Тимъти Зан
Ангелиада (20)

20.

— … А това, разбира се, е контролната кабина — каза Орнина, докато въвеждаше Коста вътре.

— Здрасти — поздрави го Ханан, като му хвърли бегъл поглед и отново се съсредоточи върху уредите.

Чандрис му помагаше от своето място и дори не вдигна поглед. Но все пак се обърна така, че да го държи под око.

— Всичко наред ли е? — обади се Ханан.

— Да, благодаря — отговори Коста. — Всичко е опаковано и…

— Той говореше на Орнина — обади се Чандрис и го изгледа с престорено търпение.

Възнаградена бе с изчервяване.

— Извинете — промърмори той.

— Няма проблеми — весело отвърна Ханан. — Знаеш как е. Голям кораб, големи бъркотии. Орнина?

— Всичко е наред. — Орнина посочи на Коста едно от празните кресла отстрани. — Извинявай за шантавия хумор на брат ми, Джерико — откакто падна на главата си като бебе, вече не е същият.

— С изключение на хапването в два часа — възрази Ханан. — Още ми харесва. Особено понички и понякога кренвирш. Но не мога да накарам Орнина да…

— Ханан…

— Както и да е, закопчай си колана — невъзмутимо продължи той. — Наредихме се на опашката. Като ги гледам как вървят днес, излитаме след пет минути.

Повече от половината от тях Орнина показваше на Коста как да нагласи креслото си и да си закопчае ремъците.

— Е, Джерико — обади се Ханан, когато всичко беше наред. — Откога си в института?

— Само от няколко седмици — отговори Коста. — Всъщност аз не работя точно там. Гостуващ изследовател съм.

— Откъде? — попита Орнина.

— От университета Кларкстън — каза Коста. — Намира се в Кейрнгорм, на Балморал.

— Никога не съм ходил на Балморал — обади се Хапан. — Чувал съм, че било доста каменисто местенце. Разкажи ни за ангелите.

Внезапната смяна на темата май го свари неподготвен.

— За какво?

— За ангелите — повтори Ханан. — Едни такива странни малки частици, по които всички са полудели.

— Да, зная какво представляват — предпазливо каза Коста. „Опитва се да прецени Ханан — реши Чандрис — и не се справя особено добре.“ Макар че доколкото можеше да се съди за него, това си беше в реда на нещата.

— Добре — каза Ханан. — Кажи ни тогава какво, опа, чакай малко. Започна се.

Без да престава да наблюдава Коста, Чандрис провери за последен път пулта си. „Газела“ се издигна във въздуха, издигна се над стартовата чиния…

— Божичко! — възкликна Коста. А лицето му…

— Май никога не си излитал от стартова чиния, а, Джерико? — каза Ханан, без да се обръща.

Погледът на Коста конвулсивно се премести от дисплея към Ханан… и за един миг лицето му остана напълно открито.

И в изражението му Чандрис прочете пълно обърк ане.

Моментът отмина.

— Не съм — каза той, като се опитваше да говори спокойно. — Доста е… впечатляващо.

— Свиква се. — Ханан сви рамене и внесе малка корекция в курса на кораба. — Щеше да ни разказваш за ангелите.

— Така ли? — Коста погледна към Чандрис. Изражението му внезапно бе станало предпазливо. Може би си спомни колко лесно го бе накарала да се разприказва в института. — Съмнявам се, че мога да ви кажа нещо, което не знаете…

— Разкажи им за теорията „Акчаа“ — каза Чандрис. Коста ѝ хвърли убийствен поглед. Тя му отвърна и вдигна вежди — предупреди го, че и тя може да го направи. Той разбра намека.

— „Акчаа“ е една от теориите, които днес са на мода. С две думи, тя твърди, че ангелите представляват кванти на доброто.

— На какво? — намръщи се Орнина.

— На доброто — повтори той. — Нали знаете — нещата, стоящи зад морала и справедливостта. И почтеността. — Той многозначително погледна Чандрис.

— Не върши работа — решително поклати глава Ханан. — Теорията, искам да кажа.

