Джули Гарууд
Наградата (9)

Глава 9

Ройс се обърна, когато чу писъка на Никъла. Той накара коня си да забави ход, точно когато нейният препусна в галоп. Тя стигна до него и буквално се хвърли в ръцете му.

Стигна точно навреме, поемайки стрелата, предназначена за него. Силата на удара я притисна силно към тялото му. Той я улови и се опита да я сложи в скута си, за да я закрие с щита си. Едва тогава осъзна, че Никъла е прикована към него. Стрелата бе преминала през рамото й и се бе забила в ризницата му.

Изтерзаният вик на Ройс отекна над хълма. Той обърна коня си и го насочи в галоп към прикритието на най-близките дървета. Дългата златиста коса на Никъла покриваше раната й, и макар Лоурънс да не бе станал свидетел на атаката, викът на господаря му му показа, че нещо ужасно се бе случило с нея. Васалът нареди на трима от най-опитните им воини да тръгнат след Ройс, а на друг да води битката. Едва тогава Лоурънс последва барона си през дърветата.

Ройс мислеше, че Никъла е припаднала. Смяташе, че това е благословия, тъй като нямаше да почувства болка, когато извадеше стрелата от рамото й.

Тъкмо се канеше да я издърпа, когато тя каза:

— Прости му, Ройс. Той не знае. Няма как да знае.

Ройс не разбираше какво му говори. Когато се отпусна върху него, той осъзна, че няма да може да отговори на въпросите му. Но така или иначе не можеше да формулира логичен въпрос, тъй като бе обзет от луда ярост заради това, което се бе случило.

Лоурънс скочи от коня и постла наметалото си на земята. Посегна да вземе Никъла от Ройс, за да може господарят му да слезе без да я държи, но Ройс поклати глава.

— Прикована е към мен — каза той, а гласът му бе изпълнен със страдание.

Не позволи на васала да му помогне. Ръцете му трепереха, когато издърпа стрелата, колкото да я освободи от ризницата си, преди да слезе внимателно. Не можеше да понесе мисълта за това, което предстоеше. Положи отпуснатото тяло на Никъла върху наметалото, счупи върха на стрелата и я издърпа от рамото й. Никъла изпищя. Звукът разкъса сърцето му. Той зашепна утешително, докато кръвта й потече от рамото по ръката й.

Лоурънс бе много по-опитен в лекуването на рани, отколкото господаря му. Умът на Ройс разбираше този факт много добре, но не и сърцето му. Лоурънс се опита три пъти да й помогне, преди Ройс да му позволи да се доближи.

Тя тъкмо бе дошла в съзнание, когато васалът изсипа течен огън в раната на рамото й. Този път тя не изпищя, а изкрещя и скочи към мъчителя си. Ройс успя да я удържи на земята. Ако имаше кинжал, сега вероятно щеше да убие мъжа, който се опитваше да й помогне.

Тревогата, изписана на лицето на Лоурънс, най-после я извади от унеса й. Неочаквано умът й се прочисти. Тя осъзна, че крещи и веднага замълча.

Ройс бе коленичил до нея, ръката му държеше другото й рамо. Никъла видя леденото изражение на лицето му и едва не припадна отново. Господи, изглеждаше бесен. Сякаш бе готов да убие някой и тъй като гледаше напрегнато надолу към нея, реши, че вероятно тя ще стане жертвата на гнева му. Как смееше да й се мръщи? Току-що му бе спасила живота.

О, господи, брат й Търстън се бе опитал да убие Ройс. Беше прекалено много, за да го преживее. Господи, какво щеше да прави сега? Той беше жив, но докога?

Тя се опита да погледне раната, когато Лоурънс разряза ръкава й с кинжала си. Никъла осъзна, че раната не е фатална. Разрезът бе дълбок, но кървенето почти бе спряло.

Ройс обърна лицето й към себе си.

— Не я гледай — нареди й той. — Само ще се разстроиш.

Гласът му се прекърши. Тя си помисли, че е така, защото се подготвяше да й се разкрещи. Търстън бе жив и се опита да убие Ройс. Съпругът й със сигурност щеше да го убие, ако му се отдадеше възможност. Какво щеше да прави?

Реши да тръгне по пътя на страхливеца. Тя понечи да стане и след това се престори, че от движението й се е завил свят. Притисна се към Ройс, шепнейки молби да я прегърне, за да не изгуби равновесие, и затвори очи.

