Лавърл Спенсър
Кръстопът (22)

Глава двадесет и втора

Приближаваше краят на лятото, когато всичко бе отрупано с плод и идваше време за жътва. Усилената работа през този сезон бе помогнала на Арон и Мери да преживеят ужаса от смъртта на Джонатан. Все още чувстваха липсата му, но мъката им бе намаляла.

Джонатан пръв бе поискал връзката между Мери и Арон и сега сякаш си бе отишъл, за да им позволи да я продължат. Той отново ги бе оставил сами, но този път отсъствието му ги разделяше. Благоприличието, което те спазваха, им помагаше все по-силно да осъзнават какво означават един за друг. Връзката им бе изцяло нова и различна.

Сара също променяше отношенията им. В нощта, в която Арон помоли да отнесе Сара в креватчето й, Мери разбра, че той желае да поеме ролята си на баща. Тя осъзна колко дълбоки са чувствата му към дъщеря му и усети, че той умишлено ги е крил. Отново това благоприличие!

След тази нощ настъпи малка промяна. Тя започна от един обяд, когато Арон се прибра в къщата и завари Мери да приготвя сладко от стафиди. Обедът не бе готов. Масата бе отрупана със затоплени буркани, които чакаха да бъдат напълнени. Една кърпа със сварени стафиди все още висеше на мястото, където ги бе изцеждала. От голяма тенджера с врящ сок се разнасяше миризма на плодове. Бебето лежеше по средата на пода.

Мери погледна неспокойно Арон и му се извини:

— Съжалявам. Тази работа ми отне повече време, отколкото си мислех, а не можех да не я довърша, защото целият ми труд щеше да отиде на вятъра. Обедът ти не е готов.

Това, изглежда, не го разтревожи.

Той стоеше насред помещението и наблюдаваше и се усмихваше. В действителност сцената го забавляваше. Прическата на Мери се бе развалила и покрай слепоочията и врата й свободно се спускаха няколко къдрици. От горещината около печката бузите й бяха порозовели. Кухнята бе изпълнена с аромата на сварени плодове.

Това обаче никак не се харесваше на Сара. Прекалено дълго я бяха оставили на пода, без да й обръщат внимание, и тя шумно запротестира.

— Арон, би ли я вдигнал? Ръцете ми са заети.

— Виждам това — засмя се той и вдигна Сара с думите: — Хайде, царевичке. Майка ти иска да те поглезя малко. Той нежно прегърна бебето. Мери ги наблюдаваше, докато разбъркваше сладкото. Арон се усмихна на Сара и хвана ръчичката й. Тя го наблюдаваше втренчено, сякаш се опитваше да вземе някакво решение. После отвори устичка, каза „аба“ и дари баща си с очарователна двузъба усмивка. Той нежно стисна крехката й ръчица и каза:

— Здравей, Сара. — Усети, че Мери го гледа, и се обърна, за да срещне погледа й. Тя му се усмихна, а сърцето й щеше да се пръсне от щастие, когато той й отвърна с усмивка. — Много е красива, нали?

— Да, Арон, така е — отвърна тя развълнувана. Искаше да дари Арон с още от онова, което бе изпуснал, и затова предложи: — Защо не я изведеш навън на хладно? Скоро ще приключа с работата и можем да обядваме там.

След като напълни бурканите със сладко, Мери наряза домати, извади от килера кисели краставички, сирене, студено месо и хляб и изнесе всичко това на голяма табла в сенчестия двор.

Арон лежеше на една страна върху хладната трева, а Сара се бе хванала за гърдите му, за да стои права. Тя се клатушкаше неустойчиво на крачетата си. Тупна на земята, а Арон я хвана и отново я вдигна на крака с думите:

— Охо, принцесо!

— Говориш й така, сякаш е кон — подразни го Мери.

— Ами не зная как да разговарям с бебета.

— Ще трябва да се научиш — рече тя, а лицето му светна от удоволствие.

— Майка ти идва да те вземе — обърна се той към Сара.

— Тя е щастлива там, където се намира, ако, разбира се, не ти пречи.

— Не ми пречи. — За пръв път му поверяваше Сара и най-накрая той изпита, чувството, че е част от живота й.

Не разговаряха, а наблюдаваха детето, смееха се на непохватните му движения и постепенно свикваха с чувството на сплотеност, което бе започнало да се поражда в тях благодарение на Сара.

