Лавърл Спенсър
Кръстопът (3)

Глава трета

Арон се събуди от шума, който Джонатан вдигаше, докато отваряше капаците на кухненската печка, за да запали огън. По негласно споразумение тази работа му бе отредена така, както задължение на Арон бе всяка вечер да пълни сандъка за дърва. Докато беше жив баща им, той палеше огъня. Това беше задача на мъжа в къщата и независимо че Арон бе собственикът и той трябваше да я поеме, четирите години разлика между него и брат му даваха на Джонатан правото да се заеме с нея.

Арон беше само на шестнайсет, а Джонатан на двайсет, когато товарът картофи се бе обърнал и бе погребал майка им и баща им на път за складовете в Брауървил. Естествено бе Джонатан да поеме ролята на глава на семейството.

Двамата обработваха земята заедно, но Джонатан решаваше кога е дошло времето за оран и за сеитба, преценяваше дали зърното е готово за жътва и вършитба, решаваше каква част от реколтата ще бъде продадена и каква запазена за семена, кои полета ще се използват за оран и кои за пасища, в кои участъци дърветата трябваше да се разредят, коя свиня трябваше да се заколи, коя крава да се заплоди и кои телци да бъдат запазени или продадени.

Решенията му не изглеждаха като налагане от негова страна, защото бяха продиктувани от познанията му за земята и нейните нужди. Арон усещаше това и го приемаше, макар Джонатан да му бе писал „върни се у дома, Арон, защото фермата се нуждае от теб“. Тогава той се бе върнал от града, макар че всичко си бе почти същото както и преди да замине.

Този път обаче потракването на железните капаци на печката прозвуча така, сякаш Джонатан го викаше и дрънчеше нарочно, като учителка, която бие звънеца за закъснелите ученици. Арон за пръв път се подразни.

Когато слезе в кухнята, там нямаше никого. Джонатан вече бе отишъл в плевнята, а Мери все още не бе станала. Той взе якето си от закачалката над вратата, облече го и излезе навън.

Арон изобщо не обърна внимание на априлската утрин. Зимата бе оставила по двора следи, които пролетта трябваше да заличи. Прелетните червеношийки все още не се бяха завърнали, но врабчетата подскачаха около курника и хамбара и търсеха зърна. На места се бяха показали първите смели стръкчета трева. Когато влезе в плевнята, кравите, станали тежки и мързеливи през зимата, обърнаха питащи погледи към него. Две котки се появиха на стъпалата пред голямата отворена източна врата в очакване да получат млякото си. Всичко си беше както винаги. Всичко, освен Арон и Джонатан.

Те мълчаливо работеха рамо до рамо — напълниха нощвите с фураж, седнаха на столчетата за доене, като подрънкваха с празните кофи, след това отместиха пълните настрани, напълниха купичките на котките и се преместиха към следващата крава. Не разговаряха, тъй като знаеха, че ако продължат да обсъждат ситуацията, само ще влошат нещата.

Мери ги видя да идват с пълните кофи с мляко. Тя твърдо бе решила да не позволи животът им да се промени. Доколкото ги познаваше, знаеше, че ще останат угрижени и мълчаливи, докато станеше невъзможно да се живее и с двама им. Те влязоха в кухнята без да продумат. Тя беше длъжна да оправи нещата между тях.

— Добро утро, Джонатан. Добро утро, Арон — каза тя, докато оставяха кофите.

Те й отвърнаха едновременно. Мери взе чиста кърпа за съдове и отиде да я намокри на умивалника. Арон се обърна към резервоара едновременно с нея. Всеки друг ден той би започнал да помпа вода, докато тя намокри кърпата и я изцеди, но днес се поколеба, отдръпна се и я остави сама да свърши тази работа. Тя отнесе кофите в зимника под стълбите и както винаги ги покри с мократа кърпа. Преди да се върне в кухнята, приглади престилката си и се ядоса от това, че се чувства неудобно в присъствието на Арон. Знаеше, че от нея зависи да му помогне да се успокои.

