Тимъти Зан
Ангелиада (12)

12.

— Първото нещо, което научаваш, е, че за ловците на ангели търпението не е просто добродетел. То е необходимост — каза Орнина и пристъпи към масата с подноса в ръка.

— Вече започвам да го разбирам — Чандрис взе своя поднос.

В същия миг се разнесе поредното ужасно „щрак“, този път някъде зад главата ѝ. Проклетият кораб сякаш се разпадаше, отново и отново…

„Щрак!“

— По дяволите! — Чандрис си прехапа езика и трепна от болката. — Това няма ли да спре най-после?

— Не и докато сме близо до Ангелиада. — Орнина сложи захар в чая си. — Просто не спирай да си повтаряш, че частиците са напълно безвредни. — Тя вдигна поглед над чашата си. — И бъди благодарна, че можеш да ги чуваш. — Гласът ѝ стана сериозен. — В противен случай знай, че с електрониката е станало нещо.

— Ще го имам предвид. — Чандрис вложи малко повече сарказъм, отколкото бе необходимо. Последва поредното „щрак“…

„Успокой се, по дяволите!“ Какво ѝ ставаше? По-малко от половин ден в това положение и вече беше готова да бие отбой.

По-точно щеше да е готова, ако имаше начин. Тук, на милиони километри от Сераф и всичко останало, нямаше кой знае колко места за бягство.

Дали не я тревожеше точно това? Че не можеше дм избяга никъде?

— Съжалявам, че храната не я бива — каза Орнина.

Чак сега Чандрис усети, че просто рови в подобната на желе маса в подноса си.

— Много е вкусно — каза тя и хапна малко.

— Много си великодушна — отбеляза Орнина. — За съжаление, диетата е другото нещо, с което трябва да се свиква. Когато попаднеш на ангел, нямаш много време да прибираш всички ястия и напитки преди да спреш въртенето на кораба. А това нещо си остава в подноса и в безтегловност. После почистването е по-лесно.

— Разбирам. — Чандрис опита още малко. Все пак беше по-добра от много други храни, които ѝ се беше случвало да яде. — Колко време ще ни отнеме? Имам предвид, да попаднем на ангел?

— Няколко дни. — Орнина омиташе своята храна с ентусиазъм, който подлагаше на съмнение извиненията за качеството ѝ. Може би и на нея ѝ се беше случвало да яде и по-гадни неща. — Според правилника за цените на изкупуване на „Гейбриъл“ се предполага, че на един кораб са му необходими около четири дни, за да улови ангел.

Четири дни. Стомахът на Чандрис се сви. Единадесет часа и тя вече сдаваше багажа. Да ѝ се наложи да търпи това още цели три и половина дни?

— А ако не намерим? — попита тя, макар че имаше доста добра представа какъв отговор ще получи.

Оказа се права.

— Оставаме, докато не намерим — каза с пълна уста Орнина. — Понякога се случва да попаднеш на ангел още през първия час в мрежата. Понякога стоиш цяла седмица. Така че в крайна сметка всичко се изравнява.

— Ясно — промълви Чандрис. Въздъхна и загреба още една лъжичка от желето…

Внезапно въздухът се разцепи от воя на сирена.

Зъбите ѝ се впиха в лъжицата толкова силно, че челюстта я заболя.

— Какво…

— Ускорителната аларма. — Орнина вече бе на крака. Захлупи капака на чашата си и се втурна към вратата. — Хайде. Хванахме един.

Докато стигнат контролната кабина, „Газела“ вече бе спряла въртеливото си движение.

— Ремъците! — викна Ханан през рамо, когато Чандрис най-сетне се добра до стола си и тромаво намести задника си в него. Орнина вече беше закопчала своите. — Започва се…

Двигателите на „Газела“ изреваха и Чандрис трябваше да положи доста усилия, за да затегне и последния ремък. Нагласи дисплея пред себе си и извика на Орнина.

— С какво да се заема?

— С резервния трекър — нареди Орнина. — Аз ще изчисля траекторията. Ти ще ѝ направиш проверка.

— Да. — Поредната гама-частица накара дисплея на Чандрис да избухне в бяло, но тя почти не обърна внимание на това. Главният дисплей представляваше истинска бяла буря със стотици компютърно изчислени спирали, наложени отгоре. А в центъра все още се изчертаваше траекторията…

— Хванах те — прошепна тя. Идеално си спомняше прочетеното за процедурата. Но пръстите ѝ нямаха опит и откри, че неуспешно се мъчи да остане в крак с Орнина.

Внезапно двигателите замлъкнаха и Чандрис залитна към страничната облегалка. „Газела“ завиваше надясно.

