Джули Гарууд
Наградата (4)

Глава 4

След като прекара цяла седмица в компанията на лейди Никъла, Ройс реши, че все пак не е много търпелив мъж. Когато най-после стигнаха до крайната си цел, той бе готов да я удуши.

Заядливката бе направила пътуването им възможно най-неприятно и, проклета да е, бе предприела още три опита за бягство.

Жената просто отказваше да види колко безполезни са опитите й за бягство. Тя бе невероятно упорита. Но той не й отстъпваше. Настояваше тя да се признае за победена всеки път, щом я настигнеше. Дори веднъж си позволи да й каже „шах и мат“ — две думи, които я караха да подивее от ярост, но истината бе, че не се опитваше да я унижи. Имаше най-добри намерения. Трябваше да оцелее под властта на норманите и щеше да й се наложи да бъде по-схватлива. Не всеки щеше да е толкова толерантен, колкото бе той.

Ройс не искаше Никъла да пострада. Дори самата мисъл някой да се отнася зле с нея го караше да побеснява.

Нуждата му да я защитава беше в непрестанна борба със съвестта му. Дори се улови на няколко пъти да я напътства как да се държи, когато пристигнат в Лондон. Никъла обаче не бе в настроение да слуша каквото и да е било. Когато я посъветва да се приспособи, тя го захапа, буквално. Прости й тази дързост само защото не бе спала добре почти седмица и просто бе прекалено изтощена, за да мисли логично.

Когато пристигнаха в Лондон, беше ранен следобед. Дворецът бе почти празен, щом Ройс влезе в него, влачейки Никъла. Нареди на двама воини да предадат на Вилхелм, че „наградата“ му най-после е пристигнала. След това лично се зае със задачата да отведе Никъла до стаята й.

Тя се опита да го спъне и му се наложи да я дърпа след себе си на доста голямо разстояние, преди да й позволи да стъпи нормално.

Ройс постоянно си повтаряше, че ще е доволен, щом веднъж се отърве от нея, и дори за миг успя да си повярва. За миг…

Дясната му ръка — рицар, ръкоположен преди няколко години — забеляза двойката точно когато Ройс отваряше вратата на спалнята на Никъла. Мъжът се казваше Лоурънс. Той бе добре изглеждащ мъж с кестенява коса и лешникови очи. Беше висок почти колкото своя лорд, но не и толкова мускулест. Лоурънс се беше бил редом с Ройс безброй пъти. Той бе опитен воин, солиден и верен до последния си дъх. Освен това бе и най-добрият приятел на Ройс.

— Хубаво е да те видя отново, милорд — поздрави го Лоурънс. В радостта си той плесна барона по рамото. Облак прах обгради двамата гиганти. Лоурънс се засмя: — Имаш нужда от баня, бароне.

— Така е — отвърна Ройс. — Радвам се, че пристигнахме. — Той погледна към Никъла, имитирайки намръщването й, преди да добави: — Най-после.

Намекът му не остана незабелязан от страна на Никъла. Тя много добре знаеше защо пътуването се забави толкова много, затова вирна брадичка.

Лоурънс бе невероятно любопитен относно жената. Обръщайки се към нея, сърцето му ускори ритъма си. Господи, тя бе красавица. Очите й го омагьосваха. Бяха с най-прекрасния син цвят, който бе виждал някога.

Никъла не се държеше срамежливо. Погледът й бе директен и непоколебим.

Ройс бе развеселен от реакцията на васала му. Случи се същото, което се случи и когато Ингелам видя за пръв път Никъла. Лоурънс изглеждаше удивен.

— Това е лейди Никъла — обяви Ройс.

Лоурънс се поклони ниско.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, милейди.

Тя направи реверанс в отговор на учтивостта му.

— С нетърпение чакам да чуя за приключенията ви — каза Лоурънс.

— Какви приключения? — попита тя.

— Като начало ми е интересно да чуя къде сте получила всичките тези синини. Изглеждате така, сякаш сте водила битка — добави той с нежна усмивка. — Със сигурност е било нещо подобно.

— Склонна е да се забърква в неприятности — сухо заяви Ройс.

Никъла се намръщи към него, преди да се обърне към Лоурънс.

— Няма да съм в Лондон достатъчно време, че да ви разказвам каквито и да е било истории.

Когато Ройс стисна ръката й, тя си спомни, че младият мъж все още я държи. Лоурънс забеляза намръщването на барона си, но не разбираше каква е причината за него.

— Нима отивате някъде толкова скоро, милейди? — поинтересува се той.

— Не — каза Ройс.

— Да — заяви Никъла в същия момент.

Лоурънс се ухили.

— Бароне, има слух, че заминаваме за Нормандия след седмица.

— Ще обсъдим това по-късно — обяви Ройс, поглеждайки многозначително към Никъла.

Васалът му кимна. Забеляза изумения поглед на лицето на красивата жена и реши, че сигурно е изтощена от пътуването.

— Кралят ще изпрати слуги, които да се погрижат за нуждите ви, лейди Никъла — обяви той.

— А воините ще се погрижат да не избягам? — попита тя.

Лоурънс направи крачка назад, поразен от мъката в гласа й.

— Вие не сте затворник — обяви той. След това погледна удивено към Ройс. — Нима е затворник, бароне?

Ройс кимна.

— Докато не приеме съдбата си, да, затворник е — обяви той.

