях чувала смеха му, че го бях забравила. Благодаря ти, съпруже.

Той не бе сигурен за какво му благодари. Неочаквано тя се хвърли в обятията му и го целуна.

Част от усмивката й обаче се стопи, когато й каза, че няма да може да говори с Джъстин отново, докато той не завърши първата фаза от обучението си, точно след шестдесет дни. Тя не възрази, и Ройс си помисли, че това е приятна промяна.

Ройс повече не видя жена си докато не стана време за вечеря. Те седеше до него на масата, но веднага щом вечерята приключи и той поде разговор с Лоурънс, обсъждайки плана за следващия ден, тя помоли за позволение да се оттегли в спалнята им.

Държанието й се превърна в рутина. Цели два месеца изминаха спокойно и организирано. Нямаше пристъпи на гняв, нямаше изненади, които да го накарат да застане нащрек, нито възражения. Ройс би трябвало да е доволен от невероятната промяна, но не беше. Никъла не бе проявявала темперамента си почти шестдесет дни. Ако станеше още малко по-хрисима, щеше да му се наложи да провери дали жена му все още диша.

Държанието й го подлудяваше. Тя изпълняваше всяко негово желание. Дори преди той да осъзнаеше, че има нужда от нещо, тя му го поднасяше.

Страстната й натура се проявяваше единствено, когато бяха заедно в леглото и той я докосваше. Зад вратите на спалнята им тя не беше никак хрисима. Ройс бе благодарен за тази благословия, но искаше още. Господ му бе свидетел, искаше си обратно импулсивната съпруга.

Липсваше му погледа й, когато нещата не се получават така, както ги е искала. Липсваха му споровете им, особено онези, които той нямаше как да спечели, защото жена му бе толкова упорито нелогична. Но най-много от всичко му липсваше времето, когато я поучаваше.

Още със събуждането си Никъла залепваше усмивка на лицето си и я носеше до мига, в който затвореше очи късно нощем. Изглежда това състояние бе постоянно и този факт го влудяваше. Не бе възможно да е толкова щастлива. Никой не може да е толкова щастлив. Освен това искрите в очите й бяха изчезнали. И тя никога не се смееше както преди.

Но смехът беше спонтанна реакция, нали така? А Никъла вече не вършеше нищо спонтанно. Господ да му е на помощ, той й го бе причинил. Поемаше пълната вина за промяната в нея. Беше получил точно това, което искаше. Сега проблемът бе как да поправи нанесената вреда. Той обмисляше план след план, но нито един не му се виждаше приемлив. Тогава един ден Джъстин реши проблема вместо него.

 

 

Беше средата на юни. Ройс беше до най-долната защитна стена, надзиравайки тренировките на опитните воини. Лоурънс, който се занимаваше с „Гълъбите“, рядко искаше помощ от Ройс.

Но днес се оказа, че е изключение. Лоурънс повика Ройс и щом баронът стигна до него, васалът махна с ръка към Ингелам и Брайън, които се бореха един срещу друг.

Джъстин стоеше отстрани и чакаше да дойде неговия ред.

— Тези тримата станаха най-добри приятели — отбеляза Лоурънс. — Много съм доволен от прогреса на Джъстин. Както виждаш, възвърна килограмите, които бе изгубил, и добави мускулна маса. Въртенето на меча и пренасянето на камъните се отразяват добре на мускулите му. Да, развива се добре.

Ингелам събори Брайън на земята, изкрещя победоносно и се обърна към Джъстин. Брайън се претърколи настрани, за да смени мястото с Джъстин. Ингелам и братът на Никъла спретнаха страхотно шоу пред барона си, привличайки и още няколко воина, които се събраха в кръг около тях, за да ги наблюдават.

Колкото повече ги гледаше Ройс, толкова повече се мръщеше.

— Кажи ми нещо, Лоурънс — проговори Ройс. — Ингелам бие ли се с Джъстин, или танцува с него?

— Именно — промърмори Лоурънс. — Точно за това исках да ги видиш, бароне. Без значение с кой се бие Джъстин, резултатът е един и същ. Не мисля, че го правят умишлено, но войниците атакуват по-леко, когато ги изправя пред момчето.

Ройс кимна. Той свирна силно, привличайки вниманието на всички. Джъстин все още бе малко предпазлив спрямо барона си. Докато се биеше с приятеля си, се усмихваше, но сега, виждайки Ройс, изражението му стана по-сдържано.

