Тимъти Зан
Ангелиада (34)

34.

Когато Чандрис се приближи да вратата на офиса на Амберсън Тумес и почука, беше точно пет и тридесет и по-голямата част от сградата на „Стардъст Метълс“ бе потънала в тишина. Вратата незабавно се плъзна встрани — Тумес очевидно беше готов и я чакаше. Чандрис изправи рамене и влезе.

Наистина я чакаше, разположил се в дивана с белите пера, облечен в сложно бродирана роба, която стигаше до глезените му. Чандрис не можеше да каже дали под робата носи нещо друго. Но по всичко изглеждаше, че скоро ще разбере.

— Много си точна — поздрави я той с неизменната си хищническа усмивка. — Това ми харесва.

Махна с комуникатора си и вратата зад гърба ѝ се затвори.

— Радвам се, че това ти допада — каза тя, докато вървеше към него. На края на бюрото му имаше малка кутия за дрехи. Направи се, че не я забелязва. — Както виждам, си готов.

— Да — отговори той. — Но ти не си. На бюрото ми има кутия. Отвори я.

Тя пристъпи към бюрото. Сега забеляза, че кутията е по-малка, отколкото ѝ се бе сторило от вратата. Ако в нея имаше роба като на Тумес, надали бе използван кой знае колко материал.

Отвори я. Не беше роба, а пълен комплект — сутиен, бикини, чорапи и нещо като наметка с яркочервени връзки.

Но за количеството материал се оказа права.

— Предполагам, че искаш да облека това — каза тя, загледана в прозрачната материя.

— Ако нямаш нищо против.

— А парите?

— Вдигни дрехите — посочи Тумес.

Чандрис се подчини. Обещаното платежно нареждане лежеше на дъното на кутията. Сто и осемдесет хиляди руя, както се бяха уговорили.

— Остави го засега там — нареди Тумес и се наведе, за да остави комуникатора на пода до дивана. Робата му леко се разтвори. Под нея не носеше нищо. Поне от кръста нагоре. — Можеш да го вземеш на тръгване.

За секунда Чандрис обмисляше възможността просто да грабне нареждането и да избяга. Парите бяха тук и Тумес не можеше да направи нищо, за да спре превода.

Но Тумес със сигурност не бе такъв глупак. Вратата най-вероятно бе заключена и можеше да се отвори единствено чрез комуникатора. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да премине през всичко това.

Или поне през част от него.

— Добре — каза тя.

— Можеш да се преоблечеш в банята. — Тумес посочи вратата в най-отдалечения край на офиса. — Не се бави прекалено много.

Банята беше в отсрещния край на офиса, на половин стая от парите и на цяла стая от комуникатора.

— Звучи добре — каза тя, като пусна разсеяно наметката върху бюрото до кутията. — Само че няма да е необходимо.

— Защо не? — попита Тумес. — Мислех, че искаш да бъдеш мила с мен.

Думата неприятно отекна в ушите на Чандрис. Мила. Мила.

Не. Онова, което имаше предвид Тумес, не беше определение на „мил“. Мили бяха Ханан и Орнина, когато тя се довлече до кораба им, измръзнала и гладна, без да има къде да иде. Мил бе начинът, по който се отнесоха към Джерико Коста. Мил беше Форсайт със своя винаги приветливо усмихнат Ронион.

Дори Трилинг бе мил с нея в началото.

Би ли поискал от нея Трилинг нещо подобно? Разбира се, че не. Наистина, той я научи как да използва лицето и тялото си. Как да отвлича вниманието на мъжете, да ги разсее или да изтръгне някаква информация от тях. Но никога не я бе карал да стига до край. Единствено с него имаше тази специална близост.

А сега, след като през всички тези месеци бе живяла при Дейвий и техния ангел, беше още по-малко склонна да позволи на Тумес да я докосне. Да иска това от нея беше неправилно — просто неправилно. Той щеше да получи своя дял срещу парите — информацията на Коста за Ангелиада струваше много повече от някакви си сто и осемдесет хиляди руя. Тумес бе просто едно отмъстително, дребнаво и хищно човече.

И също толкова неправилно бе Чандрис да му позволи да го направи.

