Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prize, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 121 гласа)

Информация

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2015

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Англия, 1066

Той така и не разбра какво го сполетя.

В един момент барон Ройс бършеше потта от челото си с облечената си в кожена ръкавица ръка, а в следващия лежеше по гръб на земята.

 

 

Тя го повали. Буквално. Изчака го да си свали шлема, след което завъртя тънката ивица кожа над главата си. Малкият камък, захванат в средата на прашката, набра скорост до такава степен, че стана почти невидим. Звукът на лентата, въртяща се във въздуха, бе като на недоволен звяр — наполовина ръмжене, наполовина свистене. Плячката й обаче беше прекалено далеч, за да чуе звука, тъй като тя стоеше скрита в сутрешните сенки на пътеката, горе на защитната стена, а той бе почти пет метра по-надолу до дървения подвижен мост.

Грамадният норманин беше лесна мишена. Фактът, че той бе водачът на натрапниците, дошли да завземат семейната крепост, правеше победата й по-сладка. В ума й гигантът се беше превърнал в Голиат.

А тя бе неговият Давид.

Но за разлика от героя в древната история, тя нямаше намерение да убие противника си. Ако това беше целта й, щеше да се прицели в гърлото му. Не, тя искаше само да го зашемети. По тази причина избра за своя цел челото му. С божията воля, щеше да му остави белег, който да носи до края на дните си. Напомняне за зверствата, които бе извършил в мрачните си дни на победител.

Норманите печелеха тази битка. След час или два щяха да достигнат последното убежище.

Беше неизбежно и тя го знаеше. Саксонските й воини бяха многократно превъзхождани. Отстъплението бе единствената логична алтернатива, но и ужасно унизително.

Норманският гигант беше четвъртият претендент, който копелето Вилхелм от Нормандия бе изпратил да превземе дома й през последните три седмици.

Първите трима се биеха като момчета. Тя и воините на брат й ги победиха без много усилия.

Но този беше различен. Него нямаше да успее да прогони. Скоро стана ясно, че той е много по-умел, отколкото предшествениците му. Този норманин бе много по-хитър. Воините, които водеше, бяха също толкова неопитни, колкото и тези, които бяха дошли преди тях, но новият водач ги държеше добре дисциплинирани и не им позволяваше никакво отстъпление.

До края на деня норманите щяха да победят.

Водачът им щеше да бъде омаян от успеха си. Тя щеше да се погрижи за това.

Усмихна се, хвърляйки камъка.

 

 

Барон Ройс беше слязъл от жребеца си, за да измъкне един от мъжете си от рова, заобикалящ крепостта. Глупавият воин бе изгубил равновесие и бе паднал в дълбоките води. Заради тежката си броня той не можеше да се задържи над водата и бе потънал на дъното на рова. Ройс се пресегна във водата, улови единия му обут в ботуш крак и извади младежа от черните дълбини. Само със завъртане на китката си той хвърли подчинения си в тревата. Звуците, идващи от момчето, показаха на Ройс, че васалът му няма нужда от повече помощ. Все още дишаше. Ройс спря, за да махне шлема си, и точно когато изтриваше потта, камъкът улучи целта си.

Той залитна назад, приземявайки се далече от жребеца си. Но не остана дълго в безсъзнание. Облакът прах, който се бе вдигнал след падането му, още се носеше във въздуха, когато мъжът отвори очи. Той попипа края на раната и едва тогава осъзна, че голямо парче кожа липсваше на челото му.

И все още не разбираше какво го удари. Съдейки по размера на раната, бързо реши, че не е улучен от стрела. Но, по дяволите, сякаш челото му гореше.

Ройс прогони болката и се концентрира над задачата да се изправи. Гневът му бе от голяма помощ. С божията воля щеше да намери негодника, който му го причини и да му даде да се разбере.

Тази мисъл успя да го разведри.

Оръженосецът му стоеше стиснал юздите на жребеца му. Ройс се метна на седлото и се обърна към стените, обграждащи крепостта. Дали врагът му го наблюдаваше скрит някъде там? Разстоянието бе прекалено голямо, за да може да забележи възможната заплаха.

Той отново сложи шлема си.

Огледа се наоколо и веднага забеляза, че за изминалите десет-петнадесет минути воините му бяха забравили всичко, на което ги бе научил.

Ингелам, неговият временен втори командир, имаше при себе си голям брой воини, които се биеха от южната страна на гората. Върху тях се сипеше дъжд от стрели, правейки напредъка им невъзможен.

Ройс се подразни от некомпетентността им. Воините му бяха вдигнали щитовете над главите си, пазейки се от стрелите, и отново бяха заели отбранителна позиция. Бяха в същото положение, в което ги завари тази сутрин, щом пое командването.

Ройс въздъхна и отново застана начело на нападението.

Веднага смени тактиката, за да попречи на воините му да изгубят преднината, която бяха спечелили. След това повика десетима от най-надеждните си воини, за да превземат малката крепост. Използвайки собствения си лък, той свали един саксонски воин от върха на стената още преди хората му да успеят да извадят лъковете си. След това остави задачата на тях. Много скоро саксонската стена отново остана незащитена.

