Лавърл Спенсър
Кръстопът (14)

Глава четиринадесета

Морето от житни класове бе започнало да сменя зелената си украса със златистия цвят на зрелостта. Джонатан знаеше, че им остава съвсем малко време до жътва. Застанал в единия край на полето, той се вслушваше в полюшваните от вятъра растения. Докато бе все още зелено, откъм житото се долавяше нещо подобно на съскане, но щом то се притъпеше и заприличаше на шъткане, щеше да е готово за жътва. В момента звукът беше нещо средно между двете. Джонатан откъсна едно стръкче, стри го между пръстите си и откри, че все още не е узряло. Ако времето се задържеше сухо, до седмица можеше да извика хората и да започнат работа. Ако завалеше, богатата на торф почва щеше да задържи влагата като гъба. Конете щяха да затъват в нея и да се спъват.

Той смирено отправи молитва за добро време, а щом погледна към новата ограда на близкото пасище, отново поблагодари на бог. Отделената територия изпълваше Джонатан с гордост. Тя му напомняше за Вини и за целта, към която се стремеше още със закупуването му. През седмиците откакто бе тук, бикът значително бе наедрял благодарение на изобилната и буйна трева. След окосяване на полето за него щеше да има още много фураж.

В компанията на Вини Джонатан се чувстваше по-щастлив от всякога.

Той се приближи към оградата, зад която пасеше животното, извика му и силно подсвирна. После се наведе, раздалечи бодливата тел, мина през направения отвор и като продължаваше да подсвирква, се доближи до лъскавото черно животно. Джонатан застана до него, спря да подсвирква и нежно заговори:

— Не след дълго всичкото сено ще бъде само за теб. Скоро ще знам и истината за Мери… и Арон. Аз предизвиках това, което се случи между тях, така че нямам причина да се оплаквам, нали? — Грубата му ръка милваше животното. — Чух, че твоята порода понякога не обръща необходимото внимание на дамите. В момента и аз се чувствам по същия начин. Сигурно ще кажеш, че трябва да изчакам, докато не узная всичко със сигурност. Не мисля, че бих могъл да прекарам живота си в търсене на отговора кой е бащата на това дете — ако изобщо има дете — а по този начин ще зная. Някои мъже вероятно биха предпочели да живеят в неизвестност, вместо да признаят собствените си недостатъци. Аз обаче не съм такъв. Трябва да узная истината, Вини. Ако се окаже, че тя чака бебе и то не е мое, все пак ми оставате ти и твоето семе. Ти само продължавай да растеш здрав и силен и между нас всичко ще е наред.

Джонатан за последен път погали животното зад ухото и си тръгна. Щом приближи двора, той погледна към храстите със смрадлика зад къщата. Те бяха разцъфтели и нямаше начин да разбере дали дрехите на Мери се сушаха там скрити в листата или не. Във всеки случай бяха минали вече близо два месеца и ако тя беше бременна, скоро щеше да й се наложи да му каже. Ако обаче не беше, той не знаеше колко време трябваше да мине, за да е сигурен в това.

Междувременно животът му бе изпълнен със смисъл заради Вини, полето и зреещото жито. Липсата на сексуално удовлетворение не го притесняваше нито физически, нито психически.

С всеки изминал ден неразположението на Мери нарастваше. Усещаше, че храната засяда в гърлото й, както предсказа леля Мейбъл. Най-лошото обаче бе, че ядеше непрекъснато с настървението на прегладнял човек. Непрекъснато се чувстваше изморена. Не можеше да се наспи спокойно, защото през нощта по няколко пъти ставаше до тоалетната, която се намираше извън къщата. Сутрин се събуждаше и едва се измъкваше от леглото. Разплакваше се и при най-дребния повод. Това я караше да се чувства глупаво, но не можеше да възпре сълзите.

През юли й се наложи да прекара цял ден в изтребване на вредителите по картофените насаждения — възможно най-неприятната, но и важна работа. Те бяха едно от най-големите бедствия за всички фермери.

Цял ден Мери вървеше напред-назад из насажденията, удряше по тях с пръчката и събираше падащите насекоми в кофата. По-късно щяха да ги залеят с вряла вода, преди да ги заровят в горичката зад къщата.

В края на деня Мери се чувстваше изтощена и мръсна. Дори ваната, която взе късно следобед, не успя да отмие от нея усещането, че все още я лазят буболечки.

