Лавърл Спенсър
Кръстопът (21)

Глава двадесет и първа

Дните се върнаха към обичайното си еднообразие. За Арон те бяха дълги и трудни и му липсваше помощта на Джонатан. Благодарение на съседите Арон обработваше земята. Сутрин доенето не му тежеше, но в края на деня, когато вече беше изтощен, ръцете го заболяваха.

Една вечер той се прибра за вечеря и се отпусна на стола си с дълбока въздишка, а Мери постави храната на масата, седна и се вгледа в изтощеното му лице.

— Арон, мислех си… — стараеше се да не срещне погледа му — бих искала да ме научиш да доя — рече тя сякаш само между другото.

Той я погледна учудено и леко иронично.

— Доенето не е най-силната ти страна.

— Бих могла да се науча.

— И сам мога да се справя.

Тя се засегна.

— Ако ми дадеш възможност, бих искала да се науча! Аз съм единствената жена наоколо, която не може да издои една крава! — Леко се изчерви и се втренчи в чинията си.

— Добре… добре — предаде се той малко изненадан.

Гласът й моментално омекна:

— Мога да опитам утре вечер. Рано сутринта ще трябва да се заема с прането, но вечерта ще имам време.

След като се договориха, той си тръгна с мисълта, че доенето на следващия ден ще отнеме двойно повече време. В крайна сметка щеше да го свърши сам, след като изгубеше време да я гледа как се опитва.

Но Мери бе твърдо решена. Тя неуморно продължаваше да прави опити. След няколко дни се справяше сравнително добре, въпреки че се уморяваше много по-бързо от Арон. Сара обаче беше проблем. На няколко пъти Мери я остави сама в къщата, но това не й се харесваше, така че попита Арон, дали би могъл да направи за бебето нещо, в което да го пренася.

— Не ми е приятно да я оставям у дома, когато работя в градината — оправда се тя. Боеше се Арон да не сметне, че за нея е прекалено неудобно да му помага в доенето.

Той измайстори малък лек кош, който отстрани имаше решетки, за да влиза въздух, и дръжка като на кошница за грозде. Когато Мери за пръв път занесе с него Сара в плевнята, бебето бе заспало, а Арон надникна и като видя жълтата й шапчица и бледозеленото одеяло, с което бе повита, заяви, че изглежда като царевичен кочан. Мери постави коша върху две обърнати наопаки кофи от мляко и рече:

— Арон! Как можа да кажеш подобно нещо за собствената си дъщеря!

Искаше й се да си отхапе езика. Думите просто се бяха изплъзнали от устата й. Нямаше намерение да ги изрича. Тя се обърна настрани и започна да заеква, но Арон веднага рече:

— Виждам, че кошът вече й харесва. — Той се върна към работата си, но бе доволен от думите й.

През юни из въздуха закръжиха огромните конски мухи. Една вечер Мери, Арон и Сара както обикновено бяха в плевнята, когато бебето, което спеше в кошницата, внезапно изпищя силно. Арон стоеше изправен между кравите и преди Мери да успее да стане, той се втурна напред и уплашено извади Сара от кошницата.

— Какво има? — извика тя, докато детето продължаваше да плаче, но щом се доближи, видя голямата подутина върху лицето на дъщеря си.

— Конска муха — рече той, — ще се оправи.

Детенцето обаче все още пищеше и плачеше, а Арон целуна подутото място и тихо му промърмори:

— Хайде, царевичке, по-добре върви при майка си и той подаде бебето на Мери.

— Хубаво ще е да му сложа малко сода — спокойно рече тя, след което добави: — Извинявай, Арон.

После Мери го остави в притихналата плевня, загледан в празната кошница. Защо ли му се извини? Заради притеснението ли? Съжаляваше, че го оставя сам да дои ли? Той си помисли, че съжалява много повече от нея за това, че бе отвела Сара. Хареса му да я държи на ръце. Когато се върна в къщата, носеше кошницата със себе си.

— Как е тя?

— Ако Сара има намерение да живее във фермата, ще трябва да свикне с това.

Докато се чудеше колко ли дълго наистина Сара щеше да остане в къщата, Арон си тръгна отново с думите:

— Трябва да донеса и останалото мляко.

На следващия ден той работи до обяд и след това отиде в града. Този ден бе безкраен за Мери. Тя му даде списък с необходимите покупки и го наблюдаваше как се отдалечава. Искаше й се и тя самата да може да тръгне с него. Толкова дълго време бе минало, откакто за последен път бе ходила в града, но пътуването щеше да е твърде трудно със Сара. Тя все още я кърмеше и не можеше да я остави при някоя съседка.

