Джули Гарууд
Наградата (13)

Глава 13

Ройс стоеше близо до камината, когато Никъла влезе в голямата зала, понесла Улрик притиснат на хълбока си. До съпруга й седеше по-възрастен рицар, който не бе виждала досега, и си говореха тихо. Двамата стояха на платформата, където беше масата, преди Ройс да нареди отново да я преместят в центъра на стаята.

Тя реши да се намеси в разговора им. Пристъпи напред, заставайки до съпруга си. Улрик издаваше новите си бебешки звуци. Когато Ройс се обърна, бебето протегна ръце към него.

Той го пое, подпирайки го на рамото си и погледна жена си.

— Добро утро, съпруже. — Тя понечи да се надигне и да го целуне, но в последния момент се отказа. Със съпруга й имаше непознат мъж и тя не искаше да го засрамва.

Ройс обаче явно нямаше нищо против, че имат публика. Той хвана брадичката й, повдигна лицето й към себе си и я целуна нежно. След това я прегърна с едната си ръка и се обърна към войника.

— Какво казваше, Томас? — попита той.

— Казвах, милорд, че е истинско чудо фактът, че подът не се е продънил досега. Виждате ли колко е прогнило дървото там? — посочи към пода под тях.

Ройс кимна.

— Завърши проверката си — нареди му той. — Ще се присъединиш към нас за вечеря. Тогава ще изслушам оценката ти.

Тъмнокосият войник се поклони на барона си, но не откъсваше поглед от Никъла. Тя ръгна с лакът съпруга си. Той най-после си спомни маниерите и представи Томас на съпругата си. Никъла се усмихна на войника. Ройс започна да брои. На Томас му отне само пет секунди да се изчерви целият. Беше често срещано явление сред воините му и изглежда и млади, и стари страдаха от него. Винаги когато Никъла насочеше пълното си внимание към някой мъж, той се превръщаше от могъщ воин в пелтечещо момче с жълто около устата.

Беше срамно. Томас сега дърпаше яката на туниката си. Държеше се така, сякаш дрехата го задушаваше.

Ройс махна на Томас, казвайки му, че е свободен, и поклати раздразнено глава, когато войникът се опита да напусне залата без да откъсва поглед от жена му. Той, естествено, се спъна в собствените си крака, след това се изправи бързо и засрамено побърза да напусне залата.

Никъла гледаше към Ройс.

— Изглежда воините се изнервят около теб — заяви тя. — Смятам, че ги плашиш.

Той се ухили. Младата жена реши, че той явно е приел думите й за комплимент. Тя тъкмо се накани да му обясни, че не го хвали, когато той погледна към нея.

— Теб не те изнервям, нали?

— Почти толкова, колкото изнервяш и Улрик — заяви тя. Тя заобиколи съпруга си, за да погледне към бебето, което бе засмукало една от закопчалките на туниката на Ройс.

— Готова ли си да ми кажеш какви са плановете ти за деня? — попита той.

— Плановете ми ли? — Тя изглежда нямаше ни най-малка идея какво й говори.

— Готов съм да чуя списък с нещата, които смяташ да вършиш днес — обясни търпеливо той.

— Какви неща?

— Никъла, снощи не ме ли слушаше какво ти говоря? Много добре си спомням как ти казах, че всяка сутрин искам да ми казваш какви са плановете ти за деня.

— Разбира се, че те слушах — побърза да каже тя. — Не ми се мръщи. Спомням си. Просто нямам никакви задачи, за които да те уведомя. Ти ми ги взе всичките.

— Обясни какво имаш предвид — нареди й той.

Тя не се стресна от строгия му тон и дори посмя да го изимитира.

— Щом Джъстин и Улрик нямат нужда от мен, няма причина да стоя тук — обяви тя. — Ти със сигурност не се нуждаеш от мен.

Никъла се надяваше той да отрече последното, но Ройс не го направи.

— Все още не си ми обяснила защо нямаш никакви задачи — напомни й той.

Тя сви рамене.

— Предполагаше се, че трябва да ръководя домакинството ни. Но ти взе и това мое задължение. Вчера даваше заповеди на прислугата и реших, че ще продължиш така.

— Това беше така, защото обстоятелствата бяха необичайни — каза й той. — Ти проспа цялата сутрин, помниш ли?

Тя си спомняше много добре, затова заби поглед в пода. Мъжът й я бе държал будна почти цялата нощ, правейки любов с нея. И това си спомняше много добре.

— Бях много изтощена — заяви му тя.

Бузите й се покриха с руменина. Зачуди се какво ли минава през ума й. Наложи му се да си напомни, че е търпелив мъж.

— Не това имах предвид — каза й той. — В твоето отсъствие аз взех някои решения.

— Като да преместиш масата в средата на залата?

Той кимна.

— Но аз отмених тази твоя заповед, както и други, и ти беше разочарован от мен.

— Да.

Тя поклати глава.