Чандрис си спомни, че по време на разговора им в института самият Коста не изглеждаше особено убеден в нея. Но предизвикателният тон на Ханан явно му дойде в повече.

— Не мисля, че е чак толкова очевидно — малко наежено възрази той.

— Разбира се — каза Ханан. — Но всичките черни дупки, изчезнали след Големия взрив, щяха да разпръснат ангелите из цялата вселена под формата на космически лъчения.

— Това е едната възможност. — Коста изглеждаше и изненадан, че Ханан толкова бързо е стигнал до подобна идея. — Другата е самият Голям взрив да е създал огромно количество от тях.

— Съгласен съм — каза Ханан. — Но и в двата случая щяхме да ги срещаме доста често. Нали?

— Точно така — предпазливо каза Коста.

— Чудесно. Значи се приема, че ангелите, които са попаднали на Земята, са причина за всичко онова, което се смята за добро, честно и почтено през цялата човешка история?

— Не непременно на всичко — каза Коста. — Отделните човешки същества могат да са в състояние да причинят или да изваждат от ефекта им. Така в исторически план доброто и злото може да се мести в различни райони или групи.

— Разполагате ли с работещ механизъм за това?

— Все още не — отговори Коста. — Но има поне една теория на полето, която би допуснала хората да влияят върху ангелите.

— А биохимичната страна на взаимодействието между ангел и човек?

Коста сви устни.

— Върху това също се работи.

Ханан кимна.

— Значи сме съгласни по въпроса, че има още много за научаване. Нека те попитам нещо. Когато човечеството открило хиперпространственото пътуване и се разселило по планетите, имало ли е някаква забележима промяна в поведението му?

Той замълча, но Коста не отговори.

— Защото би трябвало да има — добави Ханан, като извъртя леко креслото си, за да погледне Коста. — Нови светове… множество недокоснати първични ангели…

— Да, разбирам въпроса — замислено каза Коста. Мисълта явно бе малко обезпокоителна, ако Чандрис разчиташе изражението му правилно. — Страхувам се, че не познавам историята достатъчно добре, за да отговоря.

— Е, аз я познавам — каза Ханан.

И за първи път откакто го бе срещнала, Чандрис усети истинска горчивина в гласа му.

— Отговорът е едно голямо, гръмко „НЕ“. Първите колонисти, пристигнали на Ухуру, кацнали и шумно провъзгласили всички благочестиви намерения за свобода, мир и равенство, за които можеш да се сетиш. Но след по-малко от тридесет години обществото им вече било разделено на класи и се радвало на същата елитарна и силова система, на която било обърнало гръб.

— Може би старите навици трудно се пречупват — предположи Коста.

— Тогава би трябвало днес да се пречупват още по трудно — убедено каза Ханан. — Но точно това става. Може би бавно и отгоре надолу, но се пречупват. — Ханан поклати глава. — Рано или късно, Джерико, вие от института ще признаете, че Ангелиада е уникална.

— Съжалявам, но не виждам как би могла да е уникална — възрази Коста. — Черните дупки имат най-ограничените свойства от всичко останало в познатата ни вселена — маса, скорост на въртене, заряд и още едно или две неща, които все още са под въпрос. Не разбирам как комбинация от тези свойства може да доведе до създаване на ангели.

— А — вдигна пръст Ханан. — Но това предполага, че ангелите са естествен феномен. Ами ако са друга форма на живот?

Коста сякаш се смали.

— Искаш да кажеш, че сме свидетели на някакво подмолно чуждопланетно нашествие ли? — предпазливо попита той.

— Ни най-малко. — Ханан поклати глава. — Всичко ли ти е известно за теорията на хиперпространствените катапулти?

Този път внезапната смяна на темата не го свари толкова неподготвен.

— Зная някои неща.

— Добре. Да предположим, че катапултирате кораб през хиперпространството и траекторията му мине през черна дупка като Ангелиада. Какво ще стане тогава?

— Никой не знае — каза Коста. — Уравненията не могат да се приложат при толкова рязка промяна на гравитацията.