Петима от мъжете на Ройс се покатериха по стените, отрязаха въжетата и подвижния мост беше спуснат. Господ да му е на помощ, дори му се наложи да напомни на един нетърпелив хлапак да вземе меча със себе си.

Ройс първи премина през дървения мост с изваден меч, макар това да се оказа ненужно. Двете по-ниски защитни стени на замъка бяха напълно разрушени.

Те претърсиха руините им и постройките, но не намериха нито един саксонски воин. За Ройс бе очевидно, че врагът е напуснал защитните позиции през таен проход. Нареди на половината си мъже да претърсят стените за прохода. Смяташе да го зазида в мига, щом го откриеше.

Няколко минути по-късно мястото бе обявено за завоевание на Вилхелм, разпъвайки великолепния флаг с цветовете му на една от защитните стени. Замъкът сега принадлежеше на Нормандия.

И все пак Ройс все още не бе свършил това, за което го бяха изпратили. Предстоеше му да се добере до Наградата и да я отведе в Лондон.

Да, беше време да плени лейди Никъла.

Претърсвайки жилищната част на замъка, те откриха само малка част от слугите и ги изведоха навън, нареждайки ги в кръг на двора.

Ингелам бе висок колкото Ройс, но тялото му не бе толкова мускулесто и нямаше бойните белези на началника си. Той държеше един мъж за задната част на туниката му. Слугата бе дребен старец с тънка, сива коса и набраздена от бръчки кожа.

Ройс още не бе слязъл от коня, когато Ингелам кресна.

— Този тук е управителят, бароне. Името му е Хакон. Този е мъжът, който е разказал на Грегъри всичко за семейството.

— Не говоря с нормани — възрази Хакон. — Не познавам никой на име Грегъри. Господ да ме покоси на място, ако лъжа — добави смело той.

„Верният“ слуга лъжеше и беше доста горд от себе си, че показва подобен кураж, имайки предвид обстоятелствата. Но стареца все още не бе погледнал водача на норманите, тъй като вниманието му бе насочено към нетърпеливия русокос воин, който се опитваше да смъкне туниката от гърба му.

— Да, точно ти си говорил с Грегъри — възрази Ингелам. — Той беше първият воин, който прие предизвикателството и нападна този замък, за да плени Наградата. Не си правиш услуга, като ни лъжеш, старче.

— Той да не е онзи, който си замина оттук със стрела в задника? — попита Хакон.

Ингелам погледна лошо към слугата, задето бе посмял да спомене за унижението на Грегъри. Той хвана и завъртя стареца. Дъхът заседна в гърлото на Хакон, когато най-после видя водача на норманите. Наложи му се да отметне глава назад, за да може да види по-добре огромния воин, покрит с кожа и стомана. Слугата присви очи заради слънцето, което се отразяваше в бронята на мъжа и светеше право в очите му. Нито воинът, нито великолепният му жребец се помръдваха и за една дълга минута старецът си помисли, че гледа към статуя, издялана от камък.

Хакон продължи да мисли така, докато воинът не свали шлема си.

В този миг мъжът за малко да се раздели със закуската си. Варваринът го ужаси. Хакон изпита нужда да заплаче, молейки за милост. Погледът в студените сиви очи на норманина беше плашещо решителен и слугата бе сигурен, че много скоро ще намери смъртта си.

„Той ще ме убие“, мислеше си Хакон, докато казваше бърза молитва. Смъртта му със сигурност щеше да е ужасяваща, тъй като бе решен да помогне на нежната си господарка до самия край на живота си. Със сигурност Господ щеше да го приветства в небесата, задето е защитавал невинното момиче.

Ройс погледна надолу към треперещия слуга. След това хвърли шлема към оръженосеца си, слезе от жребеца и подаде юздите на един от воините си. Животното се изправи на задните си крака, но само с едно махване на ръката господарят му усмири неочакваното му недоволство.

Коленете на Хакон омекнаха. Той се срина на земята. Ингелам се пресегна и му помогна отново да застане на крака.

— Една от близначките е горе в крепостта, бароне — заяви мъжът. — Тя се моли в параклиса.

Хакон си пое дълбоко дъх и каза:

— Последния път, когато бяхме под обсада, църквата бе изгорена до основи. — Гласът му бе странен шепот. — Веднага щом сестра Даниел пристигна от манастира, нареди олтарът да бъде преместен в една от стаите в крепостта.

— Даниел е монахинята — намеси се Ингелам. — Точно както чухме, бароне. Те са близначки. Едната е светица, отдала се в служба на народа, а другата е грешница, посветила се на това да ни създава проблеми.

Ройс все още не бе казал нито дума. Продължаваше да се взира надолу към слугата. Хакон не можеше да гледа повече водача в очите. Той снижи погледа си към земята, стисна ръцете си една в друга и прошепна:

— Сестра Даниел е жертва в тази война между саксонци и нормани. Тя е невинна и иска само да се върне в манастира.

— Искам другата.

Гласът на барона бе спокоен и леден. Стомахът на Хакон се преобърна.

— Той иска другата близначка — кресна Ингелам. Канеше се да каже още нещо, но улови ледения поглед на барона си и реши да замълчи.

— Другата близначка се казва Никъла — каза Хакон, поемайки дълбоко дъх, преди да продължи: — Тя замина, бароне.