— Бързо губи заряд — напрегнато каза Орнина. — Ще достигне неутрално състояние след около петнадесет секунди.

— Почти стигнахме — обади се Ханан. — Чандрис?

— Още малко — отговори тя. В приближаващия се край на спиралата на ангела сега имаше стрелка, която постоянно променяше посоката си, дори когато спиралата започна да избледнява и да се изправя. Наръчникът описваше това като псевдооблачен ефект, с ултрачувствителни детектори, използващи за подложка собственото лъчение на Ангелиада. Но нямаше нужда да разбира какво точно означава това. Ангелът привличаше други частици и губеше електрическия заряд, който го правеше видим. Ако това се случеше преди да успеят да определят със сигурност посоката му, щяха да го изпуснат.

— Черпакът е готов — каза Ханан. — Време?

— Пет секунди — обади се Орнина. — Четири, три, две, една…

Следата (вече права линия) изчезна от дисплея ни Чандрис.

— … неутрален.

— Ясно. Загребвам сега.

Чандрис напрягаше слух, но единственото, което можете да чуе, беше пращенето на гама-лъчите и бръмченето на генераторите на магнитно поле.

— А ако не успеем да го хванем от първия път? — попита тя. — Имаме ли втора възможност?

— Обикновено не. — Орнина се бе прегърбила над клавиатурата си. — Поради приливните сили, гравитацията и слънчевия вятър повечето неутрализирани ангели попадат обратно в Ангелиада.

Ханан се изправи.

— Хванахме ли го? — попита Чандрис.

— Не зная — каза той. — Загребахме на около сто метра по траекторията му, но при всички останали частици и лъчения не можем да сме сигурни.

— Уловили сме четири микрограма материал — добави Орнина и се обърна към Чандрис. — Анализаторът сега го проверява. Ако ангелът е там…

Две къси иззвънявания от клавиатурата ѝ я прекъснаха.

— … ще има звуков сигнал — завърши Ханан. — Като този. — Той се усмихна на Чандрис и няколко от бръчките на лицето му се изгладиха. — Хванахме ли го?

— Да. — Орнина сваляше коланите. — Чандрис, ако искаш, ела с мен. Ще ти покажа как се изолира от останалите частици и се затваря в контейнера.

— Благодаря, но ще го оставя за следващия път. — Чандрис също разкопча ремъците си. — Някой трябва да почисти кухнята.

— Не е нужно — каза Ханан.

— Наистина — каза Орнина и спря до вратата. — После ще я оправим заедно.

— Настоявам — твърдо каза Чандрис. — И без това не ви помогнах особено. Поне ще свърша малко работа.

Орнина погледна Ханан и сви рамене.

— Добре тогава.

Щеше да ѝ е от полза да види процедурата по изолирането на ангела, със съжаление си помисли Чандрис, докато излизаше от контролната кабина. Но в случая подобен лукс беше неоправдан. На „Ксирус“ си въобразяваше, че ще разполага поне с два дни, за да се промъкне през евентуалните предпазни системи около ангела и да го свие. Но Сераф се намираше само на няколко часа път с катапулт и сега беше единственият ѝ шанс.

Подмина кухнята и продължи по коридора към малката стая, която според схемите бе работилница. Отне ѝ само минута, за да открие многоцелева отвертка и малък гаечен ключ. Скри ги в комбинезона си. Както и да беше затворен контейнерът, тези две неща би трябвало да са ѝ достатъчни.

А ако не бяха…

Погледът ѝ се спря върху малкото лазерно фенерче и я обзе странно чувство. Беше използвала подобен инструмент и знаеше, че от него става добро оръжие. Но кой знае защо…

Внезапно завърналият се рев на двигателите прекъсна мислите ѝ.

— По дяволите — промърмори тя и пъхна фенерчето при останалите инструменти. Знаеше, че има два начина да се стигне до помещението за съхранение на ангели. Избра по-дългия — най-вероятно Орнина бе поела по другия направо от контролната кабина.

Приближи се много предпазливо, напрегнала слух. Помещението изглеждаше празно. Добър знак — явно процедурата не беше от сложните.

Ами ако Орнина бе тръгнала оттук направо към кухнята… Чандрис побърза да прогони тази мисъл. След два часа нямаше да има никакво значение какво си мислят за нея.

Контейнерът се намираше точно там, където показваха схемите — масивно и странно изглеждащо нещо, вградено в една от вътрешните стени. Чандрис извади инструментите си, подреди ги на пода и започна да го оглежда.

— Това няма да ти свърши работа.