— Мий се по-бързо — извика му, влизайки в кухнята откъм зимника, — закуската вече е готова.

Мъжете винаги събличаха ризите си и се миеха в кухнята, но никога преди да приключат със сутрешните си задължения. Печката и мивката бяха една до друга на северната стена. Обикновено докато Мери приготвяше закуската, Арон се миеше до нея. Днес обаче той остана по риза и само леко я разкопча, внезапно смутен от присъствието й.

— Днес ще ториш ли, Джонатан? — попита тя, като подаде на мъжа си чиния с пържени картофи.

Той бе принуден да говори:

— Да, вече е време.

— Вземи си от свинското, Арон. — Тя побутна подноса към него. — С кое поле ще започнете? — Погледна го право в очите, защото искаше да го принуди да й отговори.

— Предполагам, че с десето южно. — Винаги започваха от него, но Арон знаеше каква е целта й и за да я улесни, добави: — Нали така, Джонатан?

Брат му хвърли поглед към него:

— Да, с южното десето.

Това поне беше крачка напред.

— Преди да тръгнете, някой от вас ще ми извади ли големия казан от бараката? Ще ми трябва за свинското днес — каза Мери.

— Разбира се, Мери — едновременно отговориха двамата.

— Благодаря ти, Джонатан — отвърна младата жена.

След закуска мъжете излязоха на задната веранда, обуха си ботушите и тръгнаха през двора. Джонатан се върна с казана, който бе поискала, и отново излезе. През деня тя от време на време ги виждаше около обора, където се намираше купчината замразен тор, достатъчно омекнал, за да бъде използван. Докато ги наблюдаваше как го товарят и след това поемат към полето, Мери си мислеше, че и те се нуждаят от размразяване в отношенията си. Чудеше се какво ли ще си кажат, но когато изчезнаха от погледа й, тя се зае с обработката на месото. Това поне за известно време щеше да отвлече вниманието й от тях.

Свинското бе основната им прехрана. Прасетата се колеха наесен, когато времето застудееше. Замразените парчета се съхраняваха в дървен съд от северната страна на къщата, докато времето се затоплеше. Тогава останалото месо се пържеше, за да се запази през топлите месеци.

Мери се занимаваше със свинското през целия ден. Къщата се бе опушила и следобед тя отвори прозорците и задната врата, за да може пролетният вятър да освежи въздуха.

Чуваше се подсвиркването на Джонатан и тя разбра, че явно вече не му бе толкова тежко. Първите дни на полската работа обикновено му въздействаха по този начин и той се чувстваше по-енергичен, отколкото през което и да е друго време на годината. Тя и Арон понякога се шегуваха с него, като му казваха, че червеношийките няма да се завърнат, докато не го чуят.

През целия ден Мери се чувстваше притисната между Джонатан и Арон. Когато се върнаха за вечеря, казанът беше на пода, пълен с пържено свинско и мазнина. Щом се опита да го вдигне, и двамата й предложиха помощта си. Този път бе ред на Арон. Защо тези малки услуги внезапно бяха започнали да приличат на рицарски подвизи? По-рано нямаше никакво значение кой й помага.

На вечеря тя и Арон едновременно се пресегнаха за захарницата и той веднага отдръпна ръката си. Мери се престори, че не забелязва.

— Утре имам намерение да прочистя къщата от тази застояла миризма. Мисля, че вече можем да махнем печката за дърва. Ако вие двамата я изнесете, ще я измия и ще направя пролетно чистене на всекидневната.

— Вече чувстваш наближаването на пролетта, а? — попита Арон, като отново посегна към захарницата.

— Да, предполагам. Мисля, че и Джонатан я усеща. Днес май те чух да си подсвиркваш?

Усилията й обаче останаха напразни, защото Арон не се включи в шегата. Последва неловко мълчание.

