Джули Гарууд
Наградата (6)

Глава 6

Беше ранен следобед, когато Никъла най-после се събуди. Тя прекара следващия час в обикаляне из стаята, опитвайки се да прочисти съзнанието си от силната сънотворна отвара, която бе пила миналата нощ.

Господи, бе спала като мъртва. Странното бе, че не се чувстваше особено свежа след дългата почивка. Малко по-късно Мери откри господарката си да седи в края на леглото.

Слугинята носеше красива бяла риза и бяла рокля. По ръкавите на роклята бяха избродирани златни дървета, а по деколтето на ризата се забелязваха същите мотиви.

— Кой я изпраща? — попита Никъла.

— Съпругата на краля — отговори Мери. — Спечелихте привързаността й — добави тя, кимайки. — Дори ви изпрати златни нишки, за да ги вплетете в косите си. Ще седите до съпруга си на масата на краля по време на тазвечерните празненства, милейди.

Никъла не показа никаква реакция на чутото. Знаеше, че вероятно трябва да покаже някакъв ентусиазъм заради честта да вечеря с краля на Англия. Но тя не можеше да се развълнува. Чувстваше се малко замаяна от обрата, който бяха взели събитията. Освен това й бе мъчно за дома и искаше да остане сама поне за малко.

Но не получи това, което желаеше. Следващите няколко часа бяха много натоварени. След като се изкъпа и се облече в елегантните дрехи, Никъла се почувства по-добре. Мери среса косата й, а после започна да се върти около нея, да подръпва тук и там дрехите и къдриците й, за да ги нагласи, докато на Никъла й се прииска да закрещи. Не беше свикнала толкова да се суетят около нея, но тъй като не искаше да обиди Мери, успя да замълчи. Прислужницата безуспешно се мъчеше да закрепи златните нишки в косата на Никъла и младата жена най-накрая й нареди да спре с опитите.

Барон Самюел и помощниците му пристигнаха, за да прегледат нараняванията на Никъла. Тя не успя да убеди лечителя да не й слага отново превръзките, но поне се разбраха, че ще остане с тях само още една нощ.

През цялото време младата жена очакваше Ройс да се появи в стаята. Все пак не го бе виждала от сватбата и смяташе, че би било мило от негова страна да се отбие, за да я види. Докато стана време за вечеря, тя бе напълно разярена заради грубото му отношение. Беше очевидно, че Ройс я игнорираше.

Мери постоянно роболепничеше пред нея. Никъла не бе свикнала да слуша колко е красива и коментарите на прислужницата я караха да се изчервява от неудобство. В отчаянието си тя изпрати Мери да й донесе прясна вода, само и само да остане за няколко минути на спокойствие.

Прислужницата остави вратата открехната и щом Никъла забеляза двамата воини, пазещи пред прага й, се почувства раздразнена. Нима все още бе затворница? Реши да разбере още сега. Тя отиде до прага, побутна вратата с крак, за да се отвори по-широко и се поклони на мъжете.

Воините я изгледаха, очевидно удивени. Тя ги изуми още повече, като им пожела хубав ден.

— Вие сте прекрасна невяста за нашия лорд — заяви единият.

Другият мъж побърза да кимне.

— Да, такава сте.

Никъла им благодари за милите думи, преди да попита:

— Защо пазите пред вратата ми?

По-високият воин й отговори.

— Барон Ройс нареди да останем тук, милейди.

— С каква цел?

— Да ви защитаваме — отвърна мъжът. — Сега сте наша господарка — добави той, покланяйки се.

— Значи ми е позволено да изляза от стаята си?

Двамата воини кимнаха едновременно.

— За нас ще е чест да ви придружим, където пожелаете — обясниха те.

Никъла се почувства по-добре. В крайна сметка не бе затворник.

— Бихте ли ме ескортирали до спалнята на съпруга ми? — попита тя. — Трябва да говоря с него.

Мъжете се спогледаха, преди да се обърнат към господарката си.

— Но вие вече сте в стаята му — каза по-ниският.

Тогава къде бе спал Ройс? Никъла нямаше намерение да зададе този въпрос. Отговорът можеше да бъде доста унизителен. Тя кимна на воините и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато по коридора се зададе Лоурънс.

— Готова ли сте за вечерята, лейди Никъла?

— Къде е съпругът ми? — попита тя.

— Чака ви в голямата зала — обяви Лоурънс. — Ако ми позволите да ви придружа, милейди, ще ви отведа при него.

Той дори не си правеше труда сам да дойде и да придружи съпругата си. Никъла опита да прикрие неодобрението си. Каза си, че няма защо да я е грижа. Нямаше проблем, че той иска да спи в чуждо легло. Какво от това, че я игнорираше. Не, въобще не я бе грижа. Никъла си повтаряше това, докато вървеше редом с Лоурънс. Залата бе пълна до пръсване. Младата жена забеляза Ройс още щом влезе. Той бе най-високият воин в стаята, което я улесни. Бе с гръб към нея и обграден от познатите си.