— Ройс, не разбирам какво искаш от мен. Опитвам се да се разбирам с теб, но ти ме объркваш с противоречивите си нареждания. Искаш ли или не да водя това домакинство?

— Да, искам да водиш домакинството.

— Тогава…

— Но не искам да отменяш заповедите ми. Сега разбираш ли?

— Нима ми казваш, че си бил разстроен, задето отмених заповедите ти? — попита тя. — Накара да повикат слугите, само за да… — Спря, щом го видя да кима.

— Беше умишлено, нали, Никъла?

— Кое да е било умишлено? — попита тя, като много добре знаеше какво й говори.

— Да отмениш заповедите ми — отвърна й той. — Защо? — попита, когато не му отговори веднага.

Тя изпъна рамене. Този мъж бе много проницателен.

— Умишлено беше — призна тя.

— Защо?

— Защото това е моето домакинство и моят персонал — отвърна му тя. — И се подразних от намесата ти. — Тя започна да се разхожда из залата, преди отново да се обърне, за да го погледне. — Аз не се меся в твоите задължения и смятам, че ти не бива да се месиш в моите.

Той направи крачка към нея.

— Нещо си се объркала, съпруго. Това не е твоето домакинство и не е твоят персонал. И двете принадлежат на мен. Освен това — добави той, преди да успее да му възрази, — никога повече не си позволявай да ми говориш с този тон.

Той не повиши глас, но Никъла се почувства така, сякаш бе изкрещял всяка дума. Дори Улрик го забеляза. Той спря да смуче закопчалката и изгледа изненадано Ройс.

Точно тогава Алис влезе в залата и Никъла си помисли, че се е измъкнала от гнева на съпруга си, но се лъжеше. Ройс махна на слугинята да дойде при него, подаде й бебето и й заповяда да го занесе горе в стаята му.

Ройс изчака Алис да излезе и отново насочи вниманието си към жена си. Изражението на лицето му бе страховито.

— Седни.

Тя отпусна ръце пред себе си. Този път нямаше да отстъпи. Мъжът трябваше да разбере, че тя не е една от слугините му. Беше негова жена и щеше да му се наложи да я третира като такава. Не събра смелост да го погледне в очите, но гласът й поне бе равен, когато заяви:

— Ако искаш да седна, трябва да ме помолиш мило. Не съм някой от войниците ти, че да ме командваш така. Аз съм твоя съпруга. Разбираш каква е разликата, нали?

Той се зачуди дали войниците, работещи долу при защитната стена, са я чули, тъй като Никъла му крещеше. Помисли си, че жена му наистина имаше нужда да обуздае темперамента си. И все пак беше доволен от нея. Беше изплашена и все пак не трепваше пред него и отстояваше мнението си.

Той, разбира се, нямаше намерение да отстъпи.

— Седни — нареди й отново.

Сега заповедта му не бе толкова строга. Никъла въздъхна и седна. Изражението на лицето на съпруга й й даваше да разбере, че ще спорят през остатъка от деня. Той бе толкова упорит. Нямаше да се предаде. За последен път отново щеше да го остави да стане на неговото.

Никъла подпря лакти на масата, отпусна глава на ръцете си и го погледна.

— Готова съм — обяви тя.

— За какво си готова? — попита, изненадан от съгласието й. Очакваше малко повече викове, преди да се предаде.

— Готова съм за лекцията ти.

— Няма да те поучавам.

Младата жена понечи да стане. Ройс скръсти ръце зад гърба си.

— И все пак… — започна той и тя отново седна. — Има някои неща, които искам да ти обясня отново, съпруго. Все още не разбираш как работи брака.

— Но ти знаеш, така ли?

Съпругът й се намръщи, когато го прекъсна.

— Да, знам — обяви той. — Доста съм мислил по този въпрос.

— А аз имах ли място в тези размисли?

— Разбира се — отвърна Ройс, — ти си ми жена.

Никъла си помисли, че вероятно трябва да е доволна, че й напомня този факт.

— И? — попита тя.

— Мой дълг е да те защитавам. Съгласна си с това, нали?

Тя кимна.

— И сега стигаме до главния ти дълг — продължи той.

— Да? — Бе нетърпелива да чуе какъв е той. Подозираше, че ще е нещо напълно възмутително.

— Много е просто, Никъла — каза й Ройс. — Твоят дълг е да осигуряваш спокойствието ми. Сега, ако смяташ да вършиш само…

— Не ти ли осигурявам спокойствие?

Той поклати глава.

— Има определени правила, съпруго, и искам да ги разбереш, за да може да живеем заедно в мир.

Тя започна да потропва с пръсти по масата. Ройс не бе казал нито дума за любов или грижа… все още. Опита се да не бъде разочарована.

— Какви са тези правила? — попита го.

Ройс остана доволен от интереса й. Бе й отнело доста време, но най-после търпението му бе възнаградено, щом жена му бе готова да го слуша.

