Тимъти Зан
Ангелиада (17)

17.

— Е, тръгваме. — Орнина взе плоската кутия с ангела под мишница и нагласи широкополата си шапка. Отвратителна шапка, според Чандрис, но Орнина явно си я харесваше. — Ще се върнем най-много след четири часа.

— По-скоро, ако връзките при Глазрена са в обичайното си състояние — добави Ханан. Въртеше кредитната си карта в пръстите си, докато чакаше с престорено търпение сестра му да приключи с контенето си. — Е, да се молим на космическите духове или нещо подобно.

Чандрис мълчаливо кимна, без да откъсва поглед от бързо премятащата се карта. Движенията ѝ ѝ се струваха странно познати — напомняха за номерата на картоиграчите от Барио. Някой ден щеше да го попита откъде е научил този номер.

— Е, хайде, Ханан — бодро каза Орнина. — Да тръгваме. Чао, Чандрис. Порадвай се на тишината.

Двамата тръгнаха към външната стълба. Чандрис остана на мястото си и напрегнато се вслушваше. След минута чу двигателя на отдалечаващия се транспикап.

Беше сама. Сама с „Газела“. Сама с оборудване за няколко милиона руя.

Сама с ангела.

Няколко минути просто се помота из кърмовия отсек, заслушана как шумът от стъпките ѝ се смесва с обичайните шумове на „Газела“. Но сега се чуваха само по-приглушените звуци — на двигатели и помпи, генератори и вентилатори. Нямаше и следа от гръмката музика, която Орнина си пускаше, докато работи, нито пък от фалшивото пеене на Ханан и характерния тропот на краката му.

Беше сама. В тишината.

С ангела.

Както обикновено, самоварът в кухнята тихо къкреше. Този път Орнина бе избрала от внушителната си колекция мента. За последните четири седмици Чандрис особени се бе привързала тъкмо към този чай. Наля си една чаша, добави още едно пакетче мента и внимателно я отнесе в контролната кабина. Там, сред мъждукащите дисплеи и примигващите индикатори, отмести коланите от креслото си и се настани в него.

Не им бе обещавала нищо. Абсолютно нищо, по дяволите. Е, те също не ѝ бяха обещали нищо. Нито дори постоянна работа. Доколкото ставаше дума за това, тя все още се водеше на пробен период.

Разбира се, тя и не искаше тази работа. Това не беше нейният начин на живот. Прекалено еднообразен, прекалено честен.

Прекалено уседнал.

Четири седмици. Беше на „Газела“ вече цели четири седмици. От години не ѝ се бе случвало да се задържа на едно място толкова дълго. И със сигурност много по-дълго, отколкото се задържаше някъде, докато ходеше с Трилинг.

Трилинг.

Отпи от чая си, но ѝ се стори блудкав. Не, не можеше да остане тук, дори и да искаше. Нали Трилинг я търсеше. И колкото по-дълго се задържаше на едно място, толкова по-скоро щеше да я открие.

Нищо не дължеше на Дейвий. Абсолютно нищо, по дяволите. С работата си на кораба през тези седмици си бе платила квартирата и храната заедно с лихвите. А и щеше да им е за урок. Болезнен, но хубав урок как стават нещата в този свят.

Може би болезнен за всички. Но нали такъв е животът?

Знаеше, че ангелът може да е скрит само на две-три места, при положение че Дейвий бяха искали тя да е възможно най-близо до него по време на първото пътуване до Ангелиада. Логичното място, откъдето трябваше да започне търсенето, бе каютата ѝ. И не ѝ трябваха и две минути, за да открие, че Дейвий са точно толкова предвидими, колкото и във всичко останало. Плоската кутия на ангела беше закрепена в метална мрежа под матрака на леглото, точно под възглавницата ѝ.

Отне ѝ една минута да разреже мрежата и още три, докато открие подходяща семпла чанта, в която да държи кутията. След това облече бялата рокля, с която бе пристигнала на Сераф, и излезе от кораба.

За последен път.

Докато прекосяваше сервизните докове и редиците прашни кораби зад металните им огради, не срещна много пешеходди. Знаеше, че това е в реда на нещата — ако изобщо напускаха доковете, ловците на ангели обикновено бързаха да стигнат колкото може по-скоро до целта си и затова масово използваха таксита или транспикапи. Това караше Чандрис да изглежда малко подозрително, но нищо не можеше да се направи. Спомените на очевидците можеха да бъдат поставени под съмнение. Гласовите записи на такситата — никога.