Над тълпата се разнесе шепот, когато двамата с Лоурънс преминаха през прага. Сякаш всички се загледаха в нейната посока. Не разбираше защо.

— Кой гледат всички те, Лоурънс? — попита тя.

— Вас, милейди.

Мъжът не можеше да бъде по-откровен от това. Сърцето й затуптя лудо.

— Мислех си, че ме приемат — прошепна тя.

Лоурънс се усмихна.

— Приемат ви, милейди. Празненството тази вечер е в чест на вас и Ройс.

Никъла бе твърде заета да се чувства неловко, за да се замисли над обяснението му. Не бе свикнала да е в центъра на вниманието. Освен това не й харесваше съпругът й да я игнорира. Тя се вгледа в гърба на Ройс и зачака мъжът й да дойде при нея.

— Ще ви отведа при Ройс — обяви Лоурънс.

Тя поклати глава.

— Ройс ще дойде при мен — заяви младата жена.

Един от рицарите в компанията на Ройс най-после я забеляза, спря да говори и побутна съпруга й. Той се обърна бавно. Погледът му я откри на мига. Тя бе най-красивата жена в залата. Зачуди се дали някога ще свикне с красотата й. Всеки път, щом я видеше, бе удивен от външността й. Косата й блестеше като злато. Хареса му начина, по който я бе направила днес — разпусната и стелеща се по раменете й. Неочаквано му се прииска да я докосне.

Той си пое дъх, за да постави под контрол мислите си, и кимна арогантно, давайки сигнал на Лоурънс и Никъла да пристъпят към него.

Тя отхвърли заповедта му, като поклати глава. Лоурънс изглежда се чувстваше неудобно. Ройс наблюдаваше как васалът му се навежда и прошепва нещо в ухото на Никъла. Тя отново поклати глава.

Какво се случваше пък сега? На Ройс му бе трудно да повярва на очите си. Невястата му смееше да оспорва негово нареждане? Това беше немислимо. Едва не се разсмя, но успя да се сдържи. Отново й махна да дойде при него.

Изражението му не издаваше нищо… докато тя на свой ред не му махна. Очите му се разшириха и, по дяволите, той усети как й поклаща глава.

Дори от голямото разстояние, което ги делеше, Никъла можеше да види един мускул, който потрепваше на бузата му, а челюстта му бе здраво стисната. Очевидно бе, че е ядосан. Макар да се изплаши от погледа му, отказа да отстъпи. За бога, тя му бе жена и той щеше да дойде при нея.

Ройс скръсти ръце на гърдите си и продължи да я гледа. Съобщението бе ясно. Той нямаше да отстъпи.

Оставаше само още една възможност. Щеше да напусне залата. Не бе особено гладна. Освен това Ройс със сигурност щеше да я последва и в усамотението на коридора щеше да му се разкрещи, задето се бе държал толкова грубо с нея. Дори можеше да използва възможността да му обясни какви задължения има към съпругата си. Бързо и сбито щеше да му разясни, че един съпруг винаги трябва да придружава жена си на подобни значими събирания.

Никъла приведе плана си в действие. Тя благодари на Лоурънс задето я придружи и се усмихна на Ройс. Не можеше да направи реверанс с превързаните си ръце, затова само му кимна с глава. След това се обърна и тръгна към вратата.

— Никъла!

Викът му накара гредите в залата да потреперят. Никъла се закова на място. Не можеше да повярва, че бе изкрещял толкова силно името й пред всичките гости. Тя се обърна и го изгледа убийствено. Всички в залата отново гледаха към нея благодарение на неделикатния й съпруг.

Можеше да почувства как се изчервява от срам. Погледът на Ройс й показваше, че ще продължи да прави сцени, и че никак не е засрамен от постъпката си. Представи си го как я влачи през залата, хванал я за косата и тази черна мисъл я накара да преосмисли плана си. Само Господ знаеше на какво е способен този грубиян, за да постигне това, което желае.

Предположи, че ще е най-добре да отстъпи пред него… този път. Тя въздъхна шумно, лепна ведро изражение на лицето си и прекоси залата. Погледът й бе насочен директно към Ройс. Ако мъжът се усмихнеше, кълнеше се в Създателя, щеше да го ритне.

Тя спря само на крачка от него.

— Искаш ли нещо?

Той кимна. Изглеждаше самодоволен.

Тя се приближи още малко към него.

— Невинаги ще получаваш това, което искаш — прошепна му тя.

— Напротив.

Тя забеляза веселите искри в погледа му.

— Непоносим си — промърмори тя под носа си.

— И преди си ми го казвала.

Ройс се ухили. Никъла не знаеше какво да прави с него. Сведе глава, но той я принуди да го погледне, хващайки я за брадичката, след това се наведе към нея и я целуна. Устните му докоснаха мимолетно нейните и все пак тя се развълнува истински. Още се възстановяваше от изненадата си, когато той я дръпна към себе си, обгърна с ръка раменете й и се завъртя към приятелите си.