— Първо — започна той, — никога повече няма да ми повишаваш глас. Второ, ще се подчиняваш на заповедите ми без възражения. Трето, повече няма да плачеш. Четвърто, няма да позволяваш на спонтанността ти да управлява решенията ти. Пето…

— Чакай — извика тя. — Моля те, нека се върнем на правилно номер три. Нима ми казваш, че не може да плача?

— Да.

— Защо?

Той се подразни, задето жена му бе толкова удивена.

— Не ми харесва.

— На мен пък ми харесва.

Сега бе негов ред да я изгледа удивен.

— Не може да говориш сериозно.

— Напротив, напълно сериозна съм — отвърна му тя. — Обичам да плача. Не постоянно, разбира се, но от време на време. След това се чувствам по-добре.

Ройс погледна надолу към Никъла и стигна до заключението, че тя не се шегува с него. Откачената жена наистина мислеше това, което каза. Той поклати глава. Нямаше идея как се очаква да реагира при нелогичните й думи.

Никъла се опита да го накара да разбере.

— Понякога, когато съм разстроена и в ума ми цари пълна бъркотия, след като поплача, се чувствам по-добре, разбираш ли?

— Не.

Тя опита да е търпелива и се закле, че ще го накара да я разбере. Не знаеше защо този глупав разговор имаше толкова голямо значение, но бе така. Затова реши да пробва друг подход.

— Случвало ли ти се е да се ядосаш толкова много, че да искаш да удариш някой?

— Аз не плача.

— Не, разбра се, че не — отвърна му тя, опитвайки се да не се усмихне. Мъжът й изглеждаше ужасен от подобна възможност. — И все пак, когато гнева те изпълни, когато си толкова ядосан, че ти се иска да удариш…

— Тогава удрям — прекъсна я той и й се намръщи. — И със сигурност не сядам да плача, жено.

Тя се предаде. Той просто бе прекалено глупав, за да я разбере.

— Никъла, обещай ми, че няма да плачеш.

— Защо?

— Защото не ми харесва да те виждам нещастна.

Част от раздразнението й се изпари.

— Значи искаш да бъда щастлива?

— Разбира се — отговори й той. — Ще се разбираме много по-добре, ако си щастлива.

— Ами любовта? — попита го тя. — Искаш ли да те обичам? — Никъла затаи дъх, очаквайки отговора му.

Той сви рамене.

Прииска й се да го убие.

— Да или не? — попита тя.

Той я изгледа.

— Този въпрос няма нищо общо с дискусията ни.

— Любовта няма нищо общо с брака, така ли? — попита тя, изглеждайки удивена.

Ройс не знаеше как да й отговори. Изведнъж се почувства несигурен в себе си.

Никъла отпусна ръце на масата и реши да му каже истината, да му позволи да узнае какво чувства в сърцето си. Беше малко плашещо да разголи душата си пред Ройс. Не знаеше как ще реагира той. Поемаше риск и се надяваше и молеше той също да й признае какво чувства.

— Казах на Търстън, че те обичам. — Гледаше към ръцете си, чакайки реакцията му. Господи, чувстваше се толкова уязвима.

— Така ли? — Ройс звучеше изненадан.

Тя кимна.

— Да, така — обяви с малко по-силен глас.

Той въздъхна.

Тя вдигна поглед, за да види дали се усмихва или мръщи, но изражението му бе неразгадаемо. Сякаш току-що му бе казала какво ще вечерят.

— Какво мислиш за това, Ройс? — попита го най-после.

— Разбирам защо си казала на брат си, че ме обичаш — отговори й Ройс. Кимна, за да подчертае този факт. — Искала си да ти сътрудничи.

— Да ми сътрудничи ли?

Съпругът й кимна отново. Беше разбрал всичко. Звучеше толкова дяволски логичен. Прииска й се да го изрита силно в логично мислещият задник.

— Искала си Търстън да ме приеме. Затова си му казала, че ме обичаш.

Бе решил, че е излъгала брат си. Очите й се напълниха със сълзи. Не знаеше дали трябва да го поправи или не. Разговорът им не вървеше добре.

— Исках Търстън да вярва, че съм щастлива с теб — каза тя. — Той искаше да тръгна с него.

— И ти си му казала, че ме обичаш и искаш да останеш с мен, но всичко е било заради Улрик и Джъстин, нали?

— Това също — промърмори тя и започна да тропа с пръсти по масата. — Опитвах се да му обясня, че аз съм те избрала за свой съпруг.

— Ти наистина ме избра.

Въртяха се в кръг.

Ройс отново започна да разсъждава:

— В това има смисъл, съпруго. Опитала си се да промениш мнението на брат си. Но вместо да го успокоиш, си го ядосала повече. Да, Търстън е побеснял и те е нарекъл предателка.

— Много логично заключение — отговори тя. — Но забрави за какво говорехме, нали? Още не си ми отговорил. Искаш ли да те обичам?

— Не разбирам нищо от любов — призна й той откровено. — Ти искаш ли да ме обичаш?

