Джули Гарууд
Наградата (12)

Глава 12

Ройс вече бе напуснал стаята, когато Никъла най-после се събуди на следващата сутрин. През отворения прозорец влизаха топлите лъчи на слънцето и тя изумено осъзна, че вече е късна сутрин. Никога не бе спала толкова дълго и толкова непробудно. Беше упадъчно, реши тя с щастлива въздишка.

Чувстваше се прекрасно, докато не стана от леглото. Едва тогава почувства болка между бедрата си. Освен това краката й бяха схванати. Дискомфортът обаче не помрачи спомена от изминалата нощ. Нищо не би могло да развали красотата на любовното им изживяване.

Вече официално бе негова съпруга, осъзна тя с усмивка. Беше изпълнила дълга си и бе доставила удоволствие на съпруга си. Щяха да живеят добре заедно. Ройс бе добър мъж. Макар да бе норманин, той бе мил, грижовен и разбран.

Никъла се бавеше в спалнята им, докато не осъзна, че причината за това бе неудобството й. Не знаеше как трябва да се държи, щом види отново Ройс. Дали той щеше да иска да го целуне за поздрав? Тя бързо поклати глава. Мъжът й бе воин. Естествено, че не би се зарадвал, ако го целуне посред бял ден. Може би нямаше да иска от нея да показва каквато и да е привързаност пред мъжете му. И все пак, ако случайно се засечаха насаме в коридора, тогава…

Тя въздъхна шумно. Държеше се глупаво. Имаше да управлява домакинство и сега със сигурност я чакаха дузина неотложни проблеми, за които да се погрижи. Не биваше да губи време в чудене какво иска съпругът й или да се крие заради неудобството си.

Никъла облече светлосиня рокля с кремава на цвят долна риза и побърза да слезе на първия етаж. Странно, но из коридорите не се забелязваха слуги.

Когато влезе в залата, видя група рицари, които се бяха събрали около дългата маса. Само трима седяха. На мига забеляза Ройс, който стоеше начело на масата. Мъжът й бе наполовина обърнат към нея, говорейки тихо с мъжете си. Лоурънс седеше отдясно на Ройс, а младият русокос мъж на име Ингелам, беше от лявата му страна.

Всички изглеждаха напрегнати. Никъла реши, че се бяха събрали, за да обсъдят някакъв важен проблем и не знаеше дали е разумно да ги прекъсне. Точно тогава Лоурънс я забеляза, усмихна й се и побутна мъжа й.

Съпругът й бавно обърна глава. Не й се усмихна, просто я изгледа продължително, преди да й махне да отиде при него.

Странното бе, че забеляза облекчение в погледа му, но не знаеше каква може да е причината за това. Нима бе облекчен, че я вижда?

Тя се опита да прогони тази мисъл и да скрие раздразнението си. Беше се уморила той да й маха с ръка, заповядвайки й да отиде при него. Не можеше ли поне веднъж да я поздрави както подобава, или той да е този, който да отиде при нея? Никъла реши, че при първа възможност ще поиска отговора му по тези въпроси.

Всички я наблюдаваха, докато прекосяваше залата. Тя се почувства неудобно и малко несигурна — чувства, които бяха нови за нея и които никак не й допадаха.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Прости ми, че прекъсвам разговора ви, съпруже — каза тя. — Аз…

Младата жена млъкна, възкликвайки изненадано.

Малкият Улрик си бе у дома. Бебето спеше дълбоко, сгушено в обятията на Ройс. Детето бе увито в искрящо бяло одеялце и само лицето му бе открито.

Никъла гледаше красивия си племенник, докато се бореше да задържи сълзите си. Дори не бе осъзнала кога бе застанала плътно до Ройс. Съпругът й я прегърна през кръста, задържайки я до себе си. Когато тя най-после го погледна, дъхът заседна в гърлото му. Щастието й стопли сърцето му.

Ройс не знаеше защо радостта й е толкова важна за него, но бе приел истината, че нейното щастие е и негово.

Никъла почувства как по бузата й се търкулна една сълза и я избърса.

— Благодаря ти.

Той кимна.

— Да взема ли Улрик с мен на горния етаж, за да можете да продължите със съвещанието си? — попита тя.

— Прислужниците почистват стаята му — отвърна Ройс. Той стегна прегръдката си, когато жена му се опита да се отдръпне. — Не се съвещаваме — добави той, сякаш между другото.

— Но вие шепнехте… — Изведнъж тя осъзна причината. — Говорихте тихо, за да не събудите бебето.

Той кимна отново. След това я пусна и се изправи, за да сложи Улрик в ръцете й. След като махна на рицарите си да излязат, той се насочи към изхода, но неочаквано размисли и се върна обратно при Никъла. Ройс хвана брадичката й, наведе се към нея и я целуна силно. Тя се вкопчи в туниката му с една ръка и здраво прегърна бебето с другата, когато той се отдръпна.

— Тази сутрин чувстваш ли се добре? — попита съпругът й, а гласът му бе дрезгав шепот.

Отне й цяла минута да разбере какво я пита и кимна.

— Току-що доведе племенника ми — отвърна му тя. — Как да не се чувствам добре?

Мъжът й поклати глава.

— Не това имах предвид — каза той. — Миналата нощ те нараних. Беше неизбежно, Никъла, но сега аз… тревожа се да не би да съм бил прекалено груб с теб.

Тя веднага сведе поглед към гърдите му. Можеше да почувства как бузите й се зачервиха.

— Много деликатно от твоя страна, че питаш — прошепна тя. — Просто съм леко чувствителна.

Той понечи да се обърне, очевидно доволен от отговора й, но тя не пожела да го пусне, и го дръпна леко, преди да зададе бързо въпроса си.

— Ройс, искаш ли всяка сутрин да те целувам?

Той сви рамене.

— Ти искаш ли?

— Не че искам — отвърна тя. — Но би трябвало да го правим… за Улрик.

Той повдигна едната си вежда. Бузите й пламнаха, а на него му се прииска да се засмее. Беше толкова приятно да я гледа, когато е засрамена.

— Трябва да целуваме Улрик? — попита той, знаейки много добре, че не това е имала предвид. Просто не искаше този абсурден разговор все още да свършва.

— Да, разбира се, че трябва да целуваме Улрик. Бебетата имат нужда от привързаност, Ройс. Но освен това трябва и ние с теб да се целуваме. Така Улрик ще се чувства доволен.

Ройс реши, че жена му напълно се обърка.

— Бебето трябва да е обградено от щастливо семейство — продължи тя. — Ако се целуваме пред него, той ще мисли, че сме щастливи. Сега разбра ли?

Той й се ухили и се наведе към нея, докато устните му не се озоваха на милиметри от нейните.

— Това, което разбрах, е, че искаш всяка сутрин да ме целуваш.

Той не й даде възможност да му възрази. Целуна я дълго, колкото да я накара да забрави мисълта си, преди да се отдръпне и да се обърне към изхода.

Никъла забърза след него.

— Ройс, почакай, ами Джъстин?

— Какво за него? — попита той през рамо.

— Доведе ли и него у дома?

— Да.

Тя не можеше да разбере защо той изведнъж започна да се държи толкова рязко.

— Бих искала да приветствам брат си със завръщането му у дома — заяви тя. — Би ли го помолил да дойде при мен?