След този случай той я взимаше всеки път, когато му се удадеше възможност. Тя вече бе пораснала и режимът й се промени, така че по обяд винаги бе будна. Веднага щом влезеше в кухнята, Арон я вдигаше от пода, за да не пречи на Мери. Самата Мери нарочно бавеше сервирането на обяда, за да му даде възможност да поиграе с детето. Един ден Арон предложи:

— В плевнята има един висок стол. Да го донеса ли за нея?

— О, това би било истинско спасение. Напоследък стои само по земята.

Арон донесе стария стол, изми го и го остави на слънце да изсъхне. На следващата вечер той го боядиса на задната веранда, а Мери и Сара му правеха компания. Мери изчака момент, в който Арон също беше в къщата, за да сложи Сара в столчето. Направиха го почти церемониално. Младият мъж донесе на бебето парче препечен хляб, с което да освети новото й място в кухнята. От този ден нататък високият стол постоянно стоеше до масата.

Мери реши, че вече е време да отбие Сара.

Една сутрин престана да я кърми и пристегна гърдите си възможно най-силно. Когато Арон пристигна същия ден, той забеляза промяната в нея, но нищо не каза. На обяд Мери бе притихнала и се движеше по-бавно от обикновено. Вечерта беше отпусната и каза, че е изморена и би искала да си легне по-рано, така че той си тръгна след вечеря притеснен, но не знаеше какво може да стори за нея.

Нощта бе безкрайна за Мери. Тя задрямваше и се събуждаше от болката, която се засилваше. Подменяше постоянно превръзките си и новите за известно време я успокояваха, но скоро болката отново обхващаше гърдите й. Започна да я тресе, а след това да й става горещо и тя сънуваше вода. Тогава се събуждаше, но знаеше, че не трябва да пие нищо. Пробва лекарството на Лидия Пинкъм, но то не й помогна. Нощта бавно и мъчително се изниза, но призори болката вече бе непоносима. Задряма отново, но всяко помръдване на Сара я събуждаше. Лежеше заслушана в звуците, които се носеха от креватчето, като си мислеше, че всичките й мъки си заслужаваха заради Сара.

Щом чу, че Арон пристигна, тя се претърколи до края на леглото, но видя, че млякото отново е напоило дрехите й. Седна на ръба на леглото, стисна мокрите и натежали превръзки под нощницата си и прехапа устни, за да сдържи сълзите си.

Арон отдалеч видя затворената врата на кухнята и взе на бегом останалото разстояние до къщата, като с един скок преодоля стъпалата на верандата. Когато се опита да отвори вратата, установи, че все още е заключена, и го обзе паника. Пресегна се, взе от касата на вратата ключа, но в бързината го изпусна и се прокле за несръчността си.

В кухнята бе студено и сърцето му се стегна. Защо не бе запален огън? Къде бе Мери? Той се спря само за момент, за да огледа притихналото празно помещение, и след това вече тичаше нагоре по стълбите, обзет от страх, като крещеше името й.

Вратата на спалнята й бе отворена, така че нищо не му пречеше да влезе вътре, но въпреки това той влетя така, сякаш бе разбил барикада. Тя седеше на ръба на леглото, притиснала мокрите си и лепкави гърди и той веднага прочете болката в очите й.

— О, Арон, толкова боли — изскимтя тя.

Той веднага се успокои, че тя е в безопасност.

— Какво мога да направя? — веднага се приближи до нея.

Тя поклати глава и при вида й го заболя сърцето.

— Кажи ми, скъпа. — Той коленичи пред нея. — Кажи ми какво да сторя. Боже, цялата си мокра. Трябва ти суха нощница и нови превръзки. Къде си ги сложила?

— Използвам кърпи за чинии — довери му тя, — но не мога да ги стегна достатъчно около себе си.

Мери толкова се отпусна от присъствието на Арон, че с удоволствие се остави на грижите му и се подчини на нареждането му да се изкъпе, докато той намери чисти кърпи. Сара се бе събудила от шумното влизане на баща си, но в момента лежеше спокойно и наблюдаваше тази нова и странна сцена в спалнята.

Арон помогна на Мери, като следваше инструкциите й и пристегна кърпите, които почти се впиха в нежната кожа под мишниците й. Притесняваше го това, че трябва да я пристяга толкова силно, но тя настояваше, като му каза, че вече се чувства по-добре.

След като й облече чиста нощница, той я прегърна през раменете и я поведе към леглото.

— Преживяла си ужасна нощ, любов моя. Сега може би ще спиш по-спокойно.