Тя искаше да го измъчва. Беше очевидно, че той не разбира колко важен е този разговор за нея. Нямаше да се държи така, ако разбираше. Не знаеше дали да заплаче или да го замери с нещо. Накрая реши, че може би ще направи и двете.

— Само това ли можеш да ми кажеш? — попита го тя.

— Не.

Сърцето й се разтуптя лудо. Сега сигурно щеше да й каже, че я обича. През последните няколко минути се бе убедила, че трябва да зареже надеждата той да изрази чувствата си. Знаеше, че Ройс все още не я обича, но може би щеше да се промени след време и с грижовни и нежни побутвания, може би щеше да реши, че я обича поне малко.

Ройс не можеше да скрие раздразнението си. Никъла гледаше безцелно в пространството и бе очевидно, че не го слуша.

— Обърни внимание на това, което ще ти кажа.

Тя се усмихна към него.

— Да, съпруже?

— Докъде бях стигнал? — попита той разсеяно.

— Попитах те дали искаш да те обичам, а ти каза, че не знаеш много за любовта. Тогава те попитах искаш ли да ми кажеш още нещо и ти…

— Да, спомних си — прекъсна я той. Обърна се и отново започна да крачи напред-назад. Беше решен да насочи разговора далеч от темата за любовта. Господ му беше свидетел, той бе напълно невеж, стигне ли се до този въпрос. — Никъла, знам, че това е трудно за теб, но само ако помислиш…

— Да? — попита тя останала без дъх. Сега щеше да й каже това, което тя толкова отчаяно искаше да чуе. Начинът, по който се колебаеше, й го подсказа. Изглеждаше развълнуван. Никъла реши, че това е още един добър знак. Той прочисти гърлото си и се обърна към нея. Младата жена се поизправи на стола си и зачака.

— Бракът е като карта — заяви й той.

Никъла скочи на крака.

— Какво?

— Бракът е като карта, Никъла.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли какво мисля? — попита ядосано тя.

Господи, беше бясна. Ройс се удиви от реакцията й. Какво, за бога, й ставаше?

— Какво мислиш? — попита той.

— Мисля, че трябваше да се ожениш за някой от войниците си.

Никъла заобиколи масата и изтича вън от залата. Ако побързаше, вероятно щеше да успее да стигне до стаята си, преди да се разкрещи.

Лоурънс влезе в залата точно, когато Никъла излизаше и едва не се сблъскаха един в друг. Наложи се васалът да я хване за раменете, за да я задържи на крака. Той на мига забеляза сълзите в очите й и попита:

— Има ли нещо нередно, милейди? Да не би нещо да ви разстрои?

— Не нещо — промърмори тя. — Някой. — Никъла се обърна да погледне Ройс и подскочи, щом видя, че той стои точно зад нея. Беше се приближил без да издаде нито звук.

Ройс гледаше към съпругата си, когато попита васала:

— Има ли нещо, Лоурънс?

— Да, бароне.

— Тогава си свали ръцете от жена ми и ми кажи какво има — нареди той.

Лоурънс осъзна, че все още държи Никъла за раменете, и я пусна на секундата.

— Нареди ми да ти кажа, когато има някаква промяна — обяви той, хвърляйки един поглед на Никъла, преди да продължи. — Има промяна. Той побесня — ухили се Лоурънс.

Ройс кимна.

— Очевидно е семейна черта — заяви той, намръщвайки се лошо към Никъла. — Макар че в конкретния случаи съм доволен. Беше крайно време.

Лоурънс кимна и тръгна след барона си към външните врати на крепостта.

— Наистина беше крайно време — съгласи се той.

Чувайки разговора им, Никъла пренебрегна собствените си чувства, тъй като разбра, че Лоурънс говори за брат й.

— Джъстин е, нали? Той е този, който е побеснял — попита тя, докато се опитваше да догони съпруга си.

Ройс неочаквано спря, но не и Никъла. Тя се блъсна в него. Съпругът й се обърна и я хвана за раменете, хватката му бе почти болезнена.

— Няма да се намесваш.

Думите му показаха, че е била права. Наистина говореха за Джъстин.

— Няма да се намесвам — обеща тя. — Но, моля те, кажи ми защо си доволен, че е разгневен, за да мога да съм доволна и аз.

Тя не му заповяда да й обясни, а просто го помоли. Ройс й отговори на мига.

— Чакахме брат ти да покаже някаква реакция на ситуацията, в която се намира. Досега ни се налагаше да го принуждаваме насила да се храни, да пие и да се движи. Джъстин се опитваше да се скрие от живота, Никъла. Сега най-после си отвори очите. Внезапният му гняв е добро начало и точно заради това аз съм доволен.

Тя не бе осъзнала, че е сграбчила туниката му, докато Ройс не откопчи пръстите й от дрехата си.

— Какво смяташ да правиш сега?

Усмивката му прогони част от страха й.

— Ще му помогна да пренасочи гнева си.

— Как?

— Като му дам мишена, върху която да го излее.

— Мишена? — попита тя, все още не можейки да го разбере.