След това тя се захвана с вечерните си задължения. Трябваше да нахрани и напои гъските и пиленцата, които сега щъкаха из целия двор. Напълни плиткия съд с вода, остави го в кокошарника и отиде в хамбара за храна. Когато се върна, видя, че по-едрите и тромави птици бяха изблъскали останалите и изпили цялата вода. Тя се спря на място. Погледна към празния съд и очите й плувнаха в сълзи. Не знаеха ли тези глупави птици каква болка в корема й причиняваше напоследък помпането на вода?

— Вижте какво сте направили! — проплака тя към глупавите създания. — Изяждате и изпивате всичко, което ви давам, а след това цапате из целия двор и трябва да рина след вас! Тъпи, крякащи, безмозъчни…

Тя плачеше и подсмърчаше, докато проклинаше наум животните. Грабна съда и тръгна към помпата през осеяния с курешки двор. Сълзите й се лееха по-бързо от водата, която изпомпваше.

В този момент някой свали ръката й от ръчката, обърна я към себе си и я дари с това, от което тя имаше най-голяма нужда — топла и успокояваща прегръдка и рамо, на което да се облегне и да поплаче.

— Какво има, Мери? — дочу гласа на Арон.

Тя се отдръпна и бръкна в джоба на престилката си за кърпичка, но не намери, така че вдигна престилката и избърса с нея носа и лицето си.

— Не е ррредно да ме пппрегръщаш по този начин в дддвора — задави се тя. Той я пусна.

— Ти също не трябва да плачеш, така че и двамата правим забранени неща.

— Не можех да се ссспра. Глупавите пппилета отново изпиха ввводата си.

Той взе съда и започна да помпа вода.

— Това, че са изпили водата, не е причина да плачеш по този начин. Какво всъщност не е наред?

Тя гледаше в краката му.

— Н-ннищо не е наред! — Надяваше се той да остане на разстояние и да не я докосва отново. Усещането бе прекалено хубаво.

— Зная. Вината е моя. Виждам, че се чувстваш притисната между мен и Джонатан. Съжалявам, Мери. Възнамерявам да разговарям с него и по някакъв начин да оправя тази объркана ситуация. Отлагах го, защото след разговора може да се наложи да замина, а по това време на годината това би означавало големи загуби за фермата.

— Не, Арон. Изобщо не трябва да говориш с Джонатан. — Тя го погледна с подпухналите си от плач очи, а загрижеността му й подейства успокоително. — Забрави за това. Няма друг начин. — По израза на лицето му личеше, че нямаше намерение да остави нещата така.

Вече бе сигурна, че чака дете, и то от Арон, но се страхуваше, че ако разкрие това, може да го принуди да замине. Тази мисъл й бе непоносима, макар да знаеше, че бременността я свързваше още по-силно с Джонатан, защото ако в този момент напуснеше съпруга си, това щеше да я опозори. Всички щяха да се досетят, че детето е на брат му.

Такива мисли се въртяха из главата й, докато го наблюдаваше. Мисълта да живее с детето му, но без него я изпълваше с отчаяние и тя отново се разплака.

— Недей, Мери… недей — безпомощно рече Арон, когато видя сълзите й. Чувстваше се като кукла, която е направила необмислено движение и се е оплела в собствените си конци. — Ако не спреш, заклевам се, че отново ще те прегърна и ще те целуна пред очите на брат си и на Господа.

Тя знаеше, че ако не се овладее, той ще изпълни заканата си, така че отново избърса сълзите си с ръка, но все още изглеждаше тъжна. Усещаше, че не е справедливо да крие от Арон съкровената си тайна. Каквото и да й костваше, трябваше да му се довери, и то преди да е разговаряла с Джонатан. Това бе единствената утеха, която можеше да му предложи.

Мери бързо хвърли поглед към плевнята, но там бе тихо, а котките седяха пред вратата. „О, моля те, господи! Дано Джонатан да не излезе“ — помисли си тя, преди да вдигне очи към Арон, с надеждата че лицето й ще разкрие дълбоките чувства, които изпитваше към него.

— Това, което трябва да ти кажа, е най-важното нещо на света за нас, но и най-болезненото.

Той също се обърна и погледна към плевнята, преди да се втренчи объркано и въпросително в нея. Тя си пое дълбоко дъх.

— Арон, очаквам дете.