Неочакваното желание да повърне я свари неподготвена. Не знаеше дали се дължи на измамата й или бе изгубила повече кръв, отколкото предполагаше.

Лоурънс вдигна края на полите й, скъса част от долната й риза и започна да превързва рамото й.

Никъла погледна надолу към превързаните си ръце и рамо и поклати глава, виждайки в какво състояние е. Господи, беше пълна развалина. Откакто бе срещнала Ройс или се нараняваше, или бе унижавана. Ако нещата продължаха така, до седмица щеше да е мъртва.

Реши да спомене това пред съпруга си, само за да го засегне, но неочаквано чувството на замайване, което бе изиграла преди миг, сега я връхлетя с пълна сила. Този път не се преструваше, когато помоли Ройс да затегне прегръдката си.

— Не мога да реша дали ще изгубя вечерята си, или съзнание — прошепна тя. Ройс искрено се надяваше да припадне. А тя се оказа много услужлива.

— Пак заспа — отбеляза Лоурънс.

Ройс кимна. В гласа му се долови ярост, когато каза:

— Изгуби толкова много кръв.

Мъката на господаря му не остана скрита за Лоурънс.

— Не, Ройс — каза той, — не е много. Ще се възстанови до седмица-две.

Нито един от двама им не проговори, докато Лоурънс не свърши с работата си. Ройс му позволи да държи Никъла само докато се качи на коня и я настани отново в скута си. Той забеляза, че бялата превръзка на рамото й е напоена с кръв.

— Може да й изтече кръвта, докато стигнем до дома — промърмори той.

Лоурънс поклати глава.

— Кръвотечението вече намаля — каза той. — Ройс, не разбирам реакцията ти. Това не е животозастрашаваща рана.

— Нямам намерение да обсъждаме реакцията ми — заяви му Ройс.

Васалът бързо кимна, съгласявайки се. Той яхна коня си, преди отново да проговори.

— Защо тя се намеси, милорд? Със сигурност е осъзнавала, че бронята ти ще те предпази.

— Не се е замислила — отвърна Ройс. — Просто е искала да ме предпази.

Той звучеше объркан от собственото си обяснение.

— Никъла каза нещо, точно след… не разбрах какво имаше предвид, Лоурънс, но съм сигурен, че в тази история има нещо повече…

Той не продължи. Един от воините привлече вниманието му, подавайки му наметалото. Ройс го взе и уви Никъла.

След това даде заповед да съберат воините му. Това беше първият път в живота му, в който се оттегляше от битка. И го правеше, без да се поколебае. Сега Никъла бе единствената му грижа. Нищо друго нямаше значение.

Както се оказа, не е имало нужда. Лоурънс се върна с новината, че нападателите са изчезнали толкова изненадващо, колкото се бяха и появили.

Ройс мисли дълго над тази странност. Макар на пръв поглед нападателите да имаха числено преимущество, Ройс лесно щеше да обърне битката в своя полза и щеше да победи, тъй като воините му бяха много по-опитни от саксонците. Начинът, по който ги бяха нападнали, свидетелстваше за това. Бяха се спуснали към тях, без да се подсигурят по фланговете или да защитят гърбовете си. В редиците им нямаше никаква дисциплина. Бяха лесни мишени за норманските стрели.

По дългия път до Розууд Ройс се опитваше да разграничи емоциите и съзнанието си, едно просто упражнение, което досега не му бе създавало проблеми. Но днес сърцето му постоянно се пречкаше на пътя. Той си повтаряше отново и отново, че давайки заповед за оттегляне от битката, той просто бе изпълнил дълга си. Все пак Никъла бе негова жена и негов дълг бе да я защитава. Но защо тогава ръцете му все още трепереха? Защо изпитваше толкова силен гняв заради нараняването й, че едва успяваше да подреди мислите си?

По дяволите, това излизаше извън контрол. Не можеше да прогони съпругата си от мислите си. Животът му бе като внимателно нарисувана карта, а сега жена му проправяше своя пътека.

Едва когато достигнаха до крепостта и Ройс понесе Никъла нагоре по стълбите към спалнята им, той осъзна ужасяващата истина.

Не просто го бе грижа за жена му. Той се влюбваше в нея. Господ му бе свидетел, истината така го зашемети, че едва не изпусна Никъла на пода. За щастие успя бързо да се възстанови и закрачи към стаята й, докато наум изреждаше всички причини, поради които не можеше наистина да е влюбен в тази упорита, нелогична жена. По дяволите, та той дори не я харесваше през повечето време.