Въпреки това въздъхна облекчено, когато най-сетне наусна доковете и се насочи към Шикари. До приемателния офис на „Гейбриъл“ имаше поне два километра, но тя бе млада и здрава и едно малко упражнение щеше ди ѝ се отрази добре.

А и все още ѝ предстоеше да измисли какво да прани, когато стигне там.

Проблемът не бе тривиален. Беше ходила с Ханан предишния път и знаеше обичайната процедура. Но обичайната процедура нямаше да ѝ свърши никаква работа. Ако Дейвий не бяха излъгали, когато казаха, че ангелът ме може да се продаде срещу пари в брой (а нямаше причина да мисли, че са я излъгали), трябваше по някакъв мпчин да го прехвърли в кредитна линия, която после да обърне в пари. Това не бе особено трудно, но досега винаги бе разполагала с време да направи нужните подготовки. Сега трябваше да действа бързо.

Намръщи се. Разбира се, че беше разполагала с достатъчно време. Цели четири седмици, по дяволите. Само дето не го бе използвала.

Това само още по-силно я убеди, че трябва да се махне оттук. Да седиш самодоволно, вместо да следиш за всяка появила се възможност, е най-сигурният начин да изгубиш форма.

А Трилинг със сигурност не би си позволил да излезе от форма.

Отхвърли мислите за Трилинг и отново се съсредоточи върху предстоящия проблем. Имаше нужда от свръзка — някой тук, на Сераф, който да може да ѝ помогне да напусне планетата, след като продаде ангела. По възможност на цена, която можеше да си позволи — определено нямаше да има време да го омае или да го прилъже да го направи безплатно. Само доверчиви добряци като Дейвий правеха всичко, без да искат нищо в замяна. Но свързването с подземния свят на Сераф щеше да отнеме време.

Половин квартал по-нататък възможността сама се изпречи пред нея, същински дар от бога на крадците.

Беше прецакване в действие — личеше си съвсем ясно, сякаш си бяха окачили табели на вратовете. Единият, облечен в оръфани долнокачествени дрехи, стискаше нещо в ръка, докато другият — явно от горната прослойка на средната класа — говореше по телефона си. На лицето му все още се четеше колебание, но по начина, по който гледаше нещото в ръката на първия, ставаше ясно, че почти се е предал. Малко натиск от нейна страна — и контактът ѝ беше в кърпа вързан.

Докато наближаваше, шаранът затвори телефона и несигурно го пусна в джоба си. Мошеникът каза нещо, което Чандрис не успя да чуе, и протегна ръка към другия с точно подходящата доза нежелание и убедителност.

— Наистина не знам дали… — каза шаранът и колебливо протегна пръст към шепата.

— Вижте, нали вече ви казах… — Мошеникът се сепна от стъпките на Чандрис. — Ей, махай се — изръмжа той и дръпна ръката си. — Това е личен разговор.

Но Чандрис вече бе забелязала блясъка на метала.

— Какво, монети ли са? — попита тя, без да му обръща внимание. — Дайте да ги видя.

— Казах: махай се…

— Добре де, нека ги види — прекъсна го шаранът. — Намерил ги ей там в някакъв плик — продължи той, след като типът неохотно разтвори шепата си. — На плика има телефонен номер. Току-що се обадих и жената ми каза, че ги е изгубила. Готова е да плати за тях петстотин руя.

— Това са много пари — отбеляза Чандрис, докато разглеждаше монетите. Повечето бяха емпирейски, но имаше и някои, които не бе виждала. — Имате ли адреса ѝ?

— О, разбира се — богат квартал в Магаска. — Той посочи мошеника. — Проблемът е, че той не иска да иде там.

— Аз, в богаташки квартал? — измънка онзи и погледна жално Чандрис. — Хайде стига. Не съм за такива места. Ще повикат полицията още преди да съм припарил до вратата ѝ.

— Казах ви, че никой няма да ви обвини, че сте ги откраднали. — Шаранът беше малко раздразнен. — Тя самата ми каза, че ги е изгубила.

— Просто искам той да ги занесе вместо мен. — Мошеникът продължаваше да говори на Чандрис. — Той ще се оправи там, не е ли така? — И погледна към жертвата си почти разплакан. — Ще пасне идеално с богатите баровци.

— Но това са ваши пари — настоя шаранът. — Петстотин руя. Не мога да ги приема.

