Тимъти Зан
Ангелиада (14)

14.

Тънка струйка дим се извиваше над кръглата платка, гъделичкаше носа на Чандрис и ѝ навяваше горчиви спомени за магазина за електроника, който навремето си беше опитала да опразни.

— Така ли?

— Да — каза Орнина зад гърба ѝ. — Увери се, че връзката е стабилна, и след това използвай смукача, за да се отървеш от остатъка, преди да се втвърди.

Чандрис кимна, прехапа устна и се съсредоточи върху работата. Знаеше какво трябва да направи (Орнина току-що ѝ бе показала), но нещата не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха. Тръбата на смукача се допря до края на платката и раздразнено изсъска срещу непохватността ѝ.

— Спокойно — окуражи я Орнина. — Това е едно от нещата, които пръстите трябва да научат сами.

Чандрис прехапа устни по-силно и направи втори опит. Този път успя.

— Точно така — каза Орнина. — Сега направи същото с останалите две и си готова.

— Да. — Чандрис изпъна пръстите си и продължи. — Всъщност дори е приятно, след като му хванеш цаката.

— И аз така си мисля — съгласи се Орнина. — Но да ти призная, на мен ми отне доста време, докато му хвана цаката. Ти си невероятно бърз ученик.

— Имам добра памет. — Чандрис нагласи спояващата жица върху съответната част.

— Повече от добра. Запомняш всичко, което си прочела или видяла, нали?

— Почти. — Чандрис сви рамене и спря. Слаб шум откъм коридора привлече вниманието ѝ. — Някой идва. — Старите рефлекси за миг взеха връх преди да си припомни, че няма защо да се крие.

— Сигурно е Ханан — Орнина се обърна към вратата. — Ханан? Ти ли си?

— Че кой друг — чу се гласът на Ханан и миг по-късно той пъхна глава в стаята. — Здрасти, Чандрис. Както виждам, Орнина се е постарала да ти запълни времето.

— Всичко ли мина наред? — попита Орнина.

— О, разбира се. — Той тръгна към конзолата на проектора. На устните му играеше нещо като усмивка. — Няма проблеми.

Орнина погледна Чандрис, после Ханан. Май също бе забелязала усмивката.

— В какъв смисъл „няма проблеми“? — подозрително попита тя.

— Чакай малко. — Ханан включи проектора и отстъпи настрани. — Чандрис, искам да видиш това. Записах го от контролната кула. Виждаш ли онзи кораб там, дето отива към пистата?

— Да — каза Чандрис. Трудно можеше да не го забележи — приличаше на „Газела“, но доста по-голям.

— Това му е идентификационният профил. — Ханан посочи малкия прозорец под картината. — Ако някога ти се случи да си около Ангелиада и това нещо се приближи и ти нареди да се изнасяш, изнасяй се. На момента, без никакви въпроси и възражения. Разбра ли?

— Добре — предпазливо отговори Чандрис. — Но защо?

— Защото това е корабът на Института за проучване ни Ангелиада — каза Ханан. — Излита веднъж месечно, натъпкан с учени и апаратура, и има абсолютен приоритет. Просто трябва да го знаеш.

— Другото нещо, което трябва да знаеш — мрачно добави Орнина, — е, че Ханан никога не лъже — просто сменя темата, когато не иска да отговори на някой въпрос. Какво стана в „Гейбриъл“, Ханан?

Ханан я погледна с широко отворени очи. Изражението му беше самата невинност.

— Какво искаш да кажеш, скъпа сестрице?

Орнина сви устни.

— Искам да кажа, че в приемателния пункт се очакваха стажанти. Да смятам ли, че сутринта на смяна е бил някой от тях?

Ханан погледна Чандрис. Към невинността се беше прибавила и обида.

— Чандрис, да съм казал или направил нещо, с което да заслужавам подобно отношение?

Орнина сложи ръце на кръста си. В очите ѝ се появи пламъче.