Ройс се закова на място. Той се обърна и я изгледа скептично. Какво бе казала, че да получи подобна реакция от негова страна?

— Да го помоля? — Гласът му бе станал леден.

Тя кимна.

— Да, ако обичаш.

Мъжът й въздъхна.

— Никъла, разбираш в каква позиция се намира в момента брат ти, нали?

Тя нямаше идея за какво й говори.

— Разбирам, че брат ми си е у дома — заяви му.

— Това вече не е неговият дом, съпруго. А моят. И брат ти в момента е войник под моето командване. Аз не моля войниците си за нищо. Аз им нареждам. — По изражението на лицето й разбра, че жена му не бе схванала и дума от това, което й каза.

— Добре тогава — съгласи се тя. — Моля те, заповядай на брат ми да дойде при мен.

— Не.

— Не?

Наложи й се да го преследва до входната врата, за да го накара да спре.

— Не разбирам защо се държиш така — обяви тя. — Джъстин е роден и израснал тук. Това е дома му. Ако не искаш той да влиза вътре, добре, аз ще изляза навън.

Той й препречи пътя.

— Ти ще останеш вътре, за да се погрижиш за Улрик, Никъла. Ще се срещнеш с Джъстин, след като той се установи.

Тя се намръщи объркано, но реши да не спори с него.

— С радост ще изчакам той да се установи. Колко мислиш, че ще му отнеме — час или два?

— Не, съпруго, предполагам, че ще му отнеме поне месец, а може би повече. Дотогава ти ще стоиш далеч от него. Ясен ли съм?

Ройс затръшна вратата след себе си, преди тя да възрази на абсурдната му заповед. Никъла не можеше да повярва, че той наистина мисли това, което й каза. Не бе възможно да очаква от нея да игнорира собствения си брат.

Тя се тюхкаше над това, докато Улрик не започна да шава в ръцете й. Никъла погледна надолу и го видя да й се усмихва. Настроението й се подобри на секундата и тя отнесе бебето на горния етаж, за да го настани в новия му дом.

Остатъкът от деня Никъла прекара с племенника си. Младата жена реши, че Улрик е невероятно умно дете. Можеше да пропълзи от едната в другата стая със скорост, която я изумяваше. Щом беше толкова бърз сега, какво ли щеше да бъде, когато започне да ходи?

— Ще ни се наложи да заковаваме вещите си щом започне да тича наоколо — обяви Кларис. — Може ли да го подържите за миг, господарке? Баронът иска да преместим този сандък в стаята му.

Никъла обаче я спря.

— Остави го тук, Кларис. Може да го използваме за дрешките на Улрик.

Преди да стане време за вечеря, Никъла отмени още шест от заповедите на Ройс. Той беше наредил на готвачката да направи пъдпъдъци за вечеря, Никъла нареди да се сготви фазан. След като Улрик бе сложен да спи, а Алис оставена при него, изпълняваща ролята на детегледачка, докато намерят дойка на бебето, Никъла се върна в голямата зала. Голямата маса бе преместена в средата на залата, в близост до камината. Тя нареди да я преместят отново на старото й място. Слугите я послушаха, тъй като й бяха изключително верни.

Никъла не смяташе, че Ройс дори ще забележи, че е отменила нарежданията му. Той не каза нито дума за преместената маса. И изяде голяма порция от фазана. Вечерята всъщност бе много приятна. Лоурънс и Ингелам се присъединиха към тях на масата и през повечето време разговора се въртеше около подобренията, които ще се правят в имението. Ройс обаче не бе много многословен относно плановете си.

— Смяташ да построиш нова стена, или просто ще подсилиш тази, която имаме? — попита Никъла.

— Не, милейди, тази стена не е надеждна — каза Ингелам.

Никъла се обърна към васала.

— Не е ли?

Ингелам бе омагьосан от красотата на господарката си и забрави за какво говореха. Красивите й сини очи го разконцентрираха. Усмивката й открадна сърцето му. Младежът едва успяваше да си поеме дъх.

Ръгване с лакът в ребрата успя да му помогне да си възвърне контрола. Той се обърна, за да види смръщеното изражение на барона.

— Извинен си, Ингелам.

При тези думи васалът скочи на крака и преобърна стола в бързината. Моментално го изправи, поклони се на Ройс и излезе тичешком от залата.

— Какво му се случи? — попита Никъла.

— Ти — обяви Лоурънс.

Никъла изпъна рамене.

— Какво имаш предвид, Лоурънс? Едва размених две думи с Ингелам. Не може да съм го разстроила. По време на цялата вечеря той се държа доста странно, нали, Ройс?

Тя изчака съпругът й да кимне, преди отново да се обърне към Лоурънс.

— Виждаш ли? Ройс също го е забелязал. Освен това Ингелам едва докосна яденето си. — Тя махна с ръка към пълната с храна чиния. — Сигурно не се чувства добре.

Лоурънс се ухили. Ингелам не беше болен. Момчето не бе яло, тъй като бе прекалено заето да зяпа красивата си господарка. Васалът трябваше да признае, че тя е много чаровна. А когато тези сини очи погледнеха към един мъж, можеха да го накарат да забрави всяка своя мисъл.

Никъла се зачуди защо Лоурънс неочаквано се ухили. Реши, че той реагира доста странно щом чу, че според нея Ингелам е болен. Тя прогони тези мисли и отново погледна към Ройс. Той също се усмихваше. Не знаеше защо съпругът й е доволен, но реши да се възползва от възможността.

— Джъстин чувства ли се добре?

Ройс сви рамене. След което смени темата.

— Лоурънс, като свършиш, събери всички слуги.

— Защо искаш да събере слугите? — попита Никъла.

— Защото искам да говоря с тях.

Тя се направи, че не забелязва смръщването му.

— Повечето хора от прислугата вече са си легнали, съпруже. Сутрин стават още преди изгрев.

Ройс не й обърна внимание.

— Лоурънс?

— Да, милорд — каза васала. — Ще се погрижа всички да са тук.

Никъла отново опита да възрази, но Ройс сложи ръка върху нейната и я стисна. В мига, в който Лоурънс напусна залата, Ройс се обърна към жена си:

— Никога повече не оспорвай моя заповед, Никъла.

— Не съм я оспорвала — възрази тя. Опита да издърпа ръката си, но той не й позволи. — Просто бях любопитна. Кажи ми, защо искаш да говориш толкова късно със слугите?

— Много добре — каза той. — Тази сутрин дадох точни нареждания и те не бяха изпълнени. Тези, които не ми се подчиниха, още сега ще напуснат този дом.

Тя го погледна изумена.

— Да напуснат? Но къде ще отидат? Мястото им е тук. Със сигурност не можеш да ги принудиш да си заминат.

— Не ме е грижа къде ще отидат — заяви той строго.

— Тези… нареждания бяха ли от голямо значение?

— Не.

— Тогава…

— Всяко мое нареждане трябва да бъде следвано — заяви той. — Слугите и войниците не решават кое е важно и кое не е.

Думите му толкова я ядосаха, че й се прииска да изкрещи. Но знаеше, че трябва да се застъпи за персонала си и не бива да ядосва допълнително съпруга си.

— И няма да им дадеш втори шанс? Една грешка и са осъдени? — попита тя.

— По време на битка рицарят не получава втори шанс.

— Но това не е битка.