Ройс не показа никаква реакция на тази новина. Ингелам от друга страна не успя да скрие разочарованието си.

— Как така е заминала? — кресна той и бутна стария мъж, карайки го да падне на колене.

— Има много тайни проходи под тази крепост — призна Хакон. — Не забелязахте ли, че няма никакви саксонски воини, щом пресякохте моста? Господарката Никъла замина с мъжете на брат си преди час.

Ингелам изкрещя раздразнено. В гнева си той отново удари слугата.

Ройс направи крачка към васала си и го изгледа ядосано.

— Не ми показваш силата си, като се държиш лошо с беззащитен мъж, Ингелам. Нито ми показваш умението си да контролираш гнева си, като се намесваш в разпита ми.

Васалът му бе напълно унижен. Той наведе глава пред барона и помогна на саксонеца да стане на крака.

Ройс изчака младия воин да се отдръпне от слугата. След това погледна пак към Хакон.

— Колко време служиш в този дом?

— Почти двадесет години — отвърна. В гласа му се долавяше гордост, когато добави. — Винаги са се отнасяли добре с мен, бароне. Караха ме да се чувствам като един от тях.

— И все пак, след двадесет години служба, сега ти предаваш господарката си? — Той поклати отвратено глава. — Няма да ми се вричаш във вярност, Хакон, тъй като думата ти не значи нищо.

Ройс не изгуби нито минута повече за управителя. Погледът му бе решителен, когато мина през двойните врати на крепостта. Избута нетърпеливия си воин от вратата и влезе вътре.

Хакон бе оставен в кръга от слуги да се тревожи за съдбата си, докато Ингелам забързано последва лорда.

Ройс бе методичен в претърсването. Първият етаж бе в развалини. Навсякъде имаше разхвърляни стари тръстикови рогозки. Масата бе преобърната до близкия ъгъл, а повечето от столовете бяха унищожени.

Стълбището, водещо до горния етаж, обаче бе почти непокътнато. Дървените стълби бяха мокри от водата, стичаща се по стените. Стъпалата бяха опасно хлъзгави. Голяма част от парапета бе паднал и ако някой се подхлъзнеше, нямаше как да се предпази от падане.

Положението на втория етаж бе също толкова жалко, колкото и на първия. Вятър влизаше през дупката в центъра на стената с размерите на човешки ръст. Въздухът беше свеж заради ледения зимен вятър, идващ отвън. От стълбището започваше дълъг, затъмнен коридор.

Веднага щом Ройс стигна до горе, Ингелам се втурна пред него с изваден меч. Васалът очевидно възнамеряваше да пази своя лорд. Подът обаче беше също толкова хлъзгав, колкото и стъпалата. Ингелам изгуби равновесие, изпусна меча си и полетя към дупката в стената.

Ройс го хвана за яката и го насочи да лети в обратната посока. Васалът се приземи с глух звук до вътрешната стена, изтръска се като мокро куче, взе меча си и отново хукна след своя лорд.

Ройс поклати глава раздразнено заради жалкото намерение на воина да го защитава. Не сметна за нужно да изважда собствения си меч и тръгна надолу по коридора. Когато стигна до първата врата и я намери заключена, просто я изрита силно, отваряйки я. Наведе се, за да мине през ниската рамка и влезе вътре.

Стаята бе спалня, в която светеха шест свещи. Вътре имаше едно слугинче, свито в ъгъла.

— Чия е тази спалня? — поиска да узнае Ройс.

— На господарката Никъла — прошепна момичето.

Ройс бавно огледа стаята. Беше леко изненадан колко е подредена и спартански обзаведена. Не знаеше, че има жена, която може да живее, без да е обградена от вещи, разхвърляни из цялата стая. Опитът му, разбира се, се свеждаше само до трите му сестри, но това бе достатъчно да си изгради ясна представа. Огромното легло беше опряно до стената, а виненочервените му завеси бяха привързани към колоните. От другата страна беше камината. Последната част от обзавеждането бе нисък, добре направен сандък от полирано червено дърво, който бе поставен в ъгъла.

На куките по стената не висеше нито една рокля, която да даде представа на Ройс за размера на жената. Той се обърна да излезе от стаята, но откри, че васалът му блокира изхода. Един смръщен поглед бързо премахна препятствието.

Втората врата също бе заключена отвътре. Ройс тъкмо се канеше да я изрита, за да я отвори, когато чу, че резето се вдига.

Вратата бе отворена от младо слугинче. На лицето му имаше лунички и излъчваше силен страх. То се опита да направи реверанс, но не успя напълно да завърши официалната процедура, защото зърна лицето му. Изписка и избяга отново в голямата стая.

Тя бе осветена от свещи. Дървен олтар, покрит с бял плат, стоеше пред камината. Пред него имаше няколко подплатени с кожа молитвени пейки.

На мига забеляза монахинята. Бе коленичила на молитвената пейка, главата й бе сведена, ръцете й бяха обвити около кръста, който висеше на верижка около врата й.

Беше облечена изцяло в бяло — от дългия воал над косите й до белите й обувки. Ройс застана на прага и я зачака да го забележи.