— Стига си шикалкавил, а казвай какво си направил.

Ханан разпери ръце.

— Просто я помолих да попълни кредитния формуляр за металите.

— Кажи какво да те правя! — въздъхна Орнина.

— Какво е кредитен формуляр за металите? — попита Чандрис.

— Един кратък документ, който Ханан обича да пробутва на новаците — обясни Орнина. — В него се изисква „Гейбриъл“ да анализира обвивката на ангела, да изчисли количеството от всеки елемент и да го впише в сметката ни.

По гръбнака на Чандрис премина нещо ледено. Не. Не можеше да бъде. Ханан Дейвий, сертифициран добряк, да върти номера?

— И какво стана?

— Нищо особено. — Ханан седна. — Оставих я да се поблъска десетина минути, но накрая Карли Силс се усети и наду свирката.

— А ти?

— Получих си кредита и си тръгнах.

— Но… — Чандрис беше съвсем объркана.

Орнина за момент се намръщи. После лицето ѝ се проясни.

— А, забравих. Това не е заяждане, Чандрис. Просто долнокачествена форма на хумор — нарича се майтап.

— Майтап ли?

— Ами да — каза Ханан. — Там, откъдето идваш, не правите ли такива неща?

— О, разбира се — с горчивина отговори Чандрис. — Да надрусаш някого, почти да го отровиш или да му подпалиш одеялото. В повечето случаи краят е бой с ножове.

— Божичко! — Ханан беше смаян. — Това не са никакви майтапи, а най-обикновено насилие.

— А да накараш един новак да се шашка не е ли? — попита Орнина.

— Разбира се, че не е — с негодувание отвърна Ханан.

Това си е много важен практически урок. Виж, Чандрис, номерът минава само ако жертвата е препалено горда, за да признае, че не знае всичко. А като се замислиш, това си е в реда на нещата. В мига, когато си признае и реши да попита шефа си — край, играта свършва. Това си е чист урок по скромност.

— Можеш спокойно да не се съгласиш с него — сухо каза Орнина. — Лично аз не съм съгласна. Специално този номер трябва да се забрави.

— Права си — невъзмутимо отговори Ханан. — Ще трябва да измисля нещо ново. Повечето от прекупвачите все още се връзват, но на шефовете май започна да им писва.

— На мен също би ми писнало — изсумтя Орнина. — Не обичам да унижават хората.

— Не се опитвам да унизя никого — възпротиви се Ханан.

— Обзалагам се, че от тяхна гледна точка нещата не стоят така — сряза го Орнина. — Не се безпокой — обърна се тя към Чандрис. — Когато беше по-млад, беше още по-зле. С годините се поуспокои.

— И няма да правя опити да ти погаждам номера — добави Ханан. — Особено след онази забележа за ножовете.

— Наистина ме успокои — промърмори Чандрис. Все още се чувстваше несигурна.

— Добре. Хайде на работа. — Ханан си погледна часовника. — На път за насам се отбих при Сарханаби и ми казаха, че няма да имат кондуктивни бобини поне още седмица. В Кхохъл били останали две, но не могат да ги доставят. Ако ми отпуснеш Чандрис за един час, ще отидем да ги вземем и ще започна да ги монтирам днес следобед.

Нещо премина през лицето на Орнина — твърде бързо, за да може Чандрис да го разчете.

— Добре. — Гласът ѝ прозвуча малко странно. — Само ще ѝ покажа работилницата… — Тя хвърли поглед към Чандрис. — Не е ли по-добре да останеш тук и да подготвиш нещата, а ние двете да отидем до Кхохъл?

— Не. — Ханан стана. — Нищо не мога да направя без подложката. А и нямаш ли още работа по сенамек-семплера?

Изражението на Орнина отново се смени за миг.

— Да.

— Добре тогава. — Ханан се обърна към Чандрис. Хайде. Да тръгваме преди някой да ни е изпреварил.