Да, битка беше, каза си той. И Никъла бе неговият опонент. Той бе наясно, че именно тя е отменила заповедите му. Сега искаше от нея да си го признае. Тогава спокойно щеше да й обясни важността на организацията, нуждата от йерархия и къде е мястото й в неговото домакинство.

Едва не се усмихна. Жена му бе толкова разярена, че едва успяваше да остане на място. Обучението й започваше. Гласът му бе измамно мил, когато каза:

— Не ми повишавай глас, съпруго!

Никъла изгледа лошо съпруга си и реши, че той не блъфира. Пое си дълбоко дъх. Нямаше намерение да остави прислугата да поеме вината за нейната грешна преценка.

— Имам молба, съпруже.

— Каква е тя?

— Ако ми позволиш тази намеса, бих искала първа да говоря със слугите.

Тя се зарадва, че мъжът й просто кимна, след миг забеляза някаква топлота в погледа му, но не бе сигурна каква е причината за тази негова реакция.

Прислужниците нахълтаха забързано в залата, като някои от тях бяха облечени с нощните си роби. Никъла се изправи и заобиколи масата, сплела ръце пред себе си със смирено изражение на лицето.

Алис се присъедини последна към групата. Никъла й кимна.

— Съпругът ми любезно позволи първо аз да говоря с вас — започна тя. Беше доволна, че гласът й не се пречупи, но сърцето й скоро щеше. — Днес вашият господар ви е дал някои конкретни нареждания.

Няколко от прислужниците кимнаха. Никъла се усмихна.

— Аз отмених заповедите. Това бе необмислено от моя страна — добави тя. — Извинявам се на съпруга си и на вас за причиняването на това объркване.

Сега идваше ред на по-трудната част и тя си пое дълбоко дъх.

— За в бъдеще, когато съпругът ми даде нареждане, вие ще му се подчинявате. Ако моите нареждания се сблъскат с тези на съпруга ми, моля, напомнете ми, че трябва да следвате заповедите на лорда си. Сега той е господар на тези земи и лоялността ви към него трябва да е над лоялността към всеки друг.

Кларис направи крачка напред.

— Дори над лоялността ни към вас ли, милейди? — попита тя объркана.

Никъла кимна.

— Да, дори над лоялността ви към мен. Имате ли други въпроси?

— Ами ако вие дадете нареждане и след това съпругът ви го промени? — попита Алис.

— Ще следвате нарежданията на съпруга ми, Алис.

Слугинята кимна, а Никъла се бореше с всички сили да запази усмивката си.

— Сега съпругът ми ще иска да говори с вас.

Тя не се обърна към Ройс, а бавно излезе от залата, молейки се той да не я повика. Знаеше, че няма да може да продължи да се усмихва, след като бе толкова разярена вътрешно.

Никъла си мърмореше под носа през целия път нагоре по стълбите. Мъжът й бе мерзавец. Първо отне владенията й, а сега бе решен да й отнеме и лоялността на слугите й. Всичко това бе толкова нечестно. Защо всеки път тя трябваше да отстъпва? Вероятно защото норманите бяха спечелили войната. И все пак сега тя бе жена на Ройс и той трябваше да зачита мнението й.

Тя мина покрай старата си стая и реши да нагледа Улрик. Със сигурност гледката на бебето щеше да й напомни защо се налага да се разбира със съпруга си. Опита се да бъде възможно най-тиха, когато влезе вътре, за да не събуди бебето.

Никъла тъкмо затваряше вратата след себе си, когато забеляза движение в сенките от лявата й страна. Тя се обърна инстинктивно и опита да изпищи, но някой сложи ръка пред устата й, заглушавайки вика. Никъла бе притисната назад към нещо, което усещаше като каменна стена.

Почувства се като хваната в капан. Тя захапа ръката на нападателя си, докато с нокти дереше кожата му.

— По дяволите, Никъла. Спри се, аз съм Търстън.

Тя застина срещу него. Брат й махна ръката си и я обърна бавно към себе си. Младата жена не можеше да повярва, че брат й е там пред нея. Бе толкова развълнувана. И ужасена.

— Да не си полудял, Търстън? — прошепна тя. — Защо поемаш подобен риск? Как влезе? Милостиви боже, ако те намерят тук…

Търстън я прегърна силно.

— Дойдох през тайните проходи. Трябваше да те видя, Никъла. Имах нужда да се уверя, че си добре. Господи, едва не те убих, нали? Когато видях златната ти коса, знаех, че моята стрела те е пронизала.

Мъката в гласа му разкъса сърцето й.

— Само драскотина — излъга тя.

— Норманинът беше на мушката ми, но в последната секунда ти се хвърли пред него. Защо? Да не би да се опита да го защитиш? На мен така ми изглеждаше, но в това няма никакъв смисъл. Знаеше ли, че съм там?

— Видях те, Търстън. Предположих, че Ройс е целта ти.

— Ройс? Това ли е името на похитителя ти?

— Той не е мой похитител — прошепна тя. — Той е съпругът ми.

Търстън не прие лесно тази новина. Стисна ръката й толкова силно, че тя бе сигурна, че ще има синина, а в сините му очи се четеше истинска ярост. Никъла отблъсна ръцете му, докато опитваше да измисли начин да го накара да разбере.

— Историята е дълга — каза тя. — Не ме съди, преди да научиш фактите.

Тя хвана ръката на брат си и го отведе в другия край на стаята, далеч от спящото бебе. През прозореца се процеждаше лунна светлина. Никъла запали една свещ и погледна брат си.

Търстън бе едър почти колкото Ройс. Брат й имаше руса коса, а по лицето му нямаше нито един белег. Той бе красив мъж, дори когато се мръщеше, но изглеждаше изтощен.

— Не може да се върнеш тук — каза му Никъла. — Ройс е открил повечето проходи. Въпрос на време е да открие и този, водещ към стаята ми. Не искам да ти се случи нещо лошо.

— Никъла, принудиха ли те да се омъжиш за този норманин?

Нямаше време да му обясни всичко, което се бе случило. Търстън така или иначе никога нямаше да я разбере. Тя си пое дълбоко дъх.

— Не.

Той не й повярва.

— Не са те принудили?

— Не — повтори тя. — Аз го избрах. Ако някой е бил принуден да стъпи в този брак, то това бе Ройс, не аз.

Търстън се облегна на прозореца. В далечината прозвуча гръмотевица и Никъла подскочи. Брат й скръсти ръце на гърдите си и я изгледа изпитателно.

— Защо си направила подобно нещо?

Ако му разкажеше цялата истина, бе убедена, че гневът на брат й само щеше да се разпали.

— Ако обстоятелствата бяха различни и ако можеше да се запознаеш със съпруга ми, щеше да разбереш защо го избрах. Ройс е добър мъж, Търстън. Отнася се добре с мен.

— Той е норманин.

Той изплю думите, сякаш бяха богохулство. Гневът в гласа му накара стомаха й да се преобърне. Освен това я ядоса.

— Войната свърши, Търстън. Ако не коленичиш пред Вилхелм и не му се закълнеш във вярност, ще те убият. Умолявам те, моля те, приеми го. Не искам да умреш.

Той поклати глава.

— Войната не е свършила — каза той. — Съпротивата нараства с всеки изминал ден. Само въпрос на време е да свалим самозвания нормански крал.

— Не може да вярваш в тези глупости — проплака тя.