— Вилхелм вече е и ваш крал — се обърна Лоурънс към Никъла. Гласът му бе нежен.

— Не, не е.

— Лоурънс, няма полза от спор с нея.

Ройс пусна китката на Никъла и я побутна да тръгва. Тя влезе в стаята, а Ройс и Лоурънс я последваха.

— Ще избягам — закани се тя.

Отиде директно до прозореца и Ройс веднага се досети какво се върти в главата й.

— Ще си счупиш врата, ако скочиш от там, Никъла.

Тя се обърна към него и се усмихна.

— За теб има ли някакво значение, бароне?

Той не й отговори директно.

— За твоя Улрик ще има значение, когато порасне достатъчно, че да разбира. Преди да направиш нещо глупаво, мисли за него и за Джъстин, Никъла. Ако нараниш себе си, това ще донесе болка и на семейството ти. — Той понечи да затвори вратата след себе си.

— Почакай — извика тя. В гласа й се долавяше страх.

Ройс спря и се обърна към нея.

— Да?

Тя направи крачка към него.

— Това ли беше? Просто си тръгваш?

— Има ли нещо, което желаеш?

— Не.

Той отново понечи да се обърне.

— Само това ли ще ми кажеш? — попита го тя.

Мъжът отново спря и въздъхна.

— Какво искаш да ти кажа?

Очите й се напълниха със сълзи и тя започна да кърши ръце. Ройс не можеше да разбере какво я бе прихванало.

— Какво, за бога, става с теб? — попита той, напълно объркан от държанието й.

Тя поклати глава.

— Нищо. Няма ми нищо. Радвам се, че се отървавам от теб, бароне. Ти си груб и нетърпим. — Една сълза се стече по бузата й. Тя побърза да я изтрие с опакото на ръката си.

По дяволите, тя се държеше така, сякаш я бе зарязал, и Господ да му е на помощ, той се чувстваше по същия начин.

— Не заминавам за Нормандия — каза й той. — Ако имаш нужда от мен, изпрати някой воин да ме повика.

Облекчението й бе видимо. Паниката изчезна от погледа й и тя се успокои. Но все още не можеше да спре да плаче, затова му обърна гръб.

— Нямам намерение да те викам, норманино. Замини. Не ме е грижа.

Младият мъж не можеше да я остави така. Тя изглеждаше толкова самотна, толкова нещастна… и уязвима. Проклятие, точно затова гледаше да е ядосана и силна по време на пътуването им.

— Бароне? — Лоурънс го повика, виждайки го, че стои пред вратата, без да каже дума.

Ройс поклати глава.

— Никъла? — повика я той.

— Да?

— Има нещо, което искам да ти кажа.

Тя се обърна, за да го погледне. Гняв, каза си той. Гневът щеше да я накара да забрави страха.

— Какво ще ми кажеш? — попита го тя.

Младият мъж й се ухили насреща.

— Шах и мат.

След това изскочи от стаята и затръшна със замах вратата, смеейки се. Звук от разбиване на порцелан прозвуча от другата страна на вратата.

— Какво беше това? — попита Лоурънс.

— Предполагам, че беше каната за вода. Тя вече се чувства по-добре.

И той също.

 

 

Гневът на Никъла я държа заета през останалата част от деня. Късно следобед две жени дойдоха в стаята й. Двете бяха саксонки — факт, който наистина изненада Никъла. Едната носеше чисти дрехи, а другата ново бельо. Никъла се премести до прозореца, когато внесоха дървена вана в стаята и я напълниха с гореща изворна вода.

Банята бе прекалено примамлива, за да откаже. Никъла се потопи във водата с аромат на рози и ми косата си дълго време, преди да се почувства наистина чиста.

Не проговори на саксонските жени, докато една от тях не предложи да среше заплетените къдрици в косата й.

— Защо служите на норманския крал? — попита ги тя.

— Сега той е крал на Англия — отвърна слугинята на име Мери. — Всички му служат.

Никъла не бе съгласна, но реши, че няма да е учтиво да й възрази. Мери имаше право на собствено мнение, макар и то да бе грешно.

Прислужницата бе на годините на Никъла. Тя беше закръглена млада жена с искрящо червена коса и цяло съзвездие лунички по лицето. Другата прислужница, Елоис, бе значително по-възрастна, а отношението й бе рязко и недружелюбно.

— Никога няма да служа на Вилхелм — обяви Никъла. Тя седна на стола, предложен й от Мери, и отпусна ръце в скута си.

Мери се зае да реше косата й.

— Приказки като тези ще ви навлекат само проблеми, милейди — прошепна тя. Елоис опъваше завивките на леглото, когато каза:

— Мери е права — заяви тя, кимайки. — Тези, които не коленичат пред крал Вилхелм, намират смъртта си. Дори сега дузина саксонски войници чакат изпълнението на смъртната си присъда.

— Къде са тези войници? — попита Никъла.

— Два етажа под нас — прошепна Мери.

— Дано Господ се смили над душите им, задето са толкова упорити — промърмори Елоис. — На всеки от тях бе даден шанс да отдаде лоялността си на краля и всеки от тях пропиля шанса си.

Изпукване в камината накара Мери и Никъла да подскочат стреснато.

— Сега всичко е различно — каза Никъла.

— По-организирано е всичко — намеси се Елоис. — На краля му бяха нужни само два кратки месеца, за да потуши всяка съпротива. Едно е сигурно, управлява с желязна ръка. Сега всички тук имат своето място.

