Джули Гарууд
Наградата (16)

Глава 16

Много по-лесно бе да го реши, отколкото да го изпълни. Колкото и да мислеше, Ройс не можеше да измисли как да докаже на жена си, че не го е принуждавала и че той също я е избрал. Но това не го спря да се опитва.

Беше влудяващо да не може да я накара да му повярва, но много по-влудяваща бе престорената усмивка на жена му. Ако не бе толкова доволен, че тя най-после изрече думите, за които бе мечтал, сега щеше да е потънал в отчаяние.

Опита да я хвали. Но тя започваше да прави същото. Целуваше я където и когато я види. Тя с радост му отвръщаше. Тогава бяха единствените мигове, в които не носеше престорената си усмивка, и то само защото устата й бе притисната в неговата.

Дори игра шах с нея. Бе решил да я остави да спечели, докато не осъзна, че тя наистина е на път да го победи, затова смени тактиката. Играта продължи до два часа през нощта и в крайна сметка не й позволи да спечели.

Тя го победи съвсем сама.

По-късно, когато той все още се мусеше заради първата си загуба, тя му обеща, че следващия път ще му позволи да спечели.

Преди нещата да се подобрят, те се влошиха още повече.

Беше късно сутринта в един горещ понеделник, когато Ройс влезе в залата, следван от Лоурънс. Веднага забеляза огъня, горящ в камината. Почувства се така, сякаш бе влязъл в пещ. По челото му започна да се стича пот, преди да стигне до мястото, където работеше жена му.

— Никъла, тук е по-горещо и от ада — заяви той. — Има ли причина този огън да гори?

Тя се обърна и му се усмихна. Вееше си с широка кърпа, която сега използва, за да попие потта от лицето на съпруга си, докато обясняваше.

— Покани на вечеря още шест воина и готвачката има нужда от допълнителен огън, за да сготви месото. Оценявам колко любезен си станал, съпруже.

Когато свърши с подсушаването на съпруга си, тя обърна кърпата и започна да бърше челото на Лоурънс. Мъжът бе толкова изненадан, че отстъпи назад, но тя го последва, за да довърши задачата си, след което ги посъветва да излязат навън.

Ройс и Лоурънс решиха да сторят именно това. Бяха стигнали до средата на залата, когато в нея влязоха двамата най-верни васали на барон Гай, Морган и Хенри.

Никъла реши да отвори входната врата, за да може бризът да охлади малко залата. Тя излезе точно когато Морган се хвалеше.

— Баронът ни доведе цялата си армия, за да заловим и последните членове на съпротивата. Закле се, че до две седмици ще избие всичките.

Никъла пребледня, но изражението й остана непроницаемо. Ройс знаеше, че тя мисли за Търстън. Морган проследи погледа на Ройс, видя Никъла и й се поклони.

Тя не отвърна на поздрава му. Просто го гледаше и чакаше да чуе какво още има да каже.

— Разбрахме, че лидерът на съпротивата е брат ви, лейди Никъла — обяви Хенри. — Вярно ли е?

— Може би — отвърна тя.

Морган се ухили.

— Значи трябва да ви изкажем съболезнованията си — каза той. — Нашият барон е състрадателен мъж. Сигурен съм, че ще довлече тялото на брат ви, преди да потегли обратно за Лондон, за да го погребете както подобава.

Юмрукът на Ройс се стовари на масата.

— Достатъчно — нареди той. — Кажете какво съобщение ми носите и напуснете дома ми!

Хенри никога не бе виждал Ройс да губи самообладание. Гневът му го удиви. Морган обаче не изглеждаше много разтревожен. Той продължаваше да се мръщи към Никъла.

Тя се усмихна.

— Прощавам ви за липсата на маниери — каза тя спокойно. — Ревността ви кара да се държите така.

Морган отвори уста да възрази.

Тя вдигна ръка, спирайки го, и позволи на лицето й да се изрази раздразнено изражение. Направи стъпка към рицаря и Морган бе принуден да отстъпи към камината.

— Чухте заповедта на съпруга ми. Казвайте за каквото сте дошли и напуснете.

Морган бе прекалено разярен, за да обели и дума, затова кимна към Хенри и се обърна към камината. Той забеляза шахматната дъска и вдигна една от фигурките, за да я разгледа по-добре. Не слушаше какво казва Хенри, тъй като бе чул съобщението от устата на краля.

— Крал Вилхелм ви изпраща своите най-добри пожелания и иска от вас да изберете десет от най-добрите си воини и да се присъедините към игрите след шест седмици. Също така трябва да изберете и десетина от младите воини, тъй като всички смятат, че е редно и те да се включат във фестивала. Кралят има и едно допълнително искане.

