Тимъти Зан
Ангелиада (11)

11.

Последваха херолда и председателя в залата. Погледът на Форсайт се зарея по разточително украсените стени и тавани. Всичко изглеждаше точно така, както го помнеше — Заседателната зала на Върховния сенат, изпълнена с достойнство, история и усещане за мощ.

Но за Форсайт тя означаваше и нещо много повече. Усещането бе същото, като да се завърнеш у дома.

Пое дълбоко дъх и финият аромат на кожа и дървесина разбуди калейдоскопа от горчиво-сладки спомени. Как гледа от галерията горе речта на баща си пред множеството. Как се е свил в едно от онези огромни кожени кресла късно вечерта или как се разхожда безцелно и разглежда украсата по стените, докато чака баща си да приключи със заседанието и да го отведе вкъщи. Как за първи път в качеството си на негов помощник трябваше да излезе на подиума точно по средата на дебатите, за да му даде някакви току-що пристигнали документи, изпълнен с гордост, страх и ужасяващото чувство, че погледите на всички са приковани в него.

Как стои безпомощно, докато баща му спокойно, но твърдо подава оставката си.

Форсайт погледна мъжете и жените, насядали в редиците кресла под купола. Погледна и проблясващите ангелски медальони, висящи на всеки от тези високопоставени и могъщи вратове…

Херолдът удари с церемониалния си жезъл каменния под. Звукът отекна под купола и накара присъстващите да замълчат.

— Заседанието на Върховния сенат е открито — напевно произнесе той. — Нека всички станат и приготвят сърцата и умовете си за служба на народите на Петте свята.

Сред приглушения шум на дрехи върху кожа сенаторите послушно станаха. Председателят мина покрай херолда и застана до стола си. Тишината продължи около минута. След това по невидим сигнал херолдът отново удари пода с жезъла си.

— Нека Бог даде мъдрост, състрадание и кураж на всички, които служат. — И като удари пода за трети път, се обърна и отиде до нишата си в дъното на залата.

Председателят зае мястото си и столът му слабо изскърца под тежестта му.

— Поздрави на всички ви — сериозно каза той, докато останалите също се настаняваха по местата си. — Посрещам ви с добре дошли на тридесет и втората сесия на Върховния сенат на Емпирей. Надявам се, че сте готови да започнем. — Хвърли поглед към дисплея от лявата си страна. — Първа точка от дневния ред е да приветстваме новоизбраните членове — Карим Даряни от Ухуру, на мястото на покойния Бхарат Джейн, Аркин Форсайт от Лорелей, на мястото на оттеглилия се Гейбре Касий, и Владмир Гроздова от Садхай, на мястото на покойния Реймън Сабатят.

Двама мъртъвци и един пенсионер. Великолепен пример как ангелите са покварили системата. По времето на баща му се водеха истински политически борби и умелите играчи имаха истински шанс да изместят по-слабите. Днес, само осемнадесет години по-късно, вече отново се проявяваха древните принципи на имперските политически системи.

Естествено експертите приветстваха промените, както приветстваха всичко, свързано с ангелите. Според теорията ангелите даваха на хората нова вяра в етическите стандарти на лидерите, което им позволяваше да се съсредоточат повече върху опита им, отколкото върху тяхното обаяние.

Сякаш никой не си задаваше въпроса дали високоморалните политици няма да започнат да се чувстват твърде удобно на постовете си… толкова удобно, колкото се чувстваха на своите постове и самите експерти. Може би именно затова подобен въпрос никога не би изникнал пред тях.

— Моля новите Върховни сенатори да излязат напред — продължи председателят — и да положат клетва пред събранието, след което ще получат знака на доверието.

Или, преведено на обикновен език, медальоните с ангелите. Форсайт пое дълбоко дъх и заедно с другите двама пристъпи към подиума на председателя. Недалеч от полукръглата маса, където скоро щеше да заеме мястото си, стояха Пирбазари и Ронион.

— Карим Даряни. Пристъпете напред — каза председателят. Даряни се подчини и докосна дланта му в знак на уважение. — Вие сте избран от народа на окръг Мбунду на Ухуру за негов слуга във Върховния сенат. Приемате ли всички отговорности, свързани с тази служба?