Слугинчето докосна изплашено рамото на монахинята и се наведе да й прошепне в ухото.

— Сестро Даниел, водачът на норманите дойде. Ще се предаваме ли вече?

Въпросът й беше толкова нелеп, че Ройс почти се усмихна. Той махна на Ингелам да прибере меча си и влезе в стаята. Две слугини стояха до покрития прозорец. Едната държеше на ръце бебе. Мъничето смучеше малките си пръстчета.

Ройс насочи отново вниманието си към монахинята. От позицията си можеше да види единствено профила й. Тя най-после се прекръсти — знак, че молитвата й е свършила — след което грациозно се изправи на крака. Веднага щом се изправи, бебето проплака и посегна към нея.

Тя махна на тъмнокосата жена, взе бебето от ръцете й, целуна го по челото и се обърна към Ройс.

Той все още не бе успял да види лицето й, тъй като главата й бе приведена, но бе приятно изненадан от нежните й маниери и тихия, мек глас, с който шепнеше на бебето. Главичката му бе покрита с искряща бяло-руса коса и мъничето буквално се изправи, за да го погледне. Бебето се притисна към монахинята, смучейки палчето си. То издаваше шумни мляскащи звуци, прекъснати единствено от прозевките му.

Даниел спря на няколко крачки от Ройс. Върхът на главата й достигаше едва до рамото му и той си помисли колко ранима и чуплива изглежда.

Тя вдигна очи, поглеждайки в неговите и той осъзна, че не може да обели и дума.

Беше прелестна. Господ му бе свидетел, имаше лицето на ангел. Кожата й бе безупречна. Очите й му се видяха най-очарователните, които бе виждал. Бяха с най-невероятния син цвят. Ройс си помисли, че сякаш богиня е слязла на земята, за да го измъчва. Тънките светлокафяви вежди подхождаха идеално на красивото лице, носът бе идеално прав, устните пълни, меки и дяволски привлекателни.

Ройс осъзна, че е физически привлечен от жената и на мига се почувства отвратен от себе си. Неочакваната му липса на дисциплина го подразни. Звукът от накъсано вдишване зад него му показа, че и Ингелам бе изпитал същото към красивата жена. Ройс се обърна да изгледа намръщено васала си, преди отново да насочи вниманието си към монахинята.

Даниел бе невяста на църквата, за бога, а не награда за похотта му. Като своя лорд, Вилхелм от Нормандия, и Ройс уважаваше църквата и защитаваше всичките й служители.

Той въздъхна.

— Чие е това дете? — попита, решен да отдалечи мислите си от жената.

— Бебето е на Кларис — отговори тя с дрезгав глас, който му се стори невероятно възбуждащ. Даниел махна към тъмнокосата слугиня в сенките. Жената веднага пристъпи напред. — Кларис е вярна прислужница в дома ми от години. Синът й се казва Улрик.

Тя погледна надолу към бебето и видя, че то е загризало кръста й. Махна го, преди отново да погледне Ройс.

Двамата се гледаха дълго няколко минути. Тя започна да гали раменете на Улрик, но не откъсваше поглед от Ройс.

По изражението й личеше, че не изпитва никакъв страх от него, и не обърна особено внимание на ужасния белег на бузата му. Ройс беше леко объркан от това — бе свикнал с различна реакция от жените, които го виждаха за пръв път. Обезобразеното му лице очевидно не притесняваше монахинята. Това му допадна невероятно много.

— Очите на Улрик имат същия цвят като твоите — отбеляза Ройс.

Но още като изрече думите, осъзна, че не е точно така. Бебето бе с хубави сини очи. Тези на Даниел бяха прекрасни.

— Много саксонци имат сини очи — заяви тя. — След по-малко от седмица Улрик ще стане на осем месеца. Ще доживее ли да ги навърши, норманино?

Тъй като тя зададе въпроса с нежен, спокоен глас, Ройс не прие думите й за обида.

— Ние от Нормандия не убиваме невинни деца — отвърна й той.

Тя кимна и го дари с усмивка. Сърцето му заби лудо в отговор. На бузата й се появи пленителна трапчинка, и, Господи, очите й можеха да го омагьосат. Реши, че не са сини, а по-скоро виолетови като едно крехко цвете, което бе видял веднъж.

Наистина се налагаше да се стегне, помисли си той. Държеше се като голобрад оръженосец. Освен това се чувстваше и толкова неловко.

Ройс бе прекалено стар за подобни чувства.

— Как си се научила да говориш езика ни толкова добре? — поиска да узнае той. Гласът му бе станал твърд.

Тя обаче явно не го забеляза.

— Един от братята ми отиде с Харолд, саксонския ни крал, в Нормандия преди шест години — отвърна тя. — Когато се завърна, настоя всички да научим езика.

Ингелам се приближи, заставайки до барона.

— Близначката ти като теб ли изглежда? — попита той.

Монахинята се обърна, за да погледне воина. Тя сякаш се ядоса от въпроса му, напрегнатият й поглед се насочи към него. Ройс забеляза, че Ингелам се изчерви целия и бързо сведе поглед, не можейки да издържи на нейния.

