Лавърл Спенсър
Кръстопът (7)

Глава седма

В неделя бе облачно и студено, но в кухнята бе топло и уютно. Джонатан, Арон и Мери седяха около масата и сортираха картофите от чувала, поставен върху масата, след което ги изсипваха в торби на пода.

Джонатан се надяваше дъждът да спре и на другия ден да се проясни. Трябваше да започнат засаждането още утре, ако имаха намерение да приключат до идната неделя. Не искаше да оставя голяма част от работата недовършена, тъй като не знаеше колко дни ще отсъства.

Арон си мислеше за заминаването на брат си и се чудеше по какъв начин да се измъкне от къщата следващата неделя. Ако Джонатан се качеше на обедния влак, щеше да се наложи двамата с Мери да прекарат свободния ден заедно. Вече не можеше да отиде при семейство Воленс както по-рано. Нямаше друго място, където бе естествено да се появи в неделния ден. Общо взето, това бе ден за семейството. Като имаше предвид случилото се между него и Мери предишната вечер, реши, че ще е най-добре двамата да не остават в къщата прекалено дълго време без работа.

Вече се бе изморил да се измъчва с този въпрос. Мисълта го тормозеше през целия ден и имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Колко лесно се проваляха добрите намерения на човек. Също като вчера. „Приятели?“ — бе казал той на Мери, като някакъв ученик. Господи! Колко глупав можеше да бъде един мъж? Достатъчно глупав, за да бъде въвлечен в невинния план на Джонатан да замине и да ги остави насаме, сякаш това не означаваше абсолютно нищо. Ами останалото, което се бе случило и което той не можеше да контролира? Студенината на Присила и онзи глупак, който бе бутнал Мери в неговите „също толкова сигурни ръце“? Единственото, за което се сещаше в момента, бе, че не желае повече да разсъждава. Искаше да потъне в пухения дюшек и да не се събуди, докато Джонатан се върне у дома с проклетото животно.

В сивата светлина на неделната утрин Мери хиляди пъти се проклинаше за глупавата си и неразумна постъпка. Косата й отново бе разделена на път и прибрана на тила. Лицето й бе измито и чисто. Макар да изглеждаше като всеки друг ден, тя се чувстваше като блудница. Бе допуснала грешка да се издокара като изрисувана кукла. Защо ли изобщо й бе хрумнала подобна идея? Трябваше да се досети, че това няма да впечатли Джонатан. Сега се срамуваше, защото смяташе, че съпругът й не бе разбрал правилно причината за нейното поведение. Може би си бе помислил, че се е натъкмила, за да завърти главата на Арон. Защо не се бе сетила за това още в самото начало? Сега се налагаше да живее с последствията от него. Най-добрият начин бе да се държи така, сякаш нищо не се е променило, но да бъде по-сдържана с Арон, нейния „приятел“. След две седмици всичко щеше да е забравено и тя щеше да се чуди защо изобщо се е притеснявала.

В понеделник сутринта слънцето отново грееше ярко. Джонатан и Арон вървяха из нивата с торби, преметнати през рамо. Старата омраза на Арон към брат му се бе възвърнала. Дразнеха го дори монотонните му движения. Той пускаше картоф в дългия цилиндричен уред за засаждане, след това се преместваше крачка встрани, пробиваше пръстта и натискаше уреда с крак. После отпускаше лостчето, картофът се освобождаваше и той продължаваше напред. Никога не нарушаваше ритъма на четирите последователни действия.

„Какво ли си мисли, докато работи като машина? — каза си Арон. — Докато го гледа как си подсвирква и се труди монотонно, човек би решил, че в главата му звучи някаква музика! Сигурно мисли за драгоценния си бик…“

Отсечените движения на Арон не убягнаха от вниманието на Джонатан, който не можеше да проумее защо през последните дни брат му ту се разпалваше, ту ставаше студен като камък. В събота когато се връщаха от града, той се държеше както винаги. От начина, по който днес тъпчеше по растенията, ставаше ясно, че е ядосан за нещо.

Картофите бяха основният им поминък. Засаждането продължи цялата седмица. Те пълнеха торбите си в края на лехите, а Мери разпределяше картофите всеки път, когато привършеше домакинската работа.

Ръцете на Арон заздравяваха, тъй като най-тежката работа в момента се вършеше с крака. Джонатан се трудеше неуморно. Ръцете му сякаш бяха от непробиваема кожа, а раменете — от камък.

Топлите майски дни нарастваха, дивите сливи цъфнаха, а между Мери и Арон разцъфтяваше нещо почти неуловимо. Те бяха започнали да се възприемат по различен начин.

В понеделник сутрин, както се бе навела над коритото и търкаше дрехите на Арон, тя почувства, че трябва да отдръпне ръце от дъската, сякаш прането внезапно се бе превърнало в нещо толкова лично, колкото и това да изкъпе самия мъж.

Арон започна да забелязва всички неща, които тя правеше за него. Изпитваше необходимост да й благодари. По обяд коритото все още бе пълно с вода, а тежките ведра стояха върху скамейките.

— Остави водата, ние ще ти помогнем да я изгребеш и излееш — рече той.

