Лавърл Спенсър
Кръстопът (11)

Глава единадесета

Гръмотевицата събуди Арон в сивата утрин. Заваля силен дъжд. Той лежеше неподвижно, с надеждата че Мери няма да се събуди. Тя бе обърната с лице към него, а юрганът бе подпъхнат под мишницата й. Арон внимателно започна да се отмества, за да не я събуди. Когато се отдалечи достатъчно, бавно повдигна завивката и я отметна от гърдите й. Ръката й, хванала завивката, му пречеше, но той продължи бавно да я приплъзва, като отви самия себе си и усети хладния сутрешен въздух върху гърба си. Успя да отметне юргана изцяло върху ръката й и най-накрая я разгледа цялата, свита в спокойния си и дълбок сън. Беше точно толкова красива, колкото си бе представял. Кожата й отначало бе гладка, но след малко от студения и влажен въздух настръхна. Той наблюдаваше гърдите й. Боеше се, че студът може да я събуди, така че отново я зави. Тя леко се размърда, понадигна се и се обърна с гръб към него. Той също се изви, прилепи се плътно към нея и я прегърна. После отново заспа.

 

 

Мери смътно почувства топлината на тялото, плътно притиснато до нейното. Щом се събуди, тя отвори очи, без да помръдва. Усети ръката му върху гърдите си и топлия му дъх на врата си и отново затвори очи, за да може напълно да се наслади на това усещане. Искаше й се лицето му да бе пред нея, за да може да го разгледа в съня, но беше доволна и на прегръдката му. Когато ръката му започна да я милва нежно и възбуждащо, тя разбра, че той също е буден. Първите му думи бяха:

— Скъпа, навън вали.

— Ъхъ — промърмори мързеливо тя.

— Не можем да сеем в дъжда. — Ръката му продължаваше да я гали.

— Аха.

— Имаме много време.

— Хммм.

Зърната на гърдите й настръхнаха и се втвърдиха.

— Мери?

— Ахъ.

— Дай ръката си насам.

Не последва отговор.

Ръката й бе отпусната пред нея, близо до лицето й — прекалено далеч от него. Той плъзна своята към стегнатия й плосък корем и почувства как мускулите й се стегнаха. Тя дишаше учестено. Усети я как плавно започна да движи ръка, но когато стигна до бедрото си, спря. Той отмести ръката си от корема й и хвана нейната. Разтвори пръсти, провря ги между нейните и силно я стисна. После бавно дръпна ръката й назад и я постави върху тялото си. В този момент и двамата бяха затаили дъх. Когато почувства как пръстите й плахо се плъзнаха по мъжествеността му и след това я обхванаха, той въздъхна тежко и простена. Дълго време след това в стаята бе тихо, а двамата лежаха със затворени очи.

Арон обхвана с ръце раменете й и я обърна към себе си. Когато погледите им се срещнаха, той сграбчи завивките, смъкна ги бавно до кръста им, а след това ги изрита с крак в края на леглото.

— Погледни ни, Мери — рече той, но очите й останаха приковани към лицето му. — Виж, Мери, ние сме красиви. Не би трябвало да пропускаш тази гледка. — Клепките й потрепнаха съвсем леко, но тя не сведе поглед.

— Просто си мисли за това колко правилно постъпваме и колко добре се чувстваме — това ни прави красиви. Ти си красива, Мери. Гледах те преди да се събудиш и се кълна в бога, че никога не съм виждал нищо толкова прекрасно като теб. По-хубаво е единствено когато сме двамата заедно.

Той я целуна, а тя затвори очи и нежно започна да движи ръката си върху тялото му. Ароматът на дъжд, люляк и лавандула се преплитаха изкусително и двамата се потопиха в опияняващата миризма.

По едно време Арон спря да я целува и се отдръпна от нея. Тя отвори очи, но той гледаше надолу с усмивка на уста. Мери инстинктивно също сведе поглед. Гледката на преплетените им тела я заплени. Започнаха да се изучават — отначало колебливо, след това по-дръзко. Той седна на колене до нея, положи я по гръб и нежно започна да я гали, като я изпиваше с поглед.

— На света няма нищо по-меко от това — каза Арон, като я докосна, — мисля, че никога няма да мога да ти се наситя. — Той целуна мястото, което милваше.