— На външен вид с Никъла много си приличаме — най-после му отговори тя. — Повечето хора не могат да ни различат. Характерите ни обаче са много различни. Аз имам по-спокойна природа, но сестра ми не. Тя се закле да умре, преди да се предаде пред английските натрапници. Никъла вярва, че е въпрос на време вие, норманите, да се предадете и да се върнете у дома. Истината е, че се боя за безопасността на сестра си.

— Знаете ли къде отиде лейди Никъла? — попита Ингелам. — Баронът ми трябва да знае къде е.

— Да — отвърна тя. Погледът й не се откъсваше от васала. — Ако баронът ви ми обещае, че нищо лошо няма да се случи на сестра ми, ще му кажа къде е тя.

Ингелам изсумтя шумно.

— Ние норманите не убиваме жени. Опитомяваме ги.

Чувайки арогантното изказване на васала си, на Ройс му се прииска да го изхвърли през вратата. Забеляза, че монахинята не обърна особено внимание на забележката му. Изражението й обаче се промени, показвайки чувствата й. Промяната бе мигновена и изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, но той забеляза блясъка на гнева.

Това го накара да вдигне защитата си, и макар да нямаше причина да бъде подозрителен, все пак имаше чувството, че нещо не е наред.

— Нищо лошо няма да сполети сестра ти — заяви Ройс.

Тя изглеждаше облекчена. Ройс реши, че гневът й е бил реакция заради страха за сестра й.

— Да — намеси се ентусиазирано Ингелам. — Никъла е Наградата на краля.

Наградата на краля?

Сега й бе трудно да скрие гнева си. Лицето й пламна. Гласът й обаче остана спокоен.

— Не разбирам какво имате предвид. Крал Харолд е мъртъв.

— Вашият саксонски крал е мъртъв — обясни Ингелам, — но херцог Вилхелм от Нормандия е на път за Лондон дори в момента, докато говорим, и много скоро ще стане крал на цяла Англия. Имаме заповеди да отведем Никъла в Лондон възможно най-скоро.

— С каква цел? — поиска да узнае тя.

— Сестра ви е Наградата на краля. Той смята да я даде на някой знатен рицар. — Гласът на Ингелам бе пълен с гордост, когато заяви: — Това е голяма чест.

Тя поклати глава.

— Все още не сте ми обяснили защо сестра ми е Наградата на краля — прошепна тя. — Как въобще Вилхелм е научил за съществуването на Никъла?

Ройс нямаше намерение да остави Ингелам да продължи да бръщолеви пред монахинята. Думите му вече я бяха разстроили. Той избута васала от стаята.

— Имаш думата ми, че нищо лошо няма да се случи на сестра ти — обеща отново той на Даниел. — Сега ми кажи къде е тя. Нямаш никаква представа колко е опасно извън тези стени. Въпрос на време е някой да я залови, а за нещастие има някои нормани, които няма да се отнесат добре към нея.

Разбира се, той омекоти истината пред невинната жена. Не виждаше смисъл да й казва истината за това какво може да сполети близначката й, ако попаднеше на недисциплинираните нормандски воини. Искаше да защити монахинята от суровата реалност, да пощади невинността й, спестявайки й истината за греховете на този свят. Но ако тя откажеше да му даде информацията, щеше да му се наложи да бъде по-откровен.

— Ще ми дадете ли думата си, че лично ще тръгнете да търсите Никъла? Че няма да оставите това задължение на някой друг?

— Важно ли е за теб да го направя?

Тя кимна.

— Тогава давам ти думата си — каза той. — Макар да не разбирам какво значение има кой…

— Вярвам, че ще се отнесете добре към сестра ми — прекъсна го тя. — Вече ми дадохте думата си, че няма да нараните Никъла. — Тя се усмихна отново. — Нямаше да заемате толкова важна позиция, ако лесно нарушавахте даденото обещание. Освен това вие задължително наглеждате воините под вашето командване или поне така ми бе казано от един слуга. Вярвам, че до сега сте се научил на търпение и въздържание. Ще имате нужда и от двете, за да заловите Никъла, защото понякога тя може да бъде много трудна. Освен това е умна.

Преди Ройс да успее да каже нещо, Даниел му обърна гръб и отиде при двете жени, стоящи до прозореца. Тя даде бебето на жената на име Кларис и прошепна инструкциите си към другата прислужница.

След това отново се обърна към Ройс.

— Ще ви кажа къде е сестра ми, след като се погрижа за раната ви — обяви тя. — Имате доста голям прорез на челото си, бароне. Ще го почистя и превържа. Седнете. Ще отнеме само минута-две от времето ви.

Ройс бе толкова изненадан от загрижеността и добротата й, че не знаеше как да реагира. Понечи да поклати глава, но промени мнението си. Най-после седна. Ингелам остана до вратата, гледайки ги. Една слугиня сложи купа с чиста вода на ниския сандък близо до стола, на който седна Ройс, докато Даниел късаше няколко ивици от бял памучен плат.

Баронът се намести на стола. Дългите му крака бяха изпънати напред. Даниел мина пред него, заставайки между бедрата му.

Той забеляза, че ръцете й треперят, когато потопи плата във водата. Не каза и дума, докато се грижеше нежно за раната му, но когато я почисти и превърза, тя го попита как я е получил.