— Именно. — Ханан погледна Коста право в очите. — И аз мисля, че е станало точно това. Някога в миналото някакъв кораб — човешки или не — се е опитал да премина през Ангелиада. И е оставил след себе си една или повече форми на живот, затворени отвъд събитийния хоризонт^[1].

Той замълча и Чандрис зачака неизбежното ухилване, но изражението на Ханан си остана сериозно.

— Ако смяташ, че това е по-добро от теорията „Акчаа“, не е — най-после каза Коста. — На първо място, как тази нематериална форма на живот се е превърнала в частици?

Прозвуча сигнал за изключване на двигателите.

— Предполагам, че лесно може да се обясни. — Ханан се обърна към пулта си. — Живата сила се прикрепя поради някаква причина към ангела. Или ангелите се натрупват около нея, както дъждовната капка се образува около частица прах. — Той натисна няколко клавиша и глухият рев на двигателите на „Газела“ премина в тихо мъркане.

И изведнъж на Коста сякаш му призля.

— Какво стана? — попита Чандрис.

— Добре съм — отговори той през стиснати зъби. — Май тези хапчета ми действат винаги със закъснение, нищо особено.

— Малко чай може да ти дойде добре — предложи Орнина.

— Не, благодаря — каза Коста. — Ще ми мине след малко.

— Или можем да завъртим малко кораба — продължи Орнина и погледна към Ханан. — Но не много — ще стигнем до катапулта след половин час. Но все пак вестибуларният ти апарат ще получи някакво чувство за ориентация.

— Благодаря, не е необходимо. — Коста се освободи от ремъците. — Но ако нямате нищо против, ще отида за малко до каютата.

— Разбира се — кимна Орнина.

Коста внимателно се измъкна от креслото си и погледна главния дисплей.

— Ще се върна преди да стигнем катапулта.

— Не се безпокой — каза Орнина. — Няма с какво да ни помогнеш тогава.

— Добре. — Коста предпазливо се понесе към вратата.

И правеше всичко възможно да избягва погледа на Чандрис.

 

 

Не бързаше — нямаше закъде. И тъкмо беше на половината път до кутията, която му беше определена за каюта, когато забеляза, че траекторията му леко се измества настрани към стената на коридора. Въпреки протестите му Дейвий очевидно бяха завъртели кораба.

„Типично“ — горчиво си помисли той, докато се опитваше да свикне с отново появилото се чувство за тежест. Пътуваха по-малко от час, а домакините му вече се очертаваха като доброжелателни досадници, настояващи да ти угодят на всяка цена, независимо дали го искаш, или не. Познаваше неколцина подобни на родния си свят и едва издържаше компанията им за повече от четвърт час. Единствено боговете на подигравката знаеха дали няма да полудее за една седмица.

Все пак трябваше да признае, че когато започна да усеща твърда опора под краката си, стомахът му се поуспокои. Благодарение и на хапчето, което бе глътнал преди да се качи на борда, когато стигна до каютата се чувстваше почти възстановен.

Достатъчно възстановен, че за първи път да обърне внимание на въздуха, вместо на собствения си храносмилателен тракт.

Спря пред вратата, като душеше и се мъчеше да изрови от паметта си къде е срещал подобна миризма. Може би нещо по време на обучението му? Или в университета?

Изведнъж се сети — Технически отдел триста и нещо си. Влезе в каютата и включи интеркома.

— Ханан?

— Същият — прозвуча гласът на Ханан. — По-добре ли си?

— Да, благодаря. Но въздушната ви система не е. Мисля, че някой от филтрите е започнал да сдава багажа.

— Значи това съм надушил — изсумтя Ханан. — Номер три, по всяка вероятност — неотдавна ни създаваше неприятности. Ще му хвърля един поглед след катапултирането.

— Защо не го направя аз? — предложи Коста. — И без това нямам друга работа.

Очакваше да му откажат. Според скромния му опит доброжелателните досадници съвсем не бяха така добри в приемането на помощ, колкото в натрапването ѝ.

— Разбира се — ненадейно отговори Ханан. — Инструментите са в работилницата. Включи си дисплея в каютата и ще ти надраскам една схема.