— Разбира се, че искам да съм мила — прелъстително се усмихна тя. — Но мога да го направя и по свой начин. Нека опитам. — И бавно тръгна към него, като поклащаше бедрата си.

Хищната усмивка си остана на мястото, но в нея вече се долавяше предпазливост. Човек като Тумес обаче никога не би признал, че се страхува да не остане изигран. Не и отново.

— Добре. — Той плъзна преценяващ поглед по тялото ѝ. — Съгласен съм. Да видим на какво си способна.

Тя бавно прекоси стаята, като смъкваше ципа на блузата си. Спря на една ръка разстояние от него и я разтвори. Сутиенът ѝ изобщо не можеше да се сравнява с онзи на бюрото, но щеше да свърши работа. Тумес все още изглеждаше неуверен, но явно бе намерил гледката за достатъчно привлекателна, за да я остави да продължи още малко.

Надяваше се да е достатъчно дълго. Не смееше да погледне към окачения на стената часовник. Той със сигурност щеше да забележи, а тя не можеше да си позволи да го накара да заподозре нещо. Но разполагаше с доста добър усет за времето и не вярваше това представление да продължи повече от две минути.

Това бяха двете най-дълги минути в живота ѝ, може би с изключение на един ужасен случай, когато се криеше в сенките и гледаше как гневните полицаи профучават покрай нея. Тумес не откъсваше немигащите си очи от нея, докато тя се освобождаваше от дрехата си, и от време на време облизваше устни. Приличаше на гладен тигър, който си играе с агнето, преди да скочи и да го убие.

Чандрис играеше колкото се може по-бавно и чувствено. Никога преди не бе правила подобно нещо, но някои от мадамите на приятелите на Трилинг веднъж направиха едно импровизирано състезание на някакъв купон. Наложи ѝ се да изрови от паметта си този леко отвращаващ спомен.

Но независимо колко бавно и чувствено играеше, ставаше ясно, че времето ѝ изтича. Дишането на Тумес стана учестено и накъсано, мускулите му видимо трепереха, докато наблюдаваше шоуто. Усети дъха на алкохола, който явно още повече разпалваше въображението му. Беше възбуден и готов за действие и нямаше да мине много време преди нетърпението и страстта да надделеят над и без това замъгления му ум.

И точно в този момент…

Трябваше да направи онова, което се искаше от нея. Независимо дали бе правилно или не, независимо дали беше крайно отблъскващо или просто неприятно, просто трябваше да го направи. Ханан и Орнина разчитаха на нея.

А при Ангелиада умираха хора.

Беше се съблякла до кръста и бавно смъкваше гащетата си надолу по бедрата, когато пожарната аларма, програмирана през домакинската система, най-сетне се включи.

— Какво е това? — възкликна тя, обърна се и едва не изгуби равновесие, когато случайно стъпи в една от обувките си. — Амберсън… това е полицията!

— Не, не! — Гласът на Тумес бе почти неузнаваем. — Просто пожарната аларма. Някой идиот сигурно…

— Пожар? — Чандрис трепна така, сякаш я е улучил куршум. — Пожар?

— Само алармата — настоя Тумес. — Просто… чакай!

Твърде късно. Чандрис вече бе вдигнала блузата си от пода — заедно с нея и комуникатора — и с все сили тичаше към бюрото.

— Чакай! — извика отново Тумес и се хвърли след нея. Чандрис дори не спря при бюрото — просто грабна платежното нареждане и се метна към вратата. — Хей! Връщай се веднага! — Гласът му прозвуча странно грозно заради неудовлетворената страст. Тичаше и се опитваше да ѝ пресече пътя към вратата.

Но Чандрис вече беше набрала скорост. Вратата приветливо иззвъня и се отвори и тя изхвърча навън. Водеше го с три крачки. Усети движението на въздуха върху голия си гръб, когато той неуспешно се опита да я сграбчи, и в следващия миг вече тичаше през приемната на етажа.

Тумес тичаше след нея, ругаеше, увещаваше и молеше. Чандрис бе по-млада и по-лека, но Тумес се поддържаше в отлична форма и когато тя стигна до вратата на залата, все още я следваше по петите.