— В настроение съм да сритам няколко от вашите задници — обяви Ройс. — Кой иска тази привилегия?

Беше рядка чест баронът да тренира с младите войници и всеки бе нетърпелив пръв да приеме предизвикателството.

И все пак, докато войниците се бутаха напред, Ройс забеляза, че се стараят да оставят Джъстин по-назад. Дори сега те се опитваха да го защитят. Това приятелство от страна на воините му можеше да коства живота на Джъстин.

Но братът на Никъла отказа да остане назад. Той застана начело на групата.

— Колко воина ще имат възможността да се бият с вас, бароне? — извика Джъстин.

Сега останалите се наредиха зад него, а Ингелам и Брайън застанаха от двете му страни. Джъстин се държеше като техен говорител и на Ройс толкова му допадна тази промяна, че едва не се засмя. Разбира се, Лоурънс го информираше за прогреса му, но да види момчето така гордо изправено пред него, все още го изненадваше. И стопляше сърцето му.

— Ще изгубя толкова от ценното си време, колкото да ступам четирима от вас — сухо заяви Ройс. — И тъй като ти се зае да говориш от името на частта ти, ще бъдеш един от тези четирима. Избери още трима, Джъстин, с теб ще се бия последно, както подобава на всеки водач.

Джъстин кимна. Той понечи да се обърне към приятелите си, но се спря.

— Ами ако някой от нас ви срита задника, бароне?

Ройс не се засмя.

— Той ще бъде подходящо възнаграден.

Джъстин се ухили и се обърна към приятелите си. Ройс и Лоурънс стояха настрани, докато воините решаваха кои от тях ще бъдат останалите трима.

— Справил си се добре — прошепна Ройс към Лоурънс. — Тялото му е добре заякнало.

— Готов е за тренировки — отвърна васалът. — Както и останалите, Ройс.

„Гълъбите“ направиха своя избор. Първият, който щеше да се изправи пред Ройс, бе червенокос мъж на име Мерил. Той пристъпи напред и се поклони първо на барона си, а после и на Лоурънс.

Ройс направи крачка напред.

— Ще се бием без оръжия — реши той.

Мерил веднага свали щита си и го подаде заедно с меча си на Джъстин. След това се обърна към барона си.

— Готов съм, милорд.

Ройс се засмя.

— Не, не си готов — каза той. — Може би, след като тренираш три месеца с мен ще си готов, но днес не си готов, Мерил.

Той отби атаката на Мерил с една ръка. Воините бавно наобиколиха барона си. Ройс въобще не помръдваше, докато Мерил се въртеше около барона си.

Когато воинът застана зад барона, най-после нападна с намерението да хване господаря си за врата и да го повали на земята.

Ройс изчака да усети докосването на Мерил, след което се завъртя светкавично, с една ръка повдигна воина и го прехвърли през рамото си, стоварвайки го на земята. Мерил се приземи по задник в прахта.

— Даде ми прекалено много време да обмисля какво си решил да правиш, Мерил — заяви му Ройс. — Ако искаш да изненадаш врага, промъквайки се зад гърба му, направи го много бързо. Разбра ли ме? — Мерил кимна. Ройс посегна надолу, подавайки му ръка. Мерил я сграбчи и се изправи на крака.

— Следващият — нареди Ройс.

Брайън пристъпи напред. Той вече бе махнал меча си. Хвърляйки се към барона, той замахна с юмрук към лицето му. Ако юмрукът бе достигнал целта си, би могъл да повали обикновен мъж. Но Ройс не беше обикновен, макар Брайън да бе забравил този факт. Баронът с лекота улови юмрука на войника с една ръка и го стисна, задържайки го.

— И сега какво, Брайън? — попита той.

Ръката на Брайън запулсира. Младият мъж се почувства така, сякаш току-що бе ударил каменна стена. Той изкриви лице заради болката, след което посегна да удари с другата си ръка. Ройс спря удара му, изпращайки Брайън на земята.

— Отново той сам ми позволи да имам преимущество — обясни той на групата. — Използвайте всичко, което ви е налично. Брайън, имаш крака. Използвай ги.

— Да, бароне.

Третият воин побърза да застане в средата на кръга. Името му беше Хауърд и той доказа, че е малко по-хитър от първите двама. На Ройс му се наложи да отбива атаките му два пъти, преди да го събори на земята.