— Приемам ги — каза Даряни. Гласът му съдържаше точните порции смирение и твърдост.

Докато председателят продължаваше с останалата част от ритуала, Форсайт едва-едва завъртя глава — точно толкова, че да вижда Ронион с крайчеца на окото си. Той стоеше неестествено изправен, устните му се мърдаха, сякаш дъвчеше нещо, а очите му трескаво обхождаха всяко кътче, сякаш търсеше къде да избяга. „Само не се предавай точно сега — мислено го насърчи Форсайт. — После прави каквото си искаш. Само не сега.“

— … и така, от името на Върховния сенат, аз ви връчвам вашия знак на служба на Емпирей — продължаваше председателят. — Носете го винаги — като символ на власт и на отдаденост на народа си.

Междувременно херолдът се бе появил отново, този път с малка дървена кутия. Сега вдигна капака ѝ и с внимание, което граничеше с благоговение, председателят извади от нея медальона. Кристалът ярко проблясваше на светлината, докато го окачваше на врата на Даряни.

— На добър час, Върховни сенаторе — поздрави го председателят.

Последваха кратки аплодисменти. Даряни отново докосна дланта на председателя, след което се обърна и изкачи стъпалата към новото си място.

Председателят се обърна към Форсайт и каза напевно:

— Аркин Форсайт. Пристъпете напред.

Форсайт никога не бе обичал официалните церемонии, но с времето се беше научил да ги изтърпява. Тази поне беше от кратките. Продължиха по рутинната практика — председателят задаваше установените въпроси, Форсайт даваше установените отговори — пълно копие на клетвата на Даряни.

До момента, когато херолдът протегна дървена кутия.

— И така, от името на Върховния сенат, аз ви връчвам вашия знак на служба на Емпирей.

— Сър, само една дума, ако обичате — каза Форсайт.

Председателят млъкна и присви очи. Може би си припомняше как старият Форсайт бе отказал да носи ангел.

— Имате думата. — Гласът му звучеше леко предупредително.

Форсайт го остави да се потревожи още секунда.

— Разбира се, ще приема знака на службата — каза той. — И ще го нося със смирението и честта, която заслужава. Моля обаче — той хвърли поглед настрани — да позволите на двама обикновени хора — мои помощници — да имат честта да ми го връчат в качеството му на символ на отдадеността ми към народа на Емпирей.

Видя как през лицето на председателя пробяга цяла серия от емоции — облекчение, че Форсайт всъщност не цели да предизвика скандал; раздразнение, че така безцеремонно иска промяна на установения ред, без да предупреди предварително; и също така раздразненото осъзнаване, че макар и технически да има право да откаже, това ще го направи да изглежда дребнав заядлив бюрократ в очите на колегите си.

— Искането ви е необичайно. Но аз ще го удовлетворя. Приближете се — обърна се председателят към Пирбазари и Ронион.

Пирбазари побутна Ронион и двамата се приближиха — Ронион изглеждаше още по-разстроен. Председателят кимна първо към херолда, после към тях.

Пирбазари кимна в отговор, обърна се към херолда и извади медальона от кутията. Задържа го в ръцете си за момент; след това с подобаващо достойнство го подаде на Ронион. Огромният мъж го пое внимателно, сякаш държеше горящ въглен. Погледна Форсайт, облиза устните си, пристъпи към него…

И най-неочаквано медальонът се изплъзна от непохватните му пръсти и падна на пода.

Преди някой да успее да отвори уста Ронион вече бе на колене и ръцете му трескаво шареха по пода. След това рязко се изправи, здраво стиснал верижката и кристала — цялото му тяло се тресеше, а лицето му се бе превърнало в маска на ужас. Форсайт му се усмихна окуражаващо и наведе глава. Все още треперейки, Ронион разплете верижката и внимателно я сложи на врата му. Форсайт му се усмихна още веднъж и Ронион побърза да се скрие зад Пирбазари.

Медальонът бе непривично тежък, притискаше гърдите и врата му. Форсайт разсеяно се запита колко ли време ще му трябва, за да свикне с него.