— Всички, освен саксонците — ядоса се Никъла.

— Не, дори саксонците имат своето място тук — възрази й Мери. — Точно затова ще бъдете омъжена за норманин, милейди. Колкото повече бракове има между нормани и саксонци, толкова по-подсигурено ще е бъдещето ни.

Никъла слушаше мълчаливо, докато жената разказваше за всички промени, които бяха настъпили. После отказа да изяде вечерята, която й поднесоха, и вместо това си легна рано. Не спираше да мисли за дванайсетте саксонски воина, които чакаха екзекуцията си. Сърцето я болеше за семействата, които тези мъже щяха да оставят след себе си. Освен това мисълта, че брат й Търстън може да е сред тези мъже, я ужасяваше допълнително. Тя се моли, докато изтощението не я надви, а после плака, докато не заспа.

И сънува Ройс.

 

 

Той сънува кошмар, в който участваше Никъла. Младият мъж реши, че явно е бил по-изтощен, отколкото е смятал, за да има толкова странен сън. Все пак изминалия ден бе наистина дълъг. Цели три часа бе прекарал в разговор с крал Вилхелм и се бе върнал в покоите си късно след полунощ.

Кошмарът го накара да се събуди облян от студена пот. Сънят му се бе видял толкова истински. В него Никъла се бе изгубила в гората. Беше в огромна опасност, а той не можеше да стигне до нея.

Ройс не можа̀ да заспи отново, затова слезе да се разходи в градините зад замъка. Имаше много неща, които трябваше да обмисли. Животът му щеше да се превърне в пълен хаос, ако си позволеше да отдаде сърцето си на тази жена.

Но, по дяволите, той бе прекалено стар за нея, прекалено свикнал със своята рутина. Животът му бе като карта. Да, точна така… карта. Линиите вече бяха нарисувани и картата не можеше да бъде преначертана. И той не би могъл. Просто бе прекалено късно да се промени.

Почувства се облекчен, стигайки до това заключение. Бе взел правилното решение. И все пак от време на време се улавяше, че поглежда към прозореца на Никъла, чудейки се, дали тя е добре… и ако това не бе нелепо, не знаеше кое може да е.

Следващата вечер норманските рицари бяха повикани да се явят пред краля си. Лоурънс вървеше до Ройс, докато влизаха в огромната зала. Васалът бе притеснен за своя лорд, който изглеждаше замислен. Лоурънс усещаше, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво е то. Знаеше обаче, че едва ли е нещо добро. Ройс щеше да му каже какво става, щом преценеше, че е нужно да сподели.

Крал Вилхелм зае мястото си на трона с висока облегалка, разположен в средата на платформа, издигната на четири стъпала над пода пред поданиците си. Кралят бе едър мъж. Кестенявата му коса бе набраздена от сиви нишки — признак на възрастта му, но щом се усмихнеше, изглеждаше като младо момче.

Матилда, съпругата на краля, бе пълната му противоположност. Тя бе слаба жена с леко закръглен ханш и бедра, с блестящи кафяви очи и къдрава кестенява коса.

Крал Вилхелм махна на съпругата си да се присъедини към него на платформата и Матилда седна до съпруга си, а върха на главата й едва стигаше до гърдите му. Кралят вдигна ръка, призовавайки за тишина. Шумът, идващ от групичката, веднага заглъхна. Вилхелм хвана ръката на жена си и се усмихна.

— Повечето от вас са чували истории за лейди Никъла и за това как е победила трима от рицарите ми. — Над тълпата се понесе шепот.

Ройс се усмихна. Беше разказал на краля за саксонеца на име Джон и как той бе помогнал да превземе крепостта, но Вилхелм предпочете да премълчи този детайл. Беше обяснил на Ройс, че воините се нуждаят от награда, и не мислеше, че има по-добра награда от това да имат възможността да се оженят за легенда.

— Клейтън, нашият глашатай ще разкаже цялата история на всеки, който не е запознат с нея, за да видите защо всички останали сме толкова доволни — продължи Вилхелм. — Но първо трябва да се запознаете с моята награда. Умишлено държах лейди Никъла добре скрита, за да може до последния момент да подхранвам любопитството ви.

Вилхелм спря, за да целуне ръката на жена си, намигна й, давайки й да разбере колко е доволен от себе си и махна на двамата от воините, които стояха до платформата. В мига, в който воините отвориха вратите зад него, Вилхелм се обърна към рицарите си.

— Вие сами ще решите дали ще участвате в бойните игри, за да спечелите ръката на дамата. Победителят ще получи своята булка утре вечер.

Матилда прошепна нещо в ухото на съпруга си. Той кимна и се обърна към тълпата.

— Напомнено ми бе да ви кажа, че освен лейди Никъла, ще получите крепостта й и плодородната земя на изток и запад, която не можете да обхванете с поглед. Това е невероятно щедра зестра, която ви давам заедно с тази смела жена.

Последваха шумни приветствия. Вилхелм се усмихна развеселено. Беше доволен от ентусиазма на мъжете.

Шумът скоро стана оглушителен… докато лейди Никъла не влезе в залата. Тогава се възцари тишина. За миг мъжете млъкнаха. Жените спряха да се смеят. Всички се втренчиха в невероятно красивата жена, която вървеше към крал Вилхелм.

Никъла бе облечена в бяло, а златен колан бе нагласен ниско на талията й. Косата й бе пусната и се стелеше на меки къдрици по гърба, полюшвайки се при всяка нейна стъпка.