Младата жена си помисли, че се държеше с нея като с ненужен багаж, но все пак си бе направил труда да я посрещне подобаващо. Господи, този мъж наистина я объркваше.

Това чувство остана с нея по време на дългата вечеря. Съпругът й я игнорираше през цялото време, докато сервираха вечерята. Мъжете и жените около нея не спираха да й правят комплименти, но не бе същото. Ройс не каза нищо за външността й и макар да си повтаряше, че не я е грижа, тя все пак разсеяно приглаждаше косата си.

Заради нараняванията на ръцете й щеше да се наложи някой да я храни и това бе унижение, което Никъла не смяташе да преживее. Тя се обърна, за да обясни точно това на съпруга си, но той я изненада, като набута парче месо в устата й. Затова си замълча и сдъвка храната.

В залата всички разговаряха и се смееха и Никъла се успокои, че никой не й обръща внимание. Матилда седеше от дясната й страна, но тя бе заета да разисква нещо със съпруга си. Малко по-късно Никъла дочу, че темата, за която разговарят, са децата им.

Тя позволи на Ройс да й помага по време на вечерята. От голяма полза беше това, че мъжът й бе толкова безгрижен през цялото време. Можеше да нареди на оръженосеца си да свърши тази задача и усети благодарност, задето бе решил да й помогне.

— Барон Самюел каза, че утре ще махне превръзките — каза тя на Ройс.

Той кимна. След това се обърна да говори с барон, който досега не бе срещала. Ритна го, но той не се обърна към нея.

Никъла седеше там, чувствайки се сама и нещастна, изгорените й ръце лежаха отпуснати в скута й. Не й отне много време да започне да се самосъжалява. Ръцете й горяха и болката само подсили тъжното й настроение. Забеляза как няколко необвързани жени хвърляха пресметливи погледи към съпруга й. Тя се намести по-близо до Ройс и погледна намръщено безсрамниците.

Не й харесваше да я игнорират. Ройс стигна до това заключение, след като Никъла не спря да се притиска към него, както стояха на дългата пейка. Ако се преместеше още малко, щеше да седне в скута му.

Той най-после се смили над нея.

— Забавляваш ли се, Никъла? — попита той.

Тя вдигна безразлично рамене.

— Къде спа миналата нощ?

Никъла отмести поглед от Ройс, за да изгледа грозната червенокоса жена, която се опитваше да привлече вниманието на съпруга й.

— Е?

— Гледай към мен, когато ми задаваш въпрос — заповяда й той.

Той я изчака търпеливо да погледне към него, преди да й отговори.

— Спах при жена си.

— Аз съм жена ти.

Той повдигна едната си вежда.

— Да, ти си жена ми.

— Спал си при мен?

— Точно това казах, жено.

— Не е нужно да звучиш раздразнен. Не си спомням нищо за изминалата нощ и се чудех. Значи си спал с мен — изглежда тя не можеше да проумее казаното.

Ройс се постара да запази търпение. Беше толкова забавно да я наблюдава, докато се опитва да си изясни нещо. Сега определено си блъскаше главата. Опитваше се да не се намръщи и да не се чувства нещастна. Той реши да я подразни леко.

— Всъщност, аз спах под теб. Ти беше отгоре ми.

Лицето й пламна на мига. Ройс се засмя. Шумният, бумтящ смях накара няколко от сътрапезниците им да погледнат в тяхната посока.

— Сложил си ме да спя върху…

— Ти сама го пожела.

— Бях упоена.

— Да, беше.

Тя изпъна рамене.

— Днес няма да пия отвари.

Той се съгласи, виждайки колко разстроена беше.

Малко след това Никъла беше въвлечена в разговор с Матилда. Ройс забеляза, че съпругата му не се отмести и на милиметър от него. Изглежда винаги искаше да бъде близо до него. Той не разбираше защо, но му харесваше да я усеща до себе си. Виждаше му се най-нормалното нещо на света да обвие ръка около раменете й. Никъла не избута ръката му. Няколко минути по-късно, когато Матилда спря да разказва някаква весела история за дъщеря си и се обърна към съпруга си, Никъла се предаде на изтощението и се облегна на Ройс. Предположи, че в очите на останалите двамата с Ройс изглеждаха като щастлива новобрачна двойка, която няма търпение да се усамоти. Донякъде това бе истина, помисли си Никъла. Нямаше търпение да остане насаме с Ройс. В минутата, в която станеше това, щеше да му даде да разбере. Господи, колко неделикатен беше. Всеки път, щом се сещаше как бе изкрещял името й и й бе махнал да отиде при него, започваше да трепери от яд.

Не й отне много време да се самонавие и скоро бе истински разярена. Тогава Ройс съсипа всичко. Започна нежно да масажира раменете й, прогонвайки напрежението по един прекрасен начин, карайки я да се сгуши в него. Дори се прозя веднъж.

— Още ли те болят ръцете, Никъла? — прошепна той до ухото й.