Без никакви признаци на умора или отказване. Беше платил много пари за тази възможност и нямаше намерение да се откаже доброволно. И след кратко преследване сред врати, коридори и асансьори щеше да я отведе обратно до покрития с бели пера диван. За косата, ако се наложи.

Външната врата на приемната се отваряше навън. Тя я удари с рамо и я отвори, но изгуби няколко ценни мига. Тумес я настигна и с триумфиращ вик я хвана за гащетата.

— Хванах те, малка…

Тя така и не чу продължението. Той се закова ужасен на място и пръстите му пуснаха гащетата ѝ, сякаш горяха.

Ако се съдеше по израженията им, осемте мъже и жени на скелето от двете страни на коридора изглеждаха също толкова стреснати и изненадани да видят Тумес, колкото и самият той. Стояха втрещени, забравили четките и кофите си с боя, докато Тумес трескаво се опитваше да прикрие с робата си малкото останало му достойнство.

Чандрис изобщо не си направи труда да се притеснява. Притиснала небрежно блузата пред гърдите си, профуча покрай двете редици хора, като продължаваше да крещи за някакъв пожар.

Никой не се опита да я спре. Никой не направи нито движение, освен може би да проследи с очи спринта ѝ към асансьорите. Срещу тях имаше стълбище и с последни сили тя изчезна надолу по него.

Два етажа по-долу излезе на площадката и се вмъкна в дамската тоалетна. Дрехите, които бе оставила тук, бяха недокоснати и след няколко минути тя отново заслиза по стълбището, облечена в типични дрехи на чистачка.

За разлика от бясното тичане в началото, втората част бе по-лесна. Хванат в неподходящ момент с полуголо момиче на една трета от неговата възраст, Тумес нямаше скоро да е в състояние да продължи да я преследва.

Разбира се, в един прекрасен момент щеше да започне да се чуди кой по дяволите е наредил коридорът да се боядиса точно този следобед. За предпочитане не преди Чандрис да се окаже далеч от сградата.

И въпреки всичко тя изпита угризения на съвестта, докато влизаше в таксито. Според нея в действията ѝ нямаше никаква измама, но Ханан и Орнина може и да не споделяхя гледната ѝ точка. Най-добре бе да спести подробностите за себе си.

И естествено нямаше нищо на света, което да я накара да разкаже на Коста. По никакъв начин.

 

 

Както можеше да се очаква, Коста я чакаше при портала.

— Как мина? — може би по-загрижено, отколкото би му се искало, попита той.

— По-добре, отколкото очаквах. — Чандрис му подаде нареждането и хвърли бърз поглед към „Газела“. Не се виждаше нито един от работниците. — Как върви ремонтът?

— Все така — каза той, погледна цифрите и внимателно прибра бележката в джоба си. — Започнаха автоматично подсилване срещу радиация на новата електроника на носа и кърмата. През това време не могат да вършат нищо друго там, но шефът им каза, че щяло да отнеме само още два часа. Отидоха да вечерят.

— Доста приятна и дълга вечеря се очертава — каза Чандрис и посочи дупките в корпуса на „Газела“, където се бяха намирали повредените плочки. — Ами онова там? Казах им, че го искам готово до довечера.

— Ще бъде почти готово — увери я Коста. — Свалиха всички стари плочки и в момента произвеждат новите. Каза, че ще бъдат готови през нощта и утре ще започнат да ги поставят.

— Могат да започнат още през нощта — гневно възрази Чандрис. — Какво е това „утре“! Имат още хора. Къде е този шеф, и той ли е отишъл да вечеря?

— Всъщност… — Коста се поколеба. — Мисля, че Орнина им каза, че могат да оставят останалата част от обшивката за утре. Всичко е наред — припряно добави той. — И без това няма да мога да инсталирам цялата апаратура дотогава.

— Не ми пука дали ще успееш да си инсталираш апаратурата и за цяла седмица — изръмжа Чандрис. — Казах му, че искам да си свърши работата възможно най-бързо. Това не означава утре.

— Зная. Но…

Някакво движение зад Чандрис привлече вниманието му.

— Да, какво има?

Чандрис се обърна; очакваше да види някой от работниците.

И замръзна.

— Приятно ми е — жизнерадостно каза Трилинг Вейл, усмихваше се безумно. — Казвам се Трилинг. Дойдох да си прибера момичето.