Следобедните часове едва се влачеха. Мери започна да плеви градината, за да запълни времето. След като приключи, тя внесе отново Сара в къщата и се изми, за да започне да приготвя вечерята. Арон вече трябваше да се е върнал. Тя се притесняваше и постоянно излизаше на верандата, за да поглежда на изток.

Когато видя приближаващата каруца, се успокои и вдигна ръка, за да му помаха. Арон видя, че Мери го чака на верандата, и пришпори конете. Докато наблюдаваше крехката й фигура, той се почувства така, сякаш се прибираше у дома и никога по-рано не го бяха посрещали по този начин.

— Мислех, че вече няма да дойдеш — извика тя. — Побързай! Вечерята е готова.

Той разпрегна конете и отнесе кутията с продукти вкъщи.

— Защо се забави толкова дълго? Какво има тук? — Започна да разгръща кафявата хартия, преди той да успее да остави кутията на земята.

— Назад, жено — скара й се усмихнат той. — Направи ми място да оставя това.

Тя обаче сграбчи вързопа и започна да го развързва.

— Не съм поръчвала нищо подобно. Какво е то?

Вътре имаше парче тюл.

— Не е за теб. За Сара е, за да я пази от мухите.

Това бе толкова неочаквано — да купи мрежа, която да предпазва бебето. Мери рече:

— Защо аз самата не се сетих за това?

Не беше нужно да й отговаря. Арон знаеше, че постъпката му й е доставила удоволствие.

Мери започна да го разпитва, защото искаше да знае какво става в града, какви са новините и кого е срещнал. Той й разказа всичко, за което се сети, и, разбира се, й предаде поздравите на всички, с които се бе срещнал. Той разбра, че тя копнее да отиде в града.

Тази нощ му бе трудно да си тръгне. Младата жена изглеждаше обезсърчена, когато я остави на верандата. Арон спря под брястовете, обърна се и за да я разведри, подвикна:

— Следващия път, когато отида в града, ще те взема с мен. Не е мъжка работа да се купуват бебешки неща. — После потегли с конете, като се чудеше дали тя няма да намери някакво извинение и да не тръгне с него заради това, което се бе случило във влака.

След този случай нямаше нужда повече да почуква на собствената си врата, защото Мери обикновено стоеше на верандата при пристигането му. Понякога на обяд той я виждаше да простира. Сега вече редовно се виждаха малки дрешки и пеленки. Тази гледка му харесваше. Мери все още му переше дрехите. Бе му казала, че това е най-малкото, което може да направи за него.

Една вечер, когато Арон тръгваше към къщата на семейство Дворак, тя извика:

— Изчакай малко, Арон, забрави прането си. — Излезе от преддверието с кафяв пакет в ръцете. — Опитай се да не го смачкаш този път — каза както обикновено, след което му го подаде. Щом Арон се пресегна към него, ръката й докосна дланта му. Това им подейства така, сякаш през телата им бе минал ток и Мери подскочи. Тя рязко дръпна ръката си, но щом осъзна какво е направила, погледна към Арон, а по страните й се разля червенина.

— Не е нужно да се грижиш за дрехите ми, Мери — рече той. — Госпожа Дворак ми предложи да ми ги пере.

— Не ставай глупав, Арон. Тази работа ми харесва.

За пореден път нейният отговор сякаш разкриваше някаква тайна. Младият мъж се опитваше да потуши пламъка, който внезапно се разгоря в него. Покачи се на верандата, затвори мрежестата врата между тях и рече:

— Признателен съм ти, че правиш това за мен, Мери. Благодаря ти.

Щом си тръгна, тя положи длани върху бузите си, като си мислеше каква глупачка е. Взе решение от този момент нататък да се контролира.

Настъпи времето за жътва и Арон започна да остава на полето по обяд, за да не губи време. Мери реши да му носи храната на полето.

Щом я видя да приближава, той спря работа. Тя остави кошницата с детето, подаде му покритата чиния и се отпусна на тревата.

— Много ти е далеч да идваш чак дотук. Утре сутрин просто ми приготви сандвич и бутилка с вода.

— Сандвич и бутилка с вода ли! Един мъж не може да работи, ако се храни само с това.