Тръпка от удоволствие погъделичка тила й. Нежността в гласа му бе като милувка. Знаеше, че вероятно не е прилично да се притиска така към него пред погледите на всички гости, но просто беше прекалено изтощена, за да я е грижа.

Освен това в залата бе доста студено, а от Ройс се излъчваше невероятна горещина. Младата жена си каза, че се притиска към него само за да открадне малко от топлината на тялото му.

Отново се сгуши в него, преди да му отговори.

— Ръцете все още ме наболяват, Ройс. Но не е непоносимо.

Той отново започна да масажира раменете й. Харесваше й. Харесваше и аромата му. Ройс ухаеше на мъж и мускус. Когато той се обърна отново, за да говори с приятеля си, тя вече не се чувстваше толкова сама и игнорирана, тъй като всички виждаха как той масажираше нежно тила и горната част на обгорените й ръце, показвайки по този начин, че не е забравил за нея.

Изведнъж крал Вилхелм се изправи, вдигна ръце, изисквайки тишина, и заповяда сър Клейтън да пристъпи напред.

Висок, слаб мъж с тесен нос и плътна брадичка се отдели от група мъже и се поклони дълбоко. Беше облечен в лилава дреха, а на раменете му беше наметнато червено наметало.

Крал Вилхелм седна на мястото си и всички побързаха да намерят свободен стол. След няколко минути в залата настана тишина.

Клейтън изглеждаше доста наперен, когато махна на помощниците си да се присъединят към него. Двама млади мъже, облечени в еднакви дрехи, застанаха от двете страни на Клейтън, държейки по един тромпет в ръцете си.

Никъла леко се изправи до Ройс, любопитна да види какво ще последва. Предполагаше, че триото ще изпълни песен или нещо подобно.

Крал Вилхелм плесна с ръце. Асистентите надуха тромпетите и тръгнаха напред. Клейтън ги последва.

Ройс също вече бе насочил поглед към тях. Той се облегна назад на пейката и придърпа Никъла към себе си. Тя се обърна, усмихвайки се.

— Нима ще пеят за нас? — прошепна тя.

Ройс поклати глава.

— Клейтън е кралският менестрел — обясни той.

Никъла не го разбра. Знаеше, че задължение на менестрелите е да пазят спомените на миналото и да предават важните факти, разказвайки за всичко, което се е случило. Разбира се, саксонците също имаха менестрели, и макар до сега да не бе срещала такъв, вече имаше бегла представа какво щеше да последва.

Тя се облегна на Ройс и въздъхна.

— Ще разкаже какво се е случило при Хейстингс, нали? — прошепна тя.

Съпругът й обаче поклати глава.

— Смята да разкаже една много специална легенда, Никъла. Внимавай! Скоро ще разбереш всичко.

Клейтън вече бе започнал разказа си. Никъла успя да чуе последните му думи, в които заявяваше, че било много важно да се подсигури едно доходоносно имение в името на крал Вилхелм.

Гласът на кралския менестрел бе силен и мелодичен. За отрицателно време Никъла бе погълната от невероятната история.

Клейтън спря за миг, усмихна се към Никъла, преди отново да погледне към гостите и да продължи.

— Трима нормански рицари опитали да заловят саксонеца. И тримата се провалили. Сър Грегъри бил първият, който приел предизвикателството. Нетърпелив млад воин със смело сърце и дух, бил нетърпелив да се докаже пред господаря си. Той се молел да му бъде оказана честа и щом получил позволение, рицаря започнал да се хвали, че ще постигне победа само за една седмица. Слуховете, които се носели, гласели, че начело на отбраната няма нито един саксонски воин. Но ако това беше истина, историята за тази битка нямаше да бъде интересна за разказване. Грегъри бил толкова уверен в успеха си, че взел със себе си едва тридесет войника и наперено напуснал лагера си.

От гостите се понесе весела глъчка. Клейтън изчака шума да утихне и продължи.

— За жалост — кралският менестрел въздъхна тежко, — Грегъри не успял да се завърне победоносно. Не успял, тъй като стрелата, забита в задните му части, направила невъзможно завръщането му на кон. Веднага щом стрелата била извадена от плътта му, вече смиреният Грегъри паднал на едно коляно пред своя господар. Главата му, уверявам ви, била сведена толкова ниско, че почти докосвала земята. След като признал провала си, рицарят замолил своя многоуважаван крал да отреже главата му, за да го спаси от срама.

Никъла въздъхна стреснато. Крал Вилхелм обаче се смееше на историята и попиваше с кърпичка сълзите от веселие, изпълнили очите му. Беше очевидно, че истински се наслаждава на историята.

Клейтън се поклони на краля си, преди да продължи.

— „Истина ли са слуховете?“, попитал Вилхелм. „Вярно ли е, че жена е победила един от верните ми рицари?“ Грегъри, според мен, просто не успял да измисли правдоподобно извинение. Затова единственото, което можел да стори, било да каже истината на краля си, без значение колко ще се унижи от това. „Да, милорд“, казал той. „Жена водеше отбраната“.

Клейтън още веднъж спря разказа си, докато смеха в залата утихне.