— Можем да изнесем печката след вечеря, за да не ти пречи утре сутринта — рече най-накрая Арон.

— Добре.

След вечеря тя започна да разтребва кухнята, а те разглобиха черния кюнец и го изнесоха заедно с печката на задната веранда. Работата бе мръсна и мъжете трябваше да се измият. Мери бе привършила в кухнята и им направи място. Непривичната свенливост на Арон, докато се миеше, вече я бе накарала да се почувства неудобно.

Джонатан се изми пръв и отстъпи място на брат си. Арон тъкмо изпомпваше топла вода от резервоара, когато Джонатан каза:

— Помниш ли бика, за който си говорихме тази зима?

— Да.

— Все още ли си на мнение, че е добре да го купя?

— Разбираш от това повече от мен. Ако смяташ, че е разумно, направи го.

— Мери също смята така.

— Тогава го направи. Нямаш нужда от нашето одобрение, но въпреки това го получаваш. Какво друго те спира?

— Нищо, абсолютно нищо.

Арон се бе навел над умивалника и сапунисваше лицето и врата си, когато Джонатан продължи:

— Само че ще трябва да отида в Минеаполис, за да го купя.

— На Мери пътуването ще й се понрави.

— Тя се съгласи да остане и да ти помогне със сеитбата.

— Знаеш, че Мери не може да се справи с полската работа — възпротиви се Арон, защото не можеше да каже на брат си, че жена му не трябва да остава сама с него.

— Ще бъде само за няколко дни.

— Кога тръгваш?

— Изложението на рогат добитък е през последната седмица на май. Иска ми се да замина тогава, за да имам възможност да избирам. Така ще мога да разговарям с продавачите и да науча малко повече за отглеждането на биковете.

— Можеш да го купиш от някое по-близко място и да си спестиш пътуването.

— Както казах и преди, никой по тези места не се е опитвал да отглежда породата Блек Ангъс. Хората мислят само за прасета. Имам намерение да поставя основите на търговията с говеждо в този район. В списанията пише, че скоро по целия свят ще се яде говеждо.

Бяха обсъждали темата през зимата и Джонатан както винаги говореше разумно.

— Действай, щом си решил. Може би ще успеем да засадим всичко дотогава.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Не — промърмори Арон, докато се бършеше с кърпата.

— Добре.

Джонатан излезе от кухнята и се заизкачва по стълбите към спалнята. Арон се подпря на мивката. Беше изтощен и напрегнат. Не можеше да повярва, че брат му е способен да иска от него подобно нещо. Сега Джонатан си позволяваше да направи още една крачка, като им осигуряваше време да останат насаме с Мери. По дяволите! Ако всичко не беше толкова абсурдно, щеше да изглежда почти смешно. В дадената ситуация обаче нямаше нищо забавно. През целия ден се беше държал като ученик и се стряскаше всеки пък, когато Мери се доближеше до него. Осъзна, че на това трябва да се сложи край и той трябва да продължи да се държи с нея както преди. Също така сметна, че в момента бе най-разумно да оправи нещата с Прис. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

На следващата утрин Арон се държеше почти както обикновено.

— Остави някои стени по местата им и не излющвай мазилката — подметна той, докато излизаше на двора с Джонатан.

— Това място е построено така, че не ми остава друга възможност — отвърна му Мери, — но обещавам, че довечера няма да мирише на пържено свинско. — Изпита облекчение, че той отново е същият като преди. Това й подейства ободряващо и тя заработи леко и спокойно.

Мери прекара сутринта в търкане на стените с боракс. Изпра дантелените завеси и ги простря на дървената ограда да съхнат. Почисти кюнците. Тъкмо привършваше с работата, когато видя, че Арон идва по пътя към къщата за обяд.

Той се засмя, когато тя се изправи, за да влезе вътре заедно с него.