И тогава дойде ред на Джъстин. Ройс го изгледа дълга минута, преди да му нареди да започне.

— Какво научи от първите три предизвикателства?

— Научих, че трябва да използвам краката и юмрука си — отвърна Джъстин. — Както и всеки друг метод, без значение дали е честен или не, за да ви съборя на земята, бароне.

Ройс кимна.

— Значи не съм си изгубил времето — обяви той, след което премести поглед към групата. — Лоурънс ви даваше различни задачи, за да подсили телата ви, но сега е време да се научите как да използвате главите си. В една битка суровата сила без обмисляне не значи нищо. От утре ще започнете да тренирате с опитните рицари.

Над тълпата се понесоха весели подвиквания. Официално бяха завършили първата фаза от обучението си. Сега бе време да празнуват.

Ройс се усмихна. Утре вечер войниците нямаше да са толкова щастливи. Всеки милиметър от телата им щеше крещи в агония, тъй като първият ден от тренировката с опитните воини щеше да бъде най-трудният в живота им.

Никъла слизаше по хълма, когато чу виковете. Любопитна, забърза надолу, за да разбере какво се случва, и тогава видя тълпата, в средата на която стояха Джъстин и съпругът й.

Опита да не се тревожи, но в същия момент Джъстин се хвърли към Ройс и тя едва не изпищя. Брат й не се биеше честно. Нападайки Ройс, той използва последната възможна секунда да промени посоката си и да се опита да го събори, удряйки го зад коленете.

Ройс лесно се справи с атаката и с една ръка удари Джъстин в гърба между лопатките. Братът на Никъла се препъна напред, но бързо възстанови равновесието си и предприе нова атака.

По случайност Джъстин успя да нанесе солиден удар. Юмрукът му се заби в лицето на Ройс точно пет секунди след като барона видя, че Никъла е свидетел на сцената.

Ройс инстинктивно отвърна на удара, събаряйки Джъстин на земята. След това се приближи, сложи крак на гърдите на Джъстин и му даде най-странното нареждане.

— Усмихни се, Джъстин.

— Какво? — задави се Джъстин, опитвайки се да си поеме дъх.

— Казах да се усмихнеш — прошепна му яростно Ройс. — Веднага, по дяволите.

Джъстин се усмихна.

Никъла отчаяно се опитваше да не се намеси. Но гледката на брат й, проснат на земята, и в добавка към това ухилените лица на останалите воини я накара да забрави за клетвата си.

Лицето на Джъстин бе обърнато на другата страна и по тази причина тя не видя усмивката му.

— Ройс, брат ми има само една ръка.

Господ да й прости, не искаше да изкрещи това.

— Но аз имам две — подвикна й Ройс.

Никъла бързаше напред, когато мъжът й направи тази груба забележка, карайки я да се закове на място. Тя гледаше към Ройс, когато той й намигна. След това Джъстин се обърна към нея и започна да се смее. Никъла направи крачка назад, след това още една, поклати глава и най-после се обърна, тръгвайки нагоре по хълма.

Ройс въздъхна. Знаеше, че тя е разбрала всичко погрешно. Той се отдръпна и подаде ръка на Джъстин. Младежът я сграбчи и се изправи.

— Справи се добре — каза той на Джъстин. — Като награда, че успя да ме удариш, ти и другите трима ще вечеряте тази вечер на моята маса.

Джъстин се ухили. Бузите му бяха зачервени, когато се върна при останалите воини. Ройс не знаеше дали се е изчервил от тренировката или от похвалата.

Ройс скръсти ръце зад себе си и се обърна отново към групата.

— Имам да ви кажа едно последно нещо. Всички вие сте станали приятели и така и трябва да бъде. Но дори докато тренирате, трябва да давате всичко от себе си. Не бива да се толерирате един друг при никакви обстоятелства. Да направите услуга или да защитите някой би могло да доведе до смъртта на приятеля ви при една истинска битка.

Всички знаеха за какво точно им говори, Ройс бе сигурен в това. После насочи следващата си забележка към Джъстин.

— В една битка никой няма да те щади за това, че имаш само една ръка. По тази причина ти не можеш да бъде добър колкото всички останали. Трябва да бъдеш по-добър.

Джъстин кимна.