Чандрис рязко се обърна. Поради внезапното движение и ниската гравитация загуби равновесие и падна на колене. Ръката ѝ инстинктивно сграбчи фенерчето.

Ханан и Орнина стояха до вратата и я гледаха.

— Не се приближавайте! — изсъска Чандрис.

— Добре — спокойно отговори Ханан и разпери ръцете си, за да вижда, че са празни. — Не се страхувай. Няма да ти направим нищо.

— Не се страхувам — изръмжа Чандрис. — Ако някой ще пострада, това сте вие двамата.

— Разбираме. — Ханан кимна и посочи контейнера.

— Все пак Орнина е права. Кражбата на ангел няма да ти е от никаква полза.

— Това е моя грижа, ако нямаш нищо против — отговори Чандрис. Стомахът ѝ се сви от мисълта какво да предприеме. Изглеждаше невъзможно да измъкне кутията и същевременно да се опитва да ги държи настрана.

По дяволите кутията. Как да върне проклетия кораб обратно до Сераф?

Двамата все още стояха при вратата и я гледаха.

— Не искам да пострадате. — По челото ѝ изби пот. — Трябва ми само ангелът.

— И какво ще правиш с него? — попита Орнина.

Чандрис я зяпна.

— Стига си се правила на малоумна — рязко каза тя. — Ще го продам, разбира се.

— На кого?

Чандрис отвори уста… и я затвори.

— Все ще намеря някого.

— Няма. — Ханан поклати глава. — Няма прекупвачи на крадени ангели, Чандрис. Нито пък черен пазар, между другото. Единственият купувач е корпорация „Гейбриъл“, а дори те не плащат с истински пари. Получаваме само кредит за продукти и резервни части, който може да се ползва единствено на Сераф.

Фенерчето сякаш ставаше все по-тежко и Чандрис полагаше усилия, за да го държи насочено срещу тях.

— Тогава ще ми се наложи да ви отнема кораба — изръмжа тя.

Ханан вдигна вежди, после попита:

— Летяла ли си досега?

— Кой казва, че не съм летяла?

— Стига, Чандрис — въздъхна той. — Може и да сме си спечелили името на пълни наивници, но не сме глупаци. Много добре знаем, че лъжеш, още от момента, когато се качи на борда снощи. Ако наистина си минавала през курс за управление на кораби, щеше да знаеш много повече за Ангелиада и за черните дупки изобщо.

— Освен това нямаше да пристигнеш на Сераф като гратисчийка — добави Орнина.

Сякаш някой стегна гърлото на Чандрис с невидима корда.

— Какви ги говорите?

— Говорим за Чандрис Лалаша — каза Орнина. — Момичето, което се качило на космическия лайнер „Ксирус“ на Ухуру и изчезнало, а впоследствие било идентифицирано като гратисчийката, заловена в първа класа и избягала от охраната на космодрума в Магаска.

— Като направило хората от охраната на пълни идиоти — ухилено добави Ханан.

Побиха я ледени тръпки. Значи знаеха всичко. И ако бяха повикали помощ…

— Кога разбрахте?

— Съобщиха по новините вчера следобед — меко каза Орнина. — Имаше и няколко снимки.

Известно време единственият звук в стаята беше глухият рев на двигателите и бясното туптене на собственото ѝ сърце.

— Лъжете — най-сетне успя да каже тя. — Не сте знаели. Не може да сте знаели.

— И защо не? — попита Орнина.

— Защото нямаше да ми позволите дори да припаря до кораба ви. Щяхте да извикате полицията и сега щях да съм зад решетките.

— Което до известна степен обяснява защо не сме я извикали. — Орнина сви рамене. — Щеше да свършиш зад решетките.

— Спестете си съчувствието — изсумтя Чандрис. — Била съм на топло и преди това. Още съм жива и здрава.

— Може би. — Орнина не сваляше очи от нея. — Но и не ти е помогнало кой знае колко.

Чандрис местеше поглед от нея към Ханан и обратно. Инстинктът ѝ за самосъхранение се сблъска с необясним прилив на лична гордост. Ако двамата наистина бяха знаели коя е тя, значи бяха много по-големи добряци, отколкото си бе помислила отначало. Можеше отново да влезе в ролята на бедно момиченце, безпомощна жертва на обстоятелствата. Да събуди състраданието им…

Гордостта победи.

— И сте решили, че вие ще се справите по-добре ли? Не си правете труда. Дори храната в Барио се преглъща по-лесно от милосърдието.

За първи път лицето на Орнина придоби резки черти.