— Тогава ми дайте част от тях — каза мошеникът. — Продавам ви ги още сега. — И отново протегна ръка към другия. — Ще взема каквото ми дадете.

Шаранът безпомощно погледна Чандрис, после отново погледна мошеника.

— Но аз нямам толкова пари в мен.

— Ще взема колкото ми дадете — повтори мошеникът, вече почти отчаяно.

— Но…

— Може ли да ги видя? — намеси се Чандрис, измъкна монетите от ръцете на мошеника преди той да успее ти възрази и отдели непознатите. Това беше вариант на прецакването, който бе прилагала много пъти — получаваш колкото можеш и оставяш жертвата с лъжлив адрес и шепа монети без никаква стойност.

А шаранът си мислеше, че ще спечели петстотин руя. Ако тя потвърдеше стойността им, щеше да има своя контакт в лицето на мошеника. И изхода, през който да избяга оттук.

— Добре, вижте — внезапно каза шаранът и посегна за портфейла си. — Имам… не зная, около шестдесет руя. Ако наистина сте съгласен — вземете ги. Но наистина бих се радвал да отидем заедно до Магаска и да получите всичко. — Той отвори портфейла си и започна да брои парите.

Може би причината бе в предложението да придружи мошеника до Магаска и да му издейства наградата. Или добросъвестното му изражение, докато му подаваше парите — същото като на Орнина, приведена над поредната платка.

Каквото и да беше, нещо в Чандрис внезапно се пречупи.

— На ваше място не бих си прахосвала парите — каза тя и пъхна монетите в протегнатата към банкнотите ръка.

Тези неща не струват и пукната пара.

— Какво? — Шаранът примигна.

— Казах, че не струват и пукната пара — повтори тя, като следеше с крайчеца на окото си мошеника. За момент изглеждаше така, сякаш е готов да я удари, но бързо се овладя. И тъй като вече бе хвърлил въдицата, нищо не му пречеше да реши да завърши всичко с открит грабеж. — Зная какво говоря — добави тя. — Баща ми събираше монети.

— Но жената каза, че е готова да плати петстотин руя — възрази шаранът, все още склонен да вярва на небивалиците. — Каза, че била пуснала обява във всички мрежи.

— Обява с телефонен номер?

Шаранът погледна мошеника, после пак нея.

— Предполагам. Не каза точно.

— Най-вероятно е номер — каза Чандрис. — Прочели са обявата, събрали са няколко монети без стойност и са ги сложили в плик с телефонния ѝ номер. — Погледът и обходи пространството наоколо. — Всъщност в момента сигурно гледат как се развиват нещата.

— Ама че долен номер! — изръмжа шаранът и също се огледа, докато прибираше парите си в портфейла. — Да се подиграват с горката жена. Трябва да ѝ се обадя и да ѝ обясня.

Само дето онзи телефон нямаше да отговори. А докато шаранът се чудеше какво става, мошеникът нямаше да стои със скръстени ръце.

— На ваше място не бих си правила труда — каза тя в мига, когато мъжът прибра портфейла си и бръкна за телефона. — Това ще ѝ даде урок повече да не си оставя телефона в мрежата, вместо да получава отговори с електронен подпис.

— Но…

— Освен това — намеси се мошеникът, — ако ѝ се обадите и ѝ кажете, че монетите не струват, тя може да реши, че искате да ѝ ги откраднете.

Шаранът се намръщи, после неохотно каза:

— Прав сте. — Въздъхна и прибра телефона. — Е, дотук с тази история.

— Може и да получите няколко руя в антикварния магазин — окуражи Чандрис мошеника. — А можете и да си ги задържите като сувенир.

— Благодаря — промърмори той с кисела усмивка. Усмивка, повече предназначена за шарана. — Много ви благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие — каза Чандрис и го изгледа, предупреждавайки го с очи. След това се обърна и пое по пътя си.

За никъде.

Дълбоко в себе си го знаеше. Но извървя още една пряка преди да си го признае. Имаше шанса да се свърже с подземния свят на Сераф или поне с периферията му. Имаше шанса да напусне тази проклета планета, да се отърве от Дейвий, от проклетия им кораб и проклетия им еснафски наивитет.

И го беше провалила. Напълно съзнателно.

А най-страшното бе, че не знаеше защо.

 

 

Единственият алкохол на „Газела“ бяха четири малки бутилки шери за готвене, забутани дълбоко сред кутиите в кухнята. Вкусът му бе отвратителен, особено в комбинация с мента. Но все пак свърши работа.