— Бароне, как ще разбера, че съм готов?

Ройс се усмихна.

— Просто ще го разбереш, Джъстин. Няма да е нужно някой да ти го казва.

Лоурънс пристъпи напред.

— За да отпразнувате факта, че вече ще тренирате с „Ястребите“, може би барона ще ви позволи една игра на топка.

Ройс кимна. Кралят не харесваше играта, тъй като тя отвличаше вниманието на рицарите от главното им задължение, а именно да тренират армията му. Но Ройс понякога правеше изключение, защото обичаше да участва в бруталната игра. Целта бе да се премести покрита с кожа топка от единия край на полето до другия. Единственото правило бе, че рицарите не могат да използват ръцете си. Играта винаги ставаше кървава и, разбира се, това бе една от причините всички толкова да я харесват.

— Лоурънс, ти ще водиш единия отбор, а аз другия — обяви Ройс. — Ще започнем веднага щом поговоря с Никъла.

Лоурънс се обърна, за да се отдалечи. Ингелам сръга Джъстин с лакът и двамата изтичаха да догонят барона си.

— Бароне, защо трябва да гледаме? — попита Ингелам.

Ройс повдигна вежда, чувайки въпроса. След това сви рамене.

— Не е нужно да гледате, щом не искате — отвърна той. — Свободни сте да отидете където поискате за следобеда.

— Това, което Ингелам искаше да каже, бароне — обясни Джъстин, — е, че не искаме да гледаме, а да участваме в играта. Имаме достатъчно хора, че да съберем отбор и ще приветстваме възможността да победим „Ястребите“.

— Те ще се почувстват обидени, ако ги изправим да играят срещу „Гълъбите“ — намеси се Лоурънс.

Джъстин се ухили.

— Не и ако вие и баронът дойдете в нашия отбор.

Ройс се засмя.

— Това зависи от командира ви — обяви той, кимайки към Лоурънс. Васалът му бе в настроение да е услужлив и даде позволението си. Войниците веднага хукнаха да вземат това, което щеше да им трябва. И вече планираха стратегията си.

— Забеляза ли? — попита Лоурънс, когато останаха насаме.

— Какво да забележа?

— Джъстин не просто е техен говорител — обясни той. — Вече се смята за един от тях. Спомняш ли си как беше в началото? Всичко беше тяхно, а не негово. Приятна промяна, не мислиш ли?

Простите му думи подействаха на Ройс като удар. По дяволите, та той се държеше точно като Джъстин. От самото начало крепостта бе негова, не на Никъла, слугите бяха негови, не нейни… и след време тя просто прие това.

Той плесна Лоурънс по рамото.

— Накара ме да осъзная една своя грешка — заяви му той. — Благодаря ти.

Ройс не даде повече обяснения. Щеше да отиде в крепостта и да се увери, че Никъла вече не е разстроена от това, което бе видяла, и след като минеше вечерята, щеше да й обясни какво иска. Нямаше да я поучава. Не, никога повече нямаше да я поучава. Но нямаше да спре да говори, докато не се убеди, че го е разбрала.

 

 

Жена му се бе възстановила напълно от шока, който бе изпитала, виждайки Джъстин да се бие с Ройс. Прекрасната усмивка на брат й още се появяваше пред погледа й. Тя забързано влезе в крепостта и хукна нагоре по стълбите, бързайки да се добере до спалнята си преди умишлено и на всеослушание да наруши правило номер три.

Да, смяташе да си поплаче. Сълзите й щяха да са от радост, но Ройс нямаше как да разбере, ако я завареше да плаче.

— Къде отивате, милейди? — викна след нея Кларис. — Имам да ви попитам нещо за вечерята.

— Не сега, моля те — извика Никъла. — Ще сляза след няколко минути. Тогава ще ме попиташ.

Кларис обаче не искаше да чака. Готвачката вече беше раздразнена и Кларис не искаше още повече да разваля настроението й. Ако това се случеше, всички щяха да страдат, тъй като вечерята щеше да е съсипана.

Прислужницата изтича след господарката си и я спря точно, когато Никъла стигна до горната площадка.

— Няма да ви отнема повече от минута — каза тя. — Готвачката иска да знае дали да приготви сладки плодови пити с горски плодове или захаросани ябълки. Ако не й кажете кое от двете, няма да получите нито едно за вечеря.