Логиката му дойде на помощ. Не бе възможно да е влюбен в нея. Въобще не знаеше как да обича. Да, каза си той. С години бе учил как да бъде воин и никога не се бе научил как да обича. От това следваше, че няма никаква вероятност наистина да е влюбен в Никъла.

Беше нещо нормално да е загрижен за нея така, както всеки човек го е грижа за ценна собственост. Все пак бе негово притежание.

Ройс се почувства добре, след като си изясни това. И все пак опроверга убеждението си, като ръмжеше срещу всеки прислужник, който искаше да се погрижи за Никъла. Барон Хю предвождаше парада от ревящи жени нагоре по стълбите. Застана на вратата, гледайки с нарастващо удивление как Ройс се опитва да сложи Никъла в леглото. Огромният воин изглежда не можеше да се справи. Наведе се два пъти над леглото, но всеки път щом се изправеше, Никъла все още бе в ръцете му. Сякаш Ройс просто не бе в състояние да я остави.

Хю реши да се смили над приятеля си. Прогони всички прислужници, освен една сладка, закръглена изкусителка на име Кларис, която се опитваше да вкара в леглото си от почти седмица. Махна да остане на настрани и нареди на Ройс да сложи жена си на леглото. Постави ръка на рамото на приятеля си и каза:

— Свали си шлема и се погрижи за себе си. Кларис ще се погрижи за Никъла.

Ройс наистина положи Никъла на леглото и свали шлема си, но отказа да излезе от стаята. Той хвърли шлема в единия от ъглите, след което скръсти ръце зад гърба си, заставайки като страж до леглото й. Мъжът забеляза как Никъла подскочи, чувайки издрънчаването на шлема. Можеше ли да ги чуе? Запита се той. Вероятно вече идваше в съзнание. Господи, надяваше се, да е така.

Никъла много добре знаеше какво се случва. През цялото време, докато се връщаха или заспиваше, или се правеше на заспала. Болката в рамото й бе намаляла значително и сега тя се чувстваше много по-добре. Проблемът се коренеше в това, че съпруга й ще започне да я разпитва в мига, в който разбере, че се е оправила, а тя нямаше ни най-малка представа какво да му каже.

Имаше нужда от време, за да обмисли възможните изходи от проблема. Все още не можеше да повярва, че Търстън е жив… слава на бога. Като негова единствена сестра, тя се чувстваше задължена да го пази. Но също така бе съпруга на Ройс. Трябваше да бъде лоялна към него и трябваше да опитва да го защитава. Господи, колко бе объркващо всичко. Никъла започна да трепери. Беше изплашена както за Търстън, така и за Ройс. Знаеше колко упорит може да бъде брат й. Той нямаше да се успокои, докато не си върне крепостта, а Ройс нямаше да предаде Розууд без бой. Един от двамата можеше да загине, докато се разберат.

А тя не искаше да изгуби никой от тях. Какво щеше да прави? Можеше ли да довери истината на Ройс? Но така, нямаше ли да предаде Търстън? Очите й се напълниха със сълзи. Имаше нужда да помисли над всичко това, преди да направи каквото и да е било.

— Боли я — промърмори Ройс, привличайки вниманието й. — Искам това да спре. Веднага.

Никъла не отвори очи. Искаше й се Ройс да я вземе в обятията си и да й предложи утехата, от която толкова отчаяно се нуждаеше в момента. Искаше той да й каже, че всичко ще бъде наред.

Господ да й е на помощ, искаше той просто да я обича, дори за малко.

— Може да изпратим някой до манастира да повика лечителката — предложи Хю.

Кларис тъкмо бе преровила сандъка с дрехите на Никъла в търсене на нощница. Тя извади една памучна бяла нощна риза и я отнесе до леглото. Когато Никъла простена, Кларис избухна в сълзи. Тя пусна нощната риза и започна да извива края на престилката си.

— Лейди Никъла не може да умре — ревеше прислужницата. — Ще бъдем изгубени без нея.

— Спри да говориш глупости — заповяда й Хю, — тя няма да умре. Просто е изгубила малко кръв, това е.

Кларис кимна и взе нощницата на господарката си.

Хю стоеше до Ройс, гледайки Никъла. Потърквайки брадата си, той попита.

— Стрела ли е…

— Тя се хвърли пред мен, за да ме спаси, поемайки стрелата — прекъсна го Ройс.