Какво ли я накара да си помисли за Джонатан точно в този момент? Беше виждала очертанията на тялото му в тъмнината, когато заставаше над нея. Спомни си как лежеше под него, без да помръдва, и осъзна, че за два дни с Арон бяха опознали телата си много повече, отколкото тя някога бе познала тялото на съпруга си.

— Как е възможно да не съм знаела всичко това по-рано? През цялото време ми е била известна съвсем малка част от…

Арон се повдигна на лакът, погледна я в очите и изрече:

— Нека ти разкрия всичко, Мери, дори това да е последният ни ден.

И той го направи.

 

 

Въпреки че валеше и не можеха да сеят, и двамата имаха много друга работа, с която да запълнят сутринта си. Запалиха печката и от топлината кухнята стана най-уютното място в цялата къща. След закуска Арон каза, че ще се погрижи за всички задължения извън къщата, за да не й се налага да ходи в дъжда. Той навлече голямо и широко лочено яке, прегърна я през кръста, целуна я и излезе. Тя си тананикаше, докато приготвяше дъската за гладене. Трите ютии се грееха на печката и тя се захвана за работа. Бе заета през цялата сутрин. Поддържаше огъня, за да топли ютиите. В задния край на печката сложи тава, пълна с кисело зеле, а по края й подреди свинско и го поръси с кимион. Откъм къкрещото ядене започна да се разнася апетитен аромат, примесен със свежото благоухание на ризите, които гладеше. След като приключеше с всяка следваща дреха, тя я изнасяше от кухнята, за да не поеме миризмата на храна. По-късно Мери омеси тесто и го пусна във врящ бульон, а на обяд тя и Арон махнаха дъската за гладене от масата и ядоха кнедли и месо с кисело зеле.

Дъждът все още продължаваше да вали и тъй като имаха много свободно време, Арон донесе две големи якета, навлече едното и й помогна да облече другото с думите:

— Ела, искам да ти покажа нещо. — Дръпна я за ръка и я поведе между локвите и под стичащата се от покрива на хамбара вода. Въведе я вътре и излезе отново, за да донесе стълбата, която след това подпря в хоризонталните греди над главата на Мери, и започна да се изкачва нагоре.

— Какво има там? — попита тя.

— Ще видиш. — Той седна върху една от гредите, като се опитваше да прецени колко е тежък старият масивен сандък, който бе открил тук преди два дни, докато търсеше куфара. — Вземи въжето, което виси до вратата, и ми го подай.

Тя го взе, преметна го през едната си ръка и като придържаше с другата полата си, се заизкачва нагоре по стълбата. Над нея Арон изглеждаше като великан.

— Внимавай — предупреди я той.

— Ти внимавай, защото си човек, а не маймуна!

— Добре, моя непоколебима палавнице — усмихна й се той, докато поемаше въжето.

Започна да омотава с него тежкия сандък, като сумтеше, докато го повдигаше, за да прокара въжето под него и около дръжките. Тя все още стоеше на стълбата и го наблюдаваше. Щом привърши с работата си, той попита:

— Можеш ли да връзваш здрав възел?

— Аха! — отвърна тя и се пресегна към него за въжето.

Той й го метна, а тя слезе надолу по стълбата, омота го около една подпора и го остави леко разхлабено, преди да завърже края му за друга подпора. После се върна при първия възел, сграбчи въжето и каза:

— Готово е, Арон.

Той я наблюдаваше отгоре с усмивка. Застанала под него и стиснала въжето, Мери създаваше впечатлението, че тежестта на сандъка ще я повдигне във въздуха и тя ще увисне на гредата като риба, хванала се на въдица. Арон все пак се наклони напред и започна да отпуска товара надолу. Точно преди да го освободи във въздуха, той я предупреди:

— Спускам го!

После бързо се наведе, хвана се за гредата, увисна и скочи в овеса. Само секунда след като Мери бе усетила тежестта на сандъка, той вече бе до нея. Бързо освободи възела на въжето около подпората и плавно започна да го отпуска, докато товарът не се намери на сигурно място върху овеса.

— Дано всичко това да си е заслужавало, Арон Мартин Грей! — смъмри го тя.

