Лавърл Спенсър
Кръстопът (5)

Глава пета

Следващата събота те отидоха в града с каруцата, за да купят картофи за посев. Седалката бе по-широка от тази на малката кола, така че пътуваха удобно, а Арон държеше юздите. Ръцете му бяха разранени и той усещаше болезнено всяко приплъзване на кожения ремък по дланите си.

Оставиха Мери в търговския център и тръгнаха да търсят картофи. Тя отдавна не бе идвала в града и започна да пазарува подред нещата от дългия списък, който бе направила. Подбираше консервирани храни и пресни бисквити. После навести Сам Мотс, който й претегли кафето и семената, които бе избрала за градината, и ги изсипа в малки хартиени пликчета, а след това й наточи оцет от една дървена бъчва в задната стаичка, от която се носеха различни аромати, и върна глинения съд, пълен догоре и запушен с коркова тапа. Тя с възхищение плъзна ръка по топовете платове. Помисли си, че може да си ушие рокля за предстоящата сватба на братовчедка си. Сам я попита дали не иска да купи няколко метра, но днес тя нямаше яйца за размяна и тъй като знаеше, че сметката вече е станала доста голяма, отказа.

Приятно й беше да стои в магазина и да се наслаждава на ароматите му. В това време влязоха нейни познати от града и я поканиха на гости.

По-късно Мери застана под навеса на тротоара, за да изчака мъжете да се върнат и да я вземат, но когато каруцата спря, Арон бе сам в нея. Той каза, че веднага се връща, и влезе в магазина, за да плати сметката, след което започна да изнася кутиите с храна и да ги поставя върху картофите, които сега лежаха на дъното. Когато се качи в каруцата и хвана юздите, тя седеше на високата седалка. В устата му имаше захарна пръчка и той подаде една и на нея.

Тя я прие, отново смутена от присъствието му до себе си.

— Къде е Джонатан? — знаеше, че вече са привършили работата си в магазините за храна и семена.

— Слезе на гарата.

— На гарата?

— Да, да провери цената на билетите до Минеаполис и разписанието.

— Значи наистина има намерение да замине?

— Така изглежда.

Лицето на Арон бе изопнато. Между очите му се бяха образували две дълбоки успоредни бръчки. Изглеждаше отслабнал и изтощен. Искаше й се да го погали и да го успокои, но вече не се осмеляваше.

От гарата ги деляха само две пресечки. Арон знаеше, че разполага само с три минути, за да й каже това, което седмици наред бе обмислял.

— Мери, ако Джонатан замине, аз ще трябва да остана. Това място не може да се управлява само, но ти обещавам, че няма и с пръст да те докосна… знаеш това. Сигурно не преставаш да си мислиш за онова, което каза той и сега, когато се готви да ни остави сами точно както бе решил, просто не искам да се тревожиш, че може нещо да се случи. Всичко ще е наред, Мери, кълна ти се.

За пръв път, откакто Джонатан бе споделил плановете си, Арон се осмеляваше да говори за това. Тя се изчерви. Той я гледаше право в очите, забравил за захарната пръчка в ръката си.

— Мили Боже, Арон, нима мислиш, че се съмнявам в това? Нима предполагаше, че ти нямам доверие? — Тя видя, че и той се изчерви, и знаеше какво му е коствало да изрече думите, които току-що бе произнесъл.

— Просто трябваше да ти го кажа, Мери. Не бяхме обсъждали желанието на Джонатан, но не можем да позволим то да ни измъчва до края на живота ни. Сега, изглежда, наистина е решил да отиде до Минеаполис и нищо не можем да направим. Трябваше да ти кажа това, за да престанеш да се тревожиш. — Той отново съсредоточи вниманието си върху конете.

— Арон, благодаря ти, но трябва да знаеш, че ти имам доверие.

— Дори и след онова, което ти бях казал на задната веранда през онази нощ? — Споменът за признанията му все още го изгаряше.