— Ще насоча гнева му към себе си — обясни й Ройс. — С божията воля до края на деня гневът на брат ти ще е насочен изцяло към мен. Ще иска да живее с единствената цел да ме убие.

В мига, в който думите излязоха от устата му, той съжали, че й е дал тази информация. Жена му изглеждаше ужасена.

— Не можеш ли да му дадеш някоя друга мишена? — попита го тя.

— Не.

Младата жена въздъхна. Знаеше, че е прав. Като водач на воините си негова отговорност бе да се грижи за добруването на всички негови войници. Тя осъзна, че всъщност го е обидила, предлагайки някой друг да поеме тази отговорност. Той бе решен да помогне на Джъстин и тя щеше да се постарае да не оспорва решенията му.

— Имам ти доверие — обяви тя и му се усмихна. — И няма да се тревожа за теб. Нямаше да си толкова доволен, ако не си подготвен — обясни му. — Ще направиш това, което мислиш, че е най-добре за Джъстин.

Никъла се повдигна на пръсти и го целуна.

— Забавих те достатъчно. Благодаря ти, че отдели време да ми обясниш. — Тя се усмихна и на Лоурънс, преди да ги заобиколи и да се върне отново в крепостта.

— Хубаво е да видиш жена, която има вяра в съпруга си — отбеляза Лоурънс, следвайки Ройс.

Баронът се усмихна.

— Лоурънс, остани тук — нареди той. — И я хвани, когато се промъкне от задната страна. Няма да й позволя да се намеси. Дръж я вътре в крепостта.

Васалът изглеждаше удивен.

— Нима искаш да кажеш…

— Никъла вероятно вече се е запътила към задната врата. Истина е, че ми вярва, но все пак ще иска сама да види какво се случва. А тогава няма да успее да се сдържи и ще се намеси.

Лоурънс се ухили.

— Познаваш я много добре, бароне.

Ройс поклати глава. Гласът му бе мрачен, когато каза.

— Що се отнася до това, наистина я познавам. Тя ще направи точно това, което ти или аз бихме направили, ако Джъстин беше наш брат. Колкото до останалото, трябва да призная, че жена ми се оказа много по-сложна, отколкото мислех в началото. Истината е, че някоя дори бегла забележка може да накара темперамента й да се разпали.

Ройс звучеше толкова озадачен, че васалът кимна съчувствено. Тъй като никога не се бе женил, не знаеше почти нищо за съпругите, за да може да даде някакъв съвет.

Ройс не го и очакваше. Той кимна на Лоурънс и се отдалечи. Все още не бе стигнал до първата защитна стена, когато чу виковете на Джъстин.

Откри малкият брат на Никъла обграден от войници. Един от мъжете бе с разкървавен нос. Ройс предположи, че Джъстин е отговорен за това. Не можеше да е по-доволен. С кратка заповед отпрати воините си, махвайки на Ингелам да остане наблизо и се изправи сам пред Джъстин.

Братът на Никъла изглеждаше ужасно. Косата му висеше на раменете на мръсни кичури. От сплъстената мръсотия изглеждаше кафява и като целия му външен вид, бе направо отвратителна. Джъстин беше облечен в смрадлива синя туника и провиснали кафяви панталони. В очите му блестеше омраза. Промяната бе направо драматична в сравнение с празния поглед, който последно Ройс бе видял в очите му.

Баронът скръсти ръце на гърдите и изгледа младежа пред себе си. След това спокойно обясни правилата, засягащи всичките му воини. Той говореше спокойно и търпеливо, дори след като Джъстин изкрещя разярено и се хвърли към него. Ройс отби атаката без особени усилия, просвайки Джъстин на земята.

Момчето падна по очи, но не се предаде. Нападаше отново и отново. Ройс ефективно отбиваше всяка негова атака, като не спираше да му разяснява тренировъчната си програма. Джъстин използва юмруците, главата и раменете си, за да свали Ройс, като не спираше да ругае. Когато нарече Ройс проклет похитител, се озова отново на земята, но този път по гръб. Около него се вдигнаха облаци прах. Щом въздухът се избистри, той забеляза Ройс надвесен над себе си. Джъстин се опита да се изправи, но Ройс не му позволи, стъпвайки с един крак на гърдите му.

— Не съм нито похитител, нито копеле — каза му той. — Аз съм твоят барон, Джъстин, а ти си мой верен васал. — Джъстин затвори очи и започна да се бори да поеме глътка въздух. Ройс отстъпи назад и продължи да изрежда списъка си с правила, докато Джъстин се мъчеше да се изправи.

Той събра последните си сили и се опита да се изплюе в лицето на Ройс. Не успя да го стори, но все пак обидата бе на лице. Ройс реагира мълниеносно. Той изрита Джъстин отзад, бутайки го отново на земята. В наказанието му нямаше и следа от гняв. Ройс просто даваше първия урок на момчето.