— Да отидем и да видим, Мери Елън Грей!

Те коленичиха до сандъка и започнаха да го освобождават от въжето. Арон отвори капака, отмести някакъв бял памучен плат и показа на Мери черен костюм от мека и плътна материя.

— Какво е това, Арон? — попита тя, като надникна любопитно вътре.

— Дрехи на майка ми и баща ми.

Той извади белия плат, разстла го върху овеса и положи върху него черния костюм и останалите дрехи, като преди това повдигаше и разпъваше всяка една от тях във въздуха. Всичките бяха избелели, измачкани и прашни. Най-накрая стигнаха до едно тъмно връхно палто, което бе в комплект с жилетка и панталони. Отдолу имаше обикновени ежедневни женски рокли, но на дъното, увита в отделно парче плат, лежеше сатенена рокля с цвят на слонова кост. Арон я вдигна и я разпъна, а Мери възкликна тихичко и я погледна с възхищение.

— Вероятно е била шита за някакъв специален случай — рече тя.

— Това е булчинската рокля на майка ми.

Смачканият плат все още бе лъскав въпреки дългите години, през които бе стоял затворен в сандъка. Роклята беше с буфан ръкави със ситни перли по края. Цялата горна предна част също бе обсипана с перли и украсена с красива и сложна бродерия чак до стеснената талия, от която започваха воланите. Високата права яка бе обшита с дантела, която все още стоеше твърде изправена. По горната предна част бяха зашити многобройни сатенени илици, предназначени за перлените копчета. Отпред полата бе гладка и Мери каза:

— Обърни я. — Арон изпълни молбата й. — О, Арон, майка ти сигурно се е чувствала много горда, когато я е носела.

Той се наведе, положи роклята върху отворения капак на сандъка и започна да разкопчава копчетата.

— Веднъж като бях малък, ми я беше показала, но бях забравил за нея до онзи ден, когато видях тук стария сандък.

Мери вдигна сивия костюм и попита:

— Да не бе това да е сватбена дреха на баща ти?

— Не зная, но вероятно си права, защото е най-хубавата тук. Въпреки това не мога да си я представя на него. Когато почина, беше доста по-едър.

— Иска ми се да съм ги познавала — рече Мери.

— Щеше да ги обикнеш. Усмивката на татко не слизаше от лицето му и той постоянно се закачаше с мама, докато не започнеше да го заплашва, че ще го изхвърли от къщата. Накрая винаги се смееха. Той винаги успяваше да я развесели.

— Смятам, че ти много приличаш на баща си.

— Бих се радвал, ако е така. Все пак поне и двамата са решили да ми дадат това име. Не зная откъде са измислили това „Арон“, но името на мама е било Мартинек. Когато семейството й се е преселило тук от стария континент, са го съкратили на Мартин. Фамилното име на татко било Седиви, но на английски това означава сив и затова са го променили на Грей^[1]. Мама винаги се е гордяла, че са ме кръстили така, и каза, че това било едно достойно име.

— Каква беше тя? — попита Мери, като гледаше към ръцете му, поставени върху старата сватбена рокля на майка му. Арон започна да си спомня:

— Беше дребна като теб, винаги бързаше и беше дяволски добра къщовница. Всяка пролет караше мен и Джонатан да й помагаме и обръщахме къщата с главата надолу, а тя самата подскачаше наоколо като кокошка и раздаваше заповеди.

При този спомен той се засмя, а Мери рече:

— Никога по-рано не съм знаела историята на името ти, Арон. Късметлийка съм, че нося поне част от него. Мисля, че родителите ти много биха ми допаднали.

— Зная, че и те щяха да те харесат, Мери. Щяха да са щастливи от избора, който е направил Джонатан.

При споменаването на името му тя сякаш изтрезня, но Арон се изправи, повдигна роклята с цвят на слонова кост и каза:

— Искам да видя как ти стои.

— На мен ли? — От изненада тя постави длан върху гърдите си и се ококори срещу него. — Арон, мисля, че не е редно. Не трябва да обличам чужда булчинска рокля.

— Мисля, че майка ми не би имала нищо против. Освен това дрехата е направена за слабо и изящно същество като теб. Нека тя отново заблести след всичките години, прекарани в този стар и мухлясал сандък.