— Но, Арон, трябва да… — започна да протестира тя.

Той постави пръст на устните й, за да я накара да замълчи, и й нареди:

— Ти трябва да си почиваш, а аз ще изляза оттук, за да мога да се погрижа за Сара.

Тя се опита да му възрази, но той не й го позволи. Побутна я отново към леглото, а тя безмълвно му се подчини и седна. После вдигна очи към него и попита:

— Какво щях да правя без теб?

Той се пресегна, отметна косата й и рече:

— Моли се, любов моя, никога да не го разбереш. — После нежно хвана главата й с една ръка, наведе се да я целуне и почувства, че устните й треперят. След това отиде до креватчето и вдигна Сара с думите: — Хайде, царевичке, тебе трябва да те подсушим.

 

 

Арон изостана с един ден в полската работа. Тази година вършитбата започваше по-рано. Той не само трябваше да навакса изгубеното време, но също и няколко дни да помага на Дворак. Уговорката бе изгодна и за двама им, защото Дворак щеше да му помага при вършитбата.

През последвалите дни Арон бе прекалено зает, за да стои в къщата. До пристигането на чичо Гарнър с машината той виждаше Мери и Сара само във времето за хранене, и то съвсем набързо.

Мери сама се удиви на бързината, с която се възстановяваше. Тялото й изглежда бързо се приспособяваше. С всеки изминал ден тя се чувстваше все по-добре.

Вършитбата бързо приближаваше към своя край и когато се замислеше за Дакота, сърцето й се свиваше. Арон не й бе споменал нищо, но тя знаеше, че не можеха да избегнат този разговор. Очакваше той да повдигне въпроса, но той не го направи и тя разбра, че трябва да го стори сама.

Беше златиста утрин, в която слънцето грееше ниско към източния прозорец и във въздуха играеха дребни прашинки. Арон излизаше от кухнята, когато нещо го спря, той се обърна и погледна към нея. Тя държеше съдовете, които бе вдигнала от масата след закуска, но не се помръдваше, а само го следеше с поглед.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Не спомена нищо за Дакота.

— Така е.

Той бе с гръб към слънцето, което грееше право в лицето й, и тя не можеше да прочете изражението му, докато говореше. Гласът му не й подсказваше нищо.

— Ще ходиш ли тази година?

— Не съм решил.

— Значи все пак си мислил за това?

— Да, така и не писах на Гечнър за Джонатан. Предполагам, че очаква и двама ни.

— О! — Съдовете в ръцете й изведнъж й натежаха и тя отново ги остави на масата.

— Искаш ли да остана? — попита той. Даваше й възможност да го задържи.

— Аз… просто исках да зная, защото ще трябва да намеря някого, който да ми помага, ако заминеш.

— Не отговори на въпроса ми — тихо рече той.

— Нуждаем ли се от парите?

Той не спомена нищо за това, че тя сега говореше за парите като техни общи. Вместо това бавно поклати глава. Това означаваше „не“.

— Искаш ли да замина? — повтори той.

Тя безмълвно поклати глава, а големите й очи блестяха от слънцето.

— Тогава ще остана. Освен това исках да бъда тук, за да те заведа на сватбата. Ще дойдеш ли с мен?

Тя внезапно се обърка от това, че очакваше едно, а се случваше друго и попита:

— Сватбата ли?

— Тази на Присила и Уили — напомни й той. — Ще дойдеш ли с мен?

Искаше да му каже просто: „Да, ще те последвам навсякъде“, но вместо това отвърна:

— Не зная какво ще правя със Сара.

— Ще вземем и нея — отвърна той и повтори: — Ще дойдеш ли с мен?

— Да.

Той се отмести, а пред очите й останаха тъмни петна от ослепителното слънце. Преди да излезе от къщата, Арон не я докосна, а само рече:

— Харесваш ми, когато връзваш косата си по този начин.

 

 

От тафтата с цвят на слонова кост Мери си уши тясна пола, която обгръщаше бедрата й и се разширяваше чак при глезените. Поръча си нови обувки, а от белия плат, който Арон й бе подарил миналата Коледа, си направи вталена блуза с дълги ръкави, украсени с черни копчета по края. Черен колан довършваше тоалета й й тя се огледа одобрително, докато чакаше Арон да я вземе, за да отидат на сватбата.

Побърза да събере нещата на бебето.