Ройс скръсти ръце на гърдите си и зачака Хенри да свърши.

— Барон Ройс очаква да чуе останалото — заяви Лоурънс.

Хенри кимна.

— Кралят иска да знаете, че той и любимата му съпруга настояват и лейди Никъла да присъства на празненствата. Тя е спечелила привързаността им и те искат да я видят отново. — Гласът на мъжа бе толкова дрезгав, сякаш бе изпил цяла бутилка оцет.

Никъла щеше да се засмее, ако не бе толкова притеснена за шахматната фигурка, която Морган държеше. Тя не смееше да му каже да я остави, тъй като се боеше, че ако разбере колко е важна за нея, умишлено ще я унищожи.

Хенри се поклони на Ройс, след което застана пред Никъла.

— И може би тогава, милейди, ще видим кой е пръв и кой втори.

— Но ние вече го знаем, нали? — попита тя.

Никъла не можеше да търпи това дори минута повече. Да гледа как Морган държи фигурката бе прекалено разстройващо за нея. Тя отиде до вратата.

— Лоурънс, моля те, изведи воините. Съпругът ми иска да напуснат веднага.

Морган се обърна към Ройс.

— Планираме да победим воините ви — похвали се той. — Този път няма да ни победите.

За да подчертае заканата си, той счупи главата на фигурката и хвърли черната кралица в огъня.

До този момент Ройс не бе осъзнал, че Морган държи фигурката. Той наблюдаваше Никъла. Видя мъката изписана на лицето й, щом фигурката бе унищожена.

Ройс изкрещя разярено. Морган се обърна изненадан, а баронът се хвърли към него мълниеносно. Всичко стана толкова бързо, че Никъла не успя да реагира. В първия момент Морган седеше, надут и арогантен, а в следващия летеше във въздуха.

Ройс изхвърли мъжа далеч. Морган прелетя над масата и през паравана. Би трябвало да се удари в стената, но се оказа, че дървото и там е прогнило, и той прелетя през нея.

На стената зейна дупка с размерите на човешко тяло, отваряйки гледка към предния двор.

Никъла сложи ръце на устата си от изненада. През дупката можеше да види, че Морган вече се е изправил на крака. Ройс не го бе убил. Хенри изтича забързано покрай нея. Бе очевидно, че няма да помогне на приятеля си. Морган не можеше да се задържи на крака и постоянно падаше обратно на земята. Тя предположи, че е малко замаян.

Опита се, но не успя да скрие усмивката си. Хенри веднага я забеляза. Мъжът беше толкова ядосан, че се тресеше. Заставайки до нея, той заяви.

— Избрахте да се омъжите за грешния барон — изръмжа й той.

Хенри вероятно щеше да успее да сдържи гнева си, ако Никъла не се бе изсмяла. Прииска му се да я удари, но въпреки гнева си знаеше, че ако й посегне, Ройс ще го убие. И все пак отчаяно искаше да изтрие усмивката й. Затова се опита да я надвие с думи.

— Ще сте вдовица преди игрите да са завършили — промърмори той. — Трябваше да послушате старицата и да убиете Ройс, когато имахте шанс. Щяхте да си спестите много неприятности.

Никъла нямаше да му позволи да я ядоса. Хенри се гневеше като малко момче, което не е получило това, което иска.

Тя поклати глава.

— Върви си, Хенри. Започваш да ме дразниш.

Тя не губи повече време с глупака. Сега Ройс бе главната й грижа. Господи, никога не го бе виждала толкова разярен. Беше доста странно. Но той не бе свършил с Морган. Когато се обърна и тръгна към вратата, тя знаеше, че е време да се намеси. Не искаше мъжът й да убива Морган. Смъртта му не си струваше проблемите, които Ройс щеше да си навлече, когато кралят научеше за случилото се. Освен това не искаше Морган да бъде погребан на тяхна земя.

Ройс почти бе стигнал до нея, когато тя заяви.

— Вече в залата влиза свеж въздух, съпруже. Благодаря ти.

Той кимна, подмина я и спря неочаквано. Обърна се, за да я погледне.

— Какво каза току-що?

— Благодарих ти за прозореца.

Лоурънс започна да се смее. Никъла също се усмихна. Ройс затвори очи и въздъхна шумно.

— Нямам намерение да убивам копелето — обяви той.

— Не, разбира се, че не — съгласи се тя. — Фигурката от шаха я няма вече. Убивайки Морган, няма да промениш този факт.