Търстън въздъхна изморено.

— Тук ти си изолирана, Никъла. Не може да разбереш. Трябва вече да тръгваме. Мъжете ми ни чакат зад защитните стени. Увий Улрик в няколко одеяла. Побързай, преди да се е разразила бурята.

Никъла бе прекалено изумена, за да реагира. Търстън се извиси над нея. Тя направи крачка назад и поклати глава.

— Не мога да дойда с теб. Ройс е мой съпруг. Трябва да остана с него.

— Не може наистина да искаш да останеш тук с него.

Отвращението в гласа на брат й накара стомаха й да се свие. Тя сведе глава.

— Искам да остана тук.

Измина дълга минута в мълчание. Когато проговори, гласът на Търстън трепереше.

— Господ да се смили над душата ти, Никъла. Ти го обичаш, нали?

До този момент тя не се бе изправяла пред истината, но сега я прие.

— Да, обичам го.

Шокиран от думите й, брат й я зашлеви силно през лицето. Ударът едва не я събори на пода. Никъла се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Лицето й гореше от болката, но тя не издаде нито звук. Просто погледна брат си, очаквайки следващата му стъпка.

Той никога преди не й бе вдигал ръка. Търстън винаги бе имал избухлив нрав, но бе разумен мъж. Младата жена реши, че войната го е превърнала в непознат.

— Ти си предателка — каза й той.

Думите му я нараниха по-силно от плесницата. Очите на Никъла се напълниха със сълзи. Тя отчаяно се опитваше да намери начин, по който да го накара да разбере.

— Обичам те, Търстън — каза тя. — И се страхувам за теб. Омразата прояжда сърцето ти. Помисли за сина си. Улрик има нужда от теб. Забрави за гордостта си и осигури бъдещето му.

Той поклати глава.

— Синът ми няма бъдеще измежду норманите — промърмори той. — Къде е Джъстин? Още ли е в манастира?

Смяната на темата я разгневи. Нима синът му значеше толкова малко за него, че с лекота загърби дълга си към Улрик.

— Отговори ми, Никъла — нареди той. — Къде е Джъстин?

— Той е тук.

Никъла се пресегна, за да докосне ръката на Търстън. Той я отблъсна.

— Моля те, не бъди такъв — прошепна тя. — Джъстин искаше да умре, Търстън, но Ройс не му позволи.

Брат й не показа никаква реакция към думите й.

— Къде точно се намира?

— В казармата при другите войници.

— Господи, сигурно мрази това унижение.

— Ройс ми обеща, че ще му помогне.

Търстън поклати глава.

— Предай на Джъстин съобщение от мое име. Кажи му, че не съм го забравил. Ще се върна… скоро.

— Не! — Тя не осъзна, че е изкрещяла думата. Звукът отекна в стаята. Улрик се стресна и започна да плаче. Никъла отиде при него и започна нежно да го гали по гръбчето. Улрик лапна палеца си и затвори очи.

— Махни се от него — нареди й Търстън. — Не искам да докосваш сина ми.

Думите му я накараха да се почувства като прокажена. Тя се отдалечи от люлката и се обърна да погледне брат си.

Вероятно Улрик щеше да заспи отново, ако в този момент Ройс не бе отворил вратата. Пантите изскърцаха и в следващия момент вратата се удари с все сила в стената.

Никъла подскочи. Улрик изкрещя. Ройс изпълни рамката на вратата. Краката му бяха леко разкрачени и бе стиснал юмруци отстрани на тялото си. Позата му бе бойна и плашеща, но погледът му бе този, който я ужаси.

Никъла бе в безопасност. Ройс тъкмо бе тръгнал нагоре по стълбите, когато чу вика й. Тогава се бе затичал. Сякаш сърцето му бе спряло. През ума му преминаха какви ли не ужасяващи възможности и докато се добере до стаята на Улрик, ужасът го бе завладял изцяло.

Тя бе добре. Той не откъсна поглед от жена си, докато не осъзна добре този факт.

Никъла умишлено държеше лявата страна на лицето си скрита от съпруга си. По ледения му поглед можеше да каже, че той вече е разярен. Ако разбереше, че Търстън я е ударил, можеше да забрави, че е разумен мъж и да стане необуздан като Търстън.

Тя бе решена да предотврати катастрофата, но не знаеше кой първо да успокои. Бебето все още плачеше, макар в стаята да бе надвиснало тежко мълчание. Улрик обаче не бе застрашен. Той беше в безопасност, Ройс също. Търстън неочаквано направи крачка напред.

Тя стоеше в средата на стаята между двамата противника. Сега и Търстън, и Ройс гледаха към нея. Тя се обърна към единия, а после към другия.

И след това изтича през стаята… към съпруга си.

Младата жена се хвърли в ръцете му.

— Моля те, бъде търпелив — прошепна тя. — Моля те.

Тревогата в гласа й успя да си пробие път през яростта му. Той я стисна лекичко, преди да я избута зад гърба си и да насочи вниманието си към врага.

Братът на Никъла направи още една крачка напред.

Ройс се облегна на касата на вратата, скръсти ръце на гърдите си и се вгледа в саксонеца. Действията му объркаха Търстън.

— Очаквах да се появиш по-рано, Търстън.

Толкова спокойно изречени, думите му извадиха от равновесие брата на Никъла, но той успя да се възстанови бързо.

— Никъла ли ти каза за тайните проходи?

Ройс поклати глава. Можеше да почувства как Никъла стиска задната част на туниката му. Знаеше, че жена му е ужасена и реши да не й увеличава болката й.

— Вземи решение, Търстън! — нареди той. Гласът му бе строг.

Никъла се опита да застане до съпруга си, но той отново я избута зад себе си. Погледът му нито за миг не се откъсна от лицето на Търстън.

— Изборът е твой — каза му той. — Или предай меча си и ми се закълни във вярност, или…

— Или какво? — поиска да узнае Търстън. — Или да умра, норманино? Аз пръв ще те убия.

— Не — изпищя Никъла.

Тя почувства нечии ръце на раменете си, обърна се и видя, че Лоурънс стои зад нея.

— Бароне? — каза Лоурънс.

Ройс не откъсна поглед от Търстън.

— Отведи жена ми в спалнята ни, Лоурънс, и остани там с нея.

Васалът трябваше насила да откопчи ръцете й от туниката на Ройс.

— Не! — проплака тя. — Ройс, бебето… моля те, нека взема Улрик.

Сега бе ред на Търстън да изкрещи.

— Ще оставиш сина ми там, където е, Никъла. Ти вече избра пътя си.

Едва тогава тя пусна Ройс, изпъна рамене и излезе от стаята. Ройс направи крачка напред. Лоурънс се пресегна зад Никъла и затвори вратата на стаята.

Търстън отново пристъпи напред.

— Трябваше да позволиш на воина си да влезе.

— Защо?

Търстън се усмихна.

— За да те пази. Сега ще ти покажа на какво съм способен, негоднико. Ще те убия.

Ройс поклати глава.

— Не, няма да ме убиеш, Търстън. Но, господ ми е свидетел, искам да опиташ. — Той спря, за да въздъхне. — Тогава аз ще те убия. Много ще ми хареса, макар да съм сигурен, че жена ми ще се разстрои.

— Тя предаде семейството си.

