Тимъти Зан
Ангелиада (30)

30.

— Сигнал от контролния център на катапулта Сцинтара, господин комодор — обади се свързочният офицер. — Имаме зелена светлина.

— Разбрано — каза Леши. Изведнъж си даде сметка, че ставащото е почти точно повторение на ситуацията преди няколко месеца. Същата точка на прехвърляне, същата крайна цел, същият враг.

С тази разлика, че предишната акция беше само едно бързо проникване във вражеската територия, колкото да пусне фалшивия астероид и, съвсем между другото, да хвърли младия учен Джерико Коста на вълците.

Този път „Комитаджи“ отиваше на война.

Това беше разлика, която съвсем ясно се разбираше от четирите яркооранжеви сфери на опашката за катапулта пред него, всяка предпазливо насочвана от влекачите към центъра. Капсулите на Страшния съд, натъпкани с взрив с мощност много гигатонове, неуморно носещ се в магнитната си бутилка.

— Проверка на целта — нареди той.

Навигационният дисплей проблесна и показа схематично изображение на системата на Лорелей с четирите емпирейски мрежи в астероидния пояс, отбелязани с червени точки. Мирската мрежа примигна в жълто. Спотайващите се дълбоко в сърцето на астероида машини чакаха взрива от светлина и радиация, за да се активират.

Няколко мига Леши втренчено гледаше мигащата жълта светлина. Въпреки че бяха изминали няколко месеца, новосъздадената мрежа се намираше обезпокоително близо до мрежата, в чийто център след няколко минути щеше да се взриви Капсула Три. Ако взривът се окажеше достатъчно силен и я повредеше, цялата операция щеше да стане изключително проблематична. Мирските кораби все още щяха да могат да проникнат в системата, но нищо нямаше да е в състояние да спре силите на ЕмОт от всички пет системи да се нахвърлят върху тях като разярени стършели. Формацията на „Комитаджи“ не беше подготвена за подобни дефанзивни действия.

— Ставаме малко нервни ли, комодор Леши? — жлъчно се обади Телторст от мястото си. — Не сме сигурни вече във великата си стратегия, така ли?

— Готови за изстрелване на Капсула Едно — нареди Леши, без да му обръща внимание.

Телторст обаче явно не бе настроен да го пренебрегват.

— Попитах ви нещо, комодор. — Гласът му все още бе тих, но заплашваше да се повиши и скандалът да напусне уединението на балкона и да бъде чут из цялата командна зала. — Според опита ми хората, които са сигурни в това, с което са се захванали, не проверяват отново и отново едни и същи неща.

— Според моя опит онези, които не го правят, са глупаци — отсече Леши. — СтаТО?

— Всички са на линия, господин комодор — потвърди Камбъл. — Корабът и екипажът са в пълна бойна готовност.

— Комодор…

— Господин Телторст, готвим се за битка — сряза го Леши. — Или млъквайте, или ще ви пратя в каютата ви.

Телторст му хвърли изпепеляващ поглед и се обърна към пулта си.

— Състояние на флота?

— „Баланики“ и „Македония“ са се пристроили зад нас — докладва офицерът. — Поддържащите кораби са в готовност. Всички кораби са на линия.

Леши кимна. Според учебниците стандартната процедура изискваше преди в системата да навлязат основните сили, да се изпрати вълна изтребители, бомбардировачи и чистачи на мини, за да отслабят съпротивата и да изградят пълна картина на тактическата обстановка, готова да се прехвърли незабавно на флагманския кораб, който винаги се появява последен.

Но това бе „Комитаджи“, а „Комитаджи“ не се криеше зад поддържащи кораби. След като капсулите на Страшния съд си свършеха работата, той щеше да поведе атаката.

Прозвуча предупредителен сигнал — първата капсула бе достигнала до елипсоида на катапулта и влекачите бързо и организирано се отдалечаваха.

— Капсула Едно готова — обяви Камбъл.

Капсулата проблесна и изчезна.

— Капсула Две в готовност — нареди Леши и хвърли поглед на хронометъра. — Деветдесет секунди.