— Изглеждаш така, сякаш самата ти си минала през кюнеца — пошегува се той, като докосна изцапания й със сажди нос. Тя инстинктивно се отдръпна. Смутено избърса носа си, раздразнена от реакцията си, след което се обърна и се запъти към кухнята.

— Обядът е стоплен — каза, когато Джонатан се зададе по пътеката и тримата заедно влязоха вътре.

Следобед изтърка канапето, изтупа чергите, изми прозорците с оцет и вода и изглади покривките. Обичаше тази стара къща и се чувстваше уютно в нея още от самото начало. Даряваше я и получаваше от нея също такава любов, каквато Джонатан даряваше и получаваше от земята. Това бе нейната територия. Бе построена от дядо му — първия от фамилията Грей. И Джонатан, и Арон й бяха разказвали историята за това как дядо им я спечелил, като работил за други хора тук, в областта Дод. Най-голямо удоволствие да разказва историята изпитваше Арон, може би защото сега същата тази къща бе негова. Фермата наистина му принадлежеше, но Мери се грижеше за нея вече седем години и щеше да й бъде много трудно да я напусне, когато Арон се ожени.

Късно следобед Мери приключи подреждането на стаята. Приятният аромат на лавандула освежаваше въздуха, а високо на стената една стара декоративна чиния покриваше дупката за комина. Мери я разглеждаше, докато седеше на люлеещия се стол в кухнята. На чинията бе нарисувана стара мелница, до която тече поток, а край него се виждаха кадифена трева и високи дървета. Тя често я бе разглеждала и я познаваше така добре, както и всичко останало в този дом. Спокойната гледка я изпълваше със задоволство и усещане за уют.

Днес обаче не можа да й достави удоволствие. Мери бе изтощена. Докато беше заета с работа, забравяше тревогите и съмненията си, но сега те отново я връхлетяха. За момент сякаш старият дядо Грей се бе приближил до мелницата, учуден от това, че тя седи в неговата стая толкова отчаяна, и Мери отговори на незададения му въпрос:

— Изглежда, внуците ти се нуждаят от помощта ми, за да потушат огъня, който пламна между тях, но преди това и аз се опарих от него. Първо Джонатан започна с тази глупава история и обърка нещата, а сега и Арон се прави на срамежлив ученик. И двамата се държат като глупаци. Иска ми се да беше тук, за да влееш малко разум в главите им. Може би аз също бих могла да помогна по някакъв начин.

В този момент осъзна, че говори на глас, и се смути. Тропна с крак и стана от люлеещия се стол, за да приготви вечеря, като мърмореше:

— Големи, големи глупаци…

Цялата следваща седмица бе напрегната и не им останаха нито време, нито сили за ходене по гости, така че не навестиха Клем и Агнес Воленс, за да видят новороденото. Мъжете усилено се занимаваха с полската работа, а Мери беше заета с пролетното почистване.

Ставаха рано, работеха усилено и в края на деня се чувстваха напълно изтощени. Мери реши, че ще е най-добре да изчакат Агнес да се възстанови, и отложи гостуването за идната седмица.

Арон също не беше намерил време да оправи отношенията си с Прис. Всяка събота обаче те ходеха в Бохемиън Хол и той прецени, че там ще имат възможност да се изяснят.

В събота вечер се изкъпа, впрегна бъгито и тръгна надолу по хълма. Когато сви по пътя към имението на семейство Воленс, първото, което видя, бе помещението за съхранение на жито и споменът за разгневената Присила изплува така ярко в съзнанието му, сякаш всичко се бе случило вчера. Знаеше, че тази вечер тя ще е много резервирана и ще му се наложи да бъде изключително внимателен с нея, но след изтеклата седмица смяташе, че ще може да се справи.

Той остави конете и каруцата под бъзовите дървета и се изкачи на задната веранда. В къщата бе светло, а във всекидневната някой свиреше на пиано. Когато почука, той чу бързи стъпки, след което вратата се отвори, а Нелт и Грейси стояха на прага и се смееха.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че Прис няма да дойде с теб на танците? — попита Нелт без предисловие.