Освен това бе привлякъл цялото внимание на Джъстин. И въпреки гнева си, той забеляза, че Ройс не е дори леко подразнен. Не разбираше защо, но вътрешно бе толкова уплашен, че не можеше да разсъждава. Изглежда без значение колко провокираше барона, не можеше да го ядоса достатъчно, че мъжът да го убие. Осъзнаването на това го ужаси, тъй като значеше, че ще трябва да продължи да живее.

— Всичко, което ти обяснявах досега, се свежда до няколко прости правила — продължи Ройс. — Няма да посрамваш частта си. Ще тренираш с всички сили, ще уважаваш останалите воини. Никога, никога няма да показваш малодушие, тъй като нарушиш ли едно от тези неща, ще посрамиш частта си. Ще се научиш да разчиташ на воините, както те ще се научат да разчитат на теб. Толкова е просто, Джъстин.

Ройс много добре знаеше, че момчето не е разбрало нищо. Джъстин изглеждаше като пленено животно, което току-що е избягало от клетката си. Погледът му бе див и изплашен.

— Какво искаш от мен? — изведнъж изкрещя Джъстин.

Ройс отново сложи крак на гърдите на Джъстин.

— Искам всичко, което можеш да ми дадеш — обяви той. — А след това ще поискам още, Джъстин. И с божията воля ще ми дадеш точно това, което искам.

Тогава той се отдръпна и махна на Ингелам да се приближи.

— Върви с Джъстин — заповяда той. — Покажи му къде държим униформите. — Погледна надолу към Джъстин. — Веднага ще се изкъпеш. Утре започваш да тренираш с останалите войници.

Ройс умишлено му обърна гръб, когато тръгна да се отдалечава. Ингелам протегна ръка да помогне на момчето да се изправи, но Джъстин я отблъсна. Когато успя да се изправи на крака, Ингелам застана до него и зачака. Не извика предупреждаващо, тъй като знаеше, че неговият барон ще очаква нападението. Джъстин хукна към Ройс и се опита да го нападне в гръб. За секунда момчето се озова на колене, мъчейки се да си поеме глътка въздух.

Ройс отново използва крака си, за да бутне Джъстин по гръб и да стъпи на гърдите му.

— Ако искаш привилегията да се биеш с мен, ще ти се наложи да я заслужиш. Ще ти се наложи да станеш много по-силен, за да го постигнеш, момче.

— Момче! — изкрещя Джъстин.

Ройс кимна.

— Дори не заслужаваш да те нарека „Гълъб“ — заяви той. — Ингелам? Току-що ти наредих да му покажеш къде държим униформите. Погрижи се.

Васалът кимна и отново му предложи помощ. Братът на Никъла протегна инстинктивно ръка. Беше издърпан на крака, преди да осъзнае, че е приел подкрепата на войника. Беше прекалено изтощен, за да може да разсъждава трезво. Раменете му бяха увиснали пораженчески. Утре щеше да победи всички, реши той, когато е отпочинал и по-силен.

Джъстин тръгна след младия нормански войник.

— В началото, когато се присъединих в редиците на барона, и мен няколко пъти ме нарече „момче“ — каза Ингелам. — След това официално станах „Гълъб“. Виждаш ли, Джъстин, всички новобранци сме наричани така от по-опитните рицари. Това, разбира се, е обида, но тъй като и те някога са били „Гълъби“, не го приемаме толкова навътре. Освен това се изправяме в битка с тях при всяка възможност, която ни се отдаде. Когато се отървеш от гнева си, ще осъзнаеш какъв късмет си имал да се присъединиш към най-елитната военна част измежду всички нормански и саксонски армии.

Ингелам му даваше добронамерен съвет, но Джъстин му се озъби.

— Скоро няма да съм тук — промърмори той. — Няма нужда да слушам тези нелепи обяснения.

Ингелам поклати глава.

— Не може да заминеш без позволение — каза му той. — Ще посрамиш частта си. Трябва да останеш тук. — След това привлече вниманието на Джъстин, като го попита: — Забеляза ли, че всеки път, щом нападнеше барона, той отбиваше атаката ти, без да използва ръцете си?

Джъстин не бе забелязал. Очите му се разшириха, когато осъзна, че Ингелам казва истината. Разбира се, отказа да му отговори и се намръщи.

Но младият воин не се предаде.

— Барон Ройс използва краката си. А ти не — продължи, плясвайки Джъстин по рамото. — Получи първия си урок по защита — засмя се той и добави: — Господи, Джъстин, миришеш по-ужасно от добре препълнен нужник.

Джъстин не отговори, вътрешно заклевайки се, че няма да позволи да му изнесат още един урок. След като другите воини заспяха тази нощ, той щеше да избяга оттук.

Същата вечер бе толкова ненаситен, че изяде цялата си вечеря. След това го принудиха да остане при воините и да слуша разговорите им. Никой от тях не го включи в разговора, но и той не показа с нищо, че би искал да общува с тях.