Екипажите на влекачите си знаеха работата. По-малко от седемдесет секунди след изчезването на Капсула Едно, Капсула Две зае позиция пред катапулта. Двадесет секунди по-късно изчезна. След три минути беше последвана и от останалите две.

Първата фаза приключи. Настъпи моментът да видят дали цялото време и усилия — а, и безценните пари на Телторст — наистина са осигурили на Мира достъп до жадуваните емпирейски територии.

— Приближете ни, щурман. — Леши следеше едновременно хронометъра и навигационния дисплей. Ако Капсула Три се бе взривила навреме, първата и втората ударна вълна в момента минаваха през мирския астероид. Сензорите регистрираха събитието…

Мигащата на дисплея жълта светлина стана зелена.

— Мрежата активирана — обяви Камбъл.

Леши насочи цялото си внимание към хронометъра. Мрежата се беше активирала, поне теоретично. Дали това бе станало на практика, щяха да разберат едва когато се окажеха в космоса на Лорелей.

— Комодор, мрежата е зелена — обади се Телторст.

— Благодаря, чух.

— Ударната вълна е отминала — продължи да настоява Телторст, този път по-рязко. — Не искаме да им дадем време да се окопитят.

— Запознат съм с тактическите съображения. — Леши продължи да брои секундите. Първата ударна вълна наистина вече отдавна трябваше да е отминала астероида, но сега следваше дъжд от все още опасни отломки. Даде му още няколко секунди, след което кимна към свързочния офицер.

— Катапулт Сцинтара, действайте.

Звездите изчезнаха.

Напрегнал докрай мускули, Леши автоматично отброяваше секундите. Ако схемата не бе проработила, „Комитаджи“ скоро щеше да се окаже отново на път към нищото. Звездите се появиха пак…

Схемата бе проработила. Вместо пирамидата емпирейски катапултиращи кораби, която ги бе посрещнала предишния път, зад кърмата им се носеше единство фалшивият астероид, носещ тяхната собствена мрежа.

— Към нас! — извика Камбъл.

Леши впи поглед в тактическия дисплей и в същия миг се разнесе сигнал за предстоящ сблъсък. Не беше атака от оцелели след взрива кораби, установи той след като рефлексите му отново заработиха. Небето бе осеяно с отломъци от астероид, подобни на панически оттеглящи се бойци. Три от тях се носеха право към „Комитаджи“.

Беше много късно грамадният кораб да направи някаква защитна маневра. Леши стисна зъби. Металът затрещя, парчетата се удариха в корпуса и се разбиха на дребни камъчета.

— Докладвайте пораженията — нареди той, докато се взираше в монитора към рикоширащите останки. Не беше обезпокоен. „Комитаджи“ беше върховният боен кораб със съответната върховна броня. Дори сблъсък с летящ астероид не би оставил нищо друго освен драскотина по корпуса. — И локализирайте най-близката точка на взривяване. Сканирайте за вражески кораби или бази.

— Данни за пораженията, господин комодор — докладва свързочният офицер. — Частично огъване на обшивка номер едно на три места в сектори A-22 и A-31. Няма пробойни. Леки повреди на обшивка номер две в същите сектори. Няма структурни нарушения. Обшивка номер три недокосната. Четири датчика извън строя. Леки повреди от сътресение на няколко уреда в доковете за акостиране.

— Разбрано — отговори Леши и погледна към тила на Телторст. — В края на краищата се оказа, че не сме останали достатъчно дълго на Сцинтара.

Телторст не отговори и дори не си направи труда да се обърне.

— Все пак — не можа да се стърпи Леши — не е зле да се уверим, че парите за проектирането на корпуса не са били хвърлени на вятъра.

— Открих точката на взривяване, сър — докладва отговарящият за датчиците офицер.

Леши на няколко пъти бе виждал компютърна симулация на експлодираща капсула на Страшния съд. За последно по време на подготовката на това нахлуване Но никога досега не се бе сблъсквал със същинските резултати от експлозията.