— Съветвам те да забравиш тази дума още сега, момиче — остро каза тя. — Милосърдие означава да даваш, без да искаш нещо в замяна, а това е последното, което ще откриеш тук. Управлението и поддръжката на ловен кораб е непрекъсната и тежка работа. Така че ако смяташ да останеш, ще ти се наложи да се поизпотиш здравата.

Чандрис я зяпна… и изведнъж думите достигнаха до съзнанието ѝ, заедно с предложението, което стоеше зад тях.

— Какво имаш предвид? — с мъка произнесе тя.

— Че ти предлагаме работа — каза Ханан. — Освен ако не решиш да продължиш да бягаш, естествено.

Полазиха я тръпки. Това беше капан. Не можеше да не е капан.

— А защо не? — попита тя. Опитваше се да спечели време.

— Защо не? — на свой ред попита Ханан. — Учиш се много бързо, паметта ти за детайли е страхотна и определено си склонна да вложиш всичко от себе си, за да постигнеш целите си.

Чандрис хвърли поглед през рамо — очакваше да види как някой се прокрадва зад гърба ѝ. Нямаше никой — само гола стена.

— Обадили сте се на полицията — обвини ги тя. — И те всеки момент ще дойдат.

Орнина поклати глава.

— Не сме се обаждали на никого. Единствено ние знаем за теб. — Погледът ѝ падна върху ръката на Чандрис. — Така че май ще ти се наложи да вземеш решение.

Чандрис също погледна лазерното фенерче. Тук имаше някакъв капан.

— А ако откажа?

— Е, това намалява броя на възможностите — каза Ханан. — И ще трябва да решиш дали да ни убиеш и сама да управляваш тази бракма, или да ни оставиш да те върнем до Сераф и да продължиш да бягаш.

— И, разбира се, обещавате да не ме натопите — изсъска Чандрис, въпреки че отново потрепери. За втори и пътт Ханан споменаваше бягство. Може би знаеха за нея повече, отколкото показваха? — Това вече съм го чувала.

Орнина изправи рамене и изведнъж сякаш порасна.

— Е, в такъв случай явно ти остава само една възможност. — Тя разпери ръце и тръгна към нея.

Направи цели три крачки преди Чандрис да дойде на себе си от неочаквания обрат.

— Стой! — извика тя и заплашително размаха фенерчето. — Спри или ще те изгоря, не се шегувам!

Орнина дори не забави крачка.

— Спокойно — каза тя. — Няма да ти направим нищо лошо. А и ти не искаш да ни нараниш.

— Спри… — Дори в собствените ѝ уши това ѝ прозвучи по-скоро като молба, отколкото като заповед. — Спри, или ще те убия. Кълна се, ще те убия!

— Ти не си убийца — твърдо каза Орнина. После посегна и взе фенерчето. Ръцете на Чандрис внезапно отказаха да я слушат.

Чандрис пое дъх. Трепереше. Внезапно всичко стана празно. Всичко свърши… и едва сега видя капана. Нещо в стаята — наркотик или приспивателен газ — я бе извадило от релси. А целият разговор само целеше печелене на време — точно както си беше помислила.

— И сега какво? — горчиво попита тя. — Ще ме оставите на големия паяк или ще лежа вързана, докато стигнем Сераф?

— Защо всичко трябва да е толкова сложно? — въздъхна Ханан. След това отново погледна към Чандрис. — Радвам се да разбера, че имаме поне малък напредък. Да смятаме ли, че си се отказала да ни убиваш и да крадеш „Газела“?

— Ама наистина сте невъзможни — изсумтя Чандрис.

— Благодаря. — Ханан се поклони. — Освен това съм уморен и ужасно гладен. Така че не можем ли да смятаме въпроса за решен?

Чандрис го зяпна, после погледна към Орнина.

— Говорели сте сериозно — чу се да казва. — Наистина сте говорели сериозно.

— Съвсем сериозно. — Ханан кимна.

Чандрис тръсна глава.

— Вие сте луди! И двамата. Абсолютно луди.

— Защо? — попита Орнина. — Защото предлагаме работа на човек, който наистина се нуждае от такава?

— Аз си имам работа — рязко каза Чандрис. Нереалността на думите ѝ сякаш я зашлеви през лицето. — Аз крада от хората. И понякога дори ги убивам.

Орнина вдигна вежди и съвсем леко повдигна фенерчето.

— Е, поне заплашвам, че ще ги убия — промърмори Чандрис.

— Можеш да го наречеш промяна на кариерата предложи Ханан. — В предишната няма кой знае колко бъдеще, нали?