Сламеникът му бе разположен точно между сламениците на Ингелам и Джерълд. Последната му мисъл, преди изтощението да го надвие, бе, че ще поспи само няколко минути, след което ще стане, ще събере вещите си и ще замине завинаги оттук.

Събуди се късно през нощта, но не успя да стигне дори до вратата. Воин, които Джъстин никога не бе виждал, препречи пътя му. Той търпеливо обясни, че се казва Брайън, също е новобранец, и просто иска да напомни на Джъстин, че не може да напусне без позволение.

Брайън имаше черна къдрава коса и кафяви очи. Той бе няколко сантиметра по-нисък от Джъстин, но огромните му мускули го караха да изглежда заплашително голям.

— Напомни ми — промърмори Джъстин. — Сега се махни от пътя.

Неочаквано към Брайън се присъединиха още трима воини. Те бяха също толкова сънени, колкото Брайън, и също толкова решени да не позволят на Джъстин да излезе от спалното помещение.

— Защо, по дяволите, ви е грижа дали ще си тръгна, или не? — кресна им Джъстин.

— Ако един от нас си тръгне, ще посрами частта ни — извика Ингелам откъм сламеника си. — Лягай да спиш, Джъстин!

Младият мъж знаеше, че не може да спечели. Те бяха прекалено много, а той бе ужасно изтощен. Сковано се върна на мястото си и никой не му се подигра. Това го изненада. Също така го разгневи. Искаше да има причина да мрази тези воини, но те не му даваха нито една.

След няколко минути всички се бяха върнали на сламениците си, за да починат за през нощта. Ингелам тъкмо се унасяше, когато почувства, че Джъстин го побутва.

— Какво се случва, ако някой посрами частта си? — прошепна Джъстин, който в същия момент се прокле, задето е задал подобен въпрос. Със сигурност не искаше Ингелам да мисли, че го е грижа. Той просто бе любопитен.

— Повярвай ми, Джъстин — прошепна му Ингелам, — не искаш да знаеш.

Наистина не искаше да знае, но все пак отново побутна Ингелам.

— Наказанието сурово ли е?

— Да.

— Смърт ли е?

Ингелам изсумтя.

— Не — отвърна той. — Смъртта е по-лесна, Джъстин. Наказанието е много по-трудно. Заспивай сега. Утре денят ще е тежък за всички ни.

Джъстин не послуша съвета му. Имаше прекалено много неща, за които да мисли.

 

 

Никъла също бе напълно будна. Малкият Улрик размахваше юмручетата си. Тази нощ бебето бе прекалено раздразнително. Тъй като детето нямаше треска, тя реши, че вероятно ново зъбче се опитва да пробие нежните му венци.

Успокояваше се единствено, когато някой го държеше на ръце и го разнасяше из стаята. Никъла сметна, че е нейна отговорността да остане с детето през цялата нощ. Слугите имаха нужда от почивка. Тя освободи всички и започна да крачи нервно, понесла Улрик на ръце.

Така или иначе не можеше да спи. Беше прекалено объркана. Прииска й се да не бе ставала свидетел на конфронтацията между Ройс и брат й. Господи, искаше й се да не бе виждала този ужас.

Рой бе толкова груб. Ако не бе видяла какво се случи, никога нямаше да го повярва. Да рита ранено, беззащитно момче… Не, никога не би повярвала, че съпругът й може да е способен на толкова ужасяваща постъпка.

Щеше да изтича и да спаси брат си от това унижение, ако Лоурънс не я бе забелязал и не бе отишъл при нея. Той се опита да я накара да си тръгне, но беше прекалено късно.

Никъла не можа да се изправи пред Ройс на вечеря, затова остана на горния етаж, за да се грижи за племенника си. Той не изпрати никой да я доведе. Сигурно дори не бе забелязал, че не е присъствала в залата. Не, съпругът й вероятно планираше следващата си атака срещу брат й.

 

 

Естествено, Ройс забеляза, че Никъла я няма. Вечерята бе сервирана час по-късно от обикновено заради натоварения график на Ройс и Алис му каза, че май господарката й вече си е легнала.

— Изглеждаше доста сънена — отбеляза тя.

Лоурънс изчака, докато прислугата се оттегли, преди да се наведе към барона си.

— Опитвах се да те видя насаме, за да ти кажа какво се случи днес — започна той. — Никъла вероятно те отбягва, бароне. Предполагам, че затова е на горния етаж.

— Защо ще ме отбягва?

— Стана свидетел на сблъсъка ти с Джъстин.

— По дяволите! Как се случи?

— Поемам пълната отговорност — каза Лоурънс. — Чаках зад ъгъла, както ми каза. Изминаха пет минути, когато случайно погледнах нагоре и забелязах синята й рокля. Тя се бе качила на пътеката на защитната стена, бароне. Докато стигна до нея, вече бе късно. Беше видяла всичко.

Ройс поклати глава.

— По дяволите — промърмори той.

Лоурънс кимна.

— Беше много разстроена — призна той. — Тя изглеждаше… опустошена. Но не каза нищо. Просто се обърна и се отдалечи.