Беше се справила с три от бутилките и работеше мърху последната, когато Дейвий най-сетне се върнаха.

— О, върнахте се най-после — изръмжа тя, когато двамата подадоха глави през вратата на кухнята. — Как мина пазаруването?

— Добре. Взехме всичко необходимо — отговори Орнина и погледна празните бутилки. — Виждам, че купонът тече. Какъв е поводът?

— Пия за глупостта — каза Чандрис. — За вашата глупост.

Реакцията им страшно я разочарова. Надяваше се да ги ядоса или обиди, или най-малкото да ги изненада. Вместо това бе наградена с влудяващо спокойствие.

И с майтапи естествено.

— Страхотен повод — Ханан се затътри през кухнята и седна срещу нея. — За нашата глупост пият оттук до другия край на Магаска. При това, смея да отбележа, наздравиците ги вдигат истински експерти. Никого не можеш да впечатлиш с четири бутилки готварско шери.

— Така ли отговаряш на всичко? — рязко попита Чандрис. — С шеги?

Ханан сви рамене и погледът му стана твърд.

— А ти с какво отговаряш? С пиене ли?

Чандрис го гледаше и с всички сили се мъчеше да го мрази. Но тези протези, проблясващи през ръкавите на ризата…

Погледна Орнина. Може би щеше да може да мрази нея.

— Искаш ли да знаете защо сте глупаци? Искаш ли? Добре, ще ти кажа защо. Оставихте ме сама. Тук. С кораба ви. Сама.

— Вярваме ти — спокойно каза Орнина.

— А не трябва! — извика Чандрис. — Що за ненормалници сте вие бе? Знаете каква съм. Аз съм крадец, по дяволите. — Тя се наведе и взе кутията с ангела. — Виждате ли? — Тресна кутията на масата. — Виждате ли? Това е вашият проклет ангел!

— Виждам — каза Орнина. — И виждам също, че още е тук.

— Не и благодарение на вас! — озъби се Чандрис. — Оставяте това проклето нещо да си седи просто така. И то на място, където един крадец ще провери най-напред. Без аларми, без проследяващи устройства, просто ей така… по дяволите, изминах с това нещо половината път до „Гейбриъл“.

— Но си го върнала — каза Орнина.

— Само за да ви кажа какво ми е мнението за вас преди да си тръгна. — Чандрис стана и се хвана за масата. Алкохолът я беше ударил в главата. — Остави ме! — извика тя на Ханан, който посегна да ѝ помогне. — Не ми трябва помощта ти. Не ми трябва ничия помощ… — Понечи да заобиколи масата, удари се в ръба ѝ и изруга.

— Къде отиваш? — попита Орнина.

— Къде мислиш, че отивам? — подигра ѝ се Чандрис. — Благодаря ви за всичко. Не си правете труда да ми пишете препоръка.

Орнина леко вдигна вежди.

— Като гледам в какво настроение си, сигурно не ти пука, но по принцип се смята за уместно да предупредиш поне една седмица преди да напуснеш работа.

— Глупачка! — извика Чандрис. — Спести си майтапите за Ханан — той повече си пада по тях.

— Не се майтапя — каза Орнина и направи крачка встрани, за да препречи изхода. — Щом наистина искаш да напуснеш, никой не те спира. Но първо искам да го чуя, когато изтрезнееш.

Чандрис я зяпна. Да не би да казваше, че…

— А бе вие съвсем луди ли сте бе? Току-що се опитах да ви открадна ангела.

— Но не си — отбеляза Орнина. — И точно това е важното.

— Не, не е — рязко ѝ отговори Чандрис. — Може просто да съм решила, че няма начин да го открадна. Следващия път ще знам достатъчно, за да си избера нещо друго. Аз съм крадец, по дяволите.

— Не — обади се Ханан зад гърба ѝ. — Ти си котка.

Тя се обърна и едва не загуби равновесие.

— Какво?

— Ти си котка — повтори той. — Някога да си виждала как котка убива мишка? Домашна котка, имам предвид.

Тя се намръщи. Неочакваните му думи отвлякоха за момент гнева ѝ. Сигурно беше някакво подвеждане, а тя не беше в настроение да слуша шегите на Ханан. Но той изглеждаше толкова сериозен…

По дяволите!

— Веднъж видях как един котарак хвана един плъх. В Барио има повече плъхове, отколкото мишки.

Той кимна.