— Благодаря и на двама ви — произнесе председателят, като кимна към Пирбазари и Ронион. Погледът му се върна към Форсайт — изразът му беше повече насмешлив, отколкото гневен от току-що наблюдаваното фиаско. — А сега на добър час, Върховен сенатор Форсайт.

— Благодаря, сър — промърмори Форсайт сред аплодисментите, докосна дланта на председателя и пристъпи към Пирбазари и Ронион. Двамата го придружиха до мястото му на масата.

Чудеше се дали внезапното чувство на вина, което изпитваше, се дължи на ангела.

 

 

— А това е личният ви кабинет. — Младият прислужник отвори вратата и отстъпи, за да направи път на Форсайт.

— Да — кимна Форсайт и огледа стаята. Също като всичко в останалата част от комплекса — външната приемна, главното работно помещение с редиците бюра и пръстена от кабинети около централната стая — всички мебели и апаратура бяха по местата си. Оставаше да се погрижи само за някои лични вещи и няколко кутии със записи. — Комуникационната система работи ли?

— Да, сър, от снощи — отговори прислужникът. — Има пълен достъп до компютърната система и архивите.

— Добре. — Форсайт погледна Пирбазари и Ронион, които стояха на крачка зад него. Известно време проучваше изражението на Ронион… — Засега това е всичко. Благодаря ви — каза той на прислужника.

— За мен е удоволствие, господин Върховен сенатор. На ваше разположение съм по всяко време. — Прислужникът кимна с добре заучен израз на уважение и излезе.

— Искам да влезеш в мрежата, Зар — обърна се Форсайт към Пирбазари. — Прегледай последните доклади от отбраната на Лорелей и резюмирай главното — искам да знам какво става там.

— Да, сър. — Пирбазари направи обичайното си кръгом и излезе.

Форсайт се обърна към Ронион и му направи знак:

„Ела, искам да поговорим.“

Въведе го в кабинета си, затвори вратата и му посочи стола срещу бюрото. Ронион се сви в него. Позата му беше на човек, който прави всичко възможно да стане невидим.

Форсайт заобиколи бюрото и седна зад него.

„Просто исках да ти кажа, че сутринта се справи великолепно.“

„Благодаря.“ — Пръстите на Ронион изразяваха същото униние като лицето му.

„Изглеждаш нещастен — отбеляза Форсайт. — Искаш ли да поговорим за това?“

Ронион заби поглед в земята.

„Онова, което направих, не беше добро“ — бавно сигнализира той, като отбягваше погледа на Форсайт.

„Напротив — настоя Форсайт. Трябваше да се наведе малко напред, за да може Ронион да вижда ръцете му. — Какво нередно има?“

Ронион вдигна поглед. Лицето му бе изкривено от мъка и смущение.

„Беше като да излъжеш.“

Форсайт сви устни.

„Вече обсъждахме това, Ронион. Не помниш ли? Това е най-скъпият дар, за който можем да мечтаем. Наше задължение е да го пазим. Разбираш го, нали?“

Ронион отново заби поглед в земята.

„Да.“

„Добре тогава — продължи Форсайт, — какъв по-добър начин да го запазим от това да го скрием от хора, които биха поискали да го откраднат?“

Ронион сви рамене — също като костенурка, която скрива глава в корубата си.

„Не зная — най-накрая отговори той. — Знам само, че се почувствах точно така, като че ли съм излъгал.“

„Зная — утеши го Форсайт. — Но помисли за това, което ти казах. Ако го направиш, ще разбереш, че това е най-добрият начин да запазим ангела в безопасност.“

„Добре — сбърчи нос Ронион. — Добре. Трябва да ви го върна, нали?“

Извади медальона от джоба си и понечи да се изправи. „Просто го остави — бързо го спря Форсайт. — Под седалката на стола.“

Ронион го погледна изненадано.

„Това е последното място, където някой крадец би потърсил нещо толкова ценно като ангел — добави Форсайт. — Не смяташ ли?“

„Не зная“ — Ронион още изглеждаше объркан, но добросъвестно напъха медальона под седалката.

„Благодаря — Форсайт го погледна. — Все още изглеждаш разстроен.“

Ронион отново сви рамене.