— О, принцесо, днес ще танцуваме, нали? Баща ти обожава валса. Ти също ще трябва да се научиш. Той ще пристигне всеки момент… Хайде сега да ти вземем одеялцето…

Мери го остави върху купчината върху леглото. Не я сдържаше на едно място.

Най-накрая чу как Арон пристигна в двора, събра багажа, вдигна бебето и тръгна надолу, за да го посрещне.

Той си бе купил нов костюм — вълнен, с цвят на охра и на съвсем тънки райета. Модното сако бе разкопчано и под него се подаваше жилетка, прилепнала плътно по слабото му и стегнато тяло. Виждаше се също и златен ланец. Ризата му с цвят на слонова кост рязко контрастираше със загорялото му лице и лъскавата коса. Мери си помисли, че той изглежда като някакъв бог на жътвата, тъй като целият бе в цветовете на отминаващия сезон. Тя шумно преглътна.

Самият Арон бе опиянен от вида й. Облечена в бяло и слонова кост, самата тя можеше да бъде булката през днешния ден. Косата й бе прибрана в обикновена прическа. Той разпозна белия плат, който й бе подарил, и изпита задоволство от това как изглеждаше върху слабите й рамене и закръглените й гърди.

Внезапно Сара възропта, защото и тя искаше да й обърнат внимание. Арон се поклони елегантно, за да наруши напрегнатата тишина.

— Ти ще си най-красивата жена на сватбата, а аз ще съм най-щастливият мъж — пошегува се той.

Тя повдигна полите си, за да направи реверанс.

— Да тръгваме тогава!

Есенната утрин бе топла и тиха. Мери и Арон знаеха, че това ще е един от последните хубави дни преди зимата.

Седнаха на скамейката, на която обикновено се настаняваха в църквата, и внезапно почувстваха липсата на Джонатан на мястото до тях, но сега там бе Сара, която като всички бебета изискваше внимание. Докато чакаха да започне церемонията, Сара разглеждаше и лицата на хората, седнали на скамейката зад тях. Тя започна да издава силни и шумни звуци, които отекнаха в тишината, а Мери и Арон се спогледаха и се усмихнаха. Това ново за тях изживяване бе толкова вълнуващо.

Щом започна службата, музиката от органа заплени детето и то се превърна в добре възпитана дама.

Когато Мери видя Прис да се задава по пътеката, гърлото й се сви. Присила сияеше усмихната в бяла рокля, докато вървеше, хванала баща си под ръка. Мислите на Мери се върнаха към онази нощ преди дълго време, когато тя и Арон седяха на стълбите на верандата. Отново дочу гласа му, който казваше, че за много неща са необходими двама души — за да правят любов и да се оженят. Сега Мери виждаше тази девойка по-красива от всякога. Арон също не я изпускаше от поглед и тя се почуди дали в крайна сметка той не съжаляваше, но сякаш прочел мислите й, той се извърна и я погледна, като по този начин й вдъхна някаква увереност.

По време на церемонията Арон си мислеше за това, което го бе възпирало да се ожени за Прис. Нещото, което му бе попречило, бе фактът, че той не я обичаше. Знаеше това със сигурност, защото в момента чувството да обичаш някого напълно и всеотдайно вече му бе познато. Порази го иронията на ситуацията, защото бе открил любовта на мястото, откъдето бе тръгнал — у дома. Докато слушаше даването на обетите, знаеше, че вече достатъчно дълго е чакал и е играл ролята на пасивния брат и мълчаливия чичо. Днес бе идеалният ден да заеме мястото, което му се полагаше. Всички останали можеха да вървят по дяволите. Повече нямаше да чака.

Когато службата приключи и всички се изправиха на крака, Мери прегърна Сара, но преди да успее да се изправи, Арон пое детето от ръцете й. Тя изненадано го погледна. Хванал с една ръка дъщеря им, той протегна другата, за да помогне на Мери да стане. Тя все още се тревожеше да не би да нарушат благоприличието, но Арон пристъпи на пътеката със Сара на ръце и още повече обърка Мери, когато я хвана под ръка, за да излязат от църквата. Тя не се отдръпна. „Какво ли ще си помислят хората?“ — чудеше се тя. Арон обаче знаеше, че ще си помислят точно това, което той искаше — че периодът на траура е отминал!

В колата тя разговаряше безгрижно, макар сърцето й да биеше учестено.

— Не е редно да си толкова… учтив и загрижен, Арон. Хората ще започнат да говорят.

Без изобщо да се разтревожи, той вдигна глава и се засмя:

— Не ти ли казах, че ти караш мъжете да се държат по този начин, Мери?