Гледката на взрива и касапницата на повърхността на планета сигурно би била невероятна — стратегическа водородна бомба, умножена по хиляда. Тук, в средата на астероидния пояс, резултатите бяха по-неясни, но не по-малко реални.

И по свой начин също толкова ужасяващи.

На хиляди километри наоколо, там, където преди беше емпирейската мрежа, космосът бе празен. Напълно и тотално празен. Всеки твърд предмет в тази сфера, било астероид, брониран боен кораб или крехко човешко тяло, се беше дезинтегрирал на атоми. Извън този район сякаш всичко се движеше — дребни парчета, носещи си навън, и дори големи астероиди, отдалечаващи се от центъра на взрива. Всеки от астероидите, които успяваха да уловят телескопите, изглеждаше частично разбит или наполовина раздробен на пясък.

— Изкарайте ни от обхвата на мрежата. — На Леши му призля. — Какво е положението с лорелейските скоростни катапулти?

— Имаше по един във всяка мрежа — отвърна Камбъл. — Звучеше също толкова ужасен, колкото се чувстваше и самият Леши, въпреки че не проявяваше признаци на безпокойство. — И още един до самата Лорелей.

Тактическият дисплей проектира схематично изображение на планетата и малкия катапулт във висока орбита около полюса. Успоредно, един от телескопите показваше малко мъгляв реалновремеви образ.

— Светлината от най-близката експлозия ще достигне Лорелей след около три минути — продължи Камбъл. — За тях това ще е първият сигнал за атаката.

И първата реакция на врага щеше да е да пратят съобщение за тревога по куриерска капсула през този катапулт.

— Проверка на местоположението на скоростния катапулт — нареди Леши. На един от кърмовите дисплеи в мирската мрежа се материализира „Баланики“. — Какво е положението с основния катапулт?

— В орбита от другата страна на планетата до най-близката точка на Лагранж — каза Камбъл. — Разстоянието е много голямо. Няма да успеят да изпратят много бързо кораб дотам.

При положение, че нямаше кораби, които вече да са на път. Но по този въпрос не можеше да се направи нищо. А и при положение, че единствената врата към системата на Лорелей в момента бе мрежата на Мира, забавянето на сигнала за нападението не беше жизненоважно.

И все пак, колкото повече време имаха за прегрупиране, толкова по-добре. Леши включи директната си връзка с „Баланики“.

— Капитан Хорвак?

— Да, сър — енергично отговори Хорвак. — Тъндърхед е заредена и очаква вашите заповеди. Ако емпирейците действат според нашите преценки, последната им куриерска капсула е тръгнала преди половин час.

Което означаваше, че ако успеят да свалят скоростния катапулт, ще разполагат с още пет часа и половина преди останалите емпирейски системи да започнат да подозират нещо нередно.

Ако.

— Получихте ли данните от датчиците ни?

— Данните получени и калибрирани — потвърди Хорвак. — Готови сме за действие.

— Добре. — Леши премести поглед към дисплея, изобразяващ „Баланики“. — Стреляйте при първа готовност.

— Слушам, сър. Огън!

Нямаше много за гледане — проблясък на прага на усещането точно пред кръга предупредителни светлини около отвора на носа на „Баланики“. Но сензорният дисплей показа онова, за което човешките очи бяха прекадено бавни — тънката черна ракета, задвижена от изстрелващите електромагнити на „Баланики“, премина през цялата му дължина и се нахвърли срещу далечната планета. Леши отново се обърна към основния дисплей, като отброяваше наум секундите. И внезапно собствените двигатели на ракетата запламтяха с невероятна жестокост и ѝ придадоха допълнително ускорение, което моментално би унищожило всеки човешки екипаж.

На „Комитаджи“ щяха да са му необходими два дни за да стигне до Лорелей. Останките от ракетата щяха дя изминат същото разстояние за по-малко от час.

И ако компютърните изчисления бяха верни, бойната глава щеше да се разпадне в облак стограмови ултрабързи частици, които щяха да пометат лорелейския скоростен катапулт и да отрежат последния начин на емпирейците да установят връзка с останалата вселена.