„Хората ще си помислят, че съм непохватен.“

Форсайт потисна усмивката си. Какъв невероятно прост ум — прям, искрен, заинтересован единствено от външните резултати на човешкото общуване. Вероятно неспособен да схване идеята, дори да се помъчеше да му я обясни, че понякога подценяването може да е тактическо преимущество.

„Някои наистина могат и да си го помислят — призна той. — Но не и хората, чието мнение е от значение. Хора като господин Пирбазари например просто ще решат, че си бил нервен. Те знаят, че понякога се случват и такива неща. Никой не ги запомня за дълго. Повярвай ми.“

Ронион преглътна.

„Сигурно.“

„Тогава да оставим това и да се хващаме на работа. — Форсайт вложи малко твърдост в изражението и пръстите си. — Тук някъде трябва да има студио. Искам да го откриеш и да видиш в какво състояние е. Става ли?“

„Става. — Ронион се изправи. Вече изглеждаше по-радостен. — Ще го намеря. Да съобщя ли и на господин Милс?“

„Да. След това ела да кажеш и на мен.“

„Добре.“

Форсайт го наблюдаваше как забързано излиза от кабинета, възхитен от това колко лесно може да повдигне духа му. Малка похвала, дребна задача — и всички грижи биваха забравени начаса.

Погледна към стола, на който допреди малко бе седял Ронион, и усмивката му изчезна.

Беше успял. Пред погледа на целия Върховен сенат бе подменил истинския медальон с майсторски изработи фалшификат. И го бе носил пред очите на всички достатъчно дълго, за да са сигурни, че вече е попаднал под влиянието му.

Играта бе започнала великолепно. Сега оставаше да направи така, че да не му извъртят някой неочакван номер.

Което на първо място означаваше, че трябва да намери по-добро място, където да скрие истинския медальон. Далеч, но не и прекалено далеч. Говореше се, че има хора, които са способни да усетят присъствието на ангел от два метра, а той не искаше да рискува някой такъв да седне тук и да започне да се чуди какво е станало с естествения му радар.

По-късно щеше да има време за всичко това. Най-важната цел — да остане незасегнат — беше постигната.

На вратата се почука.

— Влез.

Пирбазари пъхна глава в кабинета.

— Имате ли време за кратък доклад?

Форсайт му махна с ръка.

— Нека отгатна. Още едно нахлуване на Мира.

— Да, сър — мрачно каза Пирбазари и му подаде цилиндъра. — Според конфигурацията — поредният боен кораб от среден клас.

— Открил ли е огън? — Форсайт напъха цилиндъра в четеца.

— Този път не. Разбира се, останал е в мрежата само четиридесет секунди преди да го изхвърлят.

— Четиридесет секунди са повече от достатъчни за стрелба, ако са искали.

— Съгласен. — Пирбазари кимна. — Което означава, че не са искали.

На екрана се появи запис на сблъсъка и Форсайт го изгледа. Мирският кораб се появи, направи няколко маневри, сякаш се мъчеше да излезе от фокус, след което изчезна, катапултиран извън системата.

Абсолютно същото се бе случило и с предишния кораб. Както и с онзи преди него.

— Какво значи това — три кораба за две седмици? Той върна записа там, където мирският кораб се виждаше най-добре, и замрази образа.

— В това число и онова чудовище „Комитаджи“ — каза Пирбазари.

Форсайт гледаше екрана.

— Един кораб може да е просто дразнене. Но цели три? Как мислиш, какво ли целят?

— Не съм сигурен. — Пирбазари се пресегна през бюрото и набра команда на клавиатурата. — Но това може и да означава нещо — трите кораба попаднаха в различни мрежи.

Форсайт се намръщи.

— Случайност? — попита той, въпреки че знаеше отговора.

— Съмнявам се, сър. Трябва да идваш от определено място, за да попаднеш в определена мрежа. Или да изчакаш тя да се придвижи по орбитата си.

Форсайт прокара пръсти по бюрото. Пирбазари беше прав, разбира се… а за да уцели три различни квадранта от такова огромно разстояние, Мирът наистина трябваше да е избирал местата за катапултиране.

— Търсят нещо. Но какво?