„Той, изглежда, се опитва да си играе с огъня“ — помисли си тя. Ако не го познаваше по-добре, щеше да се закълне, че е пил.

Арон се държа по този начин през целия ден. Сърцето й биеше лудо.

Леля Мейбъл изкоментира колко добре изглежда Мери. Щом видя очите й, които през цялото време търсеха Арон сред тълпата, тя разбра защо. На обяд той донесе на младата жена чиния с храна и взе Сара, за да може тя да се нахрани спокойно. Следобед плати на едно момиче половин долар, за да се грижи известно време за Сара и Мери отново да си почине. Когато мъжете се наредиха един след друг да целунат булката, той беше в редицата, но щом я целуна и й даде един долар, се заоглежда за Мери и видя, че тя го наблюдава. Намигна й, а тя наведе глава и се съсредоточи върху нещо, което говореше леля Мейбъл.

И двамата танцуваха с много хора. Сара вече бе заспала и Мери можеше спокойно да се наслаждава на забавата.

Арон я покани на танц и постоянно я задяваше заради останалите, с които бе танцувала. Преди да свърши празненството, луната бе вече високо в небето. Силно захладня. Хората си пожелаваха „лека нощ“, докато каруците се отдалечаваха.

Арон и Мери мълчаха, а тя държеше в скута си заспалата Сара. Това изглеждаше като основателна причина за внезапното им мълчание. Нямаха време да размишляват. Пътят до дома бе прекалено кратък.

Преди Мери да успее да се възпротиви, Арон взе Сара от ръцете й и я отнесе в креватчето й на горния етаж. След като я сложи да си легне, той постоя, като си мислеше за Мери, а кръвта пулсираше във вените му. Свали сакото си и го преметна през рамо. Пое си сковано дъх и слезе по стълбите.

Мери беше в килера, но бе запалила кухненската лампа. Щом влезе през вратата, той я видя. В този момент тя усети присъствието му, размърда се и го погледна. Той все още държеше сакото си преметнато през рамо, но не си тръгна.

Тя се смути от погледа му и наведе очи.

— Бих искал да танцувам още един валс с теб — промълви той смущаващо тихо.

— Аз… — Тя съвсем се обърка.

Арон бавно прекоси стаята, хвана я за ръка и я отведе в притъмнената гостна. Хвърли сакото си върху люлеещия се стол, след което я пусна и отиде да включи грамофона. Отново протегна ръка към Мери.

Щом постави ръка на рамото му, тя докосна гладкия копринен плат на жилетката му. Направиха няколко стъпки в такт с музиката и спряха.

Ръцете му се заровиха в косата й и извадиха фуркетите. След това той обгърна лицето й с ръце и наведе устни към нейните. Тя го прегърна и отвърна на целувката му.

Усещането й бе толкова познато, сякаш го правеше всеки ден, но чувствата, които я завладяха и разпалиха кръвта й, бяха нови за нея. Струваше й се, че по-рано не са я целували. Езикът му стана настоятелен и разпали в нея огън. Той я целуваше пламенно и силно, притисна тялото й към своето, а след това плъзна ръка към бедрата й, обгърна ги и я повдигна на пръсти.

След малко Арон отдели устни от нейните и с разтреперан глас прошепна в ухото й:

— Исках да го направя по-бавно и нежно, скъпа, но чаках прекалено дълго. Обичах те през цялото време.

Тя се вкопчи в него, но независимо от желанието, което изпълваше цялото й тяло, възрази:

— Арон, не можем да го направим пак.

— Не го казвай, Мери. — Той я целуна, за да заглуши думите й.

Щом се отдръпна отново от нея, тя колебливо рече:

— Чувствах се толкова виновна за това, което причинихме на Джонатан.

— Аз също, но той е мъртъв и не можем да му позволим винаги да стои между нас. Ние сме живи, Мери. Ти и аз сме изпълнени с живот и не е редно да продължаваме да го отричаме. — В гласа му се долавяха болка, копнеж и жажда по нея. Както винаги я принуди да направи това, което искаше, защото и тя самата го желаеше.

Нямаше смисъл да се противопоставя на внезапната слабост, която обзе тялото й, щом ръката му се плъзна към гърдите й. Докато я галеше, тя се отпусна в ръцете му и тихичко започна да стене. Усети, че той я освободи от прегръдката си и започна да разкопчава блузата й. Без да отделя устни от неговите, тя разкопча ръкавите си зад врата му, докато го прегръщаше.