— Значи го е убил. А изяде ли го?

— Не. Издебна го и го уби, а след това просто си тръгна.

— Защото не е бил гладен — каза Ханан. — Котките често правят така. Гладната котка ще си намери жертва, ще я издебне, ще я убие и ще я изяде. Ако не е особено гладна, пак ще я издебне и може дори да я убие. Но ако изобщо не е гладна — той вдигна пръст, за да наблегне на думите си — пак ще я издебне и ще я хване, но след това просто ще я пусне, без да ѝ направи нищо.

Дори след три и половина бутилки тя усети накъде бие Ханан.

— И затова ли съм го върнала?

Ханан сви рамене.

— Това е интересна система — продължи той, сякаш Чандрис изобщо не се беше обаждала. — Ловът и дебненето отнемат много време. Ако котката започне да ловува преди да е огладняла, най-вероятно ще си е осигурила трапезата, когато наистина огладнее.

Чандрис стисна зъби; усещаше как решимостта я напуска.

— Не съм котка.

— Не си — меко каза Орнина. — Ти си малко момиче. Гладувало дълго, бих казала.

Очите ѝ се насълзиха и Чандрис гневно стисна зъби. Нямаше да заплаче. Въпреки всичко, нямаше да заплаче.

— Не мога да остана тук — остро каза тя. — Търси ме един човек. Луд човек, който полудява все повече и повече. Ако ме намери, ще ни убие всичките.

Ханан и Орнина се спогледаха. Чандрис затаи дъх — чудеше се какво ли ще решат. Какво ли се надяваше да решат?

— Като се имат предвид обстоятелствата — каза Ханан, — имаме случай на подсъзнание, което е по-умно от съзнанието.

— Какво означава това? — примигна Чандрис.

— Мисля, че е очевидно — все още сериозен, но с игриво пламъче в очите, отговори той. — Искала си да откраднеш ангела и да избягаш. Подсъзнанието ти обаче ти е подсказало, че тук си в по-голяма безопасност.

— Приятелят ти очаква да продължиш да бягаш — добави Орнина. — Или да се скриеш при другите крадци и мошеници. — Тя повдигна вежди. — Признай си — това е последното място в цял Емпирей, където ще се сети да те потърси.

— Да не искате да кажете…

— Искаме да кажем, че тъй като винаги можем да използваме един ум повече… — Ханан направи драматична пауза, — подсъзнанието ти е добре дошло на борда. Е, ако иска, може да домъкне и останалата част от теб.

— Много си великодушен! — Чандрис отново трябваше да сподавя напиращите сълзи.

— Такъв съм си — насмешливо махна с ръка той. Но жестът му бе театрален — виждаше се в очите му. Неуспешен опит да разведри обстановката.

— Ще останеш ли? — попита Орнина.

Чандрис пое дълбоко дъх.

— Май ще се наложи — каза тя, като се опитваше да подражава на тона на Ханан. — Като гледам, без мен някой рано или късно ще отмъкне това корито изпод носовете ви.

— Чудесно! — радостно възкликна Ханан. — Точно за това съм си мечтал винаги — да си имаме собствен ангел-пизител.

— Ханан… — обади се Орнина малко недоволно.

— Е, вече се уредихме — продължи той, без да обръща внимание на предупреждението ѝ. — Сега можем ли да похапнем?

Орнина въздъхна.

— Разбира се. Чандрис, в състояние ли си да ни помогнеш, или предпочиташ да полегнеш?

— Ще помогна. — Чандрис успя да запази равновесие с помощта на масата и тръгна към килера.

Знаеше, че има много неща, които ѝ предстои да премисли по-късно, на трезва глава. За решенията, които току-що бе взела, за собственото си мнение за всичко това. Но за момента ѝ бе ясно едно-единствено нещо.

За първи път в живота си се чувстваше в безопасност.

 

 

Вече повече от месец пашкулът се носеше през системата на Лорелей. Събираше данни за полетата на мрежите, комбинираше, съпоставяше, записваше, изграждаше хипотези.

Най-сетне беше готов.

Огромната компютърна система разгада полетата. Както подозираха програмистите, тя бе съвсем проста, ако творчески се преобърне основната теория на хиперпространствения катапулт.

А след изясняването на теорията, за разбирането на произтичащите от нея технологии беше необходима само най-обикновена екстраполация. Дълбоко във вътрешността на кухия астероид роботите се съживиха.

И тихо и незабележимо се заловиха за работа.