Арон го погъделичка под брадичката и отвърна:

— Е, надявам се, че ще дойде. Тук съм, за да я взема както винаги, нали така?

— Само че тя и Кора вече тръгнаха със семейство Кветек.

Семейство Кветек живееха на отсрещната страна на пътя.

— Казах й, че е най-добре да почака и първо да види дали ти няма да дойдеш да я вземеш — намеси се Грейси, — но тя беше сърдита и отговори, че повече няма намерение да чака.

Арон поразроши косата й и рече:

— Всичко е наред, скъпа. Така или иначе ще я видя в залата за танци. Как е бебето?

— Мама каза, че прилича на мен — отвърна Нелт.

— Скоро ще дойдем да го видим.

— Искаш ли да го видиш сега, Арон? — попита с надежда Нелт, като го дръпна за ръката.

— По-добре да тръгвам, преди Прис да си е намерила някой друг, но тези дни пак ще дойда, става ли?

— Добре, Арон.

Той тръгна към Бохемиън Хол. Присила никога по-рано не бе тръгвала на танци по този начин. Не му бе минало през ума, че тя може да не си е у дома — досега винаги го чакаше. Точно тази вечер, когато бе решил да направи това, което тя искаше, тя бе решила да отиде на танците без него и да му го върне. Е, може би си го заслужаваше, но защо… защо! Защо й трябваше да избере точно този момент?

В Бохемиън Хол имаше много хора и земята под него се тресеше като при земетресение. Арон спря конете и слезе от бъгито. Дочуваше силната музика в изпълнение на братята Шимек. През прозорците се разнасяше ритмичната мелодия на пиано, съпровождано от цигулка и акордеон.

Голямата зала се използваше като чифлик, помещение за гласуване, място за сбирки на хората от града и театър за училищните постановки. В събота вечер тук бе и мястото за танци. Вътре дъсченият под ритмично се тресеше под стъпките на танцуващите полка.

В преддверието на залата имаше стаичка, която в зависимост от случая се използваше като кухня или като място за сервиране на алкохол. В централното помещение п-образно бяха наредени маси и пейки. Арон се заоглежда за Прис. Първо видя Кора на масата на господин и госпожа Кветек заедно с двете им дъщери. Когато Кора видя Арон, тя бързо се наведе към сестра си. Той забеляза, че Присила леко обърна глава към него.

Значи все още му се сърдеше.

Засвириха валс и той започна да си пробива път през тълпата, за да я покани на танц. В този момент видя, че двама мъже се насочиха към нея. Тя отиде на дансинга с единия от тях. Арон бе стигнал вече твърде близо до масата на семейство Кветек, за да тръгне в друга посока.

— Здравей, Арон — извика му Кора с напевен глас и поглед, отправен към сестра й. Това никак не му хареса.

„Нахална всезнайка“ — помисли си той.

Докато отиваше към помещението за алкохол, за да си купи бира, Арон я чу как се засмя заедно с едно от момичетата на семейство Кветек. Той остана до дървените кегове, за да си изпие питието и да обмисли положението.

Присила не си губеше времето, но в крайна сметка той й беше казал, че желае именно това, нали така? Тя отново танцуваше с Уили Михалек и единственото, което Арон можеше да направи, бе да чака.

Когато музиката засвири отново, той прекоси помещението и застана зад стола й.

— Ще танцуваш ли с мен, Прис?

— Разбира се, Арон — прие тя.

Този път двете хлапачки на масата не се усмихнаха самодоволно и не се засмяха, но отбягваха погледа му, докато отвеждаше Прис на дансинга.

— Какво си казала на Кора за нас? Държи се така, сякаш съм хлебарка, която току-що е открила в сладоледа си.

— Нищо не съм й казвала.