Отдалечиха се един от друг, за да може той да свали блузата й. Арон я пусна свободно надолу, след което плъзна презрамките на комбинезона й и смъкна и него до кръста й. Ръцете му я милваха.

После той я прегърна през кръста с една ръка и я принуди да коленичи на пода заедно с него. Тя усети горещата му и влажна уста върху гърдите си и още по-силно притисна главата му към себе си, като чувстваше меката му къдрава коса да се плъзга по кожата й. Пръстите й бяха заровени в косата му и Арон почувства как лекичко започна да го скубе, докато плъзгаше език надолу към пъпа й.

Когато се пресегна към полата й, той докосна високите й закопчани обувки. Изправи я на крака и я помоли:

— Мери, свали си обувките.

После я обърна към кухнята, а тя хвана комбинезона си, докато вървеше към запалената лампа. След известно време се върна боса, а силуетът й се очерта на прага на вратата. Той също бе свалил жилетката и ризата си и стоеше бос. Вдигна ръце към нея, а тя прекоси помещението и лекичко простена, когато отново се докоснаха.

— Толкова те обичам, Мери — прошепна той.

— Знаех го и съжалявам, че трябваше да се боря с това, но обещавам, че повече няма да му се противопоставям, Арон. О, Арон, обичам те.

Когато устните им се сляха отново, насладата бе двойно по-голяма и за двама им заради дългото време, през което бяха чакали този момент.

Този път тя го побутна да седне на пода, след което коленичи пред него и постави ръцете му върху гърдите си, но той ги спусна надолу към копчетата на кръста й.

Кръвта пулсираше силно в главата й и бушуваше във вените му. Щом полата й падна на земята, той я прегърна, а тя усети как тялото му бе станало твърдо като стомана от желание.

— Докосни ме, Мери, обичай ме — прошепна дрезгаво той, а ръцете й се плъзнаха към колана му.

Мускулите на бедрата му се стегнаха, когато тя плъзна ръце надолу, за да събуе панталоните му. След това той я притисна към себе си, а тя усети познатата топлина на мъжествеността му опряна в корема й, която тя държеше с ръка. Без да я изпуска от прегръдката си, Арон легна и я дръпна върху себе си. После се претърколи върху нея и започна да гали вътрешната страна на бедрата й.

Мери тихо и отнесено започна да мълви името му, докато Арон продължаваше да изучава тялото й и откри, че този път тя бе копняла и жадувала за това също като него. Страстта му нарастваше заедно с нейната.

Тя изстена от ласките му, които добре помнеше. Когато тялото й потрепери и се изви, той нежно навлезе в нея и с нарастването на възбудата му започна хрипливо да шепне думи, които само тя можеше да разбере. След това настъпи моментът на върховното задоволство.

В тези първи и най-интимни минути тя лежеше и си мислеше, че това е най-великото блаженство, което можеха да споделят един мъж и една жена и че в този момент всички думи бяха незначителни и маловажни. Той я бе дарил с най-прекрасния подарък на света.

Но тя грешеше, защото следващото нещо, което произнесе Арон, я изпълни с неподозирани чувства. Той се претърколи с нея на една страна, погали я нежно по бузата и тихичко каза:

— Мери, ще ме удостоиш ли с честта да станеш моя съпруга? Усети как тя преглътна, а мускулите й се стегнаха. Не му отговори и той добави:

— И ще ми позволиш ли да поема ролята на баща на нашата дъщеря?

Тя внезапно го притисна силно към себе си и задавено промълви:

— Арон, о, Арон, боях се, че може да не ме попиташ.

Мери се смееше и плачеше едновременно. Той я държеше в прегръдките си, за да я успокои.

— А пък аз си мислех, че може да ми откажеш.

— Досега трябваше вече да знаеш, че никога не бих могла да ти кажа „не“.

Известно време мълчаха, след което Арон рече:

— Мислех, че е възможно да си променила мнението си за мен… след смъртта на Джонатан.

— Боях се какво щяха да кажат хората, Арон. Опитвах се да не те обичам, защото изглеждаше, че това никога няма да ни бъде позволено, без да предизвикаме скандал.

— Виждах какво преживяваш и то ме накара да премина през ада. Всеки ден те гледах в къщата си с дъщеря ни, а не можех да се доближа до вас. О, Господи, Мери, беше ми непоносимо всяка нощ да ви оставям тук и да си тръгвам.