Схемата въобще не изглеждаше толкова ясна, колкото явно си мислеше Ханан, но „Газела“ беше малък кораб и на Коста му трябваха сама няколко минути, за да вземе инструментите и да открие проблемния филтър. Махна капака и надникна вътре.

Технологията на емпирейските светове се бе развивала различно от мирската вече почти двеста години — факт, който бе създал на Коста доста затруднения по време ма подготовката му и при работата в института. Все пак не можеше да има кой знае колко големи различия в такова просто устройство като един въздушен филтър.

За разлика от такива екзотични неща като стартовата чиния например.

Усети неприятен хлад по гърба. Стартовата чиния. Емпирейската хиперпространствена мрежа бе достатъчно сложна, но все пак той имаше смътна представа как чрез творческо развиване на уравненията за катапултиране може да се достигне до създаването на подобно нещо. Но стартовата чиния можеше да си остане и чиста магия.

Магия, за която военните му инструктори никога не бяха споменавали. Магия, за която комодор Леши и екипажът на „Комитаджи“ моще би дори не предполагаха, че съществува.

Но като се оставеха настрана теориите, самите ангели също можеха да се нарекат магия.

Ангели.

Коста стоеше пред бръмчащия филтър, а умът му се върна в контролната кабина при Ханан и странната му теория. Странна… но колкото повече мислеше за нея, толкова по-трудно му беше просто да я изхвърли от главата си.

Защото имаше и нещо вярно. Историята не беше сред силните му предмети, но дори Коста знаеше достатъчно, за да признае, че поведението, описано от Ханан, се е повтаряло отново и отново на мирските колонии. Наистина не бе имало разцвет на културата или толерантността, когато човечеството е тръгнало сред звездите. Всъщност повечето пъти беше ставало точно обратното.

— Какво, да не чакаш само да се оправи?

Коста се обърна и рязкото движение в слабата гравитация го запрати настрани от таблото. Чандрис (естествено!) небрежно се бе облегнала на рамката на вратата на три метра от него.

— Стресна ме — каза Коста и се хвана за рамката на филтъра, за да запази равновесие. Опита се да го каже обвинително, но думите му бяха по-скоро нервни.

— Ще го оправяш ли, или само ще го гледаш?

Коста премълча, ядосано отвори кутията с инструменти и се захвана за работа. После попита през рамо:

— Ти винаги ли се промъкваш зад гърба на хората?

— А ти винаги ли седиш и медитираш пред разни машинарии?

— Бях се замислил за думите на Ханан за ангелите — каза Коста. — Особено върху онова, че Ангелиада съдържа в себе си чуждопланетна форма на живот. Дали наистина вярва в това?

— Защо не попиташ него?

Край с опитите да бъде учтив.

— Мога и сам да се оправя — изръмжа той. — Няма защо да се мотаеш тук. Освен ако ми нямаш доверие.

— Аз да нямам доверие на теб? — Гласът ѝ бе пропит със сарказъм. — Една доказана крадла и гратисчийка да няма доверие на порядъчен гражданин и изтъкнат учен, който си замълча и не я предаде на полицията? Ама че нелепа идея!

Коста събра кураж. Рано или късно щеше да се стигне до този въпрос.

— Не исках да се замесвам. — Помъчи се да го каже едновременно неловко и откровено и с всичка сила се надяваше, че е успял. — Бях нов на Сераф и се страхувах, че може да се забъркам в някоя каша. А и щях да загазя още повече — нали излязохме заедно.

Рискува да я погледне през рамо с надежда да разчете изражението ѝ. Спокойно можеше да си спести усилието — лицето ѝ беше непроницаема маска.

— А после? В института? — настоя тя.

— Вече беше прекалено късно да се вдига шум. А и вече веднъж те бях оставил да си вървиш. Най-безопасно бе да отговоря на въпросите ти и да те накарам да си тръгнеш, преди някой да те е познал.

— Особено след като съм била с теб?

— И това също.

— Аха. И естествено, когато ти се наложи да търсиш транспорт до Ангелиада, „Газела“ беше първият кораб, за който си помисли.