До входа на хангара стоеше нещо, което приличаше на разрязан камион.

— Транспикап — каза Ханан и ѝ отвори вратата. Също като такситата, но са собственост на „Гейбриъл“. Бутон номер четири на вътрешния телефон, ако някога ти се наложи да повикаш подобно нещо.

Чандрис разсеяно кимна. Мислите ѝ още се въртяха около Орнина. Беше видяла същия поглед преди два дни — когато ѝ предлагаха работа.

— Какво ти става?

Тя се сепна и едва сега забеляза, че вече са излезли от доковете.

— Извинявай — промърмори тя, раздразнена на себе си. — Просто… мислех си нещо.

— За малката сценка, която направихме ли?

— Всъщност да. — Чандрис го погледна.

— Не се безпокой. Това няма нищо общо с теб. Орнина просто мисли, че не бива да вдигам тежко, а бобините са си тежички.

Чандрис го погледна. Протезите, които се подаваха под крачолите на комбинезона му…

— Дегенеративна болест на нервите — каза Ханан. Гласът му звучеше съвсем спокойно, но Чандрис забеляза, че не му е особено приятно. — Спипа ме преди… да, двадесет и една години, и си я влача оттогава. Не е заразна, да знаеш.

— Не съм се уплашила.

— Зная. Всъщност е по-скоро досадно, отколкото нещо друго. А и има начини да се справиш с нея, както виждаш. Системата протези компенсира мускулната атрофия и пренасочва нервните сигнали към ръцете и краката ми. Иначе нямаше да мога да ги контролирам или да чувствам с тях.

— Не могат ли да направят нещо друго? Имам предвид докторите.

— Е, сигурно има разни нервни импланти и разни подобни неща. Обаче това си е загуба на време и усилия.

— И на пари? — добави тя, без да се замисли.

Той повдигна вежди.

— Доста си схватлива за човек, който не мисли, че си заслужава да го вземат на работа.

Чандрис настръхна.

— Кой е казал, че съм мислила… — И млъкна, внезапно усетила номера. — А, сменяш темата, нали?

Той се ухили.

— Е, поне се опитах. — Усмивката изчезна. — „Гейбриъл“ се отнася с хората си повече от коректно, но това не е нещо, с което са очаквали да се сблъскат. За разлика от обичайните корпорации гиганти, те въртят бизнеса си така, че накрая разходите и печалбите им винаги излизат на нула. — Той отново се ухили за миг. — Още едно от онези чудни последствия от работа с ангели. Независимо колко редки и скъпи са, хората, които се занимават с тях, никога не се мъчат да си напълнят джобовете за сметка на някой друг.

— Ами допълнителният ангел? — попита Чандрис. — Не можете ли да го продадете?

Той се поколеба. За част от секундата, но това беше достатъчно.

— Не струва кой знае колко.

— Орнина май каза, че никога не лъжеш.

— Нали ти казах, че си схватлива. — Той я изгледа. — Това не е лъжа, а… да речем, казване на истината по друг начин. — Пое си дълбоко дъх. — Разбираш ли, Чандрис, за Орнина аз съм единственото семейство, което ѝ е останало. Половината ѝ живот мина в грижи за мен — първо ми помагаше в училище, после се разболях и… И тя така и не успя да намери време и пари да създаде свое семейство.

Внезапно тя разбра.

— Затова ли ме поканихте на „Газела“? За да може тя да се преструва, че съм нейното семейство?

— Това притеснява ли те?

Чандрис прехапа долната си устна.

— Не зная.

— Всъщност тя не се преструва. Или поне не се заблуждава. Но така поне има възможност да се грижи за някой друг. Някой, който… е, няма значение.

— Някой, който отчаяно се нуждае от нея ли? — довърши Чандрис с горчивина.

— Не се обиждай. Ако не друго, ти си класи над повечето от останалите. Най-малкото имаш забележително умение, пък било то и в кражбите.

Още едно парче попадна на мястото си.