— Ройс, тя ще се оправи — каза му отново Хю. — В настроение ли си да ми кажеш защо тя е тук? Мислех, че ще бъде омъжена за някой достоен рицар. Да не би краля да е променил решението си?

Ройс поклати глава.

— Тя ми е съпруга.

Хю вдигна едната си вежда и се усмихна.

— Значи, все пак си се състезавал за нея. Предположих, че ще го направиш.

— Не съм се борил за нея — възрази Ройс. Когато обясни, усети, че се усмихва за първи път от няколко дни — Може да се каже, че Никъла се бори за мен.

Хю се засмя накъсано.

— Сигурен съм, че има много повече от това, което ми казваш. Ще чуя останалото на вечеря. Сега, нека се върнем на настоящия проблем. Кажи ми, защо жена ти се е хвърлила пред теб? Носеше броня, нали?

— Разбира се.

— Тогава защо…

— Ще разберем, когато Никъла се събуди.

Никъла бе чула всяка дума от разговора им. Тя направи гримаса, чувайки ядосания глас на съпруга си. Точно тогава реши, че вероятно ще й се наложи да се прави на заспала седмица-две, докато реши какво да прави с Търстън. Нямаше намерение да лъже Ройс. Думите й бяха толкова важни, колкото и лоялността й. Беше дала обещание на съпруга си, че няма да го лъже, и не смяташе да го наруши.

— Моля се на Господ лейди Никъла да знае къде се намира, когато се събуди.

Думите на Кларис привлякоха вниманието на двамата воини.

— Какви глупости говориш? — попита Хю. — Разбира се, че ще помни къде е.

Кларис поклати глава.

— Понякога, когато някой се удари силно по главата или изгуби много кръв, не помни какво се е случило, преди да пострада. Някои са объркани. Други напълно безпаметни. Казвам ви истината — добави тя ревейки, — милейди може дори да не ме познае.

— Никога не съм чувал подобно нещо — заяви Хю.

Ройс не бе откъснал поглед от жена си, по време на разговора, и само той забеляза, че гримасата изчезна от изражението на лицето й, и изведнъж му се видя много по-спокойна.

Нима слушаше разговора им?

— Никъла, отвори си очите — заповяда той.

Тя не се подчини. Вместо това простена. Звукът бе драматичен, и не особено убедителен. Каква игра играеше?

Той не успя да спре усмивката си. Тя щеше да се оправи. Облекчението сякаш се разля в него.

— Ще отговаряш на въпросите ми, когато се събудиш, Никъла.

Тя не отговори.

— Все още е припаднала, милорд — прошепна Кларис. — Напълно изтощена е.

Рой въздъхна шумно. И зачака.

Изминаха няколко минути. Кларис излезе, за да вземе всичко необходимо, за да смени превръзките на Никъла. Хю застана пред камината, втренчил поглед в огъня. Ройс не се помръдна от мястото си до леглото й.

Тя най-после отвори очи. Погледът й бавно се насочи към Ройс. Очите й бяха бистри, не замаяни. А смръщването, реши той, бе пресилено.

Мъжът знаеше какво е намислила още преди тя да пусне плана си в действие.

— Къде съм? — Никъла се огледа наоколо, преди да погледне отново към Ройс.

Той седна на леглото до нея.

— Ти си в стаята си — отвърна й той. — Спа много дълго.

— Така ли?

Той кимна.

— Кой си ти?

Той се постара да скрие раздразнението си. Беше прав. Никъла бе чула думите на Кларис. Той хвана с длани лицето й и бавно се наведе към нея.

— Аз съм твоят съпруг, Никъла — прошепна той. — Мъжът, когото обичаш с цялото си сърце.

Думите му причиниха точно ефекта, който бе очаквал. Тя изглеждаше изумена. Той реши да я притисне повече.

— Не си ли спомняш? — прошепна той.

Тя сви рамене. Той се ухили.

— Аз съм мъжът, пред когото падна на колене, молейки го да се ожени за теб. Със сигурност помниш как ме умоляваше…

— Не съм те молила да се ожениш за мен, ти, безочлив…

Той я накара да замълчи с дълга целувка. Когато се отдръпна, тя му се намръщи. Мъжът не можеше да е по-доволен. Вътре в себе си осъзна, че жена му е на път да се възстанови напълно.

— Ще ти се наложи да ми обясниш всичко, Никъла.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Знам — каза най-после с въздишка. — Но искам да те помоля да изчакаш, докато се почувствам по-добре, Ройс. Става ли?

Той кимна.