Приличаше на видение. Ройс стоеше в задния край на залата, облегнал широките си рамене на стената. Тъй като бе най-високия мъж в залата, нямаше никакъв проблем да наблюдава Никъла.

— Господи, тя е красавица — възкликна Лоурънс.

Ройс бе съгласен, но бе много по-впечатлен от държанието на Никъла. Имаше толкова гордост, толкова достойнство във всяка нейна крачка.

Знаеше, че вероятно е ужасена. И все пак успяваше да прикрие истинските си чувства. Изражението на лицето й бе спокойно и ведро.

Обаче вътрешно знаеше, че малката пакостница изгаря от желание да убие и краля, и жена му. Чу как някой прошепна, че Никъла бе ангел и едва не се засмя на глас.

Лоурънс погледна към Ройс и забеляза усмивката му.

— Ще се бориш ли за нея? — попита той.

Ройс не му отговори.

Никъла последва стражите до камината. Когато те спряха, и тя спря с тях. Воините се отдалечиха и тя остана сама. Стоеше на няколко крачки от камината и на известно разстояние от краля и любопитната тълпа.

Господ й бе свидетел, че се чувстваше така, сякаш се намира пред прайд гладни лъвове, а тя бе тяхната вечеря. Надяваше се в изражението й да не се прочете страха, който изпитваше вътрешно. Сърцето й биеше с такава сила, че младата жена чувстваше болка в гърдите си, а стомахът й бе огнена топка. Слава на Бога, че не бе яла от храната, която й бяха предложили. Ако го беше направила, сега щеше да я повърне.

Не след дълго започна да се чувства като някаква атракция. Всички я гледаха. Можеше да почувства погледите им като насекоми, лазещи по ръцете й.

Три малки момиченца се откъснаха от майките си и хукнаха напред, заставайки точно пред Никъла. Те погледнаха към нея с отворени устички и любопитно ококорени очи. Заприличаха й на малки птичета, чакащи да бъдат нахранени.

— Ти принцеса ли си? — прошепна едното момиченце.

Никъла погледна към детето. Тъмнокосото мъниче не бе на повече от 4–5 години. На лицето му бе изписано невинно любопитство. Младата жена не можеше да се отнесе грубо с нея. Тя само поклати глава, преди да отмести поглед към най-далечната стена, решена да игнорира всички около нея.

Барон Гай стоеше в средата на залата, обграден от васалите си. Той разказваше някаква забавна история, но когато лейди Никъла влезе в залата, на мига забрави мисълта си. Освен това бе сигурен, че е изгубил сърцето си, и макар мисълта да не бе лека за приемане, реши, че се е влюбил. Разбира се, главната причина да се бори за ръката на саксонката бе земята, която кралят щеше да й даде за зестра, и все пак бе покорен от красотата й.

В този миг реши, че ще я притежава.

Гай направи крачка напред и наруши тишината с арогантното си заявление.

— Ще предизвикам на дуел всеки, който иска да се бори с мен за ръката й, и ще го победя.

— Ще спечелиш, само ако барон Ройс не се включи в игрите — провикна се един смел рицар.

Думите му не останаха неоценени. Из тълпата се разнесе вълна от смях. Гай успя да запази спокойствие. Той се обърна към краля, поклони се официално, след което се изправи, отпусна ръце до тялото си и зачака другите рицари да обявят залозите си.

Гай се биеше редом с Вилхелм през последните десет години. Белезите по ръцете му свидетелстваха за битките, които бе преживял. Беше извадил невероятен късмет, тъй като лицето му бе останало непокътнато и дамите в двора смятаха, че е най-красивият рицар. Имаше златиста коса и лешникови очи. Беше висок почти колкото краля, но не бе нито закръглен, нито в напреднала възраст.

Ройс бе пълна противоположност на Гай. Извисяваше поне с една глава над приятелите си, а кожата му бе много по-тъмна от тази на Гай. Освен това жените не смятаха, че е толкова красив, колкото другия мъж. Лявата страна на лицето му бе белязана от назъбен белег, който започваше от ухото му и свършваше в основата на гърлото му. Бе го получил преди много години, когато още като млад оръженосец бе застанал пред съпругата на краля, Матилда, за да я предпази по време на атака. Ненужно бе да се споменава, че тази благородна постъпка не бе останала незабелязана. Веднага щом Ройс бе приключил обучението си под зоркия поглед на Вилхелм, кралят му бе дал привилегията да предвожда собствени воини.

Още от самото начало Ройс бе доказал колко е ценен. Тъй като се бе показал като много добър тактик в битките, Вилхелм бе започнал да изпраща при него млади, необучени рицари, за да може да ги обучава. Ройс винаги бе търпелив, макар изискванията му да бяха високи и скоро бе станало привилегия някой да се обучава под крилото му. Неговите воини бяха елитна, непобедима сила в могъщата армия на Вилхелм.

Гай смяташе, че е истински приятел на Ройс, и все пак му завиждаше, сякаш Ройс бе имал просто голям късмет. Воините, които не отиваха при Ройс, бяха изпращани при Гай, тъй като и той се бе заел с обучаването на млади воини. Още от дните им на оръженосци Гай се конкурираше с Ройс и не преставаше да мисли, че ако той бе спасил живота на Матилда, сега щеше да е любимият рицар на Вилхелм.