— Може би останки от „Комитаджи“? — предположи Пирбазари. — Спомняте си, че ЕмОт трябваше бързо да преизчисли катапултирането. Може и да са сбъркали и да са го пратили право в центъра на звездата.

— Винаги има надежда — измърмори Форсайт. — Но в такъв случай нямаше ли да е достатъчно само едно разузнаване, за да се установи, че корабът не е унищожен при Лорелей? И не би ли трябвало вторият кораб да бъде пратен в същата мрежа?

— Има и друга възможност. — Пирбазари се поколеба. — Може би картографират системата. Отбранителни линии, минни астероиди и обогатителни центрове, комуникационни възли. В това число и самата Лорелей — не знаем колко добра е оптиката им.

Стомахът на Форсайт се сви в студен възел.

— Даваш ли си сметка какво говориш?

Пирбазари спокойно срещна погледа му.

— Да, сър. Разузнаване преди нахлуване.

Форсайт отново погледна екрана.

— И дори са обърнали собствената ни мрежа срещу нас. Използват я, за да получат максимално покритие с минимални цели. Умни копелета.

Пирбазари кимна.

— Реших, че ще ви е от полза да се запознаете с това преди общото заседание по въпросите за ресурсите и търговията.

— Да. Благодаря ти. — Форсайт си погледна часовника. — Ще ми направиш ли една услуга? Вземи доклада, който написахме, и включи това нещо в него. Имаш ли копие?

— Да, сър — отговори Пирбазари. — Междувременно успях да проверя и отзивите за сутрешната церемония, както ми бяхте поръчали.

— Споменава ли се името на баща ми?

— Неизбежно — сухо отговори Пирбазари. — Но не задълбаха особено. Явно според общото мнение оставката му е била основателен и легитимен акт по съвест.

— Много мило, че признават морала му — презрително изсумтя Форсайт. — Сигурно са забравили, че подобни неща са били възможни дори преди времето на ангелите.

— Може и така да се каже — съгласи се Пирбазари. — Все пак основното им влияние е насочено към вас и перспективите ви във Върховния сенат.

Форсайт кимна.

— Надявам се, че не са оплюли Ронион за изпускането на ангела.

— Ни най-малко — усмихна се Пирбазари. — Всъщност за това се споменава само в два-три репортажа. Независимо от мнението за вас или за политиката ви, всички харесват Ронион.

— Той си е просто такъв — каза Форсайт. Значи бе отминала и последната потенциална спънка. Ако медиите бяха проявили и най-малко съмнение, нямаше да се успокоят, докато не разнищят всичко.

Но, както бе казал Пирбазари, всички харесваха Ронион.

— Е, поне помпозностите и церемониите минаха — продължи Форсайт. — Да се захващаме за работа.

— Да. — Пирбазари тръгна към вратата. — Може би това най-накрая ще ги накара да предприемат някакви действия.

— Да се надяваме — отговори Форсайт.

„Защото в противен случай няма да имат друга възможност — мрачно си помисли той. — Не и преди войските на Мира да стъпят на Лорелей.“

 

 

— Така че главното в случая — каза Върховният сенатор от Ухуру Бжани, като посочи графиките, които бе извикал на централния дисплей — е, че решението да преместим повечето от хиперпространствените мрежи навън в системите причини повече хаос в доставките и поддръжката, отколкото предполагахме. До такава степен, че ако не се предприемат някакви облекчения, малките компании най-вероятно ще фалират през следващите няколко месеца. — Той погледна останалите въпросително. — Някакви предложения?

Форсайт също огледа масата, като внимаваше да не си отваря устата. Като най-младш член на Комисията по развитие на ресурсите определено не бе подходящо да вземе думата веднага, особено на общо заседание с петнадесет други Върховни сенатори. Но от графиките, предоставени от Комисията по търговия, ясно се виждаше, че най-добрият подход е да се сключи сделка между доставчиците и минните компании.

А от дългия си опит той знаеше, че психологическото предимство е у онзи, който първи направи някакво предложение. Хвърли поглед към седящия до него Млеру Йосариан с надежда, че старшият представител на Лорелей ще е достатъчно пъргав, за да вземе думата преди останалите.

Не беше.