Зави ѝ се свят. Беше прекадено хубаво, за да е истина…

Да. Прекадено хубаво беше, за да е истина.

— Може и да няма голямо бъдеще в прецакванията — изръмжа тя. — Но поне не ми се налага да работя като луда.

— Луд? Аз? — Лицето на Ханан изразяваше неподправена обида.

— Стига, Ханан — обади се Орнина. — И защо мислиш, че сме луди, Чандрис?

— Не можеш да си нормален и да предлагаш работа на някой, който току-що те е заплашил с убийство.

Ханан поклати глава.

— А, егоцентризмът на младостта. — Погледът му стана сериозен. — Да не си мислиш, че си първата, направила подобен опит?

— Какво искаш да кажеш?

— Иска да каже, че за последните четири години ти си шестият човек, който идва на борда на „Газела“ с намерение да открадне ангел — спокойно отговори Орнина.

Преди час Чандрис би се изсмяла на самата идея, че двамата тлъсти задници са се справили с петима решени на всичко крадци. Но сега дори не си помисли да не повярва.

— Какво стана с тях?

— Двама приеха предложението ни — каза Орнина. — Останаха на борда за по няколко месеца, докато си намерят по-добра работа. Другите трима изчезнаха в мига, когато кацнахме на Сераф.

— Един от тях обаче също си намери почтена работа — допълни Ханан. — Преди две седмици получихме писмо от него.

— Разбираш ли, това е основният недостатък на цялата идея да крадеш ангели — продължи Орнина. — Ангелите те променят. Познавам хора, които не вярваха в това и мислеха, че цялата ангелска програма е някаква огромна игра на „Гейбриъл“ и Върховния сенат. Но те наистина действат. — Тя посочи фенерчето. — И ти си живо доказателство на това.

Чандрис погледна масивната кутия зад себе си. Побиха я тръпки. Беше се намирала в близост до ангела само десетина минути…

Ханан сякаш прочете мислите ѝ.

— Наистина действат бързо, но не чак толкова — увери я той. — Необходими са няколко часа непосредствен контакт преди вродените криминални наклонности да започнат да проявяват някакви признаци на отслабване.

Чандрис го гледаше… и внезапно ѝ стана ясно.

— Имате друг ангел на кораба.

— Нали ти казах, че си умна — кимна Ханан. — Да, открихме го преди шест години. Вторият за онова пътуване — подобни неща не се случват почти никога.

— Защо не сте го предали?

Ханан сви рамене.

— Почти щяхме да го направим. Мислехме да отидем някъде на почивка или да обновим част от оборудването си. Но после си помислихме за експедициите до Ангелиада, от които се връщахме с празни ръце, и решихме да го задържим. Но стана така, че… — той погледна Орнина и отново сви рамене, — че не ни се наложи да го използваме.

— Освен това, ако го бяхте продали, нямаше да си помислите да допускате навлеци като мен в кораба си.

Орнина се усмихна.

— Някой да ти е казвал, че в теб има цинична жилка, Чандрис?

— А някой да ви е казвал на вас, че сте двойка наивници? — контрира Чандрис.

— Много пъти — кимна Ханан. — Предимно останалите ловци. Но те и преди си мислеха, че съм луд, така че нещата не се промениха кой знае колко.

— Ако искаш, изчакай, докато се върнем на Сераф, и тогава реши — каза Орнина.

Чандрис поклати глава.

— Не. — И пое дълбоко дъх. — Вече реших. Ако наистина ме искате… ще остана. Поне за малко.

— Чудесно — усмихна се Орнина. Съвсем искрена усмивка, без никакъв намек за милосърдие или снизхождение, които Чандрис мразеше толкова много.

— Наистина чудесно — съгласи се Ханан. — Е, мога ли вече да си изям вечерята?

— Да, можеш да си изядеш вечерята — каза Орнина с онзи тон на пресилено търпение, който ѝ отиваше толкова много. — Веднага след като зададеш курса на автопилота и ние с Чандрис оправим кухнята. — Тя я погледна и леко наведе глава настрани. — Или искаш да те наричаме по някакъв друг начин?

— Не — поклати глава Чандрис. — Това е истинското ми име.

— Добре тогава, Чандрис. Както казах, на един ловен кораб има предостатъчно работа. Да се заемаме с нея.

В края на краищата, мислеше си Чандрис, докато вървеше след Орнина към кухнята, засега нямаше къде да отиде. Можеше поне да се крие тук известно време, докато намери нещо по-добро.

А и ако напуснеше още сега, никога нямаше да узнае каква точно е скритата изгода от всичко това. Налагаше се да повиси тук. Най-малкото от любопитство.