Ройс повдигна едната вежда. Усилието да контролира гнева си ставаше все по-голямо.

— И кога точно Никъла стана предател? — попита той с тих овладян глас. — Преди или след като я изостави?

— Да я изоставя? Не знаеш какво говориш.

— Нима? Оставил си я да оцелява сама — каза му Ройс. — След това си изпратил сина си при нея, добавяйки още едно нещо, за което да се тревожи. Тя премина през какво ли не, за да опази Улрик, но ти не даваш и пукната пара за жертвите, които е направила, нали? Да, ти си я изоставил.

— Имаха нужда от мен на север — промърмори Търстън.

— Ах, да, на север — сухо заяви Ройс. — Не остави ли точно там брат ти да умре?

Лицето на Търстън стана огненочервено. Мразеше начина, по който норманинът си играеше с него. Разстройваше го, карайки го да забрави всичките си мисли.

— Казаха ми, че Джъстин е мъртъв.

Нещо в гласа му показа на Ройс, че мъжът не казва цялата истина.

— Не — каза той, — казали са ти, че е ранен. Когато си научил какво е нараняването му, си го оставил да умре. Не се ли случи именно това, Търстън? Джъстин е бил безполезен за теб, тъй като само с една ръка не е можел да защитава каузата ти.

Търстън бе толкова шокиран, че Ройс знае истината, че не успя да прикрие изражението си. Норманинът се опитваше да го накара да се чувства виновен заради обета на брат му.

— Продължих да се бия, за да мога да отмъстя за брат си.

На Ройс му призля. Бе успял да събере само част от пъзела. Това, че Джъстин е бил оставен да умре, бе просто предположение от негова страна. Сега отбранителната позиция на Търстън му показа, че е бил прав. Копелето наистина е оставило собствения си брат да умре.

— Джъстин знае, нали? — попита той.

Търстън сви рамене.

— Той разбира. И брат ми ли се е превърнал в предател? — попита той. — Той ли ти разказа какво се случи? Или Никъла го е изкопчила от него? В жалкото му състояние дали някой не го е убедил, че ще е по-добре на страната на норманите?

Ройс не отговори на въпросите му.

— Кажи ми нещо — нареди той. — Осъждаш Никъла, защото е омъжена за мен, или защото все още е жива?

— Собствените й действия я осъдиха.

— Какви действия?

— Каза ми, че избира теб — промърмори Търстън. — Не е била насилена. Позволява ти да я докосваш, нали? Господи, собствената ми сестра е в леглото на норманин. Иска ми се стрелата ми да бе пронизала сърцето й.

В този миг нишката, на която се крепеше контрола на Ройс, се скъса. Търстън дори нямаше време да се подготви. Ройс се движеше светкавично бързо. Юмрукът му размаза лицето на саксонеца преди Търстън да успее да се защити. Ударът го запрати по гръб към камината. Докато Търстън се опитваше да запази равновесие, полицата на камината се откъсна от каменната стена и се стовари на пода.

Ройс бе счупил носа му. Щеше му се да му бе счупил и врата. Силните писъци на бебето охладиха леко яростта на Ройс. Той погледна към креватчето, за да се увери, че Улрик е в безопасност, след това отвори панела на стената, криещ тайният коридор.

— Позволих ти да влезеш, Търстън, защото исках да говоря с теб. Искам името на човека, който заплаши жена ми, докато бяхме в Лондон. Преди да си тръгнеш оттук, ще ми го кажеш.

Търстън поклати глава.

— Нямам проклета идея за какво говориш — изпъшка мъжът, избърсвайки кръвта от лицето си с ръка. — Нямаме хора в Лондон… все още — добави той. — Скоро обаче ще си върнем това, което ни принадлежи. Няма да остане норманин…

— Спести ми политическите речи — прекъсна го Ройс. — Искам истината. Дай ми името на саксонеца, Търстън, или ще го измъкна от теб с бой.

Плачът на Улрик най-после успя да пробие гнева на Търстън. Той отиде до креватчето и взе сина си. Нежно погали бебето по гръбчето, за да го успокои.

— Взимам сина си със себе си.

— Не, не го взимаш — отвърна Ройс. — Може да не ти пука за добруването на детето, но нас с Никъла ни е грижа. Навън вали и е студено. Няма да ти позволя да изведеш Улрик в това време. Ще сключа сделка с теб — добави, преди Търстън да успее да възрази. — Когато намериш безопасно място за сина си, може да дойдеш и да го вземеш.

— Ще ми позволиш да го взема?

Ройс кимна.

— Давам ти думата си — каза той. — Сега искам твоята честна дума, че не знаеш кой е заплашвал жена ми.

— Кажи ми какво се е случило — каза Търстън.

Ройс му разказа за жената, която дала на Никъла кинжал, с който да го убие. По изражението на Търстън той разбра, че мъжът не знае нищо за този инцидент.

— Със сигурност не може да се има доверие на саксонските барони, които са се присъединили към Вилхелм — обяви Търстън. — Никога не бихме дали подобна задача на някой от онези мъже. Търсете този човек между своите — добави той. — Саксонец никога не би изпратил жена да свърши такава работа.

Ройс му повярва. Той гледаше как Търстън сложи Улрик обратно в люлката. Саксонецът му бе враг, и все пак бе брат на Никъла. Ройс чакаше търпеливо, докато бащата се сбогуваше със сина си.

Търстън си пое дълбоко дъх. Разумът го накара да признае, че норманинът е прав. И все пак му бе трудно да остави сина си в бърлогата на врага. Трябваше да му се довери, че ще удържи на думата си. Това бе още по-трудно.

— Улрик ще отиде при семейството на жена ми. Когато пристигнат, трябва да им го дадеш.

Това бе заповед, не молба. Ройс кимна. Преди да заяви:

— Семейството на жена ти може да дойде. Ако ме убедят, че Улрик ще е в безопасност при тях, ще им позволя да го отведат. Тръгвай, Търстън. Времето, което бях склонен да ти отпусна, изтече.

Търстън отново погледна към сина си, преди да отиде до скрития проход.

— Обърни гръб на омразата, Търстън. Все още има време. Не е нужно да те погубва.

Дори брата на Никъла да бе чул думите му, той не реагира, а изчезна в тъмния коридор.

Ройс затвори панела и отиде до люлката. Улрик отново ревеше с пълна сила. Ройс го вдигна, подпирайки го на рамото си, както бе видял да прави Никъла. Той му замърмори нежните думи, които бе чул жена му да шепне, и не след дълго детето се успокои напълно.

Ингелам го чакаше в коридора. Ройс му заповяда да запечата двата входа на прохода. Той забеляза Алис да стои до стълбището и й махна да отиде при него.

— Бебето е добре — каза й той, щом видя изражението й. — Не е наранено.

Улрик вече бе напълно буден. Той надникна над рамото на Ройс и се огледа. Алис го взе от ръцете на господаря си.

— Утешихте малкия — каза тя. — Сега по-добре утешете жена си. — Казвайки това, Алис цялата се изчерви. — Простете дързостта ми, милорд, но се безпокоя за моята Никъла. Сигурно се е поболяла от тревога.

Ройс кимна.

— Да, Алис, със сигурност се е поболяла — съгласи се той. Погали Улрик по главичката и се отправи към стаята си. Господ му бе свидетел, страхуваше се от следващата си задача, тъй като не смяташе, че ще успее да се справи. Нямаше ни най-малка идея как да утеши Никъла.