— Съвсем очевидно е — започна Шмид от Балморал. — Ако графиките са верни, коренът на проблема е в цената на минералите, най-вече на онези, добивани в астероидните мини на Лорелей. Може би господата от Лорелей ще помогнат.

— Разбира се. — Йосариан кимна достолепно. — Едно подходящо променяне на процентите на печалба чрез данъчната система би трябвало да оправи нещата. Мога да подготвя необходимите документи и да ги предоставя за гласуване на утрешната сесия на Върховния съвет. След това остава само…

Форсайт най-после си възвърна дар-словото.

— Чакайте малко.

Всички впериха поглед в него.

— Искате да кажете нещо ли, господин Форсайт? — благо попита Йосариан.

Форсайт го зяпна и за малко отново да изгуби способността си да говори. Нима старецът не разбираше?

— Сър, не можем да се откажем от печалбите си просто така — каза той колкото се може по-тихо. — Не и без да получим нещо в замяна. Повечето от компаниите доставчици са базирани тук, на Ухуру. Трябва ни солидно писмено споразумение от господин Бжани и другите преди…

— Моля ви. — Йосариан го потупа по ръката със снизходителна усмивка. — Извинете — обърна се той към останалите. — Надявам се да простите на колегата ми, той е нов и още не знае как вършим нещата тук. Както казах, ще подготвя нещата за гласуването утре следобед и нарежданията ще бъдат изпратени на Лорелей вдругиден. Намаляване на печалбата с петнадесет процента ще бъде ли приемливо? — обърна се той към Бжани.

— Предполагам — отговори Бжани, набра цифрите на клавиатурата си и кимна. — Всъщност напълно приемливо. Това, разбира се, ще удари вашите минни компании, особено по-малките. Според моите изчисления петпроцентно намаляване на транспортните такси от страна на нашите доставчици би трябвало да е напълно адекватна компенсация.

Йосариан вече се занимаваше със своята клавиатура.

— Изглежда добре — каза той. — Все пак ще се наложи да прегледам отново сметките за по-сигурно.

— Разбира се — каза Бжани. — Обадете ми се, когато сте готов, и ще ги сверим заедно.

Йосариан се обърна към Форсайт.

— Виждате ли? — меко каза той. — Всичко е готово. И по много по-цивилизован начин.

— Наистина — промърмори Форсайт. Да, Върховният сенат наистина беше цивилизован. Цивилизован и мирен. И много продуктивен, ако представителите винаги работеха по този начин.

От това го втрисаше.

Защото не възпитанието и любезните усмивки правят един политик добър. А върховната и единствена цел да защитаваш интересите на избирателите си.

Никога не можеш да защитиш тези интереси, като доброволно се откажеш от нещо. Никога.

Нямаше значение, че Бжани просто в знак на добра воля беше гарантирал на миньорите на Лорелей подходящо quid pro quo^[1]. Нямаше значение дори фактът, че от предложената търговска схема щеше да спечели целият Емпирей. Йосариан бе пратен на Ухуру да върши работа. А не я беше свършил.

Форсайт премести поглед от спокойното лице на колегата си към блестящия кристал на гърдите му. Знаеше, че навремето Йосариан е бил един от най-добрите политици на Лорелей. Човек, за когото баща му винаги бе говорил с уважение и възхищение.

Но това беше преди ангелите.

— Е. — Бжани погледна дисплея си. — Доколкото виждам, с това се изчерпва днешният дневен ред. Някой има ли да предложи нещо друго за разглеждане?

Форсайт събра кураж.

— Да, сър. Бих искал да представя на вниманието на общата комисия доклада си за неотдавнашните нахлувания от страна на Мира в системата на Лорелей. Тъй като подобни инциденти засягат пряко ресурсите и търговията — бързо добави той, за да предотврати всякакви възражения — смятам, че е в компетенцията и в интерес на това събрание най-малкото да обсъди въпроса.

По масата се усети нещо като неудобство. Лицето на Бжани остана все така спокойно.

— Четох доклада ви, господин Форсайт — потвърди той. — Както и вашите заключения. Като оставим настрана въпроса дали това е подходящият форум за подобна дискусия, оставам с впечатлението, че приемате всичко това прекалено сериозно.

Форсайт беше поразен.