— Просто искам да му счупя един-два крака, Никъла.

Той звучеше толкова разумен, обяснявайки й плана си. Освен това също й се ухили.

— Няма да постигнеш нищо, като счупиш краката му.

— Ще се почувствам доволен — заяви той.

Никъла поклати глава.

Ройс се намръщи и се предаде. Жената бе решила и нямаше да промени решението си. А той нямаше да я разочарова. Погледна към огъня, а после и към Никъла.

— Скъпа, коя беше?

— Черната кралица.

Раменете му увиснаха. Това беше фигурката, чиято основа баща й бе одраскал и се бе порязал, докато се смеел на една от историите си.

Ройс се чувстваше отговорен за случилото се. Трябваше внимателно да наблюдава действията на Морган. Ако го бе направил, вероятно щеше да предотврати нещастието.

Той дръпна силно Никъла, притискайки я в обятията си.

— Съжалявам — прошепна й той. — Вината е моя. Трябваше да…

Младата жена не го остави да довърши.

— Стана прекалено бързо, за да го предотвратиш. — Тя помилва гърдите му и го целуна по брадичката. — Не се мръщи. Всичко свърши.

Той не можеше да повярва, че тя го утешава.

— Приемаш всичко това по невероятен начин — каза й той. Никъла отново се усмихна. Отне й пет минути да го убеди да напусне залата. Тя остана до вратата, гледайки как Ройс и Лоурънс прекосяват двора.

— Никъла още ли стои там? — обърна се Ройс към Лоурънс.

Васалът погледна през рамо.

— Не, бароне. Няма я.

Ройс веднага промени посоката.

— По природа съм подозрителен — каза той на васала си. — Жена ми прие много лесно стореното от Морган, не мислиш ли?

— Да, така е.

Ройс се усмихна.

— Дори прекалено добре. — Той заобиколи ъгъла, водещ към бойницата на защитната стена. След това се облегна на стената и зачака.

Не му се наложи да чака дълго. Никъла изскочи на бегом иззад ъгъла, полите й бяха вдигнати над коленете, за да не й пречат да тича по-бързо. Наложи й се да се закове на място, когато забеляза съпруга си.

Никъла скри ръце зад гърба си и се усмихна сладко на мъжа си. Той й се усмихна в отговор. Не откъсна поглед от нея, когато нареди на Лоурънс да се върне към задълженията си, и веднага щом васалът се отдалечи, той повика Никъла с пръст да се приближи към него.

Ройс я изчака да се приближи и протегна ръка към нея. Никъла спря да се усмихва и направи крачка назад.

— Така не става, Никъла — обяви той. — Щом аз не мога да го нараня, ти също не можеш. Дай ми го.

Тя го изгледа намръщено.

— Откъде разбра?

Той докосна белега на челото си.

— Използвах логика.

Тя остави прашката в протегната му ръка и пусна двата камъка на земята.

— Помисли, че ще пропуснеш с първия камък? — поинтересува се той.

Тя поклати глава.

— Никога не пропускам целта. Вторият беше за Хенри.

Той започна да се смее. Никъла не знаеше какво да прави, затова отстъпи още една крачка.

— Прекалено дълго те отдалечих от задълженията ти — обяви тя. Разочарованието й, че не можа да си отмъсти на Морган и Хенри беше очевидно. Тя погледна към прашката, висяща на пръстите му, пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Ще се опитам да държа темперамента си под контрол.

— Това значи ли, че ще се усмихваш по-често?

— Да.

— Господ да ми е на помощ.

Погледът й улови неговия.

— Той вече помогна на мен — прошепна тя. — Даде ми теб.

Тя винаги го изненадваше, когато му казваше толкова прекрасни неща. Отдръпна се от стената, хвана ръката на жена си и тръгна към крепостта.

Те вървяха един до друг, без да кажат нито дума. Тя реши, че я води към залата, където да седнат, за да я поучава.

Но когато стигнаха до масата и столовете, той не пусна ръката й, а продължи към паравана, прикриващ леглото им.

Той спря, за да погледне дупката, която бе направил Морган и се обърна да намигне на Никъла.

— Страхотна гледка, не мислиш ли?

— Ройс, къде ме водиш?

— В леглото.

— Сега?

— Сега.

— Ройс, но ти никога не го правиш — заяви тя. — Никога не променяш плановете си за деня. Това е… неорганизирано.

Тя звучеше подразнена. Той я прегърна.

— Спонтанните действия са също толкова важни, колкото и планираните, съпруго. Би трябвало да отделиш повече време да бъдеш спонтанна.