Никъла облегна бедро на парапета, докато обмисляше вариантите.

— Мисля, че тази вечер ще има празненство. Нека приготви и двете.

Никъла се обърна да тръгне по коридора, точно когато дървото на парапета се скърши. Кларис изпищя. Никъла нямаше време дори да възкликне изненадано. Тя се вкопчи за ръба, когато започна да се свлича надолу. Парапетът се стовари на пода под тях. Навсякъде се разхвърчаха дървени късове. Кларис отскочи назад и най-после спря да пищи, тръгвайки да помогне на господарката си.

— Милостиви боже, господарке, дръжте се. Идвам да ви помогна. Не гледайте надолу, милейди. Само ще се изплашите повече.

— Не, не се приближавай — изкрещя Никъла. — Ще пропаднеш. Доведи съпруга ми. Моля те, побързай. Няма да издържа дълго.

Прислужницата веднага хукна в другата посока. Тъкмо бе стигнала до вратата, когато тя се отвори и Ройс влезе вътре.

Не беше нужно Кларис да обяснява. Ройс веднага разбра какво се е случило, виждайки разбитите парчета дърво на пода и двата крака, висящи във въздуха. Сърцето му едва не спря. Той побърза да застане точно под Никъла.

— Какво, за бога, правиш?

Изненадващо, но викът му я успокои. Едва след миг осъзна възмутителния му въпрос. Господ й е свидетел, едва не се разсмя.

— Какво мислиш, че правя? — кресна му тя. — Вися от ръба, ти, глупав мъж.

Ройс долови веселите нотки в гласа й, но сметна, че не е възможно наистина да е развеселена. Жена му би трябвало да е ужасена.

— Пусни се, Никъла, и свий краката си в коленете. Аз ще те хвана — каза й той спокойно.

— Добре, Ройс.

— Пусни се сега, скъпа.

Никъла бе толкова изненадана от милото му обръщение, че забрави всичките си тревоги. Тя се пусна и просто зачака съпругът й да я хване.

Той почти не помръдна под тежестта й, когато я улови и притисна към себе си. След това направи няколко крачки назад като предпазна мярка, ако още някое парче дърво падне на пода.

Докато отнесе жена си до голямата зала, той целият трепереше. Липсата на тревога от страна на жена му го побъркваше. Тя можеше да си счупи врата.

— Повече няма да се качваш горе, Никъла. Чу ли ме?

Той я стисна силно, давайки заповедта. Тъкмо се канеше да се съгласи с него, но се разсея, когато мъжът й изрита един стол, изпречил се на пътя му. Той седна на широкото кресло пред камината и си пое няколко пъти въздух.

Едва сега Никъла осъзна колко е разстроен съпругът й. Тъй като не й бе повишил глас в началото, не бе разбрала как се чувства той.

— Разтревожи ли се за мен? — попита го тя.

Ройс се намръщи, за да й покаже колко е глупав въпросът й.

— Преди този ден да свърши, всички ще се преместят на долния етаж. Не смей да спориш с мен, Никъла. Решил съм го. Няма да стъпиш повече на горния етаж.

Тя кимна.

— Ти си разтревожен.

— Да.

Една дума, изказана с груб, дрезгав глас, която я развълнува дълбоко. Беше го грижа за нея. Сърцето блъскаше развълнувано в гърдите му и това бе още едно потвърждение. Тя чуваше ритъма му ясно, когато отпусна глава върху него.

Но той наистина вече трябваше да се успокои. Опасността бе преминала. Никъла реши да отвлече вниманието му.

— Ройс, наистина трябва да разрушиш дома си и да построиш нов. Чудя се защо още се колебаеш.

Неочаквано му се прииска да я удуши.

— Това не е моят дом, не е и твоят дом — заяви той, внимателно изговаряйки всяка дума.

— Тогава чий дом е? — попита тя очевидно объркана.

Той я свали от скута си и се изправи.

— Нашият — озъби й се той. — Всичко е наше, съпруго… не мое, не твое, а наше. Разбра ли?

Тя кимна. По дяволите, не искаше никога повече през живота си да преживява такъв ужас. Той хвана грубо раменете й и я целуна. След това се обърна и излезе от залата.