— Бих могла да ти задам същия въпрос, като имам предвид собствените си признания.

— Не, ти си… е, ти си Мери — рече той, сякаш това означаваше, че е недостъпна и не може да бъде компрометирана.

Те замълчаха, но Арон все още чуваше последните си думи и изведнъж те прозвучаха така, сякаш той никога не би я приел като жена, сякаш тя не притежаваше качества, които да го привлекат. Нещата изобщо не стояха по този начин и той се надяваше тя да не го разбере погрешно. Джонатан вече достатъчно много я бе унизил, но как само се бе изправила тя и бе отказала да се държат с нея като с животно за разплод! Малко жени можеха да се похвалят с куража, който тя притежаваше. Вече приближаваха гарата и той се обърна към нея и простичко попита:

— Приятели?

Тя кимна с облекчение:

— Приятели.

Точно когато приближиха, Джонатан излезе от сградата и се покачи в каруцата. Докато пътуваха към дома, той наруши тишината:

— Влаковете тръгват всяка неделя по обяд. Ще замина следващата седмица.

— Имаме достатъчно време да се заемем с картофите — рече Арон и Джонатан забеляза, че брат му разговаря по обичайния си непринуден начин.

— Ако времето се задържи, ще трябва да ги засадим още тази седмица — започна да размишлява Джонатан.

— Сортирането на картофите никога не ми е било любимото занимание — намеси се Мери. — Ще се радвам, когато каруцата се изпразни.

— Може би ще дойде ден, в който няма да ти се налага да вършиш тази работа, особено ако се окаже, че този бик наистина е такъв, какъвто всички го описват. Предполагам, че едно от тези животни ще ни носи толкова пари, колкото десет акра картофи.

— Първо трябва да купиш телето, а след това да отгледаш и стадото, Джонатан — напомни му тя.

— Колко смяташ, че ще ти струва това животно? — попита Арон.

— Не мога да кажа, докато не проверя на място. Единствените цени, които съм виждал, са за парче месо.

Пътуването им мина в приятни разговори, които от дни наред за пръв път успяха да прогонят напрежението помежду им. Това, което Арон беше казал на Мери, най-сетне беше разсеяло тревогите им. Джонатан също усети между тях приятелското отношение, което им бе липсвало прекалено дълго време.

Когато пристигнаха у дома, Арон спря каруцата под брястовете. Нямаше нужда да я разтоварват.

— Ако нямаш нищо против, Джонатан, бих желал по-рано да започна с домашните задължения — рече Арон. — Мисля да навестя Прис и да видя дали тази вечер ще дойде с мен на танци.

— Разбира се.

Мери си помисли, че най-накрая той ще се върне при Присила. Ако тя го приемеше отново, всичко щеше да се уреди.

Мери също имаше желание да отиде на танците. Бе изминало толкова много време, откакто за последен път бе ходила там. Докато бяха младоженци, с Джонатан често посещаваха Бохемиън Хол. Тя все още бе млада и имаше нуждата да се среща с хора. На Джонатан също щеше да му се отрази добре поне за една вечер да се откъсне от фермата. Танците не му допадаха особено, но щеше да му достави удоволствие да изпие студена бира и да се срещне с приятели. Той вече разпрягаше конете и тя побърза да поговори с него, преди да е приключил с работата си.

— Скъпи, мисля, че всички можем да се поотпуснем малко. Работиш много усилено и ще е добре за теб да се отделиш за малко от фермата. Защо и ние да не отидем на танците?

Той не смяташе, че му е необходимо да ходи в Бохемиън Хол, за да се отпусне. Можеше да направи това и тук, в дома си, като просто седнеше на верандата и се загледаше в полето, но напоследък Мери не бе излизала много, като се изключат неделите в църквата и посещението при семейство Воленс преди две седмици. Вероятно й се искаше да се срещне с хора.