— Херцогът на Нормандия, по онова време нашият господар не беше все още официално крал на Англия, скръстил ръце зад гърба си и погледнал надолу към коленичилия рицар. Вилхелм тъкмо бил постигнал великата победа при Хейстингс, но му предстояли още много битки, преди Англия да стане напълно негова. Както ме информираха, рицарите му били изтощени от непрестанните битки.

— Всички знаят — продължи Клейтън, — че Вилхелм е проницателен мъж. Той бързо забелязал, че от мига, в който Грегъри се върнал в лагера, воините му се отърсили от умората си и се събрали около младия рицар, за да чуят историята му. Докато Грегъри довършил разказа си, вече всички воини се усмихвали весело. Разбирате ли, никой не вярвал, че една жена може да победи нормански рицар.

— Вилхелм ми сподели, че той също се почувствал ободрен от това ново препятствие. Помислил си, че саксонката ще осигури разтуха за мъжете му. Тя беше накарала воините да забравят за раните и умората си. „Кой ще приеме това предизвикателство от мое име?“, попитал кралят. — Клейтън още веднъж прекъсна разказа си, чакайки вниманието на всички да се насочи към него.

Никъла прошепна.

— Кого търсят?

Ройс се ухили.

— Ханибал — отговори й той. — Стои най-отзад, мъжът с червеното лице. Сега пред нас ще разкажат за провала му.

Никъла се опита да не се засмее. Горкият човек изглеждаше доста засрамен.

— А къде е Грегъри? — попита тя. — Първият рицар, приел предизвикателството?

— Опитва се да се слее със стената вляво от теб, Никъла.

Клейтън привлече вниманието й, когато продължи.

— Още един нетърпелив млад рицар на име сър Ханибал пристъпил напред. Той сложил ръка на сърцето си, поклонил се и смирено помолил да се заеме с тази задача. Нашият обичан Вилхелм дал съгласието си. „Искам жената да не бъде наранена по никакъв начин“, наредил той. „Доведете ми я в Лондон, веднага щом подсигурите крепостта. Тя ще бъде свидетел на коронацията ми“. След това Вилхелм спрял, за да огледа всички присъстващи, преди да заяви: „Тя ще бъде наградата за най-достойният от воините ми“.

Едва сега, когато Клейтън изрече думата „награда“, Никъла осъзна, че тази история е за нея.

Щеше да скочи от мястото си, ако Ройс не я бе задържал. Тя се обърна към съпруга си, изглеждайки поразена. Очите й бяха пълни със сълзи.

Ройс побърза да прошепне в ухото й.

— Клейтън не ти се подиграва, Никъла. Той те възхвалява.

Тя си пое дълбоко въздух. Гърбът й бе изправен като струна, а погледът — насочен право напред. Опита се, но не успя да заглуши гласа на кралския менестрел.

— Ханибал напуснал лагера на следващата сутрин. Той взел със себе си шестдесет воина, двойно повече от Грегъри. Пламъкът на решителността горял в погледа на рицаря, но подобно на Грегъри и той подценил противника си. Шест дни по-късно се завърнал в лагера, за да признае поражението си.

— Третият рицар се казвал Майкъл и потеглил на следващата сутрин. Той бил по-възрастен от предишните двама и много по-умел, но също претърпял провал.

След това кралският менестрел продължи историята като разказа как Вилхелм най-накрая решил да повика най-приближените си барони, Гай и Ройс. Клейтън отдели много време да похвали уменията и на двамата, преди да разкаже за събитията, довели до брака между Ройс и Никъла.

Когато свърши разказа си, кралският менестрел се поклони на крал Вилхелм и пристъпи, заставайки точно пред Никъла. Този път се поклони на нея. Всички в залата се изправиха ръкопляскайки.

Ройс също се изправи, но Никъла бе като залепена за пейката. Той я вдигна, държейки я здраво през кръста.

Рицарите, които бе победила, се приближиха през тълпата. Всеки от тях носеше букет цветя. Грегъри носеше бели цветя, Ханибал розови, а Майкъл червени. Рицарите се поклониха пред Ройс, преди да оставят цветята на масата пред Никъла.

Крал Вилхелм вдигна ръце във въздуха, давайки знак на всички да замълчат.

— Тези трима воини заслужиха правото да се присъединят в редиците на барон Ройс. Когато той приключи с обучението им, те ще бъдат едни от най-добрите ми воини.

Всички се засмяха дружно. Вилхелм отново плесна с ръце и музикантите започнаха да свирят.

Никъла седна, объркана от това, което се бе случило току-що. Тя погледна към Ройс, който я наблюдаваше внимателно. Съпругът й не се усмихваше.

— Нима всичко е било една игра? — прошепна тя. — Да откраднете дома ми и…

Той я успокои, като се наведе и я целуна. Изненадана от нежността му, тя се обърка още повече.

Той погали бузата й с опакото на ръката си.

— Беше война, Никъла, не игра — прошепна той. — Приеми почитанията, които ти поднесоха.