Леши знаеше, че на един мирски свят изстрелването на предупредителна куриерска капсула щеше да се забави най-малко час. Никой не знаеше дали на един свят, намиращ се под ангелски контрол, целта ще бъде поразена навреме.

Нито пък дали изобщо ракетата ще успее да намери целта си. Ако прицелването беше погрешно или гравитационните сили или слънчевият вятър я отклоняха дори съвсем малко, тези стограмови отломки щяха да се врежат в самата планета със скорост само няколко пъти по малка от скоростта на светлината.

И пораженията върху населението щяха да са хилядократно по-големи от щетите, нанесени от капсулите ни Страшния съд върху няколкото кораба на ЕмОт.

Върху невинни хора. Хората, чието спасение бе основната причина за тази акция.

— Губим време, комодор — нетърпеливо се обади Телторст.

За съжаление, този път дребосъкът бе прав. Ракетата и Лорелей сега се намираха в ръцете на съдбата. Независимо дали бяха изпратили предупреждение, или не, следващата задача на „Комитаджи“ си оставаше същата — да постави под контрол основния катапулт.

За предпочитане преди правителството на Лорелей да успее да се окопити и да изпрати през него кораб. Но така или иначе трябваше да се действа.

— Пълен напред — нареди Леши. — Поемаме по възможно най-краткия курс към Лорелей.

И докато предупредителните сигнали звъняха и огромният кораб се раздвижи, се питаше какво ли е станало с Коста.

 

 

Коридорът на болницата бе тих, осветлението — леко приглушено, и Чандрис незабелязано се промъкна през летящата врата. По-важно беше, че този район изглеждаше съвсем пуст.

Не, не съвсем. В нишата по-нататък осветлението бе малко по-силно и след като вратата се затвори след нея, тя можеше да чуе тихия звук от местещи се крака и шумолене на хартия.

Все пак, ако останеше в този край — и ако никоя от дежурните сестри не решеше да подаде глава през прозорчето на рецепцията, — щеше да се справи без проблеми. Колкото се може по-тихо тя тръгна по коридора, като се притискаше до стената и се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. Това бе работа, по-подходяща за обирджия, отколкото за скромен мошеник, и когато стигна нужната ѝ врата, вече беше започнала да се поти от напрежение. Отвори я и се промъкна вътре.

Осветлението беше изключено. Единствено индикаторите и различните медицински монитори очертаваха едва-едва едрия мъж, лежащ неподвижно под завивките. Беше прекосила стаята наполовина, внимавайки да не се блъсне в нещо, когато забеляза втората фигура в стола до леглото. Очевидно спеше. Поколеба се само за миг, след което заобиколи леглото и посегна към рамото на спящата фигура.

— Орнина?

Жената се стресна.

— Какво…

— Шшш, всичко е наред — побърза да я успокои Чандрис. — Аз съм, Чандрис.

Орнина уморено се отпусна в стола.

— Ох, Чандрис, изкара ми акъла — въздъхна тя. — Чакай, ей сега ще запаля лампите.

— Не, недей. Не искам да събуждаме Ханан.

— Няма нищо — разнесе се гласът на Ханан от леглото. — Вече съм буден.

Чандрис направи кисела физиономия.

— Извинявай — каза тя. Орнина пипнешком стигна до малката нощна лампа на масата и я включи. Осветлението беше слабо, но Чандрис примигна няколко пъти, докато очите ѝ се приспособят. — Опитах се да съм колкото се може по-безшумна.

— И се справи направо великолепно. — Гласът на Ханан беше весел както винаги. Но лицето му на слабата светлина изглеждаше изпито и ужасно бледо. — Просто не спя добре в болници. Сигурно е от храната.

— Чакахме те по-рано тази вечер. Часовете за свиждане… — Орнина погледна часовника си. — Не са ли свършили вече?

— Отдавна — призна Чандрис и се почувства още по неудобно от нахълтването си. — Нямаше да ви безпокоя толкова късно, обаче… вижте, имам нужда от съвет.

— Значи си дошла на подходящо място. — Ханан кимна към другия стол до стената. Чандрис с мъка забеляза, че не направи жест с ръка, както обикновено. Лош знак. — Взимай онзи стол и разказвай.