Той я погледна изненадано и в същия момент Джонатан се появи на вратата на плевнята с две кофи мляко в ръце. Арон изглеждаше като ударен от гръм, но се помъчи да възвърне нормалното си изражение, защото брат му приближаваше. Обаче Джонатан се беше досетил, че нещо не е наред. Мери взе съда с вода и забърза към кокошарника. Даваше си сметка, че бяга като страхливка, но не можеше да се възпре. Арон остана и каза на брат си:

— Възнамерявах да се върна при теб, но Мери имаше нужда от помощ. Извинявай.

— Вече приключих с работата. — Джонатан се отправи към къщата. Арон проклинаше това, че отново е разделен от Мери, и то в най-неподходящия момент.

През следващите няколко дни нямаше възможност да разговаря с нея. Това не бе тема, която можеха да обсъждат пред други хора.

Двамата братя през повечето време бяха заедно. Сеното бе окосено и оставено да съхне. Докато го връзваше на снопове под жаркото слънце, Арон отново си спомняше думите на Мери: „Арон, очаквам дете“.

Не „детето на Джонатан“… нито пък „твоето дете“. Просто „дете“. Дали знаеше от кого е? Негово ли беше, или на брат му? Ако отговорът не й бе известен, това щеше да е мъчение и за тримата.

Мери имаше преимуществото да знае кой е бащата, но това никак не я успокояваше, защото усещаше огромното объркване на Арон и нямаше търпение да отговори на незададения му въпрос. Нетърпението й се дължеше и на желанието й да сподели с него, че откакто се е завърнал, Джонатан не се е докосвал до нея. Нямаше представа защо все още не я бе пожелал, но знаеше, че това скоро ще стане.

Чувстваше се длъжна да разкрие на Арон цялата истина, преди да разговаря за това със съпруга си. Ако не намереше подобна възможност, щеше да се чувства така, сякаш го е предала. Това я объркваше, защото знаеше, че Арон никога не би могъл да предяви бащинството си към детето. Джонатан щеше да го направи, дори да знаеше, че не е негово. Защо тогава имаше чувството, че е предала Арон? Не трябваше ли да изпитва това към съпруга си?

Джонатан бе спокоен и доволен. Жътвата винаги го изпълваше с чувство на задоволство, а тази година освен всичко останало тя означаваше и храна за Вини.

Вини.

Да, Вини внасяше светлина в живота му. Не минаваше нито ден, без той да спре на поляната, за да се радва на животното и да си представя цялото поле пълно с неговото потомство, което се угоява, за да бъде продадено на пазара. Щом животното доловеше и най-слабото трепване около себе си, то заставаше нащрек, вдигаше глава и проследяваше всяко движение с червените си очи. Бдителната му поза бе още по-внушителна заради огромното му и силно тяло, което наедряваше изключително бързо. Вини не променяше стойката си, докато Джонатан не доближеше. Тогава вроденото му любопитство надделяваше и той пристъпваше към оградата и без да мига започваше да изучава познатия мъж. Човекът и животното се чувстваха приятно в компанията си.

— Хей, приятел, изглеждаш много добре. Ела насам. — Джонатан подканващо протягаше стръкче трева към Вини.

Бикът обаче не бързаше, а го наблюдаваше, заслушан в тихия му нежен глас.

— Хайде, при положение, че аз идвам чак дотук, за да те видя, най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да се приближиш до оградата.

Бикът склоняваше, измучаваше приглушено, разтваряше ноздри и пристъпваше с безразличие към предложената трева. Джонатан го галеше и се наслаждаваше на звуците, които издаваше животното.

— Харесва ли ти, а? Добре. Яж колкото ти душа иска, защото трябва да пораснеш. Ти си единственият, който може да създаде поколение. Мен не ме бива за тази работа. Но това няма значение, Вини…

След дълга пауза бикът изправяше леко глава, сякаш се чудеше защо мъжът е притихнал. Джонатан изглежда чуваше безмълвните му въпроси.

— Това не ме притеснява. Тя все още не ми е казала, но вече съм съвсем сигурен.

Вини протягаше глава напред, а после я разтърсваше.

— Хей, казах, че няма проблеми, не чу ли? Разбира се, надявам се да е момче. Ако е така, тогава ние двамата ще имаме почти всичко, което искаме, нали?

Отговаряше му тежко потропване с копито по земята.

— Ти само трябва да пораснеш още малко и следващата пролет ще започнем със създаването на стадо за моя син, става ли?

Понякога бикът изпръхтяваше, докато Джонатан стоеше дълбоко замислен.