Ройс веднага бе забелязал завистта в характера на Гай, но смяташе, че това е един малък недостатък, който един ден щеше да превъзмогне, и поради тази причина бе спрял да мисли за него.

— Аз също ще се бия за ръката й — провикна се един рицар. Той пристъпи напред, за да застане пред краля си. След това още един барон направи крачка напред.

Никога преди Никъла не се бе чувствала толкова унизена. Тя изпъна рамене, опитвайки се едновременно да заглуши виковете и да подхрани гнева си. Налагаше се вътрешно да остане ядосана, тъй като в противен случай щеше да се прекърши и да се разплаче. Но унижението и позора я караха да остане напълно съсредоточена.

Трите малки момиченца, всичките облечени като дами в дълги роклички на цветя, сега се гонеха, измислили някаква своя игра. Тичаха в кръг около Никъла.

Къде ли беше Ройс? Защо позволяваше да й причинят всичко това?

Насили се да заглуши всяка мисъл за него и си представи малкият Улрик. Ройс й бе казал да помисли за бъдещето му, преди да се изкуши да стори нещо необмислено.

Хрумна й, че би било хубаво да убие краля. Беше разумна мисъл — все пак Вилхелм бе виновен за страданията й. Ако бе оставил Англия на мира, нищо от това нямаше да се случи.

Планът й, разбира се, бе нелеп. Не би могла да убие краля. Никога нямаше да й се размине. Освен това дори нямаше оръжие. Тя стоеше настрани, далеч както от платформата, на която стояха кралят и съпругата му, така и от тълпата, която наддаваше за нея.

Все още не бе чула гласа на Ройс измежду мъжете, които се хвалеха как ще я спечелят. Дали беше в тълпата или вече бе заминал за Нормандия? Господ й бе свидетел, щеше й се да убие и него.

Оглушителен писък привлече вниманието на Никъла. Беше детски глас. Тя се обърна точно навреме да види как едно от малките момиченца пищи от болка. Роклята на детето се бе подпалила. Пламъците пълзяха по плата в задната част на дрехата.

Никъла грабна детето и го притисна към себе си, използвайки полата и ръцете си, за да потуши пламъците.

Огънят бе изгасен преди някой от воините да успее да реагира. Никъла коленичи на пода, разкъса обгорелите останки от полите на момиченцето и го прегърна силно, утешавайки го шепнешком през цялото време.

Детето се вкопчи в спасителката си, ридаейки тихо във врата й.

Една дълга минута сякаш никой не бе способен да се движи. Тогава майката на детето изкрещя и се затича през залата.

Никъла се изправи с момичето на ръце, предавайки го в обятията на майка му.

— Все още е изплашена — прошепна Никъла, — но съм сигурна, че пламъците не успяха да я изгорят.

Крал Вилхелм бе скочил от трона си в мига, в който бе проехтял писъка на детето. Съпругата му стоеше до него с ръце пред устата си.

Двамата гледаха как майката поема детето си. Малкото момиченце се обърна и шумно целуна Никъла по бузата.

— Ти наистина си принцеса — прошепна то. — Спаси ме.

Майката на детето плачеше от облекчение.

— Да, наистина те спаси — съгласи се тя, прегърна силно дъщеря си и се опита да се усмихне на Никъла. — Трябва да ви благодаря както подобава. — Тя понечи да се поклони, но от устните й се изтръгна писък. — Небеса, погледнете си ръцете. Целите са се покрили с мехури.

Никъла не желаеше да ги гледа. Ако видеше нараняванията, бе сигурна, че ще я заболи още повече. Лявата длан и ръката я боляха много повече от дясната. Сякаш в ръцете си бе държала горяща цепеница.

Вдигна поглед и видя Ройс, който си проправяше път към нея. Виждаше го през мъглата от сълзи, които бяха изпълнили очите й.

Беше крайно време, помисли си тя. Трябваше по-рано да дойде при нея. Вината бе негова… или поне така мислеше тя.

Не можеше да се концентрира много добре. Тълпата се събра около нея. Никъла направи крачка назад, криейки ръцете зад гърба си.

Отчаяно искаше Ройс да стигне до нея, за да може да му каже да се маха.

— Дай да видя ръцете ти, Никъла.

Той застана близо до нея. Единственото, което трябваше да направи, бе да се наведе леко напред, за да може да го докосне. Той преспокойно можеше да обвие ръце около нея и да я прегърне, за да я утеши.

Закле се, че ще го удари, ако я докосне.

Милостиви боже, не можеше да мисли рационално. Тя поклати глава и направи крачка назад.

— Направете път. Направете път.

Женският глас, издаващ заповеди, накара тълпата да се раздели. Ройс застана до нея и Никъла неочаквано се оказа лице в лице със съпругата на краля.

Господи, тя бе толкова дребничка. Върхът на главата на Матилда стигаше едва до рамото на Никъла, но жената се държеше като главнокомандващ.

— Подай ми ръцете си. Веднага.

Никъла дори не посмя да спори. Тя показа на жената изгарянията по ръцете си. Решена да не поглежда към нараняването, тя заби поглед в темето на Матилда, докато кралицата оглеждаше раните.

— Сигурно изпитваш ужасна болка, мила моя. Ела с мен, лично ще се погрижа за теб. Вилхелм — изкрещя тя, — докато не се върнем, не искам да чувам нищо за военни игри.