Тя стоеше до прозореца, загледана в нощта, когато Ройс влезе в стаята. Младата жена се обърна бързо в мига, в който чу отварянето на вратата. От изражението й сърцето му се сви. Тя бе ужасена. Ройс въздъхна изморено. Предположи, че тя вероятно мисли, че вече е убил брат й.

Лоурънс стоеше до камината и облекчението се изписа на лицето му, когато видя господаря си.

— Лейди Никъла се тревожи — каза той, посочвайки очевидното.

Ройс не откъсваше поглед от жена си.

— Няма за какво да се тревожи. Брат й все още е жив.

Лоурънс прикри усмивката си. Той мина покрай Ройс, докато излизаше от стаята.

— Тя не се тревожеше за брат си, бароне. Тревожеше се за теб.

Заявявайки това, васалът затръшна вратата след себе си.

— Не съм се тревожила за теб — заяви му Никъла.

— Лоурънс каза, че си.

— Той лъже.

— Той никога не лъже.

Сълзи замъглиха погледа й.

— Трябва да те мразя, Ройс. Да, трябва. От мига, в който те срещнах, ми се случват само ужасни неща. Виж ме! — Тя вдигна ръце. — Целите ми ръце са в белези и на рамото си имам още един ужасен белег. Ти си виновен.

Никъла смъкна колана си и го метна на пода. След това изрита обувките си.

— Защото си норманин. Ето защо всичко е по твоя вина.

Тя издърпа роклята през главата си и също я пусна на пода. Заемайки се с фустата си, тя го попита:

— Е? Няма ли да кажеш нещо в своя защита? — Не му даде възможност да каже и сричка. — Ако не беше ти, сега нямаше цялата да съм покрита с белези.

— А аз мисля, че ти просто имаш склонността да попадаш на инциденти.

Не бе сигурен дали тя въобще го чу, тъй като бе заета да изрежда недостатъците му. Той не посмя да се усмихне, дори когато тя го обвини за бурята навън. Ройс я остави да вика и вилнее, тъй като много добре разбираше, че тя има нужда по някакъв начин да излее гнева и страха си. Да, тя се боеше за него, за Улрик и за Търстън.

Докато остана облечена само по долна риза, Никъла истински се бе увлякла. Тя застана пред него с наведена глава и пръсти, заровени в рогозката на пода. Изглеждаше толкова уязвима.

— Готова ли си да ме изслушаш? — Тя не му отговори. — Никъла, ела тук.

— Не! — Никъла пресече стаята и застана пред него. — Никога повече няма да се подчиня на твоя команда, Ройс.

Мъжът реши, че не е удачно да й посочи, че току-що го бе направила. Той обви ръце около нея и се опита да я прегърне.

Тя го плесна през ръцете.

— Освен това никога вече няма да ти позволя да ме докоснеш.

Ройс нямаше да й позволи да го отблъсне. Издърпа я насила и я прегърна. Тя беше готова да я утеши. Никъла се отпусна срещу него, обви ръце около кръста му и заплака горчиво. Беше толкова шумна, колкото и недисциплинирания малък Улрик. Ройс не се опита да я успокои. Той подпря брадичка на главата й и просто зачака жена му да се наплаче.

Когато тя приключи, предната част на туниката му бе подгизнала от сълзите й. Никъла продължи да се притиска към гърдите му още няколко минути. Беше ужасена от държанието си, но не бе успяла да спре. Беше толкова облекчена, като видя Ройс да влиза в стаята, и след като се убеди, че е жив и здрав, просто не успя да обуздае емоциите си.

Сега изтощението и студа в стаята я накараха да започне да трепери. Ройс го усети и я прегърна по-силно.

— Трябва да се мушнеш под завивките, преди да измръзнеш — каза й той с дрезгав шепот.

Тя не му обърна внимание. Не разбираше защо, но просто искаше той да я подържи още малко.

— Сигурно мислиш, че съм бебе — каза тя. — Държа се точно като Улрик.

— Може да се държиш като него, но със сигурност ухаеш по-добре.

Никъла долови веселите нотки в гласа му и разбра, че съпругът й се шегува с нея. Беше странна реакция от негова страна след трагичната случка от днес.

— Ройс?

— Да?

Измина цяла минута, преди тя да попита.

— Предател ли съм?

— Не.

Яростта в гласа му я накара да подскочи.

— Не ми се гневи. Тази вечер имаше прекалено много гняв.

Той повдигна брадичката й, карайки я да го погледне.

— Не съм ти ядосан. Просто въпросът ти ме разгневи. Търстън те е нарекъл предател, нали?

Очите й отново се напълниха със сълзи. Мъжът бе изумен, че въобще са й останали някакви.

— Господи, Никъла, не започвай отново. Всичко свърши. Търстън е в безопасност.

— Знам, че ще е в безопасност — изплака тя. — Тревожех се за теб.

Думите й го изненадаха, той не знаеше дали да бъде обиден, или не.

— Нима имаш толкова малко вярва в способностите ми?

Тя сграбчи туниката му.

— Способностите ти нямат нищо общо с това.

— Нямат ли?

Тя изглеждаше истински объркана.

— Не, разбира се, че не.

— Никъла, говориш безсмислено.

— Търстън е мой брат.

— Наясно съм с това.

— Познавам го много по-добре от теб.

— Да.

— Той има много добри качества.

— Не смей да го защитаваш пред мен.

Тя се опита да се отдръпне от него, но Ройс не й позволи. Принуди я отново да го погледне и едва тогава забеляза отпечатъка от пръсти по бузата й.

— Той е направил това, нали? — попита тихо, мръщейки се към подутината на лицето й. — Ако ми кажеш, че не е искал да те удари, напълно ще загубя търпението си.

— Откъде знаеш, че Търстън ме е ударил? Той ли ти каза?

— Имаш отпечатък от мъжка ръка на лицето си, жено. Ето откъде знам.

Яростта в гласа му я накара да потръпне.

— Няма да изгубиш търпението си — каза му тя. — И точно това се опитвам да ти обясня. Търстън има ужасен темперамент. Още откакто беше малко момче, винаги реагираше, преди да се замисли. Татко беше отчаян заради него. Просто не можеше да научи Търстън да бъде по-разумен. Брат ми не се бие почтено, Ройс. А ти да.

Усмивката му бе изпълнена с нежност.

— И откъде знаеш как се бия, съпруго?

— Просто знам — отвърна му тя. — Ти имаш строги ценности. Научил си се да контролираш темперамента си. Освен това си невероятно търпелив. Докато пътувахме към Лондон, когато постоянно се опитвах да избягам от теб, ти винаги ме връщаше, но никога не изгуби търпение.

Изведнъж умората я надви и тя се отпусна срещу Ройс.

— Войната е променила Търстън. Сега е изпълнен с омраза. Няма да се бие честно.

— А според теб аз ще се бия честно, така ли?

— Разбира се.

Той я целуна по темето, вдигна я на ръце и я отнесе до леглото. Вътрешно се усмихваше. Не мислеше, че тя осъзнава какъв комплимент му бе направила. Жена му не разбираше кое е честно и кое не, но очевидно смяташе, че има точни правила на действие.

