Лавърл Спенсър
Кръстопът (20)

Глава двадесета

Жителите на Моран Тауншип винаги се събираха на сватби и се притичваха на помощ след раждане или в случай на смърт с безкрайна всеотдайност и разбиране.

Трагичната смърт на Джонатан Грей събра тези добри хора в дома му с пълни ръце и сърца. В дните преди и след погребението те изпълваха къщата, грижеха се за храната и предлагаха утехата и съчувствието си. Стараеха се Мери никога да не остава сама и винаги да има кой да подкрепи Арон. Някои идваха по време на сутрешните и вечерните задължения през първите няколко дни. Някой бе взел Вини, за да се грижи за него, защото знаеше, че присъствието му във фермата на семейство Грей е немислимо. Друг се бе погрижил за падналите на пътя дървета и поправката на оградите, където бе необходимо. Трети пък предложи да поправи покрива на кокошарника, но Арон отказа. Жителите на градчето си имаха своя работа, а на много от тях торнадото също бе нанесло щети, но те бяха отложили ремонта на собствените си ферми. В крайна сметка обаче съседите се бяха справили с това, за което бяха дошли — направиха първите няколко дни възможни и поносими.

Леля Мейбъл остана известно време след погребението на Джонатан, но в дома й я чакаше собственото й семейство и тя скоро трябваше да се върне там.

— Знаеш, че можеш да дойдеш и да живееш при нас, момичето ми. Всички ще се радваме на присъствието ти.

Мери обаче осъзнаваше, че ще ги затрудни. Децата на семейство Гарнър сега бяха по-големи, ядяха повече и помагаха повече. Вече нямаха нужда от нея както преди.

— Трябва ми време, за да реша какво да правя.

— Разбира се, скъпа. — Мейбъл прие отказа й с разбиране.

Накрая всички си тръгнаха и къщата притихна. Арон влезе в двора и видя Мери коленичила апатично на земята до някакви зелени растения, които скоро щяха да цъфнат. Тя държеше в ръка лопатка, за която бе забравила.

— Земята е влажна. Откога стоиш така?

Тя въздъхна и започна да забива лопатката в пръста. Той се подпря на едно коляно до нея и хвана ръката й, за да я спре.

— Трябва да обсъдим… някои неща. Хайде.

Тя потрепери и се изправи, за да го последва в къщата. Той отиде до печката, разрови огъня и рече:

— Седни, трябва да поговорим за фермата и за това какво ще правим. — Очите му бяха хлътнали. Щом видя колко е измъчен, Мери се почувства още по-зле, но не знаеше какво да стори за него.

— Ами… аз не зная — започна неубедително тя.

— Не мога повече да остана тук. — Очите му избягваха да срещнат нейните. — Няма да се получи. Няколко съседи ми предложиха да отида при тях. Мога да си избера, така че мисля да се нанеса при семейство Дворак. Тяхната ферма е най-близо до тази.

Мери си мислеше, че вече не й бяха останали сълзи, но грешеше.

— О, Арон, нима нещата не са достатъчно лоши, та трябва и ти да си тръгваш?

— Налага се, знаеш това.

Тя кимна безмълвно и после рече:

— Разбира се, че се налага. Аз отново ще те изгоня от собствения ти дом. Защо трябва ти да си тръгваш?

Той затвори очи.

— Мери, нека сме разумни. В момента никак не ме улесняваш.

Тя изправи рамене и избърса очите си с ръка.

— Леля Мейбъл ми каза, че мога да отида да живея при нея. Защо аз да не се изнеса там? — предложи тя.

— Слушай, в това няма и капчица здрав разум. В тяхната къща и без това вече живеят една дузина хора, а тази ще остане абсолютно празна, ако и ти отидеш там. По-разумно е аз да си тръгна.

— Но аз…

— Хей, искам ти и Сара да останете тук. Нуждаеш се от къщата повече от мен. Искам да кажа, че няма да ви оставя да отидете на място, където нямат нужда от вас.

— Ами ако кажа, че ще остана тук, тогава какво?

— Ще напиша писмо, че няма да приема работата, с която смятах да се захвана. — Тя си отдъхна, че той поне не възнамерява да замине чак толкова надалеч. — Денем мога да идвам и да работя тук, а нощем ще спя при Дворак.

