Джули Гарууд
Наградата (7)

Глава 7

Никъла знаеше, че ще повърне. Злото, излъчващо се от жената, бе направило стаята по-страшна и от смъртта.

Точно двадесет минути по-късно Ройс влезе в стаята. Не беше сигурен какво да очаква от Никъла. Предполагаше че или ще спи дълбоко, изглеждайки като ангел, или ще е будна и ще измисля други смехотворни мнения, които да сподели с него.

Едно нещо бе сигурно — веднага щом бе възможно, щеше да се изясни с жена си. Никога преди не се бе женил и по тази причина не му беше напълно ясно как мъж и жена могат да живеят заедно в хармония. Но и тя също не се бе омъжвала досега. И все пак брачните закони и за саксонци, и за нормани бяха едни и същи: тези, диктувани от църквата. Съпругът бе глава на семейството, а жената — негова подчинена.

В ума си Никъла съвсем бе объркала понятията. Ройс се усмихна. На нея нямаше да й е никак лесно, след като въведе всички промени, които бе обмислил. Едно, обаче, бе сигурно. Тя щеше да е тази, която трябваше да се приспособи, не той.

Веднага щом влезе в стаята, забрави за намеренията си да изнесе лекция на жена си. Никъла не изглеждаше в състояние да чуе това, което бе намислил да й каже. Тя бе коленичила на пода до леглото и се давеше над празното нощно гърне.

Младият мъж реши, че това е ужасно посрещане. Беше чувал, че някои жени изпитват страх в първата си брачна нощ, но при Никъла нещата стояха много по-зле. Дали страха от това да я отведе в леглото си я бе накарал да се чувства толкова зле?

Тази възможност въобще не му допадна. Той въздъхна и отиде до каната с вода. След като намокри една кърпа, се насочи към нея.

Никъла се бе отпуснала на пода, седнала на петите си, и се опитваше да си поеме дъх, когато Ройс я прегърна и седна заедно с нея на края на леглото. Тя се оказа седнала в скута му.

В мига, в който я докосна, тя започна да плаче. Ройс притисна мокрото парче плат към челото й.

— Спри да плачеш — нареди й той — и ми кажи какво те тревожи.

Не й допадна резкия му той.

— Нищо не ме тревожи — излъга тя.

— Добре тогава — съгласи се той, — кажи ми защо плачеш.

Сега пък й прозвуча прекалено разбран.

— Не мислех наистина всички онези хубави неща, които казах за теб — обяви тя. Махна компреса от челото си и се извъртя с лице към него, за да му покаже, че е намръщена. — Не смей да вярваш на нито една от милите думи, които казах за теб.

Той кимна само и само да я зарадва.

— Кога каза тези неща, за които се предполага, че не бива да им вярвам?

— Миналата вечер — отвърна му тя, — когато барон Гай започна с арогантното си заяждане.

Ройс си спомни и се усмихна, но Никъла бе прекалено заета с тревогите си, за да го забележи. Последните няколко часа изцедиха силите й. Тя се отпусна на гърдите на съпруга си и затвори очи. В едно далечно кътче на ума й се зароди желанието той да я докосне, да я утеши. В това нямаше смисъл, но тя не бе в настроение да мисли точно за това.

— Ройс?

— Да?

— Мразиш ли ме?

— Не.

— Беше ли много ядосан, когато те избрах за свой съпруг?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че беше — прошепна тя. — Вече не можеш да се върнеш в Нормандия.

— Не, не мога.

— Това разстройва ли те?

Той се усмихна отново. Отпусна брадичка на върха на главата й. Никъла звучеше разтревожена.

— Не.

— Но защо не?

Той въздъхна.

— Искаш ли да спорим?

— Не — отговори му тя. — Но ти планираше да се върнеш в Нормандия, Ройс. Има ли там някоя специална дама, която чака завръщането ти?

— Не мислиш ли, че е малко късно да се тревожиш за това?

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Едва сега се сетих за тази възможност — проплака тя. — О, Господи, съсипах живота ти, нали?

Той я прегърна.

— Не, не си съсипала живота ми — отговори той. — Никаква жена не ме чака в Нормандия, Никъла.