— Прекадено сериозно ли? Моите уважения, господин Бжани, но не мога да повярвам, че Мирът хвърля срещу Лорелей всички тези кораби само за да се забавлява.

— „Всички тези кораби“ е относителен израз, господин Форсайт — спокойно отговори Бжани. — Три кораба за две седмици надали могат да се нарекат нападащ флот.

— Едва ли ще увеличат броя им, докато не се почувстват достатъчно подготвени, за да действат — възрази Форсайт. — И едва ли биха се лишили от тези три бойни кораба за няколко месеца, освен ако не възнамеряват да получат нещо равностойно в замяна. Те подготвят нещо… и по мое мнение това нещо може да се нарече единствено предварително разузнаване.

— По ваше мнение, а също и по мнението на бившия командващ ЕмОт Пирбазари, ако мога да уточня — обади се Родрез от Садхай. — Доколкото виждам, той е съавтор на доклада.

— Да — каза Форсайт. — И се надявам, като се има предвид неговият опит и репутация, неговото мнение относно военните въпроси да натежи още повече пред Върховния сенат.

— Никой от нас няма намерение да подценява качествата на бившия командващ Пирбазари — каза Бжани. — Нито пък вашите. Просто смятаме, че сте пропуснали основното.

— И то е?

— Че Мирът не може да победи Емпирей — спокойно каза Бжани. — И те знаят това.

Форсайт положи усилие, за да се овладее.

— Може би сте забравили за онзи кораб, който се появи преди две седмици — „Комитаджи“. Той би могъл и сам да се справи с цялата система на Лорелей.

— И какво стана с него? — Бжани сви рамене. — Не успя дори да пробие силите на ЕмОт и беше изхвърлен.

— Това не е победа — рязко възрази Форсайт. — Това е задържане. Прочетете историята, господин Бжани — никой не се е отказвал от териториални придобивки само защото са му били необходими малко време и усилия, за да ги получи.

— Познавам историята, господин Форсайт — малко остро отговори Бжани. — И вероятно именно територията е онова, към което някога се е стремил Мирът. Но това е минало. Днес те търсят единствено печалба.

— Никога не сте имали вземане-даване с Мира — меко каза Йосариан. — Ние сме имали и ги разбираме. Те обичат парите — до такава степен, че цялата им политическа структура е изградена на тази основа. И лидерите им са съвсем наясно, че завладяването на Емпирей ще струва много повече от евентуалните печалби.

— Обичайната военна тактика просто не е в състояние да се справи със съществуването на хиперпространствените мрежи — обади се Хамура от Сераф. — Ние сме като някоя планинска страна от миналото — с малко пътища, лесна за отбрана и почти непревземаема.

— Със сигурност Мирът крои нещо — каза Бжани. — Опитват се да ни сплашат и се надяват да склоним на преговори за придобивките, които не могат да получат със сила. — Той погледна Форсайт. — Но не успяват, защото притежаваме сила, която Мирът никога няма да може да разбере. Нашето единство. Няма пукнатини, в които да забият клина си. Нямаме съперничещи си фракции, които да могат да използват. Единство в разума, намеренията и убежденията.

— И всичко това благодарение на ангелите — измърмори Форсайт. Предвкусваше горчивината на поражението.

— Именно — каза Бжани с лека усмивка. — Това е повратна точка в развитието на човечеството, господин Форсайт. Чели сте историята. Сега гледайте как се прави история.

После огледа останалите.

— Така. Някакви други въпроси?

 

 

Отне му много време. Чак малко преди полунощ успя да нагласи компютъра си да търси цялата достъпна информация за изследванията на ангелите и Ангелиада.

А може би пропагандата на Мира всъщност бе истина, може би ангелите наистина лишаваха емпирейските лидери от тяхната човечност. Не знаеше. Но бе повече от сигурен, че членовете на Върховния сенат са изгубили способността си да се борят за интересите на народа си. А може би и за оцеляването му.

И същите тези лидери бяха твърдо решени да залеят Емпирей с още повече ангели.

Форсайт се облегна в креслото си и се обърна към компютъра. Някъде там трябваше да има нещо, което да му помогне да спре тази тиха инвазия.

Можеше само да се надява, че няма да я открие прекалено късно.