Кралят бе напълно съгласен. Матилда се опита да хване Никъла за лакътя, но младата жена се движеше като светкавица. В желанието си да застане по-близо до Ройс тя буквално се бе залепила до него, преди Матилда дори да успее да мигне.

Действията й бяха показателни. Кралицата погледна към верния си васал, после към саксонката и след това отново към Ройс.

— Можеш да дойдеш с нас, бароне — обяви тя.

Чак тогава Никъла позволи на Матилда да я хване за лакътя. Съпругата на краля се опита да скрие усмивката си. Забеляза, че докато водеше Никъла през залата и после надолу по коридора, младата жена постоянно поглеждаше през рамо, за да се увери, че Ройс ги следва.

Той бе плътно зад нея. Никъла бе изпълнена с облекчение, макар да не знаеше защо. О, да, сега си спомни. Всичко това бе по негова вина и имаше нужда да му го каже.

Той единствено бе изпълнил дълга си, довличайки я в Лондон. Логичната мисъл изскочи неканена в ума й. Но младата жена побърза да я прогони. Не искаше точно сега да бъде логична.

— Ти си много смела жена, лейди Никъла — каза Матилда. — Малкото момиченце, което спаси, е скъпата ми племенница. Задължени сме ти. — Тя спря, за да погледне Никъла. — Тя е норманка, но това сякаш нямаше значение за теб, нали?

Никъла поклати глава. Искаше й се Матилда да не бе толкова загрижена. Тя погледна през рамо и хвърли поглед на Ройс, който красноречиво казваше: „Само изчакай да останем насаме“.

Той от своя страна й намигна.

— Ти си виновен за всичко това, Ройс — прошепна тя.

Матилда обаче я чу.

— О, не, мила моя, беше инцидент — заяви кралицата. Тя махна на стражите да отворят вратата на спалнята на Никъла и влезе вътре.

На Ройс му се наложи да побутне малко Никъла, за да я накара да последва другата жена.

Следващите петнадесет минути бяха истинска агония за Никъла. Докато съпругата на краля раздаваше заповеди, личният й лечител — сбръчкан старец на име Самюел, който изглеждаше така, сякаш самия той имаше нужда от лечение — влетя в стаята, следван от три слугини. Жените оставиха багажа, който носеха, на дървения сандък, поклониха се на Матилда и излязоха от стаята.

Ройс стоеше плътно до Никъла, кръстосал ръце зад гърба си, когато лечителят се залови за работа. Матилда седеше до прозореца, ръцете й бяха отпуснати в скута, а ястребовият й поглед не се откъсваше от младата двойка.

Никъла отказа да легне на леглото. Вместо това седна на един от столовете в стаята. Гърбът й бе изпънат като струна, изражението й бе лишено от всякаква емоция, а погледът й се рееше безцелно в пространството.

Самюел се настани на стол пред пациентката си. Той почисти мехурите със студена вода и намаза ръцете й от пръстите до лакътя с пласт кафяв мехлем.

Почистването болеше ужасно, но охлаждащият мехлем успокои наранената й кожа. До този момент Никъла не бе осъзнала, че се е облегнала на Ройс. Матилда обаче го видя и този път не успя да скрие усмивката си.

— Ще й останат белези — обясни Самюел на Матилда, след като привърши с увиването на ленти чист памучен плат около ръцете й.

Ройс помогна на стареца да се изправи. Коленете на Самюел изпукаха по-силно и от цепениците в камината.

— Ще ви изпратя отвара за сън — каза той на Никъла. — Ще успокои болката и ще ви помогне да си починете.

— Благодаря ви — прошепна тя.

Това бяха първите й думи, които изрече, откакто лечителят бе влязъл в стаята й. Мъжът й се усмихна сияйно.

— Ще се върна утре, за да сменя превръзките.

Тя му благодари отново. Острият поглед на Матилда не спираше да се мести от ведрата Никъла към разтревожения Ройс и обратно.

— Боли ли те, Никъла? — попита я Ройс.

Състраданието в гласа му почти я разяри.

— Не смей да бъдеш мил с мен, мошеник такъв.

— Ройс, би ли ни оставил? — попита Матилда.

Той не искаше да си тръгва. За Матилда това бе повече от очевидно. Но, разбира се, баронът уважи молбата й, точно както бе сигурна, че ще стори, но преди това спря на вратата, за да хвърли на Никъла един дълъг, твърд поглед, преди да излезе.

— За какво беше всичко това? — попита я Матилда.

— Това беше неговият гледай-да-се-държиш-добре поглед — отвърна Никъла.

Матилда пристъпи и застана пред младата жена. Отметна косата над рамото й с майчински жест.

— Барон Ройс само изпълняваше дълга си, довеждайки те при нас. Защо го виниш?

Никъла сви рамене.

— Защото бе толкова доволен от това — заяви тя. — А и ми е по-лесно да го виня.

Тя погледна към Матилда и улови усмивката й.

— Знам, че барон Ройс е ваш верен слуга, милейди. Сигурно много го цените, но трябва да ви кажа, че според мен той е напълно непоносим.

— Отнасял ли се е зле с теб?

— Не.

— Тогава защо мислиш, че е непоносим?

— Той е груб, арогантен и… — Никъла спря, щом забеляза колко развеселена е Матилда. Реакцията на жената я обърка. Все пак, в момента тя обиждаше един от любимите рицари на краля.