Тя кимна бавно, но не беше убедена. Ройс поклати глава.

— Никъла, не бих позволил на Клейтън да разкаже историята, ако имаше дори малка вероятност да ти се подиграе. И ако вярвах, че случилото се е било единствено игра, за разтуха на воините ни, никога нямаше да позволя да чуеш историята.

Тя се поуспокои. В сърцето си знаеше, че Ройс не би позволил някой да й се подиграва. Сега, гледайки към цветята, за нея те имаха друго значение. Тя се усмихна на съпруга си и опита да ги събере, но спря, осъзнавайки, че не може да хване нищо с превързаните си ръце.

Ройс вдигна едно бяло цвете и го поднесе към носа й. Тя вдиша свежия, сладък аромат и побутна цветето към Ройс.

— Ухае прекрасно — обяви тя.

Той също вдиша, преди да пусне цветето на масата.

— Ти ухаеш много по-хубаво.

Тя нямаше възможност да отговори, тъй като Ройс се обърна към приятеля си и подхвана разговор.

Празненството продължи до късните часове на нощта. Повечето от гостите изглежда се забавляваха. Един по един се приближаваха, за да говорят с Никъла и да изразят благопожеланията си. Тя бе доволна от пожеланията им и бе сигурна, че са искрени. Освен това забеляза, че измежду норманите има и някой възрастни саксонски барони. Когато спомена за това пред Ройс, той й обясни, че след като са се врекли във вярност на Вилхелм, са станали равнопоставени на норманските рицари. На някои от тях било позволено дори да възвърнат земите си.

 

 

В сенките, близо до входа, стояха четирима мъже, улисани в тих разговор. От време на време те поглеждаха към Никъла. Лидерът на групата стоеше в средата, давайки нареждания на останалите. Всеки път, щом издадеше заповед, другите трима кимаха в съгласие.

— Сигурен ли си, че тя ще го направи? — попита единият. Той хвърли разтревожен поглед през рамо, за да се увери, че никой не ги е чул. — Ако планът не сработи…

— Тя ще е тази, която ще трябва да понесе последствията — прошепна водачът.

— Може да не пожелае да съдейства — посочи друг от мъжете.

Лидерът се усмихна.

— На първо място, Никъла е саксонка. Ще го направи.

— А после? — попита третият.

— После ще умре.

 

 

Никъла нямаше представа, че е станала част от заговор. Беше се унесла и се стресна от смеха, ехтящ около нея. Обърна се, за да види кой се смее толкова гръмогласно, но тълпата пред нея й пречеше. Ейлът се лееше от часове и тя предположи, че някои от рицарите вече добре са се почерпили с опияняващото питие.

Изгорените й ръце я боляха ужасно много. Явно обезболяващият мехлем вече не действаше.

— Ройс? Ще бъде ли грубо от моя страна, ако си тръгна? — попита го тя. В отговор съпругът й махна към Лоурънс.

Васалът остави чашата си и се приближи до масата им.

Никъла се усмихна на рицаря и погледна към Ройс.

— Ти тук ли ще останеш?

Той се усмихна. Никъла бе толкова сънена, че очите й се затваряха.

— Не е грубо да си тръгнеш, но аз трябва да остана, докато краля не сложи край на тържеството. Той трябва да си тръгне преди мен.

Тя изглежда остана доволна от обяснението му. Младият мъж не знаеше какво да прави с нея, но ангелската й усмивка го накара да изпита почти непреодолимо желание да я целуне.

— Значи знаеш как да се държиш — заяви тя. — Вече ще съм наясно, че когато си груб с мен, го правиш умишлено, а не просто от незнание.

— И това те прави щастлива?

Тя кимна.

— Никоя жена не иска да е омъжена за невеж мъж — обясни му тя. — Налага се да те предупредя, Ройс. Сега, след като знам, че си запознат с нормите на поведение, всеки път, когато ги пренебрегнеш, ще ти отмъщавам по един или друг начин. Така е честно, не мислиш ли?

— Не.

— Но със сигурност е така. Вярвам, че…

Той не я остави да довърши. Целуна я бързо и силно и когато се отдръпна от нея, тя бе прекалено удивена, за да си спомни за какво говореха.

По дяволите, искаше му се да я целуне истински. Искаше да отвори устата й, да провре вътре езика си… по дяволите, искаше си сватбената нощ.

— Защо се мръщиш? — попита го тя.

Той предпочете да не й отговаря. Вместо това й помогна да се изправи на крака. Никъла се обърна да благодари на краля и съпругата му. Ройс стоеше до нея, наблюдавайки как жена му ги накара да се усмихнат с тихо изречени думи на благодарност.

Тя бе толкова крехко същество, толкова благоприлична. Да, бе ангел, но в нея имаше и една част, която бе дявол, ако неочаквано появилите се искри в очите й бяха някаква индикация.

— Когато премина през залата — прошепна тя, — може просто да спра и да изкрещя името ти. След което да ти помахам да ме последваш. Какво се очаква да направиш в този случай?