— Успявах да се справям, докато през онзи ден не те видях да държиш Сара на ръце до каруцата. Спомняш ли си?

Той тъжно се засмя.

— Помня всеки един ден от последните шест месеца. Помня, че едва се сдържах да не те помоля да подържа Сара. Спомням си болката от това как силно исках да прегърна теб. — Той плъзгаше ръка по косата й, сякаш за да пропъди спомена. — Когато сутрин те виждах да ми махаш на верандата, идвах заради теб, а не заради работата или къщата, или фермата. Само заради теб и Сара.

Тя се обърна, за да целуне дланта му, и довери:

— Мислех, че съжаляваш заради нея. Казвах си, че това няма значение, но ти дори не желаеше да я погледнеш. Въпреки това не можех да мисля за нея като за дете на Джонатан, както се бяхме разбрали. Поглеждах я и виждах теб.

— Единственият начин да преодолея болката бе да стоя настрани и да не я докосвам.

Мери знаеше, че думите му бяха самата истина и че от тримата той бе преживял най-голямата болка. Искаше й се да може да промени това.

— Скъпи, съжалявам за…

— Отсега нататък повече за нищо няма да съжаляваме, нали така?

Тя само поклати глава, защото в този момент нямаше сили да говори. Той внимателно подбираше думите си, защото знаеше, че с тях трябва да ги освободи от призрака на Джонатан.

— Мери… не искам да кажа, че Джонатан бе човекът, който ни събра. Ние направихме сами избора си, но не можем да продължаваме вечно да изпитваме вина заради него. Смятам, че ако можеше, той щеше да ни даде благословията си.

За момент тя долови в гласа му интонация, която напомняше за тази на брат му. Изглеждаше така, сякаш самият Джонатан бе проговорил.

— Аз също мисля така.

Малко по-късно те усетиха студения октомврийски въздух. Арон запали огън в печката и остави предния капак отворен. Двамата се прегърнаха пред нея, а пламъците озаряваха лицата им.

Не разговаряха, защото в действителност думите бяха излишни.

След това Арон и Мери отново оставиха телата си да говорят.

— Хайде да си лягаме, любов моя — промърмори Арон.

— Не можеш да останеш тук — долетя съненият глас на Мери.

— О, Господи, не ме отпращай отново.

— Налага се, ако искаш съседите да уважават брака ни. И без това ще има достатъчно коментари. — Тя не можа да се въздържи и се засмя. — Само ако знаеха.

— Кой би могъл да разбере, че след сватбата не съм останал в плевнята на семейство Воленс, за да преспя с другите останали там?

Тя поклати глава, след което се извъртя в прегръдката му.

— Не, любов моя, няма отново да стане на твоето, докато не се оженим. Искам да се наслаждавам на първата си брачна нощ.

— Само преди малко каза, че никога не би могла да ми откажеш.

— Не съм ти отказала, любов моя… само малко отлагам момента, в който ще ти кажа „да“.

Накрая той се подчини.

Но на следващата сутрин Арон отново се завърна в къщата и видя, че тя все още спи, макар слънцето отдавна да бе изгряло. Сара също спеше дълбоко.

Той ги наблюдава дълго време, преди Мери да се събуди. Тя отвори очи и спомените веднага нахлуха в главата й и накараха кръвта й да закипи.

Той седна на леглото и се надвеси над нея, като подпря лакти от двете й страни.

— Дойдох за закуската си — прошепна усмихнат.

Тя усети приятната миризма, която се носеше от косата му. Той дръпна завивките и я отви. Положи глава върху гърдите й и тя почувства топлия му дъх през нощницата си. Тъй като не искаше да събуди бСара, Мери го хвана за раменете, побутна го и прошепна:

— Арон, снощи ти казах, че повече няма да го направя, докато не се оженим. Дръж се възпитано! Ами ако забременея така лесно, както първия път? Какво ще кажат благовъзпитаните хора от градчето?

Това подейства. Той се отдръпна леко от нея, но все още имаше нещо, което тя никога не му бе казала, и си мислеше, че сега той трябваше да го разбере.

— Арон, доктор Хаймс ми обясни, че за всяка жена има подходящи дни за зачеване и тя може да го планира, като следи календара.

Той не откъсваше поглед от нея, но нищо не отвърна.

— Когато Джонатан замина, аз знаех, че за мен е точно такъв момент. — Той все още нищо не бе изрекъл. — Искам да кажа, че тогава си мислех, че мога да зачена, и така и стана.