Тя грешеше напълно, но Ройс нямаше намерение да й разяснява, че няма никакви правила. Бе прекалено доволен, че тя е толкова уверена в него. Щом стигнаха до леглото, той я остави да стъпи на пода и развърза връзките на ризата й.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Свалям ризата ти — отвърна й Ройс.

Никъла се опита да избута ръцете му, но ръкавите на ризата се плъзнаха надолу по раменете й.

— Искам да остана облечена.

— Аз не искам.

Дрехата се свлече на пода. Никъла бе толкова засрамена от голотата си, че не можа да възрази. Тя бързо отметна завивките и се шмугна под тях. Ройс успя да зърне само за миг зачервеното й лице, преди тя цялата да се скрие в юргана.

Притеснението й го забавляваше. Ройс съблече дрехите си, изгаси свещта и също си легна. Остана доволен, задето не му се наложи да я прегърне насила. Студът бе в негова полза. Никъла се претърколи към него, за да поеме част от топлината на тялото му. Той легна на една страна, обви ръце около тялото й, притисна с крака бедрата й и постави брадичка на темето й. Само след няколко минути тя спря да трепери.

Харесваше му да я усеща в прегръдките си. Ароматът й бе свеж и достатъчно възбуждащ, за да подлуди един мъж. Желаеше я. Въздъхна протяжно, осъзнавайки това. За нея бе прекалено рано. Миналата нощ я бе наранил и сега тя имаш нужда от време, за да се възстанови. Освен това тази вечер бе преживяла много страдания и имаше нужда от време, да се успокои душевно. Не, не биваше да я докосва.

Но тялото му не обръщаше внимание на дискусията, която се водеше в ума му. Вече бе твърд, изгарящ от нужда да бъде вътре в нея.

По дяволите, когато беше до нея, нямаше грам дисциплина. Ройс не разбираше тази липса на контрол. Никъла бе просто жена му. Нищо повече. Беше малко удивително каква власт има над него.

— Какво мислиш да правиш с Търстън? — промърмори Никъла в тъмнината. Цялото й тяло се стегна, очаквайки отговора му.

— Няма да правя нищо с него.

Тя не го разбра.

— Затвори ли го? Ще го отведеш в Лондон, нали? — Младата жена отново започваше да се самонавива. Ройс я стисна.

— Пуснах го да си ходи, Никъла.

Тя беше толкова удивена от думите му, че дълга минута не можа да каже нищо.

— Ще си навлечеш ли проблеми, задето си го пуснал? — попита тя.

Въпросът й бе толкова нелеп, че той се усмихна.

— Не — отговори й сухо.

— Чух силен шум — каза му тя. — Сякаш някой се бе блъснал в стената.

Никъла положи ръце на гърдите му, докато го чакаше да й обясни. Кожата му бе толкова невероятно топла. Несъзнателно, пръстите й започнаха да го милват. Той я спря, слагайки ръка върху нейната. Измина още една дълга минута, преди тя да осъзнае, че мъжът й няма намерение да й отговори. Реши, че трябва малко да го побутне.

— Бихте ли се?

— Не.

— Тогава какъв беше шумът, който чух?

Ройс изпусна дълга въздишка. Жена му нямаше намерение да се откаже.

— Полицата над камината падна на пода — по гласа му личеше, че е полузаспал.

Тя се повдигна, за да го погледне и забеляза, че очите му са затворени.

— Просто ей така си падна на пода?

— Заспивай, Никъла. Вече е късно.

— Защо пусна Търстън да си отиде?

— Знаеш защо.

— Пуснал си го заради мен, нали?

Той не й отговори, но тя вече знаеше, затова целуна брадичката му.

— Благодаря ти.

Той отвори очи и й се намръщи.

— Няма за какво да ми благодариш — заяви и той с глас непривичен за него. — Исках да говоря с Търстън и направих точно това. Дадох му възможност да се предаде. Той избра да не го стори. Разбираш какво означава това, нали?

Никъла много добре разбираше какво значи, но не желаеше да говори за това. Тя се опита да му обърне гръб, но Ройс я закова на място, хващайки задната част на главата й.

— Няма да ти позволя да се самозалъгваш. Търстън ще се съпротивлява, докато не намери смъртта си. А ако се върне отново тук, ще трябва да го убия.

— Ами Улрик? — изплака тя. — Търстън със сигурност ще дойде, за да види сина си. Не може наистина да…

Той дръпна главата й надолу към себе си като нежно стисна врата й. В мига, в който тя опита да възрази, той я целуна страстно. Намерението му бе само да отвлече вниманието й, но щом почувства меките й, отдаващи се устни, усети невероятния й вкус и просто не можа да спре. Устата му бе гореща, отворена и настоятелна. Езикът му се плъзна дълбоко в устата й. Харесваше й. Лекият й секси стон му го показа. Господи, колко я желаеше. Езикът му се плъзгаше навътре и навън в еротичен ритъм, който го караше да копнее за още. Не можеше да й се наслади. Едната му ръка държеше главата й, докато другата сграбчи дупето й и я притисна към горещината на възбудата му.

Когато Ройс най-после я пусна, Никъла едва можеше да си поеме дъх. Той също дишаше забързано, с поглед вперен в устните й. Тя бяха червени, подпухнали и невероятно изкусителни. С палец погали долната й устна, можеше да почувства как сърцето му бие лудо в гърдите и се насили да поеме няколко дълбоки глътки въздух.

— Сега искам да ме чуеш — каза той дрезгаво. — Търстън няма да се върне. Брат ти ще изпрати някого от семейството на жена му, за да вземе Улрик. Ако тези защитници ми докажат, че ще се грижат добре за бебето, ще им позволя да го вземат.

— Не! — Тя се опита да го избута.

— Да! — Той прехвърли крака си над нейните. — Търстън е баща на Улрик. Тъй като е член на семейството ти, се съгласих. Няма да спориш с мен, Никъла.

— Точно както не мога да ти възразя за Джъстин? Не ми позволяваш да видя малкия си брат и дори не ми обясняваш причините за това. Искаш прекалено много от мен, Ройс.

— Искам само това, което знам, че можеш да ми дадеш — възрази й той, и я целуна по челото. — Решението ми относно Джъстин не цели да те нарани.

— И все пак ме наранява.

— Разбирам. Значи мислиш, че умишлено те държа далеч от Джъстин, за да те нараня?

— Не — призна тя с въздишка. — Не би бил толкова жалък.

— Замисляла ли си се, че решението ми може би няма нищо общо с теб? Има причина да реша да държа Джъстин далеч от теб и това е за негово добро.

— Джъстин ме обича. Той има нужда от мен в момента.

— Ти си последният човек, от който има нужда, съпруго.

Гневът в гласа му я обърка.

— Никога не бих наранила Джъстин.

— Напротив — отвърна той и поклати раздразнено глава. — Много добре си спомням, че когато дойдох да те взема от манастира, поех отговорност да се погрижа за Джъстин. Никъла, не ме ли слушаш, когато ти говоря? — попита я той.

— Не си го спомням — промърмори тя. — Тогава бях разстроена. Не мога да повярвам, че според теб умишлено бих наранила брат си. Винаги съм се грижила за Джъстин. Той е най-малкият в семейството, все пак и сега, когато съм…

— Никъла, помисли малко. Джъстин ще сбърка загрижеността ти със съжаление. Състраданието ти ще го унижи. Сега той има достатъчно тревоги. Не мога да ти позволя да добавяш още тежест към бремето му.