Тя въздъхна срещу него. Младият мъж реши, че е облекчена от новината.

— Разбира се, там е семейството ми — каза й той. — Баща ми почина, но майка ми е все още жива. Постоянно е заета със сестрите и племенниците ми.

— Някога ще се запозная ли със семейството ти?

— Вероятно — отвърна той.

Той реши, че достатъчно я е утешил, за да се върне отново на въпроса защо бе плакала, и тъкмо се канеше да го направи, когато неочаквано тя смени темата, прошепвайки:

— Трябва да се върнеш в Нормандия, Ройс, поне за едно дълго гостуване на семейството си.

Тревогата в гласа й не остана незабелязана.

— И защо?

— Там ще си в безопасност.

— И тук съм в безопасност.

Никъла реши да смени тактиката.

— Искам да се махнем оттук възможно най-скоро, съпруже. Може ли да потеглим още сега? Луната е достатъчно ярка и безпроблемно ще виждаме пътя към дома.

В гласа й се долавяше отчаяние. Ройс повдигна брадичката й, за да види лицето й. С един поглед можеше да разбере, че е ужасена.

— Какво се е случило? — поиска да узнае той.

— Нищо — заяви му бързо тя. — Просто искам да си тръгнем още сега.

Тя избута ръката му от брадичката си и скри лице в свивката на рамото му.

— Никъла? Тревогата за това, че ще те докосна ли те накара да се чувстваш толкова зле?

— Какво имаш предвид? Ти ме докосваш и в момента, Ройс.

— Не говоря за това — каза й той. — Когато те отведа в леглото…

Той не успя дори да довърши. Тя изправи рязко глава. Милостиви боже, дори не бе помислила за това. Можеше да разчита на Ройс да добави още точки към нарастващия й списък с тревоги.

— Не може да очакваш от мен да спя с теб по онзи начин — заяви му тя. — Дори не съм имала време да обмисля тази възможност. Не, не можеш да очакваш…

— Напротив, мога — прекъсна я той.

Тя се вгледа в очите му. Изглежда той мислеше това, което казваше. Лицето й изгуби цвета си, а сърцето й се разтуптя лудо. Никъла отново започна да плаче.

Ройс обузда раздразнението си. Реши, че не биваше да започва тази тема. Когато дойдеше времето да я направи своя, щеше да действа, без да й дава време да мисли за това, което щеше да се случи, за да няма време да бъде обхваната от страха си.

— Никъла, вярваш ли ми?

Тя дори не се замисли, преди да му отговори.

— Да.

— И не се боиш от мен?

— Не.

— Добре — прошепна той. — Тогава ми кажи какво те е разстроило.

— Дланите и ръцете ми ме болят ужасно — промърмори тя. — В агония съм от всичките си тревоги. Ройс, не мога да ти позволя да ме докоснеш точно сега.

— Да ми позволиш? — Той изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото ядосан от думите й.

— Знаеш какво имам предвид — проплака тя. — Няма ли у теб капка състрадание?

Той сви рамене. Младата жена предположи, че това значи, че няма.

Ако не бе толкова заета да измисли план, с който да го опази жив, със сигурност щеше да успее да измисли как да го обезкуражи в желанието му да изпълни съпружеските си задължения.

Тя отново се облегна назад към него.

— Не ме мрази, Ройс, но има моменти, в които никак не те харесвам.

Той я прегърна по-силно. Изминаха няколко дълги минути в тишина. Той търпеливо я чакаше да се успокои. През това време се замисли колко е мека, колко женствено ухае и как му харесва да я държи в прегръдките си.

Тя си мислеше за злия поглед на лицето на жената, когато й предаде съобщението.

Ройс почувства как Никъла трепери в ръцете му. Той затегна прегръдката си. Блясъкът на свещите привлече вниманието му към сандъка до леглото. Забеляза кинжала, който лежеше отгоре, и се намръщи. Изрично бе наредил всички оръжия да бъдат изнесени от стаята. Макар да бе сигурен, че Никъла не е способна да убие някого, той се боеше, че може да рани себе си или друг, ако се опита да избяга.