— Би ли направил това, Арон? Ще продължиш ли да се грижиш за това място, при положение, че то не е… — Но тя не можеше да му каже, че мястото не е негово.

— Не е мое ли? — довърши той.

Тя тъжно сви рамене.

— Не исках да прозвучи по този начин — успокои я той. — Познавам фермата, а пък и наистина не ми се иска да заминавам за окръг Дъглас. Знаеше го, нали?

Тя сведе поглед към скута си, кимна, а след това започна да приглажда полата на коленете си и рече:

— Оценявам това, но не зная какво ще се случи тук. — Тя се разстрои. — Всичко е толкова ужасно объркано. Земята и къщата… просто всичко.

— Обикновено така става, когато някой умре. — Той не сваляше очи от нея. — С времето нещата ще се наредят, но засега ще отида в къщата на Дворак и ще се постарая да приключа със сеитбата и да направя нов покрив на кокошарника, става ли?

Тя мълчеше.

— Мери?

— Кой ще получава печалбата?

— Земята е твоя, Мери.

— Но къщата е твоя — сковано рече тя, — а също и кокошарникът. Няма да приема всичко безплатно. Говоря сериозно.

— Добре — съгласи се той, — добре. Можем да се разберем по този въпрос по-нататък. Преди настъпването на есента няма да има никакви печалби, а дотогава ще вземем някои решения, но за момента аз ще си тръгна.

— Добре тогава, върви, но парите, които изкараш, ще са за тебе. Нямам представа от цените на семената и… изобщо от всичко. Джонатан се занимаваше с това. Земята не ми трябва, тъй като не зная как да я управлявам.

— Можеш да я продадеш.

Той говореше сериозно и това едва не я накара да се засмее.

— Да я продам ли? — объркано попита тя. — Нима мислиш, че бих могла да продам фермата?

— Ами тя е твоя, или поне ще бъде, след като се подпише завещанието. Може би тогава бих могъл да я купя… или нещо подобно.

— Арон, не може ли просто да продължим по начина, по който живяхме досега, докато не реша какво да правя? Искам да кажа, прави каквото искаш, управлявай фермата и задържай от парите толкова, колкото ти е необходимо. По този начин аз и Сара ще можем да ти се отплатим за това, че оставаме да живеем в къщата.

Едно мускулче трепна на лицето му.

— Нямам нужда да ми се плаща за това, че ти и Сара живеете в моята къща.

— А как ще живееш ти тогава… с какво?

С този въпрос тя го хвана натясно.

— Хората са много любопитни. Трябва да постъпим по възможно най-разумния начин, за да не дадем повод за клюки, докато все още не сме взели решение относно имота.

— Арон, не мога повече да мисля за това тази вечер. Прекалено съм… не можем ли да го решим утре?

— Мери, ти изглежда не разбираш. Не мога да остана тук тази нощ. Трябва да отида при Дворак, защото леля Мейбъл вече си тръгна. Точно, това дойдох да ти кажа.

— Тази нощ ли? — Тя преглътна. В кухнята цареше абсолютна тишина. Той кимна.

— Ще… ще изчакаш ли поне да вечеряме? — попита тя.

Той въздъхна, облегна се на стола си и прокара ръка през косата си.

— Трябва да си взема малко дрехи. Можеш да приготвиш вечерята, докато го направя, става ли?

Тя отново кимна и водена от навика да угажда на хората, го попита:

— Какво искаш? Съседите са донесли най-различни неща. Има свински бут, готвено ядене и… — Замълча, защото въпросите й в този момент изглеждаха глупави.

— Каквото и да е — любезно отвърна той, — не съм много гладен.

Знаеше, че Арон вероятно изобщо не мисли за храна в този момент, но се бе съгласил да вечерят, за да не се чувства тя самотна.

Мери приготви храната, докато той бе на горния етаж, а стъпките му прозвучаха заплашително, защото знаеше, че скоро няма да ги чува. Той се движеше из спалнята си и всяка негова крачка сякаш отброяваше минутите, които летяха прекалено бързо. Скоро Арон се върна долу, прибра си някои неща изпод мивката и взе четката си за коса от поставката на стената.

По време на вечерята тя се опитваше да не заплаче и най-накрая с разтреперан глас рече:

— Арон, идвай да се храниш у дома. Не е необходимо да затрудняваш семейство Дворак.