— Освен това искам да ми обещаеш, че никога повече няма да поемаш толкова глупав риск. Ти си напълно недисциплинирана, Никъла.

Тя бе крайно обидена. Ройс се изправи и отиде до вратата.

— Ще изчакам до утре, за да чуя обяснението и извинението ти, съпруго. Имаш позволението ми сега да си почиваш.

Тя се изправи като свещ в леглото. От движението раната на рамото й я заболя.

— Опитвах се да спася кожата ти, неблагодарник такъв.

Ройс дори не спря, когато извика.

— Да, така е — съгласи се той. — Но мотивите за действията ти не са само това, нали?

Тя не му отговори. Гневните нотки в гласа му я предупредиха да не се обажда повече. Срина се отново на леглото, ругаейки съпруга си, когато забеляза барон Хю да стои до камината. Никъла бе ужасена, че възрастния рицар я е видял да се държи толкова непристойно.

— Обикновено не повишавам глас на никого — обяви тя, — но този мъж наистина разпалва темперамента ми, бароне.

Хю се усмихна.

— Обикновено наричаш ли съпруга си син на шопар?

Значи бе чул ругатните й. Никъла въздъхна.

— Само когато смятам, че няма кой да ме чуе — призна тя.

Той пристъпи напред, заставайки до леглото.

— Мисля, че си почина достатъчно, за да ми кажеш какво се случи с теб, Никъла. Бинтованите ти ръце ме заинтригуваха.

Тя се намръщи.

— Седмицата ми беше много тежка, бароне.

— Така изглежда.

— Бях си напълно здрава, преди да срещна Ройс.

— Да разбирам ли, че той е виновен за нараняванията ти?

— Не директно — възрази тя.

По очакващото му изражение Никъла разбираше, че мъжът е любопитен за това, какво се е случило, но тя не бе в настроение да му разказва всичко точно сега. По-добре Ройс да го стореше.

— Това е дълга история, сър — прошепна тя. — И доста жалка, трябва да добавя. Стига да кажа, че онзи мъж е виновен за всичко.

— Онзи мъж?

— Ройс.

Тя затвори очи и отново въздъхна. Хю предположи, че младата жена иска да си почине, затова се обърна да си ходи.

— Не знам защо си направих труда да го спасявам — промърмори тя. — Той направи ли си труда да ми благодари?

Хю спря за миг. Тъкмо се канеше да й отговори, когато тя каза:

— Не, бароне. Той не беше впечатлен от смелата ми постъпка. Вместо това ми беше ядосан. Той е нетърпим. Имате позволението ми да му кажете, че съм го нарекла така, милорд.

Тя отново затвори очи. Хю се опита да напусне стаята за втори път. По пътя към вратата тя го спря още няколко пъти, давайки му нареждания какво да предаде на Ройс.

Петнадесет минути по-късно мъжът най-после успя да напусне стаята.

Ройс го засече на най-долното стъпало.

— Тъкмо щях да изпратя някой да те повика — каза той. — Никъла има нужда от почивка, Хю.

В гласа на Ройс се четеше такова неодобрение, че Хю се усмихна.

— Не съм я изморил, ако това имаш предвид — каза той. — Господ ми е свидетел, тя ме изтощи с всичките си послания, които ми нареди да ти предам. Искаш ли да чуеш няколко от тях?

Ройс позволи на приятеля му да види, че е подразнен.

— Не се интересувам от незначителни неща. Сега Никъла е в безопасност. Когато се възстанови, ще й обясня какви са задълженията й.

Той отиде до вратата и понечи да излезе навън, когато Хю го спря.

— Нима всичко е толкова просто за теб, Ройс?

— Разбира се — извика през рамо Ройс. Той се подразни от веселото настроение на приятеля си. — Може да съм младоженец, Хю, но съм наясно кой е единственият начин, по който това партньорство ще задоволи и двама ни. Аз ще й давам заповеди, а тя ще ги следва. Разбира се, ще бъда търпелив. Съпругата ми заслужава този жест от моя страна. Тя просто трябва да ми се подчинява, Хю. Няма да е толкова трудно.

— Никъла съгласна ли е с тези твои условия? — попита Хю.

— След време ще бъде — закле се Ройс. Гласът му бе твърд като скала, когато добави: — В дома ми ще цари мир.

Вратата се затръшна след него.

Хю се обърна и погледна нагоре към стълбите. Той се засмя отново. Да, каза си, Ройс щеше да получи своя спокоен дом. Но преди това Никъла щеше да улови сърцето му.