Той се усмихна. Беше сигурен, че ако наранеше някой от воните му, със сигурност по-късно щеше да се извини на човека.

Жената все още бе истинска загадка за него, но вече започваше да разбира някои неща.

— Никъла? Още ли мислиш за бягство?

— Вече съм омъжена жена.

— И? — подкани я той, когато тя не каза нищо повече.

Младата жена въздъхна.

— И ако избягам, ти ще трябва да дойдеш с мен.

Никъла тъкмо осъзна колко абсурдно прозвучаха думите й, когато той попита:

— Откъде се взе този кинжал?

Тя отново скри лице в дрехата му.

— Не знам.

— О, напротив, знаеш — отвърна й той. — Не ме лъжи, Никъла!

Тя не каза нищо дълго време.

— Дълга история — прошепна най-после. — Със сигурност не искаш да я чуеш точно сега.

— Да, искам да я чуя и то сега.

— Даде ми я една старица.

— Кога?

— Тази вечер. Не искам да говоря за това — проплака тя. — Просто искам да си тръгнем оттук още тази вечер. Моля те, Ройс!

Той се държеше така, сякаш не е чул молбата й.

— Защо ти е дала кинжал?

Щеше да му каже всичко. Нямаше намерение да я остави на мира. Освен това имаше нужда от помощта му, за да се справят с този проблем, и, Господ й е свидетел, той имаше нужда някой да го предупреди.

— Каза ми, че трябва да те убия с него.

Тя го зачака да реагира по някакъв начин на думите й, но скоро осъзна, че той няма да каже нищо. Нима не й бе повярвал?

— Не се шегувам — прошепна тя. — Наистина очакват от мен да те убия.

— Как? — попита той скептично. — Дори не можеш да хванеш този кинжал.

— И аз споменах това пред пратеника — промърмори тя. — Тя ми каза да намеря начин. Ако продължаваш да не вярваш на думите ми, Ройс, кълна се, ще ти покажа, че няма да е толкова трудно.

— Никъла, ти не можеш да ме убиеш.

Мъжът звучеше доволен от това свое заключение. Той нежно отметна косата от челото й. Беше като ласка, която един съпруг би дал на жената, за която го е грижа.

Господи, колко беше изтощена. Със сигурност това бе причината очите й отново да се напълнят със сълзи.

— Точно когато мислех, че тази война е приключила най-после и че можем да живеем заедно в мир, трябваше да се случи това.

— Войната наистина приключи — каза й той. — Тревожиш се без причина.

— Ти наистина не ми вярваш, нали?

— Не съм казал това.

— Не е нужно — изплака тя. — Но аз имам доказателство, съпруже.

— Имаш предвид кинжала?

— Не — отвърна му тя. — Моето доказателство ще пристигне преди изгрев-слънце. Тук ще дойдат трима мъже. Ако не те убия дотогава, те ще убият и двама ни. Тогава ще видиш, че ти казвам истината.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Наистина ми казваш истината, нали?

— Как дори може да си помислиш, че бих си измислила нещо толкова ужасно?

Тя се отдръпна от него, за да го погледне. Беше изненадана да види колко е разярен, тъй като гласът му изключително нежен, докато я утешаваше. Тя веднага спря да се мръщи и кимна доволно. Беше крайно време да реагира както подобава.

Господи, беше и невероятно облекчена. Гневът му всъщност я успокои. Той щеше да знае какво да стори. Щеше да се погрижи за тази заплаха. Тя се сгуши в него и се прозя шумно.

— Ето сега виждаш, защо настоявах да заминем още тази нощ.

— Никъла, искам да започнеш от самото начало — нареди й той. — Разкажи ми точно какво се случи.

Тя не възрази. Когато свърши с разказа си, той я стискаше силно през кръста. Беше се намръщил като дявол. Белегът на лицето му бе станал абсолютно бял. Сега приличаше на воин, макар да не бе облечен с доспехите си.

Осени я странно чувство. Господ й бе свидетел, той я накара да се чувства в безопасност. Не си спомняше колко време бе минало, откакто за последно се бе чувствала така. Вече дори не се тревожеше дали ще заминат или не. Ройс щеше да я защити на всяка цена.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Аз ще се погрижа за това, Никъла.