— Аз трябва да се науча…

Той обви ръце около кръста й и я вдигна във въздуха. Устните му плениха нейните, докато ръцете й се увиха около тила му.

Ингелам, Джъстин и техният командир Лоурънс в същия момент минаха покрай дупката в стената. Тримата се изненадаха силно, виждайки как баронът им целува жена си.

Лоурънс се ухили. Ингелам ръгна приятеля си в ребрата и се засмя. На Джъстин му отне най-много време да реагира. Той се обърна към командира си, видя усмивката му и каза:

— Сестра ми сигурно много обича съпруга си.

Лоурънс кимна.

— И съпругът й я обича много.

Джъстин се усмихна. Вече нямаше да се тревожи за сестра си. Тя бе открила своето място в този нормански свят, точно както го бе открил и той.

Ингелам го ръгна отново. Джъстин веднага отвърна, като бутна силно приятеля си. Лоурънс хвана двете момчета за вратовете и ги бутна напред. Баронът му очевидно имаше нужда от усамотение и Лоурънс щеше да се погрижи да го получи.

 

 

Ройс събра воините си и им предаде заповедта на крал Вилхелм. Макар всички да искаха да бъдат измежду двадесетте избрани, никой не смееше да поиска тази чест. Знаеха, че ще трябва да изчакат, докато командира им вземе решение.

Следващата вечер, по време на вечерята, Никъла забеляза няколко порезни рани по ръцете на съпруга си. Тя го попита за тях, но той просто сви рамене и смени темата. Младата жена реши, че мъжът й просто е забравил къде се е порязал.

Ройс изглеждаше изтощен. Той бе прекалено изтощен, за да играят шах, след като масата бе разчистена. Обаче не бе никак изморен да прави любов с жена си.

Никъла се събуди посред нощ. Тя се плъзна към Ройс и се премести цялата от неговата страна на леглото, преди да осъзнае, че той не е там.

Облече робата си и тръгна да търси съпруга си. Не й се наложи да го търси дълго. Ройс седеше начело на масата, концентриран толкова над това, което правеше, че не забеляза приближаването й.

На светлината на свещите пред него стоеше бялата кралица, така че да я вижда. Ройс държеше малко парче дърво в лявата си длан и нож в дясната, докато внимателно го прокарваше по дървото. От време на време поглеждаше към бялата кралица, преди да насочи вниманието си отново към дървото.

Правеше нова черна кралица за нея.

Вече знаеше откъде са всичките порязвания по ръцете му. Освен това разбираше защо мъжът й изглеждаше толкова изтощен. Но най-вече, тя разбра едно. Ройс я обичаше.

Никъла не можеше да помръдне дълго време. По лицето й се стичаха сълзи, докато гледаше съпруга си.

И всеки път, щом той ругаеше под нос, на устните й грейваше усмивка, защото знаеше, че отново си е порязал ръката. Когато чу, че вратата се отваря, тя побърза да се скрие зад паравана. Надникна през ъгъла и видя, че Джъстин се насочва към Ройс. Брат й носеше малка кама в ръката си.

Ройс дори не погледна нагоре. Никъла предположи, че той е очаквал идването на Джъстин. Той изглеждаше също толкова изморен, колкото и съпруга й. Нима и той бе стоял буден цяла нощ, помагайки на Ройс в проекта му?

— Това е ножа на баща ми — прошепна Джъстин. — Би трябвало да е по-лесно с него, бароне.

Джъстин седна на стола до Ройс, остави ножа и хвана основата на парчето дърво. Брат й носеше парчето черна кожа на ръката си. Когато Никъла видя колко несръчно борави Ройс с ножа, тя осъзна, че кожата е за защита на ръцете им.

Никъла избърса сълзите си и тихо пристъпи към двамата мъже, които обичаше с цялото си сърце.

— Никъла ще се изненада — прошепна Джъстин.

— Надявам се, че се зарадва — промълви в отговор Ройс.

— Аз съм и изненадана, и доволна — тихо каза Никъла.

Двамата скочиха, чувайки гласа й. Ройс трепна и направи драскотина на гърлото на вече оформящата се фигурка.

— Виж какво направи, жено — викна й той.

Тя се наведе над рамото на съпруга си, за да огледа пораженията. И започна да се смее. Това беше най-несиметричната, зле изработена фигурка, която някога бе виждала. Главата й бе по-голяма от тялото, а вратът бе два пъти по-широк от този на бялата кралица.