— Аз… — Искаше да й каже, че ще идва единствено за да обядва с нея, но тя изглеждаше толкова съкрушена и едва сдържаше сълзите си.

— Моля те, Арон — каза, — какво ще правя тук сама?

— Добре — съгласи се той и тя въздъхна.

Арон бе приключил вечерята и Мери разтревожено попита:

— Защо не си вземеш парче кейк? Агнес го донесе.

Той поклати глава, но въпреки това тя стана и отиде в килера, за да го донесе. Арон я хвана за ръката.

— Утре ще е по-лесно. Проблемът е само в тази първа самотна нощ, не се тревожи. — Изправи се и отиде до вратата. — Ще сложа този ключ отвън над касата на вратата, а ти заключи отвътре с този, но въпреки това тук няма от какво да се страхуваш, Мери.

Тя обаче се страхуваше от самотата, която бе окончателна и безвъзвратна, за разлика от времето, когато бяха заминали за Дакота и я бяха оставили сама.

Той събра нещата си от свободния кухненски стол, върху който ги бе оставил.

— Изчакай, ще ти ги опаковам в нещо. — Тя отиде да донесе амбалажна хартия, в която да ги увие, но след това повече не можеше да си намери никакво оправдание, за да го задържи.

— Трябва да тръгвам вече, Мери — рече той, застанал на прага на вратата. — Хей, всичко е наред — добави повече за себе си, отколкото за нея. — Сега заключвай, а утре сутринта ще се видим отново.

Тя дишаше на пресекулки, защото се боеше, че ако се отпусне, отново ще избухне в плач.

Арон стисна ръката й и почти изтича до стоянката за седлата, за да впрегне кобилата. Когато пришпори коня, тя стоеше на вратата и той й махна с ръка, но не забави ход. Мери наблюдаваше пътя дълго след като се бе скрил от погледа й. После се върна в къщата на Арон, където всичко й напомняше за Джонатан. Отиде до поставката, върху която стояха четките за коса, и се загледа в тази на съпруга си, а след това влезе във всекидневната, където бе лежал ковчегът му. Точно когато си мислеше, че вече нямаше сили да издържи, Сара се разплака и тя с благодарност затича по стълбите към нея.

По-късно вечерта, когато запали лампата, тя не можа да се качи в спалнята — своята и тази на Джонатан. Държа Сара в прегръдките си дълго след като бебето трябваше да бъде сложено в люлката. Най-накрая, когато главата и започна да клюма, тя се отказа и тръгна по стълбите, но на прага на спалнята си разбра, че не може да се престраши. Забърза към другия край на коридора заедно със Сара, влезе в стаята на Арон, легна в леглото му и остави бебето да спи до нея.

„Само за тази нощ — помисли си. — Само докато свикна с тишината.“ Възглавницата на Арон миришеше на одеколон, а тя лежеше неподвижно и си мислеше за празната спалня в другия край на коридора.

Трябваше да свиква с прекалено много неща: студената печка сутрин, която Джонатан винаги палеше, тишината, когато бе свикнала да се буди от подрънкването на капаците на печката. Сгънатите му чисти дрехи, които лежаха в гардероба на рафта до нейните. Старото му яке на закачалката зад вратата. Празният стол, който стоеше срещу нея на масата, когато се хранеше. Кафемелачката, която той бе поправил, след като тя я бе изпуснала. Мери вече не я използваше.

След първата ужасна седмица тя разбра, че трябва да преодолее отсъствието му, и се върна в тяхната спалня. Намери стар юрган, с който да промени вида на леглото им, пререди мебелите, като премести леглото далеч от стената и вече й бе по-лесно да спи нощно време.

Вечер тя подготвяше печката и сутрин трябваше само да драсне клечка кибрит и да я запали.

Когато се улавяше, че се ослушва да дочуе подсвиркването му, пускаше на грамофона марша и понякога дори будеше Сара.

Изпра памучните му ризи и ги прибра в стаята на Арон. Мина дълго време, преди да се реши да извади и останалите му дрехи от гардероба им.

Остави само два стола до кухненската маса, а другите два изнесе във вестибюла.

Хората виждаха Арон да работи около фермата, но тъй като не забелязваха да се застоява в къщата, кимаха одобрително заради начина, по който управлява имота, при положение че дори не е негов. Добре, че бе оставил къщата на Мери и детето й — какво ли щеше да прави горкото момиче без него?