Тя, естествено, блъфираше. Все пак не би постъпила така с единствената цел да изравни позициите им.

Ройс вероятно също бе достигнал до това заключение. Той й намигна и махна към Лоурънс да се приближи до тях.

— Жена ми е готова да се прибира — заяви той. — Придружи я до спалнята ни.

Лоурънс кимна и посегна да я хване за лакътя. Следващата команда на барона му го накара да спре слисано.

— Ако Никъла спре, преди да сте стигнали до вратата, имаш позволението ми да я изнесеш на ръце от залата.

Очите на Никъла се разшириха. Тя погледна към Лоурънс, за да види реакцията му на срамната заповед на съпруга й, и забеляза, че васалът едва сдържаше усмивката си. Тя го изгледа лошо, преди да се обърне към съпруга си.

— Ройс, ти си ужасно неделикатен.

Ройс й се ухили.

— Критиката ти ме сломява — отвърна той. — Никога не съм бил неделикатен. — И за да докаже правотата си, продължи: — Лоурънс, ако трябва да метнеш жена ми на рамото си, внимавай да не докосваш ръцете й. Нараняванията й все още не са се излекували.

— Да, бароне — отвърна Лоурънс. — Ще бъда внимателен.

Ройс намигна на Никъла.

— Ето, съпруго, виж колко деликатен мога да бъда.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли, Ройс, всеки път щом реша, че има искрица надежда бъдещето ни заедно да бъде мирно, ти казваш нещо и тя изгасва. По-добре научете новите си задължения, сър.

Очите й бяха станали тъмновиолетови. Младият мъж реши, че е започнала да се ядосва. Прииска му се да се засмее. Жена му се изправи пред него без капчица страх в изражението си, сякаш му беше равна. По дяволите, колко го радваше.

Лоурънс забеляза начина, по който барона му гледаше Никъла, и се усмихна. Ройс се опитваше да сплаши жена си, но не се получаваше. Васалът почти можеше да види искрите, които прехвърчаха между двамата. Помисли си, че Никъла може би вече е влюбена в Ройс. Младата жена му бе отдала лоялността си. Начина, по който се изправи пред Гай, го доказваше. Зачуди се дали Ройс осъзнава какъв късмет е извадил. Но щеше да му отнеме време да оцени стойността й, защото баронът все пак бе воин, а воините рядко обръщаха внимание на толкова маловажни неща.

— Никъла? — попита Ройс, привличайки отново вниманието на Лоурънс. — Какво имаше предвид, казвайки, че не знам новите си задължения?

Наложи й се да спре да го гледа в очите, за да му отговори. Ройс бе красив мъж дори и когато я обиждаше. Всичко, което трябваше да направи, бе да се вгледа в красивите сребристи петънца в очите му, и на мига забравяше мислите си. Тя насочи поглед към гърдите му.

— Сега не е времето да обсъждаме…

— О, но аз искам да чуя обяснението ти точно сега. — Той скръсти ръце зад гърба си и зачака търпеливо.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Много добре — каза тя. — След няколко дни тръгваме за крепостта ми, нали така? — Не го дочака да отговори и продължи: — А вече си мой съпруг.

Отне му няколко минути да осъзнае, че тя бе свършила. Гледаше го с надежда и му се прииска да се засмее. Господи, беше се побъркала.

— Не си ми обяснила какво точно трябва да разбера.

Тя сви рамене. Надяваше се, че ще са насаме, когато му обясни всичко, но тази възможност бе отлетяла. Сега бе привлякла цялото му внимание, а един Господ знае кога щеше да се случи отново.

— Като твоя съпруга мой дълг е да ти служа, а ти като мой съпруг си длъжен да служиш на мен.

Той спря да се усмихва.

— И как се предполага, че ще ти служа?

— Като следваш насоките ми.

— Какво?!

Никъла нямаше намерение да отстъпва точно сега без значение колко щеше да се ядоса Ройс. Въпросът бе прекалено важен.

— Като следваш насоките ми — повтори тя търпеливо. — Няма да ти е лесно да се приспособиш. Ще бъдеш външен човек, а и слугите в крепостта са ми наистина верни. Виждаш ли колко е просто?

— Никъла, мой дълг е да те защитавам.

— Това също — съгласи се тя. Костваше й много усилия да остане на мястото си. Погледа му беше вледеняващ. — Искам да живеем в мир и разбирателство, Ройс. Ако само проявиш малко търпение…

— Винаги съм търпелив — сряза я той.

В момента не звучеше особено търпелив, но тя сметна, че няма да е от полза да му възрази.

— След време ще научиш навиците ни. Ще ти помогна да се приспособиш.

— Нима вярваш, че ще променя привичките си? — Гласът му бе станал дрезгав.

— Не го виждам по този начин — каза му тя. — Наистина съм изтощена. Не може ли да обсъдим новите ти задължения утре?

Той не й отговори. Просто седеше и я наблюдаваше със странно изражение, изписано на лицето му. Никъла реши, че сега ще е най-добре да си върви. Протегна се, за да го целуне по бузата, преди да забърза към изхода.