Нуждата да удари с юмрук нещо солидно едва не го погълна. Една игра на топка бе точно това, от което имаше нужда в момента. Веднага щом събори няколко от воините си на земята, вероятно щеше да се почувства по-добре. След това обаче премина покрай парчетата дърво, останали от парапета и знаеше, че да удари няколко от мъжете си нямаше да бъде достатъчно. Щеше да му се наложи да нарита всичките си воини.

 

 

Никъла не бе сигурна какво се бе случило току-що. Помисли си, че промяната на съпруга й относно това кой какво притежава бе доста значима, но той бе толкова ядосан, че само повече я обърка.

След десет минути в залата влязоха десетина воини. Само за час те изпразниха всички стаи на горния етаж. Поставиха огромното легло на Ройс в единия ъгъл на голямата зала, но първо изчакаха позволението на Томас, който провери пода, за да се убеди, че дървото ще може да издържи тежестта на леглото. Поставиха сандъка на Никъла точно до камината, а останалата част от мебелите изнесоха навън. Томас стоеше до Никъла и наблюдаваше работата на мъжете. Той обясни, че мебелите ще бъдат складирани в задните бараки, докато баронът реши какво ще прави.

Никъла бе обезсърчена от липсата на уединение. Тя попита Томас дали ще може да сложи параван до леглото и той обеща да го направи преди края на деня.

Мъжът удържа на думата си. Скоро ъгълът бе заграден от здрав параван, направен от кафяво дърво.

Никъла не видя Ройс повече, докато не дойде време за вечерята. Младата жена се изненада истински, когато видя Джъстин и още трима млади воини да влизат в залата, следвайки съпруга й. Тя бе толкова доволна, виждайки отново брат си, че за малко не направи сцена. Затича се да го прегърне, но Ройс я спря. Той я закотви до себе си, обгръщайки с ръка раменете й.

Когато видя брат си от по-близо, бе ужасена от състоянието му. Лицето на Джъстин бе цялото в драскотини и синини. След това забеляза, че останалите воини са в същото състояние.

Ройс и Лоурънс също имаха значителен брой драскотини и синини. На Никъла й отне цели десет минути да изкопчи от мъжете как се бяха наранили. Още повече време й отне да асимилира обяснението им, че е било само игра.

Тя опита да не глези Джъстин по време на вечерята. Знаеше, че това ще го засрами. Освен това се престори, че се наслаждава на историите им за бруталната игра, на която бяха играли.

Четиримата млади воини, включително Джъстин, бяха доста изгладнели и когато ометоха всичката си храна, започнаха да се побутват и да се перчат.

Те се усмихваха. Джъстин се усмихваше. Истинска усмивка. Тя погледна четирите момчета. Приличаха си толкова много и Джъстин бе един от тях. Беше намерил мястото, на което принадлежеше.

Господи, отново щеше да наруши проклетото правило номер три, ако не се стегнеше. Воините нямаше да могат да разберат защо неочаквано се е разплакала. Ройс също нямаше да разбере.

Трябваше да се махне от залата, преди да се е посрамила. За щастие мъжете бяха толкова заети в обсъждане на най-добрите си моменти по време на играта, че не забелязаха как тя се оттегли. Никъла мина през вътрешния двор и се насочи надолу по хълма към защитната стена.

Трябваше да е благодарна за толкова много неща. Господ се бе погрижил добре за нея, изпращайки Ройс в живота й.

Сега Джъстин имаше бъдеще. И именно Ройс му го бе дал. Да, беше му благодарна за толкова много неща. Тя се усмихна. Ако преди година някой бе посмял да й каже, че един ден ще е безнадеждно влюбена в норманин, тя щеше да го приеме за ужасна обида. Сега се чувстваше благословена.

Ройс го бе грижа за нея. Това й стигаше. Тя щеше да продължи да бъде милата жена, която той искаше. Поне това можеше да направи, за да му се отблагодари за добротата и търпението.

Никъла привърши с плача и тръгна обратно нагоре по хълма. Когато стигна до вътрешния двор, тя забеляза съпруга си. Ройс стоеше на най-горното стъпало и я гледаше.

На лунната светлина й приличаше на огромна статуя. Тя спря, заставайки в средата на двора.

— От мен се очаква да стоя тук с децата ни — каза тя, — очаквайки завръщането ти.

— Така ли?

— Майка ми винаги го правеше. — Тя направи крачка напред.

— Това точно определено задължение ли беше?