Тя кимна.

— Сега се изправи и ми позволи да ти помогна да се съблечеш — нареди той тихо.

— Защо?

Той игнорира тревогата в гласа й.

— За да може да си легнеш, съпруго. Ще изчакам ръцете ти да се излекуват, преди да те направя своя.

— Благодаря ти.

— По дяволите, не е нужно да звучиш толкова облекчена.

По тона му тя разбра, че го е обидила. Предположи, че е засегнала гордостта му, затова се изправи и го погледна.

— Ройс, първият път между съпрузите трябва да е много специален, не мислиш ли?

Тя се изчерви като девица. Не можеше да го погледне в очите. Погледът й бе забит в пода. Той не можеше да устои да не я подкачи.

— Но ти си била омъжена и преди, нали помниш? Имаш дете, или си забравила за Улрик?

— Разбира се, че не съм забравила Улрик — възкликна тя. — Просто се опитвам да ти обясня, че със или без опит, първият път между нас трябва да бъде…

— Специален? — попита той, когато жена му не успя да продължи.

Тя кимна.

— Бих предпочела да не се тревожа, че някой ще забие кинжал между раменете ти, докато ти си зает с… други занимания.

Той развърза колана й, хвърли го настрани и се изправи. Опита се да не мисли за това, което правеше в момента, докато издърпваше роклята през главата й. Останалата част от дрехите й последва роклята, с изключение на тънката, полупрозрачна долна риза.

Между тях се спусна тежка тишина. Тя стоеше, без да мърда, като статуя. Но определено не се чувстваше като такава. А Ройс вече съжаляваше за обещанието, което й даде.

— Не спомена, че острието може да се озове и между твоите рамене — каза той в опит да обуздае възбудата, която нарастваше вътре в него. — Ти можеше да си първата, която да падне покосена от острието на врага. — Изведнъж гласът му стана груб.

Тя стоеше пред него и триеше босите си ходила в пода, а главата й бе сведена надолу. Господи, бе още по-красива без дрехите си. Краката й бяха невероятно дълги, кожата й бе перфектно гладка, а на светлината на свещите приличаше на златна богиня от митологията.

Предизвикателната риза с обло деколте оставяше малко на въображението. Пълните й гърди се притискаха към бродираната дреха и караха нещо вътре в него да се свие.

Да, тя наистина беше красива. И му принадлежеше.

— Няма да позволиш на никой да ме нарани.

— Какво каза?

— Казах, че няма да позволиш на никой да ме нарани.

Наложи му се да впрегне всичките си сили, за да се концентрира над разговора им.

— Не, няма да позволя.

— Защо се мръщиш? Ядосан ли си ми?

Ройс поклати глава и едва не се засмя. Тя бе толкова невинна, че нямаше ни най-малка представа какво се върти в ума му. Той си пое дълбоко дъх и помогна на невястата си да се настани в леглото, зави я с юргана и тръгна към вратата.

— Никъла — повика той през рамо.

— Да?

— Когато се приберем в моята крепост — каза той, наблягайки на това, че крепостта е негова собственост, — няма да ти позволя да ме лъжеш повече. От момента, в който започнем да живеем заедно, ще ми казваш винаги истината.

— Мислиш ли, че те излъгах за жената, която ми каза да те убия?

— Не — отвърна й той. Обърна се и я погледна. — Говоря за другите лъжи, които ми наговори. Щом стигнем в Розууд им слагаш край. Обещай ми.

Тя не искаше да обещава каквото и да е било.

— Какви лъжи имаш предвид? — попита тя, опитвайки да разбере какво точно знае.

— Не е нужно да ти обяснявам — заяви той. — Просто ми обещай, Никъла. — В погледа му блесна твърдост, изисквайки от нея да му даде това, което желае.

— Ройс, разбери едно — прошепна тя. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да защитя Улрик и Джъстин. Това ти обещавам.

— И да ме лъжеш е твоя начин да ги защитиш?

— В миналото, когато…

— Говоря за бъдещето ни — прекъсна я той. — От мига, в който стъпим в Розууд — нареди той, — никакви лъжи.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре — прошепна най-накрая. — Обещавам, няма да има повече лъжи.