Чандрис пое дълбоко дъх.

— Причината, поради която не дойдох по-рано…

Млъкна внезапно. Вратата зад нея безшумно се отвори и някаква тъмна фигура се промъкна вътре. Чандрис се обърна, готова да засипе дежурната сестра с някакви безумни обяснения…

— А… — неуверено каза Коста. На лицето му се четеше пълно объркване. — Аз такова…

— Да няма купон? — Ханан се ухили за още по-голямо неудобство на Коста. — Страшно си падам по купоните.

— Какво правиш тук? — нахвърли се срещу него Чандрис.

— Извинявайте — огорчен и объркан смутолеви Коста. — Махам се.

— Не, моля те — спря го Орнина и стана от мястото си. — Заповядай, седни.

— Не, не — заотстъпва Коста. — Тръгвам си. Просто си помислих…

Изведнъж всичко дойде на мястото си.

— Помислил си, че съм дошла за ангела на Ронион, така ли? — обвини го Чандрис. — Проследил си ме от института.

Дори на слабата светлина лицето на Коста почервеня.

— Да не би да ме обвиняваш? — контрира той. — Казваш ми да ти се доверя. И след това тръгваш право към болницата. Какво друго мога да си помисля?

— Ей, я чакайте малко — прекъсна ги Ханан. — Можем ли да получим малко разяснения по тази кавга? Като за начало, какво искате да кажете с това „ангела на Ронион“? Да нямате предвид ангела на Върховен сенатор Форсайт?

— Форсайт не носи ангел — каза Чандрис. — У Ронион е. Реших, че тъй като всичко е така и така незаконно, едното престъпление оправдава другото.

— Или с други думи, планираше да го открадне — обади се Коста. — Още на „Газела“.

— О, Чандрис! — Горчивината и разочарованието в гласа на Орнина се забиха като нож в стомаха ѝ. — Моля те. Недей.

— Просто исках да намеря начин Ханан да се оправи — умолително каза Чандрис. Чувстваше се странно от чуждия за нея тон. — Парите му трябват повече от всякога.

— Ще се оправя — увери я Ханан. — Честна дума. „Гейбриъл“ плаща всички сметки и докторите казват, че дългосрочната прогноза е обещаваща.

— Не искам да е обещаваща — горчиво каза Чандрис. — Искам да те видя здрав.

— Зная — тъжно се усмихна Ханан. — И съм ти благодарен повече, отколкото можеш да си представиш, Чандрис. Но не е това начинът.

— Може би не е — промърмори Чандрис. Още не беше готова да остави шансът да ѝ се изплъзне, но вече нямаше смисъл да влиза в обяснения. — А междувременно — тя многозначително погледна Коста — станаха още някои неща.

— Да не сте се сгодили? — с надежда попита Ханан.

Чандрис изсумтя.

— Едва ли — каза Коста. — Господин и госпожа Дейвий…

— Ханан и Орнина — меко го поправи Орнина.

— Господин и госпожа Дейвий — упорито повтори Коста, — трябва да ви съобщя, че съм шпионин на Мира изпратен тук да изучава Ангелиада и ангелите.

— Сериозно? — каза Ханан. — А тя е права, между другото — ние сме Ханан и Орнина.

Коста се намръщи.

— Чухте ли ме изобщо?

— Разбира се — каза Ханан и въпросително погледна Орнина. — Мирски шпионин, дошъл тук да изучава Ангелиада.

— Май и аз чух същото — кимна Орнина. — Откри ли нещо интересно?

Напълно изкаран от релси, Коста се обърна към Чандрис.

— Не ме гледай — сви рамене тя. — Това са същите хора, които ме взеха на работа и вече знаеха, че бягам от ченгетата. Не се шашкат лесно.

— Имаме си тайно оръжие срещу шашкане. — Ханан се ухили заговорнически. Усмивката му, помисли си Чандрис, изглеждаше пресилена на измъченото му лице — Хайде разказвай. Какво откри за тези наши ангели?