— Ако Ройс те бе оставил в манастира, малката ми племенница щеше да бъде жестоко изгорена, преди смелите ми рицари да успеят да я спасят. Виждаш ли, Никъла, божията воля е била ти да спасиш това дете. Ще ми възразиш ли по този въпрос?

Тонът й сякаш предизвикваше Никъла да направи точно това.

— Не, не бих ви възразила — каза тя, но в сърцето си знаеше, че Матилда греши. Идването й тук не бе божията воля. Беше решение на Вилхелм.

— Кажи ми какво виждаш, щом погледнеш Ройс?

Никъла си помисли, че въпросът е много странен. Не искаше повече да говори за Ройс, но щеше да е грубо от нейна страна да игнорира въпроса.

— Той е много твърдоглав мъж.

— И?

— И е суетен — заяви Никъла.

Матилда изглеждаше объркана.

— Суетен, казваш?

Никъла кимна.

— Знам, че едва ли искате да слушате за недостатъците на барона, но Ройс наистина е суетен. Той сам се харесва.

— Обясни ми какво точно имаш предвид — каза Матилда.

Забелязвайки решителния поглед в очите на кралицата, Никъла реши, че жената няма да я остави на мира, докато не получи отговор на въпросите си. А тя нямаше намерение да омекотява истината и щеше да изрази мнението си.

— Той е тъмен и красив, знам го. Дори ще призная, че има невероятно красиви зелени очи. Трябва да съм сляпа, за да не го забележа, милейди. Освен това има изсечен профил.

— Забелязала сте и това, нали? — усмихна се Матилда.

— Да — въздъхна Никъла. — Но след това, започва да ме наставлява и забравям колко е красив. Просто искам да го ударя. Ще ми кажете ли защо се усмихвате? Аз обиждам един от бароните ви, очаква се да се подразните от забележките ми.

Матилда поклати глава.

— Защото ми казваш какво чувстваш вътре в сърцето си.

— Ройс не значи нищо за мен — обяви Никъла. — Този мъж е варварин. Има обноските на… — Понечи да каже, че има обноските на норманин, но се спря навреме. — … на куче.

Матилда кимна и тръгна към вратата.

— Ще повикам прислужниците да ти помогнат да смениш дрехите си. Готова ли си да се върнеш в залата, за да приключим с това състезание?

Никъла кимна. Искаше веднъж завинаги да приключи с това изпитание.

— Предупреждавам ви, милейди — извика тя. — Няма да бъда добра съпруга. Мъжът, който ме спечели, ще бъде нещастен до края на дните си.

Тя искаше думите й да прозвучат като заплаха, но Матилда я разбра погрешно. Усмивката й бе нежна, когато заяви:

— Не се терзай, скъпа моя. Сигурна съм, че притежаваш всички положителни качества, които ще задържат вниманието на съпруга ти до края на дните му.

— Но, аз имах предвид…

Никъла нямаше възможност да се доизкаже. Матилда вече бе напуснала стаята. Мери и Елоис се втурнаха в покоите й с намерението да поемат нещата в свои ръце. Никъла обаче бе решила, че иска да остане насаме и че не иска да сменя роклята си.

 

 

Матилда побърза да се върне в залата. Не спря да говори с никого по пътя, а направо се отправи към платформата, на която стоеше съпругът й. Вилхелм се бе изтегнал на стола си. В едната си ръка държеше сребърна чаша с ейл.

Съпругата му му прошепна нещо в ухото. Говореше само тя и разговора се проточи във времето. Матилда спря да говори само няколко пъти, колкото да подсуши влагата около очите си с ленена кърпичка, и когато завърши обяснението си, Вилхелм се усмихваше. Той хвана ръката й и я целуна.

Кралят подаде чашата си на един оръженосец и вдигна ръка, карайки множеството да запази тишина.

На висок глас той заповяда омъжените рицари заедно със съпругите и децата им да напуснат залата. Необвързаните рицари трябваше да останат.

Ройс си помисли, че тази заповед е наистина странна и обърканото изражение на лицата на приятелите му му показа, че и те не разбират какво се случва. Но никой не можеше да попита краля за какво е всичко това. Ройс се върна отново на мястото си до стената, тъй като оттам имаше най-добра видимост към двойната врата, през която щеше да се върне Никъла. Младият мъж кимна на Лоурънс и се облегна назад, за да чака пристигането й.

Вратата най-после се отвори и всички, включително кралят на Англия и съпругата му, се обърнаха, за да видят как Никъла влиза в залата.

Тези, които досега стояха седнали, бързо скочиха отново на крака. Някой започна да пляска, към него се присъедини втори, а след това трети и скоро всички в залата аплодираха шумно.

Крал Вилхелм не се изправи, но и той се включи в аплодисментите. Никъла не разбираше какво се случва. Тя спря рязко и почти се обърна, за да види кой върви зад нея, предизвиквайки тези аплодисменти.

По изражението й Ройс можеше да каже, че тя не осъзнава, че тълпата й показва почитта си. Освен това не изглеждаше стресната от звуците, а доста ведра.

И прелестна… Носеше тъмносиня рокля. Ройс реши, че този цвят много повече й подхожда, отколкото бялата рокля, с която бе облечена преди час.

Крал Вилхелм махна на Никъла да се приближи. Тя се поколеба за секунда, преди да се подчини.

Ройс се намръщи, виждайки похотливите погледи на някои от воините, които наблюдаваха как Никъла крачи към краля им. Изпита почти непоносима нужда да пребие всеки един от тях.