— Да… всичко, което би могъл да иска човек…

По този начин двамата станаха приятели, а Джонатан споделяше с Вини чувствата и очакванията си. С него младият мъж можеше да разговаря свободно и с лекота и винаги се чувстваше разбран.

Бе доволен и усещаше смисъла на живота. Откриваше го в наедряващия бик и узряващите растения. Долавяше го и в Мери, но отбягваше мисълта за участието на Арон и вярваше, че по някакъв начин всичко ще се оправи.

 

 

Една вечер, докато двамата мъже бяха в плевнята, в двора спря някаква каруца. Мери излезе на верандата, за да посрещне госта. Щом той слезе от колата, тя реши, че лицето му й е познато.

— Здравейте — извика тя от верандата.

— Здравейте, госпожо Грей — поздрави я мъжът, като се запъти към къщата. Щом стигна до нея, той протегна ръка. — Аз съм Алойзиъс Дюзак от Търтъл Крийк.

— О, разбира се! — Сега вече тя си го спомни. — Как сте? Какво ви води насам?

— Ще ви кажа, госпожо Грей. Чух, че мъжът ви е купил много ценен бик, и дойдох да питам дали мога да го видя.

— Той толкова се гордее с него, че би се радвал да го покаже на всеки. — Мери слезе от верандата и тръгна към плевнята, като продължи да говори: — Джонатан все още дои кравите. Елате да поговорите с него.

— Много съм ви благодарен. Толкова съм слушал за това животно, че исках да го видя с очите си. От породата Блек Ангъс е, нали?

— Да, и е гордостта на Джонатан. Ходи чак до Минеаполис, за да го купи.

— Така чух и аз — рече Дюзак.

Щом стигнаха до плевнята, Мери представи госта, но Джонатан и Арон изглежда го познаваха, защото и двамата се изправиха да се здрависат с него. Поздравиха се и Джонатан попита:

— Какво те води насам?

— Любопитен съм да видя новия ти бик. Мога ли да му хвърля едно око. — Докато задаваше въпроса си, Дюзак се залюля на пети, а Джонатан го потупа по рамото и отговори:

— Разбира се, тъкмо привършвам тук.

— Върви, Джонатан. Аз ще довърша работата. И без това остава съвсем малко — прекъсна го Арон и приседна отново до кравата, която доеше при влизането на госта.

В плевнята нямаше подпори, защото никога не връзваха животните, и когато Джонатан се обърна да излезе, неговата крава усети намеренията му и го последва навън. Той започна да пляска с ръце пред нея и я потупа с думите:

— Чакай малко, все още не сме готови с теб. — После извика към Мери, която вече бе излязла: — Можеш ли да дойдеш и да хванеш животното?

Мери влезе отново вътре, седна на столчето и започна да дои кравата. Успяваше да изцеди съвсем малко мляко, но добичето поне щеше да стои мирно, докато Арон се освободеше. Гласовете на Дюзак и Джонатан се отдалечиха от плевнята.

Двете крави преживяха и този звук действаше успокоително на Мери. Тя имаше усещането, че отново се връщат към началото, когато двамата с Арон седяха по същия начин в плевнята и дояха кравите в първата вечер след заминаването на Джонатан. Както тогава, така и сега тя не бе от голяма полза. Плевнята я изпълваше с усещането за уединение и уют точно като през пролетта. Във въздуха отново тегнеше някакво напрегнато очакване.

На Арон му оставаше съвсем малко, за да привърши с работата, но това време му се стори като цяла вечност, защото ценните минути насаме с Мери изтичаха. Пресметна, че имат около половин час, докато Джонатан отиде и се върне от поляната с Вини. Ръцете му действаха бързо, а сърцето му биеше учестено. Трябваше да издои проклетите крави, преди да поговори с Мери. Темата бе прекалено сериозна и не можеше да си позволи да бъде разсейван дори от животните, така че той бързаше.

В моментите, в които оставаха насаме с Мери, усещането винаги бе по-специално и различно от друг път — сякаш отсъствието на Джонатан му даваше права над нея. Докато я наблюдаваше седнала на столчето, той също си припомни първата им вечер заедно, която много наподобяваше на сегашния момент. Младата жена безмълвно вдигна очи към него и двамата размениха местата си.

Застанала до него, тя кръстоса ръце върху корема си, за да не се изкуши да го погали. Той започна да дои кравата, след което вдигна очи към Мери. Останаха така, вперили погледи един в друг.