— От какво може да се тревожи?

— От мен.

Странно, но арогантните му думи я успокоиха. В сърцето си знаеше, че Ройс е прав за брат й. Джъстин бе горд мъж. За него щеше да бъде унизително сестра му да го гледа как страда. Тя нямаше да успее да скрие тревогата си и бе много вероятно той наистина да сбърка загрижеността със съжалението.

Съпругът й бе прав и за Търстън. Обещавайки, че ще позволи да отведат Улрик, той направи така, че брат й да няма причина да се върне в крепостта. Тя каза молитва, надявайки се Търстън да осъзнае какъв късмет е имал. Знаеше, че Ройс няма да му даде втора възможност.

Никъла сложи глава на рамото на Ройс и затвори очи. Вече се чувстваше по-добре. Не беше от хора, които са склонни към самосъжаление, но откакто бе срещнала този норманин, светът й се бе преобърнал с главата надолу.

Ройс повдигна лицето й, целуна я по челото и потърка нежно носа й.

— Желая те, Никъла — прошепна той с изтощена въздишка. Неочаквано се превъртя, обгръщайки я с ръце. Тя се озова по гръб, а съпругът й покриваше цялото й тяло от стъпалата до главата. — Заспивай, преди да забравя добрите си намерения.

Тя не искаше да спи. Искаше… не, нуждаеше се да го докосне. А докато той я любеше, тя щеше да се преструва, че съпругът й я обича. Дори не я бе грижа, че ще се самозалъгва. Сблъсъкът с Търстън бе прекалено болезнен, той разби сърцето й. Ройс можеше да й помогне да забрави тази мъка, поне за малко.

— Каза, че ме желаеш — прошепна тя с глас, по който личеше, че е засрамена. — Не си променяй мнението, Ройс. И аз те желая.

Той се подпря на лакти и погледна надолу към нея. Тя забеляза дяволитата му усмивка и сърцето й се разтуптя лудо.

— Как може да бъдеш толкова срамежлива, след като лежеше върху мен през последния половин час без…

— Дискусията ни ме накара да забравя, че съм… че не нося дрехи — заекна тя. — Спомних си току-що. Целуни ме, моля те. Ще ме накараш да забравя неудобството. Както миналата нощ.

Той поклати глава. Само споменът за изминалата нощ го накара да я пожелае още по-силно и по-болезнено.

— Ще те нараня.

— Една целувка? Със сигурност това няма да ме нарани.

— Няма да спра, Никъла. Контролът ми ще се изпари.

Усмивката й го очарова.

— Обичам, когато контролът ти изчезне.

Тя обгърна лицето му с ръце, дръпна го надолу към себе си и го целуна дълго и нежно. Той обаче не й сътрудничеше и й се наложи да го захапе за долната устна, за да привлече вниманието му. Беше лекичка захапка, но подейства. Ройс простена тихо, преди устата му превземе страстно нейната. Целувката бързо прерасна в нещо повече. Стана по-еротична, по-пленителна. Усещането бе невероятно. Ройс разпалваше страстта й все повече с всяко свое докосване. Тя се вкопчи в него и се остави любовта и страстта към този мъж да превземат ума и душата й.

Начинът, по който му откликваше, го накара напълно да изгуби контрол. Ройс се опита да действа бавно, да й даде време да се подготви за него и да го пожелае толкова силно, колкото я желаеше и той, но бе болезнено твърд от толкова много време, че задачата просто бе невъзможна.

Той откъсна устни от нейните и зацелува долчинката между гърдите й. Целуна плоският й корем и се придвижи по-надолу. Тя нямаше време да се подготви, когато усети устните му между бедрата си. Изненаданият й вик се превърна в стон на удоволствие.

Тази интимност бе толкова греховна, толкова прекрасна, че тя изплака, желаеща още.

Вкусът й беше невероятен. Езикът му погали малката пъпка, скрита в нежните гънки на плътта й, преди да проникне вътре в нея. Никъла се почувства така, сякаш бе ударена от мълния. Изви се срещу него, изисквайки още от сладкото мъчение.

— Ройс, моля те — простена тя, молейки го да й даде това, което знаеше, че е много близо.

Той не можеше да чака повече. Коленичи между бедрата й, повдигна ханша й и проникна в нея. Спря, когато се оказа дълбоко заровен в тялото й. Гласът му бе загрубял от страст, когато попита:

— Нараних ли те? Кажи ми, ако те наранявам.

Тя не бе способна да каже нито дума. Вместо това се изви срещу него и заби нокти в раменете му. Напрежението, растящо в нея, бе на път да избухне.

Ръката му се премести между слетите им тела и започна да я милва с пръсти, карайки огънят вътре в нея да се разгори неконтролируемо. Стоновете й на удоволствие му показаха, че тя харесва докосването му. Устата му отново покри нейната, преди да започне да се движи. Не бе никак нежен. Той се отдръпна и отново силно нахлу в нея. Тя бе гореща, влажна и толкова прекрасно тясна. Тласъците му станаха много по-мощни, по-всепоглъщащи. И когато почувства как тя се стяга около него, знаеше, че вече може да намери собственото си освобождение, изливайки семето си в гостоприемната й утроба.

В същия момент и Никъла достигна до върха. Удоволствието я заля. Тя се притисна силно към съпруга си и остави вълните на страстта да я облеят. Не се изплаши, дори когато усети как ума й се отделя от тялото й. Тя приветства великолепните чувства, знаейки, че Ройс ще я пази.

Когато последната тръпка премина през тялото й, се отпусна назад върху завивките. Помисли, че може би е умряла.

Той реши, че я е убил. Срина се върху нея и простена от удоволствие. Сладката му съпруга бе отнела цялата му сила. Освен това очевидно бе отнела и волята му, тъй като не можеше да се насили да се откъсне от нея.

Отне му няколко минути да се възстанови. Тогава започна да се тревожи.

— Никъла, добре ли си? — Загрижеността в гласа му стопли сърцето й.

— Да.

Можеше да почувства неудобството в гласа й. Господ да му е на помощ, започна да се смее. Тази жена допреди миг бе като дива котка в прегръдките му, а сега очевидно бе залята от неудобство.

— Защо си развеселен? — попита го тя срамежливо. — Да не би да ми се смееш?

— Толкова ме радваш — каза й той. — Ето защо се смея.

— Ройс?

— Да?

— Всичко ще бъде наред, нали?

Страхът в гласа й го отрезви.

— Аз ще се грижа за теб, Никъла — каза той, отбягвайки да й даде конкретен отговор.

— Улрик трябва да си замине.

— Да.

— Мислиш ли, че Търстън ще се върне, ако синът му не е тук?

— Надявам се, че няма — призна той.

— Ще се върне за Джъстин.

Той въздъхна, надявайки се тя да не разбере скоро истината.

— Джъстин няма да замине с Търстън. Заспивай, Никъла! Дългът да запазя това семейство е мой.

Да, дългът бе негов и той нямаше да обърне гръб на това, което смяташе за правилно. Бремето бе стоварено върху него в мига, в който тя го избра за свой съпруг. Но й се искаше сърцето, а не дългът му да го кара да постъпва така. Никъла затвори очи и се опита да не заплаче. Ройс щеше да я защитава, да, но всичко, което искаше тя, бе любовта му.