Мери погледна роклята с възхищение и докосна фината бродерия.

— Ще го направиш ли заради мен? — попита той.

— Добре, Арон, но само при едно условие — ако ти облечеш костюма на баща си.

— Дадено — съгласи се той.

Все още се намираха в отделението за овеса. Съблякоха големите си якета и ги хвърлиха в зърното на земята. Дъждът продължаваше да вали и барабанеше по покрива така, сякаш заедно с тях се забавляваше от малката им прищявка. Голямата врата бе отворена, но мъждивата сива светлина им бе достатъчна, за да виждат около себе си. Когато съблякоха връхните си дрехи, студеният въздух ги накара да потреперят. На Арон му бе трудно да стои на един крак върху хлъзгащото се зърно, така че седна в него. Преди да нахлузи сините панталони, му се наложи да изтупа няколко зрънца, останали по бельото му.

Вътре в панталоните бе сгъната и напъхана и една пожълтяла риза с волани отпред, която за времето си трябва да е била много елегантна. Той я облече под сакото и след като вече бе готов, застана и започна да наблюдава Мери, която се бореше с безбройните перлени копчета на роклята си. Бе започнала да я закопчава от кръста нагоре, а той приближи към нея, за да й помогне.

Щом закопча и последното, Арон отстъпи назад, за да се поклони ниско, хвана я и й целуна ръка.

— Изглеждате великолепно, милейди.

Мери направи грациозен реверанс, но леко се олюля, защото изгуби равновесие.

— Вие също, милорд — засмя се тя. После се изправи отново, а той хвана и другата й ръка, задържа я и каза:

— Обичам те. Знаеш това, нали?

Внезапно в очите й бликнаха сълзи и без да се опитва да ги скрие от него, тя го погледна прямо и отговори:

— Да, Арон, зная го.

— Ти обичаш ли ме?

— Да, Арон. Обичам те толкова много.

Той стисна ръцете й още по-силно и погледна към крехкото й красиво тяло в булчинската рокля.

— Ти винаги ще бъдеш моята красива невяста. Ако можех, щях да те облека в тази дреха за нашата сватба и да ти дам и останалата част от името си.

Мери вече плачеше неудържимо и когато той я притисна в обятията си, тя зарови лице в старите пожълтели волани на ризата му. Арон започна лекичко да се поклаща с нея.

Дъждът намаляваше и бе започнал да се превръща във влажна мъгла. Арон и Мери сгънаха отново красивите стари дрехи и ги върнаха на мястото им. Стояха тъжни и смълчани. Сандъкът бе прекалено тежък, за да го върнат обратно върху гредите, така че Арон го избута в един ъгъл на отделението за овес с думите:

— Мишките няма да успеят да влязат в него. Някой ден ще помоля Джонатан да ми помогне да го върнем на мястото му.

Тръгнаха към изхода и застанаха пред отворената врата. Арон я прегърна и тя склони глава върху рамото му. Дълго време останаха така, загледани навън. След малко на изток се забелязаха смътните очертания на ездач, който се намираше точно на възвишението на пътя, но след като се спусна надолу, плевнята го скри от погледите им.

— Човекът на гарата по кое време ти каза, че пристига влакът?

— В три и петнайсет следобед — рече Арон.

Нямаше нужда да й го казва, защото и двамата знаеха, че това е Джонатан. След известно време отново го видяха как минава през едно от по-близките възвишения, а Арон бутна Мери обратно в сянката на хамбара, за да я прегърне за последен път. Целуна я толкова силно, че тя усети как зъбите му се забиват в горната й устна. Бе обвила ръце около врата му и притискаше тялото си към неговото, но не усещаше нищо освен обемистите работни якета помежду им. Още преди да им се е наложило да се разделят, той вече чувстваше самотата.

— Помни, че те обичам, макар че няма да мога да ти го казвам или показвам. — Арон бе поставил ръка зад главата й и я притискаше до себе си.

— Арон… — задави се тя.

Той нежно я отблъсна и рече:

— Върви да нахраниш гъските.

После сграбчи един чувал със зърно, обърна го и напълни една кофа, оставена близо до вратата. Преди да излезе навън и да се отправи към кладенеца в двора, той повдигна яката си.