— Много добре мога да си представя какво е помислила. Никога няма да разбере. Може би е добре, че вече си е легнала. На сутринта ще се опитам да й обясня всичко.

Томас се присъедини към тях на масата. Ройс прогони тревогата за жена си от ума и се концентрира върху доклада на воина за състоянието на крепостта. Мъжът потвърди това, което Ройс подозираше от самото начало. Постройката не бе достатъчно здрава, че да издържи реконструкцията.

Разговорът им продължи до полунощ. Ройс най-после се качи в стаята си, очаквайки да намери Никъла заспала в леглото им.

Но нея я нямаше. Стаята бе празна и първата му мисъл бе, че го е напуснала. Беше нелепа, нелогична реакция, но тя не бе там, а, по дяволите, вече трябваше да е в леглото. Сърцето му се разтуптя силно в гърдите. Почти можеше да вкуси страха си. Ако бе напуснала крепостта, нямаше да оцелее през нощта. Неочаквано Ройс почувства, че изживява кошмара, който бе имал през една от нощите, в които пътуваха към Лондон. Тогава бе сънувал, че тя се е изгубила в гората и той не може да я намери.

Мъжът поклати глава. Наложи си да се успокои и да мисли трезво.

Жена му нямаше никаква причина да го напусне. Той бе мил и търпелив с нея. Господи, ако нещо й се случеше, не знаеше как ще живее без нея.

Той изскочи от стаята и изкрещя името й. Щом стигна до средата на коридора, я повика отново. Тъкмо бе подминал стаята на Улрик, когато вратата се отвори и Никъла излезе, притиснала бебето към рамото си.

Ройс бе толкова облекчен, задето я вижда, че й изкрещя.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Говори по-тихо, Ройс — нареди му тя. — Разстройваш бебето.

— Защо не си в леглото ни, където ти е мястото?

Изглежда той не успяваше да обуздае гнева си. Беше толкова щастлив, че я вижда, че не можеше да спре да крещи. И тогава осъзна какво се случва и почти се засмя. Тя беше в безопасност. Не го бе напуснала.

А той губеше ума си. Пое си дълбоко дъх и с по-спокоен глас каза.

— Улрик трябва да спи, Никъла. Щом искаш да го държиш на ръце, направи го утре.

— Той иска да го държа — сопна му се тя и Ройс поклати глава.

— Дай ми го.

— Ще спреш ли да ми нареждаш? Изтощена съм.

— Тогава отивай в леглото.

Никога нямаше да успее да го разбере.

— Много добре — отвърна тя, — отивам в леглото. — Мушна Улрик в ръцете му и закрачи към стаята им. — Ти се погрижи за бебето — нареди му тя. — Може би като му крещиш, ще се съгласи да спи.

— Никога не крещя — заяви той и затвори вратата.

Докато стигне до стаята им, Никъла трепереше от гняв. Господ би трябвало да е на нейна страна, нали? Тогава защо бе позволил да се омъжи за толкова зъл и импулсивен мъж? Не можеше наистина да го обича. Той бе арогантен, строг и през цялото време налагаше мнението си. Нямаше капка щедрост в природата му.

И наистина й бе повишил глас! Никога преди Ройс не й бе крещял. Не й допадна. Неочаквано осъзнаването я връхлетя. В началото искаше да го промени, но вече не. Искаше го такъв, какъвто си е.

Беше си изгубила ума. Това бе единственото обяснение. В мига, в който затвори очи вече спеше. Събуди се час по-късно, когато се завъртя, за да се сгуши в съпруга си, и намери мястото до себе си празно. Умът й се проясни на мига.

Бебето сигурно не даваше мира на Ройс. Тя навлече робата си и боса изтича до стаята на Улрик.

Щом влезе, тя се закова на място, усмихвайки се на гледката, която й се разкри. Ройс и Улрик бяха дълбоко заспали. Съпругът й се бе излегнал на леглото, и като се изключи това, че бе събул ботушите си, той бе напълно облечен. Улрик спеше сгушен на гърдите на Ройс. Устичката на бебето беше отворена и цялата предна част на туниката на съпруга й бе мокра.

Ройс държеше детето с две ръце. Никъла тихо затвори вратата и остана загледана в тях дълго време.

В крайна сметка не си бе изгубила ума. Вече не бе объркана. Много добре знаеше защо се беше влюбила в Ройс. Той бе всичко, което една жена би искала. Нямаше да се предаде. Следващият път щом я ядосаше, щеше да си спомня тази нощ и да се успокоява.

Никъла застана до леглото с намерението да вземе бебето, без да събуди съпруга си, но в мига, в който тя докосна ръката му, Ройс отвори очи и посегна към нея. Той придържаше Улрик с едната си ръка, докато с другата дръпна Никъла към себе си.

Тя се отпусна срещу него и затвори очи.

— Никъла? — Гласът му бе лек шепот.

— Да? — прошепна тя.

— Ти ми принадлежиш.