— Просто навик — отвърна тя. — Такъв, който много се харесваше на баща ми.

— Какви други навици са имали?

Тя направи още една крачка.

— След вечеря играеха шах.

— Значи и ние ще го правим.

— Но след вечеря ти обсъждаш с воините си плановете ви за следващия ден — напомни му тя.

— Ще го правя преди вечеря — отвърна й Ройс. — А след вечеря с теб ще играем шах.

— Защо би искал да създадем този навик?

— Традицията трябва да продължи, или поне така каза жена ми след първата ни брачна нощ, когато се опитваше да ме накара да я целуна.

Тя се усмихна.

— Жена ти сега ще ти признае, че целувката беше истинският мотив.

Той кимна, а изражението му стана сериозно.

— Бих искал сега да ми признаеш нещо друго. — Гласът му бе дрезгав. — Признай, че ме обичаш, Никъла. Искам да чуя как изговаряш думите.

Очите й на мига се напълниха със сълзи. Тя сведе глава, отказвайки да му покаже колко е разстроена.

— Не искам да се превърна в бреме за теб.

Ройс отиде до жена си, придърпа я в обятията си и я прегърна силно.

— Нима смяташ, че като ми признаеш любовта си, ще ме обремениш? — попита той, сигурен, че не е чул добре.

— Да.

Той се засмя високо и дрезгаво и смехът му огласи нощта.

— Никога няма да мога да те разбера, нали?

— Обичам те.

Преди да му каже думите, Ройс не бе осъзнал колко отчаяно бе копнял да ги чуе. Този безценен дар бе истинско чудо. Той бе дълбоко поласкан. Една част от него, тази, свикнала да разсъждава логически, не можеше да разбере как е възможно тя да го обича.

Тя бе истинско чудо. Лицето му бе белязано от отвратителен белег, но тя забелязваше само сребристите точици в неговите красиви очи, както се бе изразила. Той винаги бе смятал, че е грамаден и несръчен, но тя го хвалеше, че е толкова прелестно висок и силен. Никъла явно бе сляпа за истината и той смяташе до края на живота си да благодари на Господ за този неин недостатък.

— Скъпа, кажи ми, защо мислиш, че си бреме за мен?

Тя избухна в сълзи.

— Защото нямаше друг избор, освен да се ожениш за мен.

Ройс не можеше да спре да се усмихва. За да не може тя да види изражението му, той притисна главата й под брадичката си. Не искаше нежната му съпруга да помисли, че й се присмива. Освен това не искаше да види как се бяха насълзили очите му. По дяволите, щастието, което изпитваше, го беше погълнало.

— А, избор — прошепна той. — Тревожиш се за това от доста време, нали?

Тя удари с глава брадичката му, когато кимна.

— Никъла, никога ли не ти е идвало на ума, че можех преспокойно да напусна залата, преди да си ме избрала?

— Не, не би могъл да напуснеш — прошепна тя. — Само на жените рицари им бе позволено да излязат. А ти не беше женен.

Той опита друга тактика.

— Можех да ти откажа.

— Не, не би могъл — възрази тя. — Прекалено доблестен си. Чувстваше се отговорен за мен.

— Вече си си изградила мнение, нали? И нищо, което кажа, не би могло да го промени?

— Какво например?

— Например, че вече бях решил да се включа в предизвикателството за ръката ти? Нямаше да позволя на друг мъж да те получи, Никъла.

— Ти просто си мил с мен, Ройс. Винаги си мил и търпелив с всички.

Той я целуна по главата. Не знаеше как да я убеди, че от самото начало той я бе избрал. Беше променил решението си и щеше да се бори за ръката й по простата причина, че не можеше да понесе мисълта друг мъж да я докосне.

Тя му принадлежеше. Бе свикнал да е с него по време на пътуването им до Лондон. По природа бе със силно развито чувство за собственост. Със сигурност това бе причината още от самото начало да не иска да я остави.

Но любовните дела го объркваха. По онова време Ройс дори не бе помислял, че е способен да я обича така, както един мъж може да обича съпругата си. Смяташе, че е неподходящ и неподготвен за нещо такова.

Нямаше да е достатъчно да й каже колко е доволен, че тя е до него. Не, нищо от това, което кажеше, нямаше да я убеди колко държи на нея.

Затова реши да не казва нищо. Вместо това, щеше да намери начин да й покаже.