На Джонатан, изглежда, не му се ходеше. Мери продължи забързано:

— Нямам нищо против да отидем с каруцата, а Арон може да вземе бъгито и кобилата. Картофите не ме притесняват. Никой няма да им обърне внимание — гласът й бе умоляващ.

Той нямаше намерение да я кара да му се моли. В края на краищата съвсем естествено бе да й се иска да излезе и да се позабавлява малко в събота вечер.

— Добре, Мери, но преди това ще нахраня и ще напоя конете и ще ги впрегна чак като тръгваме.

Тя вече тичаше към къщата, понесла кутия с бакалски стоки. „По-добре да побързам. Мери сигурно ще сервира вечерята със скоростта на светлината и ако не се поразмърдам, ще ям студена храна“ — помисли си Джонатан. Докато отвеждаше конете, за да ги напои, той бе доволен, че жена му се освобождава от напрежението, което я владееше през последните няколко седмици. През цялото време знаеше, че това ще стане. Също като светлината тя притежаваше прекалено силна искра, за да я крие твърде дълго.

На вратата Мери се размина с Арон.

— Какво каза той? — Отговорът вече му бе известен от начина, по който роклята й се развяваше, докато прескачаше стъпалата по две.

— Каза, че можеш да вземеш кобилата и бъгито, а ние ще пътуваме с каруцата. — Тя бързо разпределяше и подреждаше продуктите по шкафовете. Докато обуваше работните си обувки, седнал на стълбите, той чуваше отсечените звуци, които достигаха до него. Много добре му бе известно, че тя е предложила той да вземе бъгито. Един мъж не можеше да отиде на среща с каруца пълна с картофи, но Джонатан никога не би се сетил за това.

Стана точно така, както очакваше Джонатан. Мери се бе погрижила за кокошките и гъските за рекордно кратко време и докато той и брат му все още бързаха през двора с кофите с мляко в ръце, тя вече ги викаше за вечеря. Въпреки това нямаше защо да се притеснява, че вечерята му ще изстине, тъй като жена му бе толкова неспокойна, че я бе претоплила. Въпреки цялата суетня наоколо Мери бе намерила време дори да наточи вода за къпане.

Вечерята премина много бързо.

Арон внесе ваната от верандата. Тази вечер нямаше нужда да питат кой ще се къпе пръв. Ако в най-скоро време не излезеха от кухнята, Мери щеше да скочи във водата с дрехите.

Арон реши, че е по-добре да вземе кофа с топла вода и да се изкъпе в стаята си, отколкото да чака кухнята да се освободи. Това би му спестило доста време. Вече ставаше късно и той трябваше да тръгва. Прииска му се да бе намерил възможност да посети Прис през седмицата и да я покани предварително, но сега все още не бе късно да стигне до дома й, да я вземе и да отидат в залата за танци навреме, за да запазят маса. Ами ако тя му заявеше, че ще ходи с Михалек? Той реши, че ако нещата се развият по този начин, ще я преследва на танците, независимо дали Михалек е наоколо или не.

 

 

След като взе вана в стаята си на горния етаж, Мери отвори гардероба и извади жълта рокля. Измъкна от едно чекмедже риза, облече я и загледа отражението си в огледалото. През седмицата носеше само обикновени домашни дрехи, но сватбената й риза все още й стоеше добре и прилягаше на младежката й фигура. Тя закопча дългата фуста около кръста си. Извади фуркетите от косата си и тя се разпиля по гърба й. Когато започна отново да я завива на кок, една мисъл премина през съзнанието й и тя я разпусна.

Джонатан вече се бе съгласил да отидат на танци. Може би тя можеше да стори още нещо, за да възвърне предишната им близост. За пръв път й мина през ума, че през седемте години на брака им тя бе обръщала изключително малко внимание на външния си вид. Беше чиста и спретната, а тялото й бе стегнато като на младо момиче. Все пак можеше да направи още нещо, за да възвърне в очите на Джонатан блясъка, който постепенно бе избледнявал през изминалите години. Повечето фермерски жени имаха прекалено много работа, за да се занимават с прически и гримове. Тя по нищо не се различаваше от тях.