Коста потисна една ругатня.

— Не че ти влиза в работата, но „Газела“ беше петнадесетият кораб, който опитах. Повечето от останалите ме изхвърляха, без дори да си направят труда да ме изслушат. — Той се поколеба. Какво пък, заслужаваше си го. — Помислих си, че хора, които са достатъчно доверчиви, за да те наемат на работа, ще се съгласят да вземат и мен.

— Много си любезен — спокойно отговори тя. — Разкажи ми за Балморал.

— Какво? — примигна той.

— За Балморал — повтори тя. — Мястото, на което си отраснал?

— Не съм отраснал на Балморал — поправи я Коста. Усещаше как потта избива през порите на врата му. Ако започнеше да го разпитва за измислената му биография… — Израснах в един малък град, Палитейн. Това е на Лорелей. Просто отидох да уча на Балморал.

— А — коментира тя. Изобщо не се впечатли от грешката си. Ако беше грешка, разбира се. — Разкажи ми тогава за университета на Балморал.

— Какво по-точно?

— Всичко — каза тя… и в тона ѝ не можеше да има място за съмнение. — За природата, климата, университета, за хората, с които си се срещал. Всичко.

„И ако направя грешка…“ Коста пое дълбоко дъх, съсредоточи се и започна.

Трябваха му почти двадесет минути, за да оправи филтъра. През цялото време не спря да говори. Чандрис го прекъсваше от време на време с въпроси, но основно стоеше и слушаше. И естествено, зорко следеше работата му.

Тъкмо поставяше капака на мястото му и се опитваше да опише някакви планински върхове, които бе виждал само на снимка, когато дойде избавлението.

— Чандрис? — разнесе се гласът на Орнина от интеркома. — Ще се катапултираме след няколко минути. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Идвам — отговори Чандрис. — Коста вече приключва тук.

— Добре. Благодаря ти, Джерико. Спести доста пипкава работа на Ханан.

— Няма за какво — извика Коста.

Интеркомът се изключи.

— Е, пак ще се видим. — Чандрис се обърна към вратата.

— Какво, оставяш ме тук сам-самичък? — остро отговори Коста. — Май съм минал теста.

Тя бавно се обърна към него.

— Сам го каза, Коста. Нямам ти доверие. Просто много неща при теб не са както трябва. Прекалено си умен — е, поне прекалено образован — за да си обикновен мошеник. Но не си и типичен витаещ в облаците тип.

Първата му реакция бе да възрази. Но като погледна в очите ѝ…

— От теб и Дейвий искам само да ме закарате до Ангелиада — тихо каза той. — Нищо повече.

Известно време тя не сваляше очи от него. Лицето ѝ не изразяваше нищо.

— Ще видим — най-сетне отговори тя. Обърна се отново към вратата. — Между другото, оказа се прав. Миналата нощ проверих записите на „Газела“. За последните шест месеца са били необходими средно три дни за залавянето на ангел, а ценоразписът на „Гейбриъл“ все още предполага четири дни.

Отне му секунда да схване за какво става дума.

— Интересно — промърмори той. — Може ли да се дължи на по-добро оборудване?

Тя поклати глава, все още с гръб към него.

— Не са купували нищо наистина ново повече от година. Всъщност нещата стоят още по-зле. Повечето от старите им апарати направо плачат за подмяна. Просто реших, че ще искаш да го знаеш. — Тя се плъзна през вратата и изчезна.

Коста гледаше след нея. Отново го побиха тръпки. Значи не беше просто плод на въображението, подкрепено с няколко скалъпени статистически проучвания. Ангелиада наистина излъчваше повече ангели.

Преди седмица би се зарадвал на потвърждаването на изчисленията си. Но сега, с теориите на Ханан, отекващи в главата му…

— По дяволите! — изръмжа той, ядосан на самия себе си. Той беше учен и засега това си беше чисто научен проблем. За последствията щеше да се погрижи друг. Ако имаше последствия.

Отпусна се на колене във все повече отслабващата гравитация и започна да прибира инструментите. И се мъчеше да се отърси от неясните си страхове.