— Бях ударен, вероятно от камък — отвърна той, свивайки рамене. — Не е нищо особено.

Усмивката й бе нежна.

— Аз бих казала, че е от голямо значение. Сигурно ударът ви е оставил в безсъзнание поне няколко минути.

Той едва чуваше какво му говори. По дяволите, ухаеше невероятно. Едва успяваше да се концентрира, умът му бе изцяло заето от красивата жена пред него. Ароматът на рози привлече вниманието му. Както и кръстът между гърдите й. Той се вгледа в светия кръст, докато успее да наложи контрол над себе си. В минутата, в която тя отстъпи от него, той се изправи.

— Сестра ми тръгна към замъка на барон Алфред — каза му тя. — Домът му е на три часа езда от тук. Алфред се е заклел да се опълчи на норманите и Никъла реши да добави воините на брат ни към неговите.

Откъм вратата се чу вик, който прекъсна разговора. Един от воините на Ройс изискваше вниманието му.

— Стой при нея — нареди той на Ингелам.

Баронът вече бе излязъл навън, когато васалът викна след него:

— Ще я защитавам с живота си, бароне. Господ ми е свидетел, никой няма да я докосне.

Рой слезе бързо долу в залата. „Господ да ме пази от нетърпеливи воини“, помисли си той. Ако не бе благословен с толкова търпелив характер, знаеше, че досега щеше да е размазал невежата глава на Ингелам в стената. Само през последния час няколко пъти му се бе приискало да направи точно това.

Още един млад воин чакаше Ройс до стълбището.

— Бароне, в момента се води битка на южната страна на крепостта. От защитната стена се вижда как саксонските кучета са обградили нашите нормански воини. По цветовете на флага разбрахме, че малката армия е под командването на барон Хю. Да отидем ли да му окажем помощ?

Ройс излезе от крепостта и се качи на защитната стена, за да види сам какво се случва. Воинът, който дойде да му докладва, бе плътно зад него. За нещастие, той бе също толкова неквалифициран, колкото Ингелам, и безнадеждно ентусиазиран. Което бе лоша комбинация.

— Виждате ли как саксонците карат нашите воини да отстъпват, бароне? — попита воина.

Ройс поклати глава.

— Гледаш, но не виждаш — промърмори той. — Мъжете на Хю използват същата тактика, която приложих при битката ни близо до Хейстингс. Нашите воини водят саксонците към капан.

— Но превъзходството е в полза на саксонците. Те са почти два пъти повече…

— Числеността не е от никакво значение — заяви Ройс. Той изпусна изморена въздишка, напомняйки си да бъде търпелив с момъка и се обърна към тъмнокосия воин: — От колко време си под мое командване?

— Почти осем седмици, милорд.

Раздразнението на Ройс изчезна на мига. С всички приготовления за завладяването на Англия не бе имал време да обучава новите воини.

— Извинен си за невежеството си — обяви той. След това тръгна надолу по стълбите. — Ще помогнем на хората на Хю, но само защото обичаме добрите битки, не защото имат нужда от помощ. Норманските воини винаги превъзхождат саксонците и мъжете на Хю ще постигнат победа без значение дали им помогнем, или не.

Младият воин кимна и после попита дали може да влезе в боя редом с барона си. Ройс удовлетвори желанието му. Той остави двадесет воина в крепостта и потегли с останалите. След като зад стените бяха останали само жени и деца, реши, че Ингелам лесно ще се справи до завръщането му.

Битката бе ободрителна, но свърши прекалено бързо по мнение на Ройс. Тъй като бе циничен мъж, си помисли, че е много странно как веднага щом той и хората му пристигнаха, саксонците, които бяха повече от тях, побързаха да се скрият в планината. Да не би битката да бе инсценирана с цел да го изведе навън от крепостта? Изтощен след малкото часове сън, Ройс арогантно реши, че е прекалено загрижен за действията на саксонците. Той и мъжете му прекараха още един час, преследвайки бегълците, преди да се откажат.

Ройс бе изненадан да открие тук Хю, негов приятел и равен по ранг рицар под командването на Вилхелм, тъй като смяташе, че Хю ще бъде до лидера им, когато влиза в Лондон. Когато попита воина, той му обясни, че е бил изпратен на север, за да потуши бунтовете. Бил на път обратно към Лондон, когато саксонците го нападнали.

Хю беше с десет години по-възрастен от Ройс. Сивите нишки в косите му и безбройните белези от битките караха Ройс да изглежда като голобрад оръженосец до рицаря.

— Под командването си имам само неопитни воини — призна с въздишка Хю. — По-опитните останаха с Вилхелм. Казвам ти, Ройс, нямам търпението да тренирам наново мъжете. Ако не се бе намесил, смятам, че досега щях да съм загубил половината си мъже. Шпионинът ни между саксонците успя да ни предупреди навреме, затова засадата им не бе толкова ефективна. Но воините ми все още не са дисциплинирани. — Хю се наведе и каза с тих глас: — Двама от мъжете ми си изпуснаха мечовете, казвам ти. Можеш ли да повярваш? Би трябвало да убия още сега тези глупаци. — После добави, смеейки се: — С твое позволение, ще помоля Вилхелм да даде няколко от момчетата ми под твое командване, за да ги обучиш подобаващо.