В този миг, изпитвайки остро собственическо чувство и истинска ревност, той знаеше какво трябва да стори.

— Защо се мръщиш, Ройс? — попита го Лоурънс.

— За нищо — промърмори той. — По дяволите, Лоурънс, Никъла сигурно изпитва ужасна болка. Виж тези превръзки. Покриват голяма част от ръцете й. Би трябвало в момента да си почива.

— Това е решение, което трябва да вземе нашият господар — отбеляза Лоурънс. — Освен това, най-добре е това изпитание да приключи час по-скоро — добави той, преди да обърне отново поглед към Никъла.

Истината бе, че Никъла не изпитваше никаква болка. Самюел й бе обещал, че ще добави в мехлема специални съставки, които ще притъпят болката и бе спазил обещанието си.

Тя прекоси залата и застана пред стъпалата, водещи към платформата. Дори и да искаше, не можеше да коленичи, тъй като нямаше как да повдигне полите си.

Вилхелм забеляза, че тя остана права и поглади брадичката си.

— Няма ли да коленичиш пред мен?

На лицето му се бе появило смръщване, когато се намеси жена му.

— Не може да коленичи, съпруже. Ръцете й се бинтовани и няма как да повдигне полите си. Ако опита да коленичи така, ще падне по лице. Никъла, скъпа моя — повика я тя, — сведи глава. Това ще удовлетвори кралят ти.

Вилхелм кимна. Изглеждаше доволен от обяснението на жена си.

Никъла осъзнаваше, че можеше точно тук и сега да отхвърли Вилхелм като свой крал. Но какво щеше да се случи с Улрик? Тя сведе глава.

Вилхелм се усмихна.

— Лейди Никъла, ти показа голяма смелост — обяви той на висок глас, за да е сигурен, че всички са чули похвалата му. — Бях решил да позволя на войните си да се борят за ръката ти, но промених решението си. Ще имаш право на избор.

Никъла изправи удивено глава. Кралят се усмихна на изуменото й изражение.

— Да, сама ще избереш съпруга си — заяви той. — Обърни се, за да ги оцениш, мила моя. Сега, лейди Никъла, те ще бъдат награда. Всичките са достойни воини. Огледай всеки един от тях, разпитай всеки, който пожелаеш. Дори да ти отнеме остатъка от нощта да решиш, така да бъде. Ще чакаме. В мига, щом избереш жениха си, ще се състои венчалната церемония.

Барон Гай се засмя високо и доволно. Той приглади червената си туника и пристъпи напред. Един от васалите му го ръгна в ребрата и му се ухили знаещо.

Нямаше никакво съмнение, че според Гай Никъла ще избере именно него. Мъжът дори не бе помислил, че би могъл да бъде отхвърлен. Той знаеше стойността си. Беше красив мъж, вероятно най-красивия от всички барони на Вилхелм. Жените правеха какво ли не, само и само да се доближат до него. А и защо не? Той имаше прекрасна руса коса, перфектни лешникови очи, бели зъби и доминираща природа. Освен това бе висок, снажен, а физическата му сила се равняваше на силата на трима обикновени мъже. Какво повече можеше да иска една жена?

Да, тя щеше да избере него. Просто трябваше да привлече вниманието й. Щеше да е достатъчно да й се усмихне и тя на мига щеше да го избере.

В мига, в който лейди Никъла тръгна през тълпата, Гай се премести, препречвайки пътя й. Усмихна й се. Тя спря, погледна го в очите и му се усмихна в отговор.

След това го заобиколи и продължи по пътя си.

Мъжът не можеше да повярва, че тя го беше отхвърлила. Той се пресегна, за да хване ръката й. Никъла го отблъсна. Гай можеше да почувства как лицето му се зачервява от срам. Ръцете му се свиха в юмруци и му се наложи да събере цялата си воля, за да не я сграбчи за раменете и да не й заповяда да го избере. С голямо усилие успя да запази безразлично изражение на лицето си.

Двамата най-верни васала на Гай, Морган и Хенри, застанаха от двете страни на барона си. Никой от двамата дори не опита да прикрие гнева си, забивайки погледи в гърба на Никъла.

Никъла нямаше никаква представа за яростта, която бе причинила. Вниманието й бе насочено към един определен мъж. Ройс. Той се бе облегнал на стената и изглеждаше отегчен, дори леко сънен.

Но въпреки това не откъсваше поглед от нея.

Колкото повече се приближаваше Никъла, толкова по-разтревожен изглеждаше той. Младата жена се опита да не се усмихне.

Можеше да почувства напрежението в залата. Бе сигурна, че голяма част от него се излъчва именно от Ройс. Не бе възможно някой от бароните да е харесал промяната, която се случи, тъй като един от тях току-що се бе превърнал в награда, във вещ.

Тя наистина трябваше да почувства поне малко състрадание към рицарите. Но не беше така. Бе прекалено заета да злорадства.

Господи, какъв запомнящ се момент.

Никъла продължи да се движи през тълпата, докато не стигна до Ройс. Спря едва щом застана на крачка от него. Не каза нито дума, просто стоеше и го гледаше няколко дълги минути.

Той не можеше да повярва, че е застанала пред него. Дори поклати глава.

Никъла кимна.

— Ройс? — изрече името му с шепот, но въпреки това бе чута от всички в залата.

— Да, Никъла?

Усмивката й го очарова. Тя му махна да се наведе към нея. След това се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му.

— Шах и мат.