— Сара става прекалено тежка, за да я разнасяш. — Той посочи с вилица към кошницата, след което надникна вътре и рече: — Ще изкривиш гърба на майка си, царевичке!

— Арон! Това е най-отвратителното умалително име, което някога съм чувала!

Той обаче се наведе към Сара и продължи:

— Хей, царевичке, кажи на майка си, че тя е избрала името ти, а един баща може поне да избере прякора.

Арон си мислеше за това още от деня, в който Мери се изпусна и нарече Сара негова дъщеря. Той реши, че тя сигурно трябва да се е изчервила, защото му бе обърнала гръб. Сара се подаваше над рамото й и го гледаше с широко отворени очи като всяко бебе. Момиченцето бе прекрасно. Той би дал всичко, за да може поне веднъж да докосне кестенявите му къдрици. Докато се хранеше, той я разглеждаше и откриваше общи черти между нея и себе си. Когато приключи с обяда, той рече:

— Добре, царевичке, кажи на майка си, че вече може да вземе чинията и също така, че е грубо да стои с гръб към някого толкова дълго време. Можеше поне да те научи на някакви обноски.

Мери взе кошницата и тръгна по алеята, като извика, без да се обръща:

— Кажи на баща си, че сам може да си донесе мръсната чиния!

На следващия ден Мери занесе обяда на Арон с ръчната количка, в която бе сложила и кошницата със Сара. Щом пристигна на мястото, където той я очакваше, тя рече:

— Сара би искала да знаеш, че няма никакво намерение да изкривява гърба на майка си.

— Това е добро разрешение — намигна той, посегна към чинията си и прошепна към бебето: — Кажи на майка си, че е прекалено дръзка.

Усмивка озари лицето му, а след това и лицето на Мери.

През дългите и горещи дни, когато конете работеха почти до издихание, а Арон вървеше зад тях, той си мечтаеше за трактор.

Тъкмо размишляваше върху това, когато един от ремъците се скъса. Като проклинаше тихо, той го разгледа, за да види доколко е повреден. Нямаше какво друго да напрани, освен да откара отново конете до стоянката и да смени хамутите.

Докато конете пиеха вода в двора, Арон си помисли за това, че Мери обикновено винаги има готов студен чай. „Бебето сигурно спи“ — помисли си той, като приближи към притихналата къща. Отвори и затвори внимателно мрежестата врата и тя потракна съвсем леко, докато той влизаше в кухнята. В зимника откри буркан със студен чай. Взе го и започна да отпива, докато обикаляше разсеяно из кухнята. В къщата бе много тихо и приятно хладно. Както продължаваше да пие и да се разхожда, той стигна до вратата на всекидневната и там се закова на място. Печката от стаята както винаги бе изнесена за през лятото и люлеещият се стол отново бе заел мястото й. Мери седеше в стола и кърмеше бебето, а кожата му бе бяла като гърдата, от която се хранеше. Явно майката и бебето бяха заспали. Главата на Мери бе отпусната назад върху твърдата облегалка на стола. Тя сякаш усети, че някой я наблюдава, стресна се и подскочи, от което Сара също подскочи, след което отново започна да суче.

Мери видя почервенялото лице на Арон.

— Мислех, че я кърмиш на горния етаж… или може би трябваше да почукам — заекна той.

— Тук е по-хладно — обясни Мери, а сърцето й биеше учестено, но тя не се опита да отмести бебето от себе си. Сара все още спеше. — Храня я тук само когато съм сигурна, че си на полето.

Той задържа погледа си върху бебето и преглътна, след което се обърна и бързо излезе от къщата, а вратата се тресна зад гърба му.

От шума Сара изплашено отвори очи и се разплака.

— Шшшт, принцесо — успокои я Мери, — уплаши ли те татко ти? Мен също, скъпа. Мен също.

Докато говореше нежно на бебето, тя си помисли: „Наистина ли Арон ме изплаши, или аз самата се боя от себе си? Страхувам ли се от слабостта, която току-що изпитах, и видя ли я той изписана на лицето ми? Ние постоянно сме заедно и той вероятно смята, че очаквам от него да се грижи за нас и да ни издържа. Дали не мисли, че се преструвам на свенлива, а всъщност се опитвам да го принудя да приеме роля, която той не желае?“

Арон говореше високо на конете, за да се успокои:

— Какъв глупак съм само — да нахълтам така в къщата!