— Арон, не съм достатъчно твърда и сигурна в себе си — призна тя.

— Това е, защото ме обичаш, Мери.

Тя вдигна ръце, притисна юмруци към слепоочията си и рече:

— Не казвай това, Арон. — Отстъпи назад, сякаш като се отдалечеше от него, можеше да се пребори с чувствата си. — Налага се да го преодолея.

— Разкажи ми за бебето, Мери. Трябва да знам.

Той се изправи и вдигна кофата, за да не бъде бутната от кравата, която се насочи към вратата и за момент ги раздели. После те останаха сами един срещу друг и Мери простичко рече:

— Детето е твое, Арон.

Думите прозвучаха в главата му стотици пъти, макар тя да ги бе изрекла само веднъж. Стените на плевнята сякаш преповтаряха думите като ехо и колкото повече ги чуваше, толкова повече му прималяваше, докато накрая усети, че ще изпусне кофата, така че се наведе и я остави на пода. След това като боец, останал без дъх, Арон едвам прошепна:

— Исусе Христе!

С един скок той се озова до нея и я грабна в обятията си. Държеше я във въздуха и лекичко се олюляваше с нея, докато накрая тя усети болка в слабините си.

— Пусни ме долу, Арон. Боли ме.

Той бързо и виновно я остави да стъпи на крака и се отдръпна от нея.

— О, Мери, съжалявам. Добре ли си? — Изглеждаше така, сякаш болката бе пронизала него, а не нея. Той протегна голямата си ръка и покри с нея ръцете й, които тя притискаше към корема си.

— Да, всичко е наред. Просто трябва да се движа малко по-бавно, за да не ме заболи пак.

Преди той да успее да я доближи отново, тя се отдръпна и заговори:

— Арон, исках ти да научиш пръв… преди Джонатан. Той все още не знае, но сега вече ще му кажа. От днес нататък повече никога няма да разговарям с теб на тази тема.

— Но Мери, това е моето…

Тя го прекъсна:

— Остави ме да довърша, Арон, защото иначе никога няма да успея. Има само един възможен начин, по който да разрешим нещата. Джонатан не ме е докосвал, откакто се е върнал у дома, така че ще разбере, че бебето не е негово, без да ми се налага да му го казвам, но ще му обещая, че това между мен и теб повече никога няма да се повтори, и ще положа всички усилия, за да спазя обещанието си.

— Не говориш сериозно, Мери — рече той, но тя отново го прекъсна:

— Налага се, Арон. Ако разкрием на хората, че бебето е твое, това ще ни опозори и за нас повече няма да има живот.

— Можем да напуснем Тод Каунти, има толкова много други места.

— Няма друго място.

— Има, по дяволите — възропта Арон едновременно тъжен и разгневен.

— Знаехме го още в началото.

— В началото не знаех, че това ще се случи. То променя всичко.

— То не променя факта, че съм съпруга на Джонатан.

— Но детето е мое.

— По негова молба — заяви тя, като се мразеше за това, че се налага да произнесе тези думи.

— Да не искаш да кажеш, че съм му го дължал след всичките лицемерни глупости, които надрънка? Или може би спа с мен само защото той те помоли за това? — Гневът му й причиняваше болка.

— Не, Арон. Не се ядосвай. Не съм казала, че си бил длъжен да го дариш с дете. Аз… бременна съм, защото те обичам, а не заради желанието на Джонатан, но трябва да преодолея всичко това и да изградя наново живота си с него.

— Ами моето дете? — попита той.

Тя нямаше смелост да го погледне, нито да отговори.

— Питам за моето бебе — повтори той. — Можеш ли да ме погледнеш и да ми кажеш, че искаш да дадеш детето ми на друг мъж?

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Недей, Арон! — умолително рече тя.

Той повдигна брадичката й и тя бе принудена да срещне пълните му с болка очи.

— Недей, Арон? — тихичко попита той. — Да не се боря за живота си ли? Защото ти носиш в себе си моя живот и казваш, че ще го дадеш на друг мъж.

— Това не е просто друг мъж. Това е брат ти. Как бихме могли да живеем спокойно, като знаем…

Младият мъж рязко я прекъсна:

— Да върви по дяволите брат ми! Така поне ще живеем. Разделени ще умрем.

— А какво ще кажем на детето, когато порасне?

— Истината — отвърна той, — че е наше, защото се обичаме.

— И това е станало, докато съм била омъжена за брат ти?