Ройс се обърна и тръгна към вратата. Вече бе спрял да мисли за жена си. Имаше да свърши много неща, преди да се зазори. Беше стигнал до вратата, когато Никъла го повика.

— Ройс, баща ми винаги целуваше майка ми за лека нощ. Това е семейна традиция.

Той се обърна към нея.

— И?

— И освен това е и саксонска традиция. — Измина минута в мълчание. — Просто се чудех дали норманите имате такава традиция.

Тя се правеше, че е просто любопитна. Мъжът сви рамене.

— Традициите трябва да се поддържат, Ройс, особено в несигурни времена като тези.

— Защо?

Мъжът просто не можеше да схване. Очевидно бе, че не разбира простия факт, че тя иска да я целуне.

— За да не бъдат забравени — промърмори тя.

— Никъла? Искаш ли да те целуна?

Дотук с намеците, помисли си тя.

— Да.

В мига, в който го видя да идва към нея, тя затвори очи. Ройс седна до нея на леглото. Наведе се и целуна челото й. Тя му благодари. Той целуна носа й. Тя отново му благодари.

Лицето й бе толкова червено, сякаш кожата й бе изгоряла на слънцето. Знаеше, че е засрамена, но нямаше ни най-малка идея каква е причината. Беше прекалено доволен от факта, че тя желае докосването му, за да се замисли за странното й държание.

— Традициите са м-много важни за м-мен — заекна тя. — Сега, след като си мой съпруг, трябва да са важни и за теб.

Думите й го накараха да спре.

— Така ли?

— Да — отвърна му тя. Отвори очи и го погледна. — Не че искам да ме целуваш. Аз просто…

Тя спря да говори, когато устните му се притиснаха към нейните. Той прогони всяка мисъл от главата й. Устата му бе толкова прекрасно топла. Пръстите му се вплетоха в косата й, за да я задържат неподвижно, макар да не бе нужно. Тя нямаше желание да се отдръпне. Целувката бе нежна, невзискателна. Остави я без дъх. Изпълнена с очакване.

Ройс се отдръпна само на милиметри.

— Отвори си устата за мен, Никъла — прошепна той.

Тя нямаше възможност да каже каквото й да е, когато устата му покори отново нейната. Езикът му се гмурна между устните й, опитвайки, галейки, подлудявайки я.

Държеше я неподвижна, докато устата му плячкосваше нейната — отново и отново. Почувства я как трепна и някъде в едно далечно кътче на ума си помисли, че вероятно я е изплашил. Тя бе толкова невинна.

Тогава езикът й докосна неговия и тя издаде тих, накъсан стон. Ройс можеше да почувства страстния й отклик. Удивен той едва не изгуби контрол.

Насили се да се отдръпне от нея. Устните му се извиха в нежна усмивка, щом видя резултата от докосването си. Устните й бяха подути и зачервени, а на лицето й се бе появило учудено изражение.

Той потърка с палец долната й устна.

— Не вярвам, че баща ми някога е целувал майка ми по този начин — прошепна тя.

Сега в очите й имаше различна искра. Той осъзна, че съпругата му се шегува с него. Реши да й отговори по същия начин.

— С толкова много деца? Мисля, че я е целувал точно така.

Той се наведе да я целуне отново — бърза, сладка целувка, без дори следа от страст. Младата жена не успя да скрие разочарованието си, когато го видя да става.

— Лягай да спиш, Никъла — нареди той. — Традицията е продължена.

Този път тя не му благодари. Вместо това въздъхна. Беше заспала преди Ройс да стигне до вратата.

Двама нови войника тъкмо бяха пристигнали, за да заменят предишните на пост пред вратата. И четиримата бяха дълги години под командването на Ройс. Един от мъжете държеше чаша със сънотворна отвара, която преди малко бе донесена от името на лечителя, и Ройс му нареди да я изхвърли. След това заповяда на друг воин да повика Лоурънс, тъй като искаше да говори с него.

Лоурънс пристигна няколко минути по-късно. Ройс все още не бе освободил воините от поста им. Облегна се на вратата и обясни на всички ситуацията. След като приключи, даде заповедите си.