Той се чудеше какви ли са чувствата на Мери. „Ще си помисли, че съм я накарал да остане в къщата, за да мога отново да си проправя път към нея, да спечеля доверието й, а може би и имота й, и най-накрая да се пъхна в леглото й. Не й е необходимо да остава тук, за да може да живее! Тя има собственост, която я прави независима. Ами ако е видяла похотливия израз, който бе изписан на лицето ми? Ами ако се уплаши и си тръгне, ако избяга със Сара? Веднъж дойде при мен по собствено желание, но сега е различно. Не може да стане по този начин. Сякаш вървим по острието на бръснач — Мери, Сара и аз. По-добре да проявя търпение и да не я притискам, защото в противен случай мога да разваля всичко.“

 

 

Когато Арон се прибра за вечеря същата вечер, той отново почука на вратата, макар да виждаше през мрежата, че Мери приготвя масата. Умишлено бе останала вътре и не го посрещна на верандата, както правеше напоследък. Тя подреди чиниите, а той я наблюдаваше. Когато се пресегна, роклята й се опъна и се очертаха наедрелите й от майчинството гърди. Той си припомни белотата им, завладя го трепетно, но забранено желание. „Успокой се, Арон!“ — нареди си той.

— Трябва да купя от града някои неща за Сара. Расте толкова бързо, че дрешките вече са й омалели. Имам нужда от плат, за да й ушия нови.

— Както казах, това е женска работа. Кога искаш да отидеш?

— Кога ще можем? — стараеше се да говори свободно както обикновено, но не успяваше.

— В събота?

— Събота… да, събота. — Но внезапно я обзеха съмнения: — Ами Сара?

— Какво Сара? — Той повдигна ръка и започна да брои на пръстите си: — да видим… тя е на един, два, три, четири, пет — ще стане почти на шест месеца. Достатъчно голяма е, за да се научи да пътува, без да се оплаква, не мислиш ли?

— Наистина ли смяташ, че можем да я вземем?

— Ами ти… — Арон прочисти гърлото си. — Нямаш голям избор, нали така?

Мери се изчерви, но той не забеляза това, защото точно в този момент се взираше в чинията си.

— Как ще я вземем? Мога да използвам кошницата, но и тя вече й е малка. Пътят е прекалено дълъг, за да я държа в скута си. Ами ако завали?

— Не се тревожи — каза той. — Ако вали, ще изчакаме и ще отидем друг ден. Нека да помисля за това как ще я носим.

— Добре. — Тя отново се обнадежди: — Но, Арон, в събота не може да вали, просто не може!

В петък вечер той постави в каруцата точно зад седалката за пътниците една дъска, с която огради малко пространство и в резултат се получи нещо подобно на детско креватче. Застла го с мека слама, а Мери следваше всяко негово движение, развълнувана от предстоящото пътуване до града. Докато я наблюдаваше как тича с един юрган в ръце, за да го сложи върху сламата, той осъзна колко много време е минало, откакто за последен път бе ходила някъде, и че по-рано трябваше да се досети и да я изведе. Обеща си вече да го прави по-често.

 

 

Мери се чувстваше така, сякаш имаше право да си пожелае идеален ден. На разсъмване нямаше вятър, а изгряващото слънце озари хълмовете в розово и златисто. Тя се събуди от чуруликането на мушитрънчетата, които сякаш й се караха за това, че бе прекалено мудна. Арон дойде рано, но въпреки това сякаш измина цяла вечност, преди да привърши със сутрешните задължения. Росата бе започнала да се изпарява, когато той влезе в къщата, за да се измие и да се преоблече. Почука и тя веднага му даде знак да влезе.

— Мислех си първо да се измия и да облека чисти дрехи — поиска разрешението й той.

— В резервоара има топла вода. Ще бъда готова, докато привършиш. — Тя се изкачи по стълбите.

Мери переше само работните му дрехи, комбинезони и ризи. По-официалните костюми, от които рядко се нуждаеше, все още бяха в спалнята му. Имаше нещо вълнуващо в това, че и двамата се преобличаха и приготвяха за излизане в една и съща къща. Щом чу шума на течащата вода, тя вече не можеше да пропъди тези мисли от главата си. Осъзна, че ненадейно се бяха възвърнали спомените й за Арон — с голи гърди и треперещ от ледената вода на кладенеца, а след това застанал с преметната около врата си кърпа, докато тя го докосваше. Укори се за мислите си и побърза да приключи с преобличането.