Мери разреса гъстата си коса. Пристегна я с шноли и запали керосиновата лампа върху тоалетното шкафче, след което започна да рови в най-долното чекмедже на гардероба, докато не откри това, което търсеше — машата. Загря я над лампата, после хвана кичур коса и го нави. Когато приключи с прическата си. И откри малко бурканче с вазелин, намаза устните си и те заблестяха. Най-накрая се обърна към избелелите тапети с червени шарки, с които бяха облепили стаята. Навлажни пръстите си, докосна стената и след като те се оцветиха в розово, ги потърка в бузите си. Помисли си каква късметлийка е, че в къщата има двама мъже, които да работят на полето, така че през повечето време не й се налагаше да върши полска работа.

После Мери облече върху фустата си жълтата рокля. Деколтето бе високо и квадратно, но разкриваше изящните ключици. Тя нямаше парфюм, но в едно от чекмеджетата на бюрото между бельото се намираше малка ароматизираща торбичка, пълна с лавандула. Тя я извади и я потърка между гърдите си върху ризата.

Мери се огледа за последен път, събра ръце и ги притисна към шията си. „Моля те, о, моля те, Джонатан“ — мислеше си тя.

 

 

Арон също отдели доста време, за да се подготви. Той дълго приглажда къдравата си коса. Облече неделното си сако и бяла риза с колосана яка. В момента се затрудняваше с черната вратовръзка, която се опитваше да завърже пред огледалото на стената над кухненската мивка. Най-накрая успя. Надяваше се Прис да разбере по външния му вид, че специално се е постарал за нея.

Зърна в огледалото Мери, която завиваше покрай стълбите, и замръзна. Той продължаваше да я следи в огледалото, докато тя не сви към ваната вдясно от него. Приближи се зад него и се наведе, за да изстиска кърпата за баня на Джонатан. Арон се обърна и се загледа в наведената й фигура и меднорусите й къдрици. Трите най-горни копчета на роклята й не бяха закопчани и се виждаше ризата й. Тя дълго време стоя приведена над ваната, а той продължаваше все така втренчено да я наблюдава.

После тя се изправи и се обърна, за да го погледне, а миризмата на одеколона и лавандулата се смесиха и ароматът бе опияняващ като топло пролетно вино. Тя плъзна поглед по бялата му риза и загорялото лице. Червеникавокафявата му коса блестеше и само една непокорна къдрица бе паднала върху челото му. Изглеждаше зашеметяващо. Сините му очи поглъщаха блясъка на нейните устни и руменината по високите й скули. Косата й беше прибрана назад и разкриваше лицето й.

И двамата се бяха издокарали за някой друг. Въпреки това, докато стояха, някакво смущаващо и непознато за тях чувство ги караше да изпитват удоволствие от възхищението, което виждаха в очите си.

— Не успях да достигна най-горните копчета. — Тя сведе поглед и се обърна с гръб към него. Той ги закопча, без да я докосва, но въпреки това ръцете й настръхнаха.

В този момент чуха подсвиркването на Джонатан, който се приближаваше по пътеката към къщата, и Арон бързо се обърна, за да постави шишето с одеколон обратно под умивалника. Мери отиде до малкия гардероб във всекидневната, за да потърси палтото си. Тя чу затръшването на вратата, след като Джонатан влезе, но остана на мястото си в притъмненото помещение, за да скрие вълнението си. После до нея достигна потракването на дръжките на ваната, когато двамата мъже я вдигнаха, за да я изнесат навън.

— Какво ти е на ръката Арон? — попита Джонатан и докато излизаха през вратата, Мери видя сгърченото от болка лице на девер си.