— Тя, изглежда, си мисли, че трябва да те защитава.

— Може би наистина имам нужда някой да ме защитава от теб.

Танцуваха, но Прис стоеше на разстояние от него и той не я притискаше към себе си както преди.

— Не съм дошъл, за да се караме.

— А за какво тогава, за да ме завоюваш ли?

— Не, за да се извиня. — Той наистина желаеше това.

— Твърде късно е. Вече не ми е необходимо.

— Какво означава „вече“?

— Означава, че тази седмица имах време да помисля и реших, че си прав. Защо да слагам всичките си ябълки в една кошница, след като мога и да раздам някои от тях?

— Стига, Прис, нека те изпратя до вкъщи и ще имаме възможност да поговорим.

— Съжалявам, Арон, но вече казах на Уили Михалек, че той може да ме отведе у дома.

Той се подразни и язвително попита:

— Нима вече раздаваш ябълките си? Внимавай, Присила, ако прекалено много се раздаваш, може да се превърнеш в ябълково пюре.

Той усети силна и внезапна болка в десния си крак, когато Присила го настъпи с тока си. Стисна я силно през кръста с едната си ръка и я повдигна, така че пръстите й вече не достигаха пода.

— Веднага ме пусни! Ако не го направиш, ще ти премажа нещо друго!

Той обаче я притискаше плътно към себе си. Тя се вкопчи в ризата му, за да не залитне.

— Ще направя всичко, което пожелаете, госпожице ябълково пюре — усмихна се той, като я пусна да стъпи на пода.

— Искаш да отведеш някого у дома, така ли? — просъска тя срещу него. — Чудесно! Защо не опиташ с някоя от тях? — Посочи към групата жени, които стояха на обичайното си място до вратата. — Те са подходящи за тебе!

Танцът бе свършил и тя забърза към масата си. Е, в крайна сметка той си знаеше, че ще му се наложи да я ухажва. Щеше да й даде още малко време и след това да опита отново. Утре сутрин щяха да се видят в църквата. Може би тогава щеше да има по-голям късмет.

На следващата сутрин обаче, когато я доближи в двора на църквата, той разбра, че тя продължава да му се сърди.

— Здравей, Присила — опита се да я умилостиви той с пленителна усмивка.

Тя не му обърна внимание.

— Ще дойдеш ли днес на закуска с мен, Джонатан и Мери?

— Не мисля — студено му отвърна тя.

— Докога ще продължаваш да се държиш така? Нали се извиних, ще ми дадеш ли възможност да оправя нещата?

— Цяла година имаше време да го направиш.

— Ще ми е необходим още един ден, ако ми позволиш. — Той се опита да я хване за лакътя, но тя се отдръпна.

— Мисля, че повече нищо няма да получиш от мен.

— Толкова добре ли прекара снощи с Михалек?

— Той поне е джентълмен.

Арон се ядоса. Единственото му провинение бе, че я желаеше и й го беше показал — това бе всичко.

— Прис, не всеки ден те притискам до стената на хамбара. Не можеш ли да го забравиш?

— Арон Грей, стоиш на прага на Божия дом и разговаряш за това така, сякаш е нещо незначително!

— Смятам, че Господ има пръст в тази работа и не е необходимо да ме бие през ръцете за това, че ги поставям там, където самият той смята, че им е мястото.

Той се шегуваше, но тя светкавично се завъртя и избяга от него.

 

 

От този момент нататък Арон все повече се убеждаваше, че се налага да оправи нещата между тях. Имаше усещането, че трябва да накара Прис да го приеме обратно, преди Джонатан да тръгне на път.

Ако миналата зима знаеше, че купуването на бик ще го постави в тази ситуация, щеше да се възпротиви. Сега обаче бе невъзможно да спори с Джонатан за заминаването. Какво ли щеше да си помисли Мери, ако изразеше несъгласието си? Че се страхува от това, което може да се случи, ако двамата останат сами?