Избра бледолилава рокля, която пристягаше тънката й талия и гърдите. Макар деколтето да бе малко, дрехата й стоеше предизвикателно, защото бе опъната по тялото й. Тя я приглади, след което метна през раменете си тънък шал, за да се прикрие. Арон бе готов преди нея и докато минаваше покрай вратата на спалнята й на излизане, подвикна:

— Ще докарам каруцата.

Когато Мери се появи с бебето, той тъкмо закрепяше кърпа над мястото, където щеше да лежи Сара. Вече бе постлал одеялото под импровизирания сенник.

На Мери отново й стана приятно от неговата изобретателност и тя го похвали:

— Ти мислиш за всичко, Арон.

— Опитвам се — усмихна се той. — Под седалката има брезент, в случай че завали.

— Оставих нещата на Сара в къщата. Можеш ли да я подържиш, докато ги взема? — И преди той да успее да отговори, детето се озова в ръцете му.

То примигна срещу него изпод бродираната си шапчица и безмълвно изучаваше лицето му, преди любопитно да протегне ръчичка и да хване долната му устна. Това сякаш бе официалното им запознанство и то прониза сърцето му. Целуна малката ръчичка. Това бе неговата дъщеря.

Щом Мери затвори къщата, той положи Сара на мястото й и подаде ръка на майка й, за да се качи в каруцата. Докоснаха се съвсем леко, макар да нямаше нищо лошо в това, че проявяваше учтивост. Мери прибра полите си и те потеглиха.

Пътуването не продължи толкова дълго, колкото се искаше на Мери. То сякаш бе най-приятната част от разходката й, макар че нямаше търпение да стигне до града. Все по-силно чувстваше, че няма нищо лошо в това да бъдат тримата заедно. Все повече си даваха сметка за взаимното си привличане и изведнъж това усещане сякаш се удвои и узря заради това, което правеха в момента — отиваха в града като съвсем обикновено семейство.

Мери усети, че несъзнателно брои месеците от смъртта на Джонатан. Когато разбра, какво прави, тя се стресна и пропъди мисълта.

През днешния ден в града и двамата спазваха възможно най-голямо благоприличие, защото знаеха, че всички любопитни погледи бяха насочени към младата вдовица, която за пръв път се появяваше на публично място. Тук той не й подаде ръка, за да слезе от каруцата. Мери сама се пресегна и прегърна Сара. Двамата с Арон се разделиха на тротоара пред дрогерията. Той тръгна към бръснарницата, за да се подстриже и да научи последните новини, а тя влезе да избере разни неща за бебето и провизии за килера. Докато разглеждаше топовете с плат, погледът й попадна върху една кремава тафта. Мекотата и блясъкът на материята я изкушиха да я докосне и щом го направи, тя без колебание помоли Сам да й отреже една дължина и да я прибави към поръчката й. След това отиде в хлебарницата и си взе сладкиш. Където и да отидеше, бебето бе център на внимание. Мили Хармън от хлебарницата покани Мери отзад в помещението за живеене, за да накърми Сара.

Мери се отби и в кабинета на доктор Хаймс, за да му поиска съвет с какво да храни бебето. Лекарят посрещна с радост Мери и погъделичка Сара по брадичката. Той посъветва Мери:

— Вече трябва да я отбиеш. — Щом видя удивения й поглед, продължи: — Бебетата стават прекалено дебели, когато се кърмят дълго време. Така ще улесниш себе си, а и за Сара ще е по-добре.

Той я инструктира да започне да захранва бебето с леки храни, а тя самата да привързва гърдите си и да пие по-малко течности. Даде й рецепта да си купи патентованото лекарство на Лидия Пинкъм, което да пие по време на предстоящото й неразположение.

Когато се върна до каруцата, Арон я чакаше пред дрогерията. Сара бе кисела след непривично дългата за нея разходка.

— Искаш ли да хапнеш нещо, преди да тръгнем обратно? — попита той.

Мери си спомни как бяха обядвали заедно в ресторанта, но тъжно му отказа:

— Сара няма да издържи, а и освен това хапнах сладко в хлебарницата.

Бебето вече шумно протестираше.

— Тя изглежда се разпява — пошегува се Арон. — Права си. По-добре да тръгваме.

На връщане времето мина твърде бързо, защото говореха през целия път. След като се отдалечиха от града и хората, те отново се отпуснаха.

— Купих една дължина тафта — призна тя.

— Охо!

— Все пак спестявам от това, че ще си я ушия сама.