— И въпреки това дойде при мен? — попита Арон и тя се уплаши, че може би й бе ядосан.

— Да, сърдиш ли ми се?

— Да ти се сърдя ли? — Думите прозвучаха тържествуващо. — Не разбираш ли, че това прави Сара още по-скъпа за мен? Тя е онова, което ти искаше и което аз можех да ти дам. До този момент нямах представа, че сте разговаряли за това с доктор Хаймс.

— Мислех си, че ако знаеш, може да решиш, че просто съм те използвала, но това не е вярно, Арон. Честна дума.

— Зная. — Отново я целуна.

— Ние наистина сме един за друг, Арон, не смяташ ли?

Той вдигна глава и я погледна.

— Да, един за друг сме — съгласи се, очарован от начина, по който го бе изрекла. — Ще те желая всяка сутрин, обед и вечер през остатъка от живота си. Какво ще кажеш за това?

— Мисля, че ще ми хареса — отвърна Мери.

Той затвори очи. Харесваше му как тя докосва лицето му. Продължи да стои със затворени очи докато целуваше пръста й, който се плъзна покрай устните му.

— Мили боже, момиче — дрезгаво прошепна, — колко много те обичам.

Тя нежно го целуна по устата. Най-накрая си даде сметка за малкото съкровище, което бе тяхно, и със сълзи на очи промълви:

— Ние също те обичаме.

 

 

Последвалите дни бяха началото на един период, който предвещаваше само радост. Арон бе неимоверно щастлив от присъствието на Сара и Мери около себе си. Той се отдаде изцяло на любовта, която изпитваше към дъщеря си, и правеше за нея всички онези бащински неща, за които се сетеше.

Мери бе много горда. Арон се държеше толкова естествено и свободно с тях двете и макар да го държеше постоянно на разстояние от себе си, ръцете и устата му неспирно я търсеха и я желаеха.

С парите от продажбата на Вини той купи трактор. Бикът бе взет от Алойзиъс Дюзак под името, с което бе регистриран — Виндикейтър. Дюзак спомена, че вероятно ще се обръща към животното със стария му прякор, но след като изрече тези думи, се смути, защото си спомни, че то бе убило Джонатан.

След покупката на трактора останаха още пари и с тях Мери купи нови завеси и тапети за спалнята на Арон, като с невинен поглед му спомена, че Сара ще спи по-спокойно, ако остане сама в другата стая. Той не се въздържа и се пошегува:

— Там ще бъде и по-тихо.

Харесваше му, когато Мери се изчервяваше.

 

 

Както често казваше Мейбъл Гарнър, сватбите винаги идваха по три една след друга. Тази бе третата и най-неочакваната.

Ожениха се през ноември. Церемонията бе скромна, но присъстваха всички от семейство Гарнър. Мери беше възхитителна, облечена в сатенена рокля с цвят на слонова кост и обшита с перли. По-късно Мейбъл Гарнър разказваше:

— Дявол да ме вземе, ако тя не бе най-красивата булка, която някога съм виждала!

Говореше се, че Мери е била облечена в малко старомодна рокля, но никой не знаеше откъде са я взели. Смятаха, че ако е била на майката на Арон, тя е щяла да я носи на първата си венчавка.

Тази женитба даде на жените от градчето тема за разговори през цялата зима. Повтаряха как Мейбъл Гарнър и съпругът й видели Арон да се носи по пътя след смъртта на брат си, как на два пъти бе оставил дома си на Мери и Джонатан, как бе обработвал земята след смъртта му, без да поиска нищо в замяна. Още преди настъпването на пролетта съпрузите им се бяха уморили да слушат постоянно за заслугите на „това момче“ и как то се оженило за Мери, за да даде сигурност на нея и на бебето й. Никога не пропускаха да кажат:

— Какво ли щеше да прави Мери без Арон?

В нощта след сватбата Арон и Мери сложиха Сара да спи и на пръсти тръгнаха по коридора, водени от светлината на лампата. На прага Арон вдигна булката на ръце и я целуна, преди да я отнесе в старата си спалня. Щом видя чистата и подредена стая, той си помисли, че Мери много обича тази къща, че се чувства добре в нея и в прегръдките му и че на нито един от двама им повече няма да му се наложи да я напусне. Той я пусна да стъпи и попита:

— Скъпа моя, какво ли щях да правя без теб?

— Повече никога няма да се наложи да задаваш този въпрос — отвърна тя и го дръпна към леглото, а лампата остана запалена.