— Ето защо сте запазили другия ангел. Права ли съм? Иначе рискувате да вземете на борда някой, който да ви пререже гърлата, докато спите.

— Нещо такова. Е, естествено, взимаме известни допълнителни мерки срещу гостите ни.

— Но ви помага и ангелът, нали?

— Всъщност не. Ангелите май не действат чак толкова активно. — Той се усмихна криво. — Ако трябва да съм искрен, най-много ни помагат номерата, които използвах като по-млад. Когато се опитваш да скроиш шапка на някого, се научаваш да го разбираш що за птица е. Само не казвай това на Орнина.

— Да бе, твоите номера ми звучат точно като моите прецаквания — каза Чандрис. — Само дето не те опандизват, ако те спипат.

— Всъщност най-добрите номера се получават тогава, когато никой няма основания да те опандизи. Онези, при които всичко, което правиш, е… ох, не знам. Може би да оставиш подписа си. Да кривнеш вселената. Трудно ми е да ти го обясня.

— Покажи ми.

— Какво? — намръщи се той.

— Покажи ми — повтори Чандрис.

Ханан се нацупи.

— Добре. Добре, ще ти покажа. Да видим… — Той потупа джобовете си. — Я виж какво има в жабката. — И се зае да изучава пода.

Чандрис отвори вратичката до коляното си.

— Само една карта — доложи тя. — А, и няколко опаковки от шоколади. И парче канап.

— Нищо подходящо на пода — измърмори Ханан, изправи се и зарея поглед някъде. — Добре, дай ми канапа.

Чандрис взе парчето. Беше дълго тридесетина сантиметра, с оръфани краища и цялото покрито с мръсни петна.

— Какво ще правиш?

— Ще видиш — каза той и неумело заработи с пръстите си. — По дяволите… ще направиш ли една примка?

— Разбира се. — Чандрис взе канапа и го завърза.

— Благодаря. Сега гледай внимателно. — Той стегна примката около дясното си ухо и пъхна другия край на канапа в ъгъла на устата си. — Как изглеждам?

— Тъпо — отговори Чандрис. — И какво следва?

— Номерът, разбира се. — Ханан погледна навън. — Стигнахме. Само стой и гледай.

Возилото спря до тротоара, слязоха, пред тях се отвори вратата и Ханан я въведе вътре. Младият мъж зад бюрото вдигна поглед от екрана.

— Добър ден, сър — усмихна се той. Погледът му се плъзна по лицето на Ханан и усмивката му замръзна. — Ъъъ… с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му изведнъж зазвуча странно.

— Разбрах, че имате на склад Ахандирови кондуктивни бобини — отговори Ханан. — Искам да купя две.

— А… разбира се. — Погледът на служителя отново се плъзна по канапа, след което се премести настрани. — Само да проверя — добави той и се наведе към екрана. Ханан издебна момента и намигна на Чандрис. — Да, имаме няколко. — Служителят отново вдигна глава и погледът му се стрелна към канапа. — Предполагам, че сте с кредит от „Гейбриъл“?

— Да. — Ханан извади тънка карта. Младежът я взе и я пъхна в слота на компютъра.

— Извинете. Колко казахте, че искате?

— Две — вежливо повтори Ханан.

— Да. — Служителят отново се наведе към екрана.

Чандрис забеляза, че всички в помещението гледат изумено Ханан, но веднага сведоха очи, когато той нехайно се огледа. Служителят приключи работата си и се изправи.

— А… имате ли нужда от помощ за пренасянето им? — попита той. Полагаше всички усилия да не го зяпа.

— Не, благодаря. — Ханан постави палеца си върху сензора за потвърждаване. — Двамата с помощничката ми ще се справим.

— Добре. Ами… — Младежът облиза устни и се обърна към транспортната лента в другия край на помещението. — Ще пристигнат всеки миг, сър. — В гласа му определено се долавяше неудобство.

— О, всичко е наред — успокои го Ханан. — Не бързаме за никъде.