Двамата барони, заобиколени от воините си, тръгнаха към крепостта.

— Кой е информаторът, за който спомена? — попита Ройс. — И защо му се доверяваш?

— Мъжът се казва Джеймс и не съм казал, че му вярвам — отвърна Хю, — просто до момента е доказал, че е надежден. Каза ми, че мрази саксонците, задето са го накарали да върши скучната работа да събира годишните такси. Джеймс познава много от семействата в околността. Отгледан е тук. Освен това знае и любимите скривалища на тукашните хора. Не мислиш ли, че вятърът доста хапе в този час, Ройс? — попита Хю, сменяйки темата, докато придърпваше наметалото на раменете си. — Костите ми вече са много чувствителни към студеното време.

Ройс почти не забелязваше студа. Гъста мъгла се стелеше в краката им, но бе ниско, покривайки като одеяло земята.

— Костите ти са стари, Хю. Това е причината да усещаш студа. — Усмивката му омекоти обидата.

Хю също се усмихна.

— Стар, казваш? Ще си промениш мнението, като чуеш за великите ми победи над саксонците.

Арогантният воин не спря да се хвали през целия път обратно до замъка, разказвайки детайли за победите му в името на Вилхелм.

Когато пристигнаха, Ингелам не бе там, за да посрещне лорда си, и Ройс предположи, че васалът му е все още при монахинята.

Спомена за саксонката го накара да се почувства странно… нещо относно нея го тревожеше, но той не можеше да разбере какъв е проблемът.

Може би не излизаше от мислите му, тъй като бе толкова красива жена. Беше много жалко, че такава хубост бе обречена на църквата. Би трябвало да принадлежи на мъж.

Реши, че умората го кара да мисли нещо толкова греховно. Придружаван от Хю, той влезе в крепостта. Вече бяха решили, че Хю и хората му ще прекарат нощта тук, тъй като почти се бе стъмнило.

Приятелят му изглеждаше изтощен и премръзнал. Ройс нареди да стъкнат огъня в голямото огнище, за да се стопли залата, и поиска да повикат информатора на Хю да дойде при тях.

— Искам да му задам няколко въпроса за това домакинство — обясни той.

Един воин веднага отиде да намери саксонеца. След няколко минути в залата дотича Ингелам. Русокосият воин спря пред барона си, поклони му се и се подготви да му даде отчета си.

Ройс го прекъсна, давайки заповед:

— Доведи монахинята при мен. Искам да я разпитам.

Ингелам изглеждаше удивен от заповедта, дори леко пребледня. Ройс тъкмо се канеше да кресне на васала си да изпълни нарежданията, когато движение пред вратата привлече вниманието му. Воинът, който Хю бе изпратил навън, се върна с информатора. Саксонският Юда бе облечен с дрехи, които не му бяха по мярка, доказващи ниския му обществен статус. Кафявата туника, влачеща се по земята, бе цялата в кал. Ройс го оприличи на бухал. Мъжът бе нисък, с приведени рамене и клепачи с толкова много гънки, че притваряха очите му. Да, мъжът наистина приличаше на бухал, но в сърцето си бе лешояд, предаващ собствения си народ, помисли си отвратено Ройс.

— Ела тук, Джеймс — заповяда му Ройс.

Саксонецът изпълни заповедта. Когато стигна до норманските воини, той се поклони.

— Ваш верен слуга, милорди.

Ройс стоеше до Хю пред камината с ръце зад гърба. Хю обви вълнено наметало около раменете си в опит да се сгрее. Ройс забеляза бледото му лице и зачервените очи, затова веднага нареди пред камината да бъде донесен стол.

— Донеси на барона си пълна чаша с ейл — нареди той на един от воините на Хю, стоящ пред вратата. — Накарай някой от саксонците пръв да отпие от бокала. Ако слугата не умре, ще знаем, че ейла не е отровен.

Хю направи гримаса, чувайки заповедите на Ройс.

— Не е нужно да се занимаваш с мен, добре съм — промърмори той. — Сам мога да се грижа за нуждите си.

— Да, знам, че си добре — съгласи се Ройс. — Но забравяш, че през последните седмици битките ни бяха двойно повече. — Това бе лъжа, но Ройс искаше да пощади гордостта на приятеля си. — И аз щях да съм изтощен, ако бях спечелил толкова битки в името на Вилхелм.

Хю промърмори, съгласявайки се:

— Да, щеше да си изтощен.

Гордостта на Хю беше защитена. Ройс скри усмивката си и насочи вниманието си отново към информатора. Тъй като изменника бе проговорил на гърления саксонски език, Ройс реши да го разпитва на него.

— Кажи ми какво знаеш за това домакинство — нареди той. — Започни с родителите. Вярно ли е, че са покойници?

Саксонецът се отмести, когато един воин донесе стол с висока облегалка до камината. Той изчака Хю да се настани, преди да отговори.

— Да, милорд. И двамата родители са мъртви. Погребани са в семейното гробище на северния хълм.