Всяка сутрин по едно и също време той се показваше на източния хълм върху оседлания си кон. Никога не я изненадваше прекалено рано сутрин и не я притесняваше късно вечер. Когато пристигаше в къщата, тя вече му бе приготвила закуска, а бебето бе накърмено и заспало. Мери го виждаше как влиза в двора, минава под брястовете и отвежда коня до стоянката, за да остави там седлото му, преди да го пусне да пасе. През това време тя слагаше масата. Той винаги чукаше на вратата, преди да влезе, и тя знаеше колко необичайно и странно трябва да му се струва това.

Разговаряха за работата, която той възнамеряваше да свърши през деня, за съседите, за времето, за нейните задължения до вечерта. Нищо лично.

На обяд той отново се връщаше в къщата, като този път спираше на кладенеца, за да си измие ръцете, и по този начин отново й даваше време да се приготви.

Един ден той влезе да обядва, а Мери изглеждаше нервна. Не след дълго тя рече:

— Тази сутрин дойде писмо от някакъв адвокат в Лонг Прери.

— Мога ли да го прочета? — Арон остави вилицата си и се зачете. — Изглежда трябва да отидеш там — рече той, като прибра писмото обратно в плика.

— Налага ли се?

— Няма защо да се тревожиш, Мери. Хънт направи завещанието на баща ми, защото в Брауървил все още нямаше адвокати. Обяснява, че е просто формалност да подпишеш документите. Дори не е необходимо да ходиш в съда за официално потвърждение. Има нужда само от подписа ти. Такъв е законът. След това земята ще бъде твоя. — Той започна да се храни отново.

— Но как да отида? Ами Сара?

— Може би някоя съседка ще може да я гледа за един ден.

— Цял ден! Колко време отнема отиването дотам?

— Ами… защо, има ли значение? Би могла да се махнеш за малко оттук. Ще се почувстваш добре.

Тя погледна смутено през прозореца и рече:

— Аз я кърмя, Арон.

— О… о, разбира се. Ами това е доста дълъг път, за да вземем Сара в каруцата. Можеш да се качиш на влака.

— Ти ще… няма ли да дойдеш с мен? — осмели се да попита тя.

— Да, разбира се, ако искаш. Ти избери кой ден. Хънт казва, че можеш да отидеш по всяко време.

— На теб кога ще ти е най-удобно?

— Без значение е.

— Можем ли да отидем утре и да приключим с тази работа?

— Добре, но ще трябва да приготвиш Сара рано сутринта. Не съм сигурен по кое точно време пристига влакът, така че по-добре да сме там рано.

— Ще бъдем готови.

На следващата сутрин бе влажно и студено и Мери зави Сара в няколко одеяла. Въпреки това тя бе кисела през цялото време и макар да бе съвсем мъничка, Мери я заболяха ръцете да я държи.

След като се качиха на влака за Лонг Прери, бебето се успокои.

Лесно откриха кантората на Алфред Хънт, която беше само на две преки от гарата. Щом отвориха вратата, видяха пред себе си празно бюро с вдигнат капак, по което имаше множество счетоводни книги и документи. Арон извика „добър ден“ и един едър и представителен мъж с весело лице се показа на вратата.

— Добро утро! Добро утро — весело рече той.

— Господин Хънт? — попита Арон.

— Самият той — отвърна мъжът, протегна ръка и отново се усмихна. Арон също се усмихна.

— Аз съм Арон Грей. Това е моята снаха, госпожа Джонатан Грей.

Лицето на мъжа помръкна.

— О, значи Мери Грей. Моля приемете моите съболезнования — и двамата. — После той погледна към бебето в ръцете на Мери и добави: — Моите най-дълбоки съболезнования. Сигурен съм, че идването ви е затруднило. Съжалявам, че се наложи да пътувате. Нямах представа, че имате бебе, Мери. — Това, че използваше малкото й име, го правеше да изглежда приятелски настроен. По този начин искаше да й помогне да се отпусне. — Съжалявам, че секретарят ми е излязъл и ви се е наложило да останете прави. Влезте вътре, бързо ще свършим работата.

Той ги въведе в един вътрешен кабинет. В него имаше растения, книги и пепелници с оставени в тях лули, поставени по первазите на прозорците и въобще върху всяко свободно място, върху което можеха да се задържат. На бюрото цареше неразбория, но усещането, което създаваше стаята, бе на нещо познато и уютно. Господин Хънт придърпа два стари кожени стола близо до претрупаното бюро.