Щом отвори чекмеджетата на скрина си, той откри там току-що изпрани дрехи. Когато вечерта си легна, си каза, че тя е изпрала чаршафите. Тя приготвяше и сервираше храната на масата. Когато огледаше своята чиста и подредена къща, не можеше да се освободи от мисълта, че Мери я поддържаше заради него.

Един ден той завари Мери до кладенеца в двора. Тя се бе надвесила над кофа с вода и изучаваше три гъши яйца, които плуваха в нея.

— Виждаш ли как натежават, Арон? Оплодени са.

— Да, зная — отвърна той и остана да я наблюдава как внимателно ги отнася. Отново си спомни как бе говорила за бебета през онази нощ на стълбите.

— Тази година картофите доста бяха покълнали — каза той.

— Значи ще имаме добра реколта — отвърна тя и той тръгна, за да ги засади върху земята на брат си — тази на нейния съпруг.

— Имам нужда от повече дърва — рече тя, — ще пека хляб.

— Ще ти напълня кутията — отвърна той и използва дърва от земята на Джонатан, за да стъкми собствения си огън.

— Приключих със саденето в зеленчуковата градина — рече тя.

Отглеждаше зеленчуци върху земята на Джонатан, за да ги сервира на масата на Арон.

— Лека нощ — каза той, след като се бе изкачил по стълбите.

— Лека нощ — едновременно отвърнаха Мери и Джонатан и влязоха в спалнята в къщата на Арон — тази, която преди това бе на неговите родители, а той пресече площадката и влезе в собствената си стая — тази, която споделяше с Джонатан, когато бяха момчета.

С приближаването на деня, в който Джонатан трябваше да замине, Арон все по-често си спомняше фабриката, където огромните машини за избелване разпъваха и гладеха памучните материи. Отново усещаше непоносимия задух. Откри, че не бе оценявал фермата, преди да я напусне, и при мисълта, че можеше отново да му се наложи да замине, осъзна колко ужасно ще се чувства. Не, не искаше да заминава. За съжаление тази възможност бе съвсем реална. Това го сближаваше с дома и семейството му и го предупреждаваше, че връзките му с тях можеха скоро отново да бъдат прекъснати.

В събота вечер, след като бяха приключили с вечерята, те се наслаждаваха на кафето.

— Значи все пак утре заминаваш? — попита Арон.

— Да, след църква ще отида на гарата, за да изчакам влака. По този начин ще си спестим едно излишно ходене до града, а вие с Мери можете да върнете каруцата у дома.

— Сигурен ли си, че точно това искаш да направиш? — Обикновено Арон не задаваше подобни въпроси, но Джонатан се бе отказал от опитите си да разбере настроенията му.

— Също както, че тревата е зелена.

— Къде смяташ да отседнеш? — попита Мери.

— Мислех да отида в пансиона, в който се бе настанил Арон, но той вероятно не е близо до панаирното място. Предполагам, че няма да разбера, докато не стигна там.

В стаята отново се възцариха тишина и неудобство и Арон промълви:

— Може би ще имаш възможността да опиташ от онова полусурово биволско месо, за което чете, а?

— Не мисля. Вероятно ще си го поръчвам добре изпечено, така както Мери приготвя свинското.

Тя се опита да си го представи в изискан ресторант да яде розово месо от красива чиния със снежнобяла кърпичка на врата, но не успя.

— Във влака ще огладнееш. Ще ти приготвя сандвичи за из път.

— Влакът спира в Соук Сентър по обяд и мога да хапна там.

— Там ще намериш само студен боб и хляб — рече Арон.

— Ще ти приготвя от любимите ти сандвичи — настоя тя.

— Щом желаеш.

Отново настъпи тишина. Слънцето вече беше залязло и в сумрачната кухня скоро трябваше да се запали лампа. Часовникът тиктакаше.

— Ще имаш нужда от куфара ми — обади се Арон. — Ще ти го донеса от хамбара.

— Благодаря ти, Арон — кимна Джонатан и след това внезапно попита: — Тази вечер ще ходиш ли на танци?

Брат му изобщо не бе в настроение за суматохата, която цареше в Бохемиън Хол, но отвърна:

— Да, предполагам, но първо ще ти донеса куфара.

Докато Джонатан взимаше вана в кухнята, Мери внимателно сгъна ризите му и добави няколко чисти яки. Знаеше, че сутринта той ще облече неделния си костюм, защото преди да се качи на влака, щяха да отидат на църква. Тъй като нямаше представа колко дни ще отсъства, тя не бе съвсем сигурна какво точно да сложи в куфара. Приготви му два чифта работни дрехи, като се чудеше дали би ги облякъл в града. Вероятно щяха да му потрябват, ако обикаля за добитък. Прибави също дочени панталони и синя батистена риза.

Дрехите лежаха на купчинки върху леглото, когато стълбите изскърцаха и на вратата се почука. Когато отвори, Арон стоеше неподвижно на площадката с черния си куфар в ръка. Мери погледна първо към куфара, а след това и към лицето му. Той постави куфара на пода между тях с думите:

— Избърсах го отвън, но може би трябва да погледнеш и вътре, преди да подредиш дрехите.

— Добре — отвърна тя, взе куфара и се върна в спалнята.

Останал сам на площадката, Арон си помисли: „Какво, по дяволите, ми става? От седем години живея с тази жена и тя е съпруга на брат ми. Не мога ли просто да й дам един куфар, без да правя проблем от това?“