Вратът на Джеймс го заболя от усилието да гледа норманина в лицето, докато отговаряше. Когато болката стана непоносима, той погледна към пода. Оказа се добро решение, тъй като болката в гърдите му изчезна сега, когато не гледаше воина в лицето. Пред себе си Джеймс призна, че погледът на мъжа бе също толкова ужасяващ, колкото и страховития белег на дясната му буза.

— Сега ми кажи за останалите членове на семейството — заповяда Ройс.

Джеймс побърза да отговори.

— Те са двама братя. Търстън е по-големият. Има слухове, че е загинал в битка на север, но този слух все още не е потвърден.

— А другият брат?

— Казва се Джъстин. Той е най-малкият в семейството. Беше ранен в същата битка като брат му. Сега монахините се грижат за него в манастира. Никой не вярва, че Джъстин ще оцелее. Раните му са много сериозни.

Ингелам продължаваше да стои до командира си. Ройс неочаквано се обърна към него.

— Не ти ли наредих да ми доведеш монахинята? — попита той, все още говорейки на саксонски. Ингелам му отвърна на същия език.

— Не знаех, че искате да я разпитате, бароне.

— Не е твоя работа да знаеш какво планирам да правя и какво не, Ингелам. Трябва да ми се подчиняваш без въпроси.

Ингелам пое дълбоко въздух.

— Тя не е тук — каза бързо той.

Ройс едва се сдържа да не го удуши.

— Обясни какво говориш — нареди ядосано той.

Ингелам трябваше да събере целия си кураж, за да погледне лорда.

— Сестра Даниел настоя да й дадем ескорт, за да се върне в манастира. Била обещала на игуменката, че ще се прибере, преди да се стъмни. Тя беше много разтревожена за брат си. Тъй като той е най-младият в семейството, тя смяташе, че носи отговорността за него.

Въпреки несигурното обяснение на воина, Ройс не показа никаква реакция. Ингелам нямаше ни най-малка представа какво мисли неговия лорд. Страхът от неизвестното накара гласа му да стане по-писклив, когато продължи:

— Раните на брат й може да са смъртоносни, бароне, и тя искаше да остане до него за през нощта. Обеща ми да се върне тук на сутринта. Със сигурност тогава ще отговори на всичките ви въпроси.

Ройс си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, преди отново да проговори.

— А ако не се върне? — попита той с тих, овладян глас.

Ингелам изглеждаше удивен от въпроса му. Дори не се бе сетил за подобна мрачна възможност.

— Тя даде дума, бароне. Не може да ме е излъгала. Няма как. Тя е невеста на Господ. За нея ще е смъртен грях да ме излъже. Ако по някаква причина не може да напусне манастира на сутринта, с радост ще отида да ви я доведа.

През годините Ройс се бе научил да контролира гнева си. Сега също успя да се сдържи, макар глупостта на васала му да бе толкова необятна, че чак гърлото го заболя, но се сдържа да не му се разкрещи. Донякъде помогна и това, че в залата бе саксонският предател, тъй като Ройс никога не би нахокал свой воин пред чужд човек. Щеше да бъде недостойно, а Ройс винаги се държеше с мъжете си така, както очакваше те да се държат с него. Уважението се печелеше, не се изискваше, и с достойнството си той им даваше пример.

Хю прочисти гърлото си, привличайки вниманието на Ройс. Той погледна съчувствено към приятеля си и се обърна към Ингелам.

— Синко, не можеш да влезеш в манастира, за да я доведеш. Лявата ръка на Господ ще посегне към нас, ако се опитаме да нарушим един от най-свещените му закони.

— Свещени закони ли? — попита Ингелам, все ще не можещ да разбере.

Хю завъртя раздразнено очи.

— Сега тя вече е под защитата на църквата, синко. Пускайки я, си й дал възможност да се скрие в убежище.

Ингелам най-после започна да осъзнава какво е направил. Той бе напълно ужасен. Освен това отчаяно мислеше за начин, по който да се поправи пред лорда си.

— Но тя ми обеща…

— Замълчи.

Ройс не повиши гласа си, когато издаде командата, но саксонският информатор подскочи цяла педя, тъй като бе забелязал гнева в сивите очи на барона. Той направи няколко крачки назад в жалък опит да се отдалечи от норманската ярост.

Ройс се развесели от страхливостта на саксонеца. Дребосъкът буквално трепереше в ботушите си.

— Разказваше ми за брата, Джеймс — каза Ройс, връщайки разговора отново към семейството. — Сега ми кажи за близначките. Казаха ни, че едната е монахиня, а другата…

Той млъкна, когато саксонеца поклати глава.

— В семейството няма монахиня — заяви Джеймс. — Само лейди Никъла — добави той, щом видя какъв ефект имат думите му върху норманина. Белегът на бузата на мъжа побеля. — Лейди Никъла е…

Ройс го прекъсна.

— Знаем за лейди Никъла — каза той. — Тя е тази, която защитаваше замъка срещу нас, нали така?

— Да, милорд — отвърна Джеймс. — Точно така.

— Сега искам да чуя за другата близначка. Щом не е монахиня, то…

Саксонеца посмя отново да поклати глава. Сега Джеймс изглеждаше по-скоро объркан, отколкото изплашен.

— Но, милорд — прошепна той, — тя е само една. Лейди Никъла няма сестра-близначка.