Те стояха вперили погледи един в друг.

— Можем да заминем за друг щат. Страната е голяма. Можем да живеем навсякъде.

— Как?

— Имам малко пари и къщата.

— Мислиш ли, че Джонатан ще ти плати за къщата, за да можеш да избягаш с мен?

Настъпи напрегната тишина и те бавно започнаха да осъзнават, че тя е права.

— Веднъж вече си опитвал да живееш в града, Арон, но ми каза колко го мразиш. Свикнал си да се занимаваш със земеделие. Как би могъл да си тръгнеш от фермата? Твоят живот е тук.

Той отново се приближи до нея и нежно постави ръка на корема й.

— Моят живот е тук. Как бих могъл да остана в къщата без теб и детето?

В този момент тя бе по-силната от двама им. Отблъсна го лекичко и каза:

— Дори да се науча отново да обичам Джонатан, това не означава, че ще обичам теб по-малко. Тази вечер ще му кажа за бебето и след това всичко ще се промени.

Тя мина през вратата на плевнята и си тръгна. Той остана сам с болката, която разкъсваше тялото му.

Когато Джонатан се качи в спалнята, вече бе тъмно. Мери го чакаше, но не беше запалила лампа. Той се изкачи в мрака по познатите стълби и се съблече. Щом легна до нея, нещо му подсказа, че тя все още е будна. След като въздъхна по обичайния си начин и се настани по гръб, тя лекичко се прокашля в тъмнината.

— Джонатан?

— Аха — изсумтя той.

Мери лежеше със свито гърло, дланите й бяха влажни, а кръвта пулсираше в ушите й. Той дочуваше бързото й и насечено дишане и преди тя да проговори, вече знаеше какво се готви да му каже. Тя не продължи, така че той обърна глава към нея в тъмнината.

— Какво?

— Ще имам дете.

Внезапно изпита разочарование, а гласът й секна. След всичките години, през които бе копняла да изрече тези думи пред съпруга си, сега те звучаха празно и горчиво.

— Трябва да си призная, че вече зная за това — рече той, а тя си отдъхна с облекчение.

Чудеше се какво ли си мисли той за нея и Арон, но в действителност не искаше да знае отговора.

— Нали това исках — каза Джонатан.

— Да.

— Ще бъда… — той преглътна — ще бъде наше. Искам да кажа, че хората няма да питат дали аз съм бащата — по този начин той разкри, че му е известно кой е баща на детето.

Тя мълчеше и се чувстваше виновна.

— Всичко е наред — увери я той, но не успя да убеди себе си, защото почувства как истината започна да изгаря вътрешностите му, а сърцето му сякаш бе стегнато в менгеме. — Всичко ще бъде наред — повтори.

Но Мери лежеше до него и си мислеше, че вече нищо нямаше да бъде наред. Тя бе предала съпруга си, бе компрометирала себе си и бе отказала на Арон правото на бащинство. Как можеше всичко да бъде наред при появата на едно дете сред толкова лъжи?

Тази вечер Мери най-накрая заспа спокойно, но през цялото време сънуваше Арон. Той й се усмихваше и протягаше ръце към нея, за да я прегърне. Тя се затича към него, но в този момент се появи Джонатан, възседнал голям черен бик. Бикът застана между нея и Арон и тя знаеше, че ако направи крачка напред, ще бъде наранена.

— Внимавай, Мери — предупреди я Джонатан, — пази детето ми.

— Бебето е мое — долетя иззад бика приглушеният глас на Арон.

Животното и ездачът скриха Арон от погледа й, но тя продължаваше да чува виковете му и скоро те се смесиха с нейния плач и смеха на Джонатан, възседнал бика. Шумовете прераснаха в страхотна врява, а животното сякаш подивя и затича устремено към някаква зелена ливада, като отнесе Джонатан със себе си. Арон беше далече от нея, а тя тичаше ли тичаше, наедрелият й корем я болеше, но тя знаеше, че когато го достигне, болката ще си отиде…

— Идвам, Арон…

Мери държеше корема си с ръка, за да намали болката… ръцете на Арон бяха толкова близо… но точно преди да го достигне, бе нападната от цяла армия буболечки и когато те доближиха до глезените й, започна да маха лудо с ръце.

В съня си беше започнала да размахва ръце и движенията й стреснаха Джонатан. Той я събуди, не й зададе въпроса каква е причината за странното й поведение, така че тя отново остана сама със себе си в тъмната стая.