— Кожата е малко по-чувствителна. Изглежда през зимата доста съм се изнежил.

— Защо не помолиш Мери да те намаже с онзи мехлем, който взима от господин Рейли? За нула време ще те оправи.

— О, не, няма проблеми. Просто ще ми трябва известно време, за да си възвърна формата.

Докато влизаше обратно в кухнята, Джонатан все пак рече:

— Мери, донеси мехлема, който пазиш за… — В този момент думите му замряха. Тя бе излязла от всекидневната и стоеше под ярката светлина на кухненската лампа. Не помръдваше, докато Джонатан я наблюдаваше втренчено. Зад гърба му Арон също не откъсваше поглед от нея.

— О, Мери, нямах представа, че ще искаш да сме елегантни — обади се Джонатан. — Трябваше да ми кажеш. — Когато ходеше на танци, той винаги обличаше някоя от сините си батистени ризи, но тази вечер му се искаше да бе избрал нещо друго, защото тя наистина изглеждаше прекрасно.

Не й каза, че изглежда добре, нито пък по някакъв начин й показа, че оценява усилията, които е положила заради него. Безразличието му я накара да се почувства глупаво и Арон усети това по сянката, която премина през лицето й. Той прехапа устни, за да не й направи комплимента, който трябваше да бъде произнесен от съпруга й.

— Всичко е наред, Джонатан. Изглеждаш много добре.

— Можеш ли да намажеш ръката на Арон с онзи мехлем? Впрегнах отново каруцата, но ще отида да изведа кобилата за бъгито, докато ти се погрижиш за него. — Заобиколи Арон, като затръшна кухненската врата зад себе си.

Мери остави палтото си върху облегалката на стола. Откри мехлема в тенекиена кутийка под умивалника и го постави на масата. Арон все още стоеше до вратата. Тя загреба малко от мехлема и зачака. Той се приближи към нея. Можеше да се намаже и сам, но вместо това протегна ръката си. Отпусна пръсти и тя видя разранената кожа. Изпита желание да докосне с устни мястото и по този начин да облекчи болката му. Вместо това обаче започна нежно да втрива мехлема в дланта му.

Когато приключи с намазването, тя се пресегна към бурканчето, взе още мехлем и повтори същото и с дясната му ръка. Погледите и на двамата бяха насочени към разранената длан и всичко продължи може би малко по-дълго, отколкото бе необходимо. Той осъзна, че трябваше да са тръгнали преди доста време, и нежно, но решително сви ръката си около нейната, за да я спре. Прониза го остра болка, но Арон не й обърна внимание. И двамата останаха на място, като все по-ясно си даваха сметка за значението на това докосване и нямаха сили да срещнат погледите си. Той разтвори пръсти, но ръката й остана отпусната в неговата. Усещаше изгарящата топлина на плътта й върху разранената си длан.

Внезапно тя вече не се чувстваше глупаво.

„Това е Мери, но тя ми е нещо повече от приятел“ — помисли си Арон. Тя се отдръпна от него, за да затвори кутийката и да я прибере. Когато я пъхна под умивалника и изми ръцете си, се обърна и видя, че Арон държи палтото й, за да й помогне да го облече. Тя се пресегна да отмести къдриците си. При това движение около нея се разнесе уханието на лавандула, а той още веднъж успя да мерне нежната кожа на врата й. Едва се сдържа да не погали раменете й, докато й помагаше да си облече палтото. Той придържаше внимателно дрехата, за да не я изцапа.

В този момент за него тя бе същество, което по никакъв начин не трябваше да омърсява.

Арон рязко се обърна и излезе от кухнята. Тя се наведе напред, за да намали фитила и да изгаси керосиновата лампа върху масата. После се изправи и го последва навън, като постави ръце върху пламналите си страни. Когато излезе на двора, Арон вече бе тръгнал с бъгито, а Джонатан я чакаше в каруцата.