— Седнете… седнете — покани ги той, — разбирате, че това е само формалност, нали? Собствеността естествено остава за вдовицата в подобни случаи, но бих се радвал официално да го удостоверите с подписа си. Това ще подсигури бъдещето на най-младия член на семейството. — Той погледна към Сара, разгъна някакви документи и започна да рови из безпорядъка на бюрото си, докато откри писалка. — Сега вече земята ще бъде официално ваша, Мери, в случай че решите да я продадете.

Тя кимна притеснено, защото се почувства неудобно при споменаването за продажба на фермата, която бе много повече на Арон, отколкото нейна. Алфред Хънт й подаде писалката и й посочи мястото, където трябваше да се подпише.

— Бих искал да го прочета, преди госпожа Грей да го подпише — рече Арон и тя спря, защото внезапно осъзна, че сама трябваше да се сети за това и да го стори.

— Да, разбира се, заповядайте.

Докато Арон преглеждаше документа, Хънт продължи:

— Срещал съм съпруга ви само веднъж, Мери, скоро след смъртта на родителите му, но той ми направи впечатление на мъж, който наистина носи глава на раменете си и който би могъл добре да поддържа едно място. Ако се е грижил за имота така както предполагам, той вероятно би струвал доста пари в момента. Ако някога решите да го продавате, ще бъда щастлив да ви представлявам.

 

 

Влакът закъсня малко, но щом тръгнаха, Мери отново започна да се успокоява. После внезапно тя го почувства. Застана мирно с надеждата да го спре, но знаеше, че няма да може и трябваше да действа бързо.

— Арон?

Той се обърна към нея и се почуди защо ли шепне.

— Какво? — прошепна и той.

Очите й бяха широко отворени, сякаш бе уплашена.

— Арон, трябва да нахраня Сара.

„Това ли е всичко?“ — помисли си Арон.

— Тя все още не плаче. Защо не я изчакаш?

— Не мога да чакам. — Мери продължаваше да шепне.

Внезапно сякаш му просветна и той погледна към гърдите й, където едно издайническо петно вече бе навлажнило сивия памучен плат на дрехата й и на лявата й гърда имаше малко мокро кръгло петънце.

— Господи — зяпна изненадано той, като изведнъж разбра за какво говори тя, — почакай малко.

Арон скочи, тръгна по коридора между седалките и изчезна през вратата по посока на локомотива.

След това се появи един негър шафнер, който се наведе загрижено над празното място на Арон.

— Съпругът ви попита дали има някакво уединено място, където може да останете с бебето. Ако ме последвате, ще ви отведа.

Тя тръгна след него с благодарност и зърна Арон, който отново влизаше във вагона от противоположната посока. Отведоха я в луксозно частно купе с две седалки една срещу друга и щори с червени пискюли на прозорците. Мери благодари на шафнера, седна и щом вратата се затвори зад гърба му, започна да разкопчава блузата си.

Чу повикването за Брауървил, преди Сара да се е нахранила, и бързо започна да оправя дрехите си, за да се върне обратно на мястото си. В момента, в който приближи до Арон, влакът вече спираше на гарата. Докато слизаха от влака, Мери и Арон бяха много притеснени, но приятелски настроеният шафнер стоеше на вратата. Той разтвори сгъваемото стъпало, подаде ръка на Мери, за да слезе на перона, и й се усмихна широко.

— Вярвам, че купето ви се е сторило уютно, мадам.

— Да, така беше, благодаря ви — отвърна тя.

Арон стоеше точно зад нея и бръкна в джоба си с думите:

— Какво ви дължа?

Приветливият негър обаче се усмихна отново.

— Услугата не струва нищо, сър. Щастливи сме само, че пътувахте с нашия влак.

— О… благодаря ви… много ви благодаря — отвърна младият мъж, като възможно най-незабележимо пъхна няколко монети в черната длан. Шафнерът кимна с признателност.

— Благодаря ви, сър.

Арон се обърна да хване Мери за ръка и попита:

— Имаш ли нужда да купим нещо от града, преди да тръгнем обратно?

— Не, само ме прибери по-бързо у дома — рече тя и след малко промърмори: — Благодаря ти, Арон.