— Идваш ли, Лоурънс? — подвикна тя през рамо. Васалът побърза да последва господарката си.

Никъла се чувстваше много доволна от себе си. Беше изразила желанията си и Ройс я бе изслушал. Реши, че е добро начало. След нула време всичко щеше да бъде така, както тя пожелаеше. Ройс беше външен човек, а крепостта бе нейна. Той бе интелигентен мъж, бързо щеше да се приспособи. Беше сигурна в това.

Лоурънс не каза нито дума на господарката си, докато я придружаваше до покоите й. Истината беше, че просто не можеше. Беше зает с опити да скрие веселието си. Удивеното изражение на лицето на барон Ройс щеше да живее в паметта му дълго, дълго време.

— Благодаря, че ме придружи, Лоурънс — каза Никъла, когато стигнаха до врата. — Лека нощ.

— Лека нощ, милейди. Спете добре.

Младата жена се усмихна на двамата воина, стоящи на пост пред вратата й, и влезе вътре. Единият от тях затвори вратата след нея. Тя изпусна шумна въздишка. Една прислужница я чакаше в сенките до камината, но Никъла не я забеляза, докато не прекоси половината стая. Закова на място и изписка изненадано.

Не беше виждала преди тази прислужница. Жената бе много по-възрастна от Мари, едра и строга, със сбръчкано от мръщене чело. Тя застана точно срещу Никъла.

Жената определено не се държеше като слугиня. Никъла веднага застана нащрек.

— Как е името ти? — попита тя. — Защо Мери не е тук? Тя е назначена да ми помага.

— Името ми не е от значение — заяви жената с нисък шепот. — Няма да ме видите отново. Колкото до момичето, казах й да чака в кухнята.

— Защо си тук? — попита Никъла. Забеляза, че ръцете на жената са скрити зад гърба й, и направи предпазлива крачка назад към вратата и стражите.

— Наредено ми е да ви доставя едно съобщение и да си отида.

— Кой ми изпраща съобщение? — попита Никъла.

— Лидерът на онези, които се съпротивляват срещу узурпатора, който се нарича крал.

— Има саксонци тук в Лондон, които се бунтуват ли?

Жената се намръщи още повече.

— Нима сте забравила на кой трябва да сте лоялна? — попита тя.

Никъла изпъна рамене.

— Кажи ми името на лидера си — заповяда тя.

— Не знам името му, но и да го знаех, не бих го направила. Не сте доказала, че може да Ви се има доверие.

— Не е нужно да се доказвам пред теб — възрази й Никъла. — Дай ми съобщението и си върви.

Жената издърпа остра кама иззад гърба си и я насочи към Никъла.

— Барон Ройс е най-добрият треньор на воини. Ако нещо се случи с него, армията ще загуби много. Вилхелм разчита на този барон за всичко, свързано с тази война. Съпругът Ви е първият, който трябва да бъде отстранен.

Погледът на Никъла не се откъсваше от ножа. Видя как жената го остави на ниския сандък до леглото и тръгна към вратата.

— Убийте го — прошепна тя. — Още тази нощ.

— Не! — изкрещя Никъла.

Прислужницата се завъртя светкавично.

— Нима искате стражите да Ви чуят?

Никъла поклати глава. Беше ужасена, но не искаше старицата да си тръгва още. Беше решена да научи името на мъжа, който водеше съпротивата. И по-важното бе, че тази жена можеше да знае какво се е случило с брат й Търстън, който беше заминал на север, за да се присъедини към армията на барон Алфред.

— Отново ти заповядвам да ми кажеш името на лидера си. Барон Алфред е единственият саксонец, който познавам и който все още се бунтува срещу Вилхелм. Той и хората му са се разположили на север близо до моите земи.

Щеше да продължи, но жената я прекъсна.

— Повече от една група все още са лоялни на старото управление — каза тя. — Трябва да докажете лоялността си още тази нощ.

— И как предлагаш да убия съпруга си? — попита Никъла, вдигайки бинтованите си ръце. — Дори не мога да хвана ножа.

Жената я изгледа изумена. Явно не бе обмислила този проблем.

Никъла каза бърза молитва, благодарейки на Господ, че не бе успяла да убеди барон Самюел да махне превръзките й.

— Не бих могла да убия съпруга си, дори и да исках — заяви тя. В гласа й се усещаше победоносна нотка и облекчение. Не мислеше, че жената ги забеляза. Тя бе вперила поглед в ръцете на Никъла.

— Трябва да намерите начин — обяви прислужницата. — Неговата смърт или вашата.

Вече посягаше към дръжката на вратата, когато Никъла каза:

— И в двата случая ще бъде моята смърт. Вилхелм не би ме оставил жива, ако нараня Ройс.

Жената поклати глава.

— Преди изгрев трима мъже ще дойдат, за да Ви отведат. Трябва да го убиете преди това.

— Няма да го направя.

— Значи и двамата ще умрете! — Вратата се затвори след жената.