— Не е нужно да се оправдаваш, Мери. Нямам нищо против да купуваш всичко, което пожелаеш.

— Да, но наистина не се нуждаех от нея.

— Заслужаваш я — заяви той, като се усмихна и добави: — Освен това да купуваш нещо само когато имаш нужда от него, понякога отнема цялото ти удоволствие от покупката.

Тя се усмихна.

— Прав си, Арон. Няма да се тревожа и да се оправдавам… точно както ти каза.

— Какво още прави?

— Посетих хлебарницата на Мили Хармън, изядох голямо парче „Бисмарк“ и дадох и на Сара да го опита.

— Тя хареса ли го?

— О, направо ми се разсърди, когато отказах да й дам повече.

Той извърна глава, за да погледне към спящото зад тях бебе, и се усмихна, като си представи как Сара е яла сладкиш.

— Внимавай да не я разглезиш. Няма нищо по-лошо от разглезено дете.

Това бе първото нещо за възпитанието на децата, което той споделяше.

— Ходихме и при доктор Хаймс — смени темата тя.

Той повдигна вежди и загрижено я погледна.

— Нещо не е ли наред?

— О, не. Просто исках да го попитам с какво да започна да захранвам Сара.

— Вече? — изглеждаше изненадан.

— Е, познаваш доктор Хаймс. Той никога не предписва обичайните неща. Понякога си мисля, че му доставя удоволствие да шокира пациентите си. Въпреки това обикновено е прав. — Тя се извъртя и попита: — Ами ти какво прави? — Погледна косата му и отбеляза: — Виждам, че си се подстригал.

— Така е — засмя се той. — Освен това научих много интересни неща. Както казаха момчетата в бръснарницата, скоро можем да очакваме още една сватба.

— Чия? — Той се поколеба и тя си помисли, че отново нарочно я дразни, така че го хвана за ухото и го подръпна. — Ако не искаш да ти дърпам ушите, по-добре ми отговори, и то бързо!

Той я остави да го дърпа, като се престори на безпомощен и се примоли:

— Добре, добре, пусни ме и ще ти кажа! — Но тя не го остави на мира, докато не разкри имената на щастливата двойка — Присила и Уили Михалек.

Мери бързо го пусна и се загледа отново в пътя. Той усети, че в този момент я вълнуваха различни неща. Известно време мълчаха, преди тя да се осмели да попита:

— Как се чувстваш?

— Радвам се за тях — отвърна той без колебание.

— Само това ли?

— Какво още, Мери? Между мен и Прис няма нищо.

— Но по-рано имаше.

— Да, не го отричам. Знаеш какво имаше между нас, защото ти разказах.

— Това не е нещо, което можеш да приемеш така лесно, Арон. Чудех се дали не съжаляваш, че се раздели с нея.

— Не, разбира се — увери я той. — Вярваш ли ми?

Тя се вгледа в него, а после сви рамене.

— Бих искала. — Погледна встрани и попита: — Кога ще е сватбата?

— Веднага след жътва предполагам, ако може да се вярва на всичко, което чуваш в бръснарницата.

— Подходящо време за сватба.

— Ще имаш възможност да облечеш новата рокля, която ще си ушиеш.

Тя се ободри малко при тази мисъл.

Когато се прибраха, Сара все още спеше дълбоко. Мери се обърна да я вземе, но Арон попита:

— Може ли аз да я отнеса в люлката й?

„В това няма нищо лошо“ — помисли си тя и отвърна:

— Разбира се, Арон.

Тази вечер той си тръгна по тъмно и се държеше така, сякаш никак не му се прибираше. Тя повървя с него до брястовете, като въртеше стръкче трева между пръстите си, тъжна от това, че той трябва да си върви.

— Арон — рече, като гледаше към ръцете си, — ти си страшно добър с мен и Сара. Нямам предвид само днешния ден и пътуването до града. Искам да кажа… всеки ден. Исках да ти благодаря.

Той едва се сдържа да не я грабне в обятията си.

— Веднъж вече ти казах, че не е нужно да ми благодариш. Ти някак си ме караш да искам да се грижа за теб. Имаш подобно влияние над мъжете, Мери, мъниче.

Тези думи я накараха да се почувства ценена и защитена. Тя обви ръце около себе си и за момент си представи, че той я бе прегърнал. Думите му я стопляха, но тя копнееше за топлината на ръцете му.

В този момент погледът на Арон се спря на гърдите й и той бързо си тръгна, преди да се е поддал на желанието си.