По заповед на Ройс командирът на охраната на краля щеше да бъде уведомен на мига за възможността от измяна и за нуждата да бъде удвоена нощната охрана. Освен това трябваше да бъде претърсен замъка и земите около него. Старицата, която бе говорила с Никъла, можеше все още да е наоколо и Ройс искаше да я открие.

— А какво ще стане с мъжете, които ще дойдат да те предизвикат преди изгрева? — попита Лоурънс, когато Ройс приключи с раздаването на заповеди.

— Аз ще се погрижа за тази вероятна заплаха — отвърна Ройс. — Макар че не тая голяма надежда наистина да се появят. Използвали са старицата да предаде съобщението им на Никъла и сега вероятно ще я оставят да се справи сама с последствията. За тях би било прекалено опасно да се опитат да се доберат до някой от нас — обясни той, въздишайки. — Господи, моля се да греша — призна той. — Искам да се опитат да дойдат тук. Искам да имам възможността да убия тези негодници. Тя изплашиха жена ми.

Лоурънс забеляза, че баронът му е по-ядосан от факта, че са изплашили Никъла, отколкото от възможността някой да се опита да го убие. Според васала тази реакция бе показателна.

След това Лоурънс и останалите воини отидоха да вършат поставените задачи. Ройс остана с опрян на вратата гръб, защитавайки я, докато двама от доверените му воини не застанаха отново на пост. След като коридора отново се пазеше от хората му, Ройс влезе обратно в спалнята.

След по-малко от час някой почука на вратата. Ройс я отвори, преди Лоурънс да има време да отпусне ръката си.

Васалът направи крачка назад, за да може Ройс да излезе отвън в коридора при него.

— Намерихме старицата — обяви той с тих глас. — Мъртва е. Вратът й бе счупен. Някой бе изхвърлил тялото й зад купчина щайги. Искаш ли да съберем всички саксонци в крепостта и да ги разпитаме?

Ройс поклати глава.

— Саксонските барони, които дадоха клетва за вярност пред Вилхелм, ще бъдат обидени от подобно действие. Това ще е без значение за краля ни, но няма да помогне много и на нас. Ако саксонският предател е в съюз с тези, които все още се опълчват срещу краля, със сигурност няма да ни даде никакви отговори. Ще трябва да намерим друг начин да хванем негодниците.

Лоурънс кимна.

— Тук има прекалено много хора, бароне — каза той. — Не познавам голяма част от тях. В тази тълпа ще ни е трудно да открием предателя.

— По дяволите, иска ми се да заложим капана още сега и да се свърши с този въпрос — промърмори Ройс.

— Капан, в който ти ще си примамката ли? — попита Лоурънс. — Ще бъде прекалено трудно да контролираме събитията, милорд.

Ройс сви рамене.

— Може да се справим — възрази той. — И все пак няма да поема този риск. Безопасността на Никъла е на първо място. Нямам търпение да се приберем у дома. Веднъж щом съм сигурен, че никой няма да може да се добере до нея, ще мога да насоча вниманието си към негодниците, отговорни за това. Това не е краят, Лоурънс. Ще опитат отново. Сигурен съм.

— Кога искаш да тръгнем?

— Утре по пладне — отвърна Ройс. — Ще говоря с Вилхелм на сутринта.

Ройс отпрати васала си и се върна в спалнята. Никъла спеше непробудно. Тъмните кръгове под очите й все още се открояваха и му се прииска да останат още няколко дни в Лондон, докато тя възвърне силите си.

Но нямаха време. Нямаше да си отдъхне, докато не се увереше, че е в безопасност. Нежната му съпруга вече не изглеждаше разтревожена. Нямаше да спи толкова кротко, ако беше.

Той нагласи завивките около раменете й и реши, че съпругите са голямо неудобство. Той поклати глава. Не можеше да отрича повече. Как, за бога, се беше случило? При това толкова бързо? Помисли си за кошмарната седмица, която му бе осигурила по време на пътуването им до Лондон, и отново поклати глава.

После се ухили. Не разбираше как и защо се бе случило. Но едно нещо бе сигурно. Беше го грижа за нея.