Обожаваше я. Особено й харесваше дупката отстрани на врата й. Тя се наведе да целуне съпруга си, преди да седне срещу двамата мъже.

— Трябва да запомниш този прорез, съпруже, за да може да разказваш на децата ни как се е случило — Подозираше, че Ройс се чувства неудобно, задето го е хванала да прави нещо толкова мило и сърдечно за жена си.

На Никъла й се прииска да поплаче. Господи, колко обичаше този мъж.

Погледът й се насочи към Джъстин. Брат й й намигна. Тя помисли, че вероятно е забелязал руменината по страните на мъжа й или влагата в погледа й.

— Джъстин?

— Да.

— Обичам Ройс.

Брат й се усмихна.

— Вече го знаех, Никъла.

— Как?

— Заради начина, по който го гледаш.

Тя се обърна към Ройс, за да види реакцията му към разговора им. Съпругът й се бе привел над масата, дялкайки наполовина довършената фигурка. Но на лицето му бе изгряла усмивка.

— Има и още нещо, което трябва да знаеш, Джъстин — каза Никъла. — Ройс също ме обича.

— И това го знаех — засмяно отвърна Джъстин.

Ройс изпусна ножа на масата и се обърна към Никъла. Загледа се дълго в нея.

— Сигурна ли си, че те обичам? — попита той.

— Да.

Той кимна и въздъхна.

— Значи ще спреш да се усмихваш постоянно, нали? Господи, Никъла, това ме подлудява.

Джъстин го изгледа скептично.

Никъла се разсмя.

— Просто исках да бъда добрата жена, която желаеш.

— Аз желая теб.

— Никъла, не ти е позволено да се усмихваш? — попита Джъстин, опитвайки се да разбере за какво говорят.

Ройс не откъсваше поглед от красивата си жена, когато каза:

— Джъстин, изчезвай от тук.

— Да, бароне — ухили се Джъстин.

Никъла се изправи заедно с брат си. Тя взе една от свещите и бавно се насочи към леглото. След това остави свещта на сандъка и зачака съпругът й да дойде при нея.

Той мина от другата страна на леглото и започна да се съблича на трепкащата светлина.

Ройс бе красив мъж. В тялото му се таеше невероятна сила и мощ. Но също така в него имаше и много нежност. Без да откъсва поглед от съпруга си, Никъла свали робата си, оставяйки я да се свлече на пода.

— Обичам те толкова много, Ройс.

— Аз също те обичам.

Срещнаха се в средата на леглото, застанали на колене с лице един към друг. Ръцете му сграбчиха бедрата й, докато нейните се обвиха около тила му.

Никъла целуна гърдите, брадичката и белегът му. Но Ройс не бе в настроение да я остави да го вкусва. Едната му ръка се зарови в косата й, дръпна главата й назад, стенейки шумно. Устата му покри нейната, езиците им се преплетоха и той простена отново, а Никъла въздъхна.

Той я издърпа надолу в леглото, покри тялото й със своето и започна да целува всеки милиметър от нея. Бе толкова нежен, търпелив любовник… докато тя не подивя и не му нареди да забрави за железния си контрол. Едва тогава нуждата го завладя.

Премести се между бедрата й и бавно проникна в стегнатото й тяло. Сладката болка се засили, разгаряйки се в бурна клада, и когато най-после се сля с нея, ставайки едно цяло, успя да спре само за миг — достатъчно, за да й каже всичките нежни думи, които бе таил в себе си толкова дълго време.

Никъла почти не говореше, защото много отдавна в сърцето си, винаги щом се любеха, тя му казваше всичките тези нежни любовни думи.

Не след дълго желанието ги погълна, правейки говоренето невъзможно. Леглото се тресеше от страстта им. Тласъците на Ройс бяха бавни и контролирани, докато тя не се разтрепери и се стегна около него. Тогава той загуби контрола си, изкрещя името й и изля семето си в нея.

Остана дълбоко заровен в нея. Тя се разрида на рамото му и щом той разбра, че са сълзи от щастие, вече нямаше нищо против тях.

Никъла заспа, заслушана в любовните слова, които шепнеше съпруга й.

Ройс се протегна, за да изгаси свещта, след това отново прегърна жена си. Можеше да почувства топлината й.

Затвори очи и се усмихна. Можеше да почувства и задоволството. То бе там, в ръцете на жена му. Любовта й му даваше сила.

Не бе вярващ, но все пак отдели няколко минути, за да благодари на създателя, преди да заспи. Докосна белега на лицето си и се усмихна отново.

Никъла грешеше. Господ не беше на нейна страна. Той беше на тяхна.