Чу се иззвъняване.

— Пристигнаха — с облекчение каза служителят. Ако ви трябва помощ…

— Не, не ни трябва. — Ханан тръгна към лентата и направи знак на Чандрис да го последва. — Казах ви, с колежката ще се справим.

— Да, сър. Благодаря ви, и… ъъъ… заповядайте пак, сър.

— Благодаря — отговори Ханан, взе единия от пакетите и тръгна към изхода.

— Е? — обърна се той към Чандрис, след като потеглиха. — Какво ще кажеш?

— Бях права — сви рамене тя. — Същото като да прецакаш някого.

— Как така?

— Залагаш на човешката природа — обясни тя. — Хората не обичат да задават въпроси, които биха ги поставили в глупаво положение, а ти използваш това и измъкваш неща, които иначе не би успял.

— Хм. — Ханан се замисли. — Никога не бях поглеждал нещата от този ъгъл, но си права. Май не се различаваме кой знае колко.

Чандрис сви устни. „Само дето ти никога няма да стигнеш дотам да измъкваш пари от хората по този начин — мислено добави тя. — Проклети светци, това сте вие.“

И все пак…

Не, той не измъкваше пари от тях. Но продължаваше да върти номерата си. Дори когато хората се чувстваха като глупаци.

Дори когато Орнина не ги одобряваше.

Първите признаци на тревогата започнаха да пълзят в стомаха ѝ. Ханан и Орнина си пасваха толкова добре, в действията им имаше толкова приятелство и хармония… Бяха двама души, които държат един на друг.

Точно като нея и Трилинг в началото.

Тя погледна скришом Ханан, който тихичко си тананикаше и зяпаше навън. Топката в стомаха ѝ стана по-твърда. Нима това бе истинската причина да държат допълнителен ангел в кораба? Не от доброта и желание да подадат ръка на всяка отрепка, а просто защото не биха могли да се търпят без него?

Побиха я тръпки. През цялото време бе подозирала, че на заден план се крие нещо друго. Но не предполагаше, че ще е точно това. Можеше да се справи с познатите ѝ играчи и може би дори да им го върне. Но с двама ненормални…

Стисна зъби. „Добре де, не задълбавай“ — озъби се тя на самата себе си. В края на краищата това бяха само догадки. А и нали Ханан преди малко бе казал, че ангелите не действат така?

Внезапно разбра, че точно това е истинският проблем. Не знаеше почти нищо за проклетите ангели. А и повечето от знанията ѝ за тях бяха от тези двамата. Имаше нужда от повече информация.

— Онзи кораб на Института за проучване на Ангелиада — обърна се тя към Ханан — също ли се базира при останалите ловни кораби?

Ханан я изгледа малко учудено.

— Да, докът му е в югозападния край на пистата. Защо?

— Мисля, че няма да е зле да понауча повече за ангелите — отговори тя. — Особено щом ще ми се налага да ви помагам.

— Е, тогава не ти трябва корабът, а самият институт — каза Ханан. — Намира се в източната част на Шикари, на Ю Сан авеню номер 100. На първия етаж има обществени терминали, откъдето можеш да научиш всичко необходимо. Днес ли смяташ да ходиш натам?

Чандрис се поколеба. Що се отнасяше до нея, колкото по-бързо, толкова по-добре.

Но видя във въображението си Орнина, разтревожена дали Ханан ще се справи с бобините.

— Благодаря, но предпочитам да остана и да гледам как поставяш бобините. А имам и достатъчно неща за учене на „Газела“.

Ханан я изгледа и тя бе почти сигурна какво си мисли — че полицията я търси и тя се страхува да излиза сама.

— Добре. Когато решиш, обади се на Орнина или ни мен и ще ти обясним как да извикаш такси на „Гейбриъл“.

— Благодаря — повтори тя. „Може би утре или вдругиден.“

И тогава щеше да реши дали изобщо да се връща.