Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (8)

7.

Уолт отведе Кевин до задната врата на линейката.

— Ще те помоля да не казваш и думичка за това — каза той, — дори на Майра. Особено на Майра.

— Ако тя дойде да ме вземе от болницата, няма как да го скрия от нея, не мислиш ли? Така де, какво да й кажа?

— Станало ти е лошо на реката… и аз съм настоял да те прегледат.

— Сериозно?

— Който и да е направил това… който и да се е опитал да го направи… те все още не знаят, че човекът е мъртъв. Нямат представа какви точно обвинения ще им бъдат предявени. Крадците, които подготвят организиран обир като този, не се отказват лесно. Може би ще продължат да се навъртат наоколо. А това е в моя полза. А Майра — Бог да я благослови — си пада малко клюкарка.

— Ясно — каза Кевин. — Но все пак предпочитам да не ходя в болницата.

— Нямаш избор.

— А екипировката ми?

— Аз ще събера всичко.

— Защо винаги ни се случват такива неща? — попита момчето. — На теб, на мен, на цялото ни семейство… проблем след проблем. Какво става?

— Просто така ти се струва.

— Говориш глупости и много добре го знаеш. Било ли е някога двамата с теб да прекараме десет минути на спокойствие? Виждах те много по-често, когато татко беше жив… Това ли е причината? Напомням ти за него?

— Ти не приличаш чак толкова на баща си — отвърна чичо му. — Можем да поговорим за това по-късно.

— Можем, но никога не го правим.

Парамедиците чакаха да затворят вратата.

— Нито дума — припомни му Уолт.

— И аз те обичам — отвърна Кевин.

След това Уолт се обади на Майра. Изпита огромно облекчение, когато се включи гласовата й поща. Остави съобщение: Кевин припаднал, нищо сериозно. Правят му изследвания. Ще я види в болницата или пък сам ще откара Кевин вкъщи. После набра мобилния й телефон, успя да се свърже с нея и търпеливо изслуша петминутния й драматичен монолог.

От билото на хълма се зададе субаруто на Фиона. Тя паркира колата си и слезе, натоварена с две чанти снимачна техника. Фиона — речен водач и сватбен фотограф — бе тръгнала на риболов към Силвър Крийк, но плановете й пропаднаха след обаждането на диспечера. Изглеждаше чудесно в зелената си тениска с надпис „Силвър Крийк Аутфитърс“, напъхана в кафяв ленен панталон с големи джобове и дължина до коляното, пристегнат с колан в кръста. На дясното й коляно се виждаха белези — от операция или травма; левият й глезен бе целият в синини. Крачеше по прашния път, обута в сиви спортни сандали „Кийнс“, а под ръба на ниско нахлупената й бейзболна шапка с надпис „Цуни ме отзад“ бяха подпъхнати няколко изкуствени мухи. Освен тежките чанти, Фиона мъкнеше със себе си и мрачното си настроение. Уолт я познаваше достатъчно добре и знаеше, че това се дължеше на присъствието на линейката. Както и на латексовите ръкавици, които той носеше. Фиона не беше от приказливите. По-скоро вглъбена и сериозна, с типично за костенурка поведение: ако някой я предизвикаше, веднага се затваряше в себе си. Понякога прекарваше цели дни в „Енгълтън“ — вила за гости, която тя наричаше свой дом — съвсем сама по собствено желание, напълно изолирана от света. Уолт никога не я разпитваше за тези периоди на уединение. Фиона притежаваше достатъчно хубост и ум в главата си за нещо повече от това да работи на три места в Кечъм, Айдахо, но долината излъчваше някаква необяснима загадъчност и притегателна сила. Доктори на науките работеха тук като сервитьори, а бивши изпълнителни директори се шляеха по ски пистите.

— Здрасти — рече Фиона и прибра един непокорен кичур кестенява коса под шапката си.

— Имаме труп, който пътува към Елмър — съобщи й Уолт. — Знам, че не ти е много приятно, но трябва да го снимаме. Нужни са ми и снимки в близък план от местопроизшествието. Всички възможни детайли. На изтривалката от шофьорската страна в камиона има няколко счупени клечки за зъби, под шасито са останали ремъци и колани, както и някакъв газов резервоар, закрепен отдолу, съвсем близо до задницата. Трябват ми снимки на пластмасовата тръба, която влиза в решетката на тауруса, снимки на купето, снимки отвън, плюс снимка на черното дипломатическо куфарче, закопчано с белезници за рамката на пътническата седалка… Жертвата носи в себе си бордова карта за самолет, който е кацнал съвсем скоро — продължи той. — Ако приемем, че е минал през охраната на летището, можем да сме сравнително спокойни, че не е експлозив. Разполагаме и с няколко отпечатъка от обувки и гуми. Отбелязал съм ти ги. — Посочи с ръка.

— Съвсем скоро ще започне да се смрачава — каза тя. — Започвам веднага.

Способността на Фиона да разграничава приятелските от професионалните взаимоотношения бе едно от качествата, които Уолт най-много ценеше у нея.

Тя работеше бързо и прецизно под гаснещата светлина на залязващото слънце. Петнайсет минути по-късно сложи светкавица на фотоапарата си и сглоби стойка за лампата, насочена срещу сребрист чадър за омекотяване на светлината.

— Как се е казвал? — попита тя.

— Рандал Еверест Малоун. Носеше зареден пистолет в кобур на кръста. Във вътрешния джоб на якето му имаше две бордови карти. Няма как да е пътувал въоръжен в самолета, което значи, че пистолетът е бил в багажа му — съвсем законно — и той го е взел в себе си веднага след кацането. Това ме навява на мисълта, че може би куфарчето съдържа някаква невиждана досега свръхмодерна технология.

Докато Фиона снимаше камиона, Уолт прегледа съдържанието на няколкото торбички за веществени доказателства: сто седемдесет и седем долара, пристегнати с щипка за банкноти; три касови бележки, издадени в Сън Вали; писалка; „Блекбъри“ и кутийка хапчета против стомашни киселини. В отделна торбичка се намираше калъфът за лични документи на Малоун, в който имаше три кредитни карти, шофьорска книжка с калифорнийска регистрация, карта за медицинска застраховка, карта за автомобилна застраховка, членска карта за денонощен здравен център — вероятно неизползвана, съдейки по външния му вид — и шест визитни картички.

— С какво се е занимавал? — попита Фиона.

— На визитната му картичка пише „Брансън Риск“ ООД. Работил съм с тях по време на конференцията, организирана от Кътър. Лична охрана, шофьори, наблюдение…

— Частен детектив?

— Те самите не се наричат така, но в общи линии — да.

— Това прави куфарчето, или по-скоро съдържанието му, още по-интересно.

— Направо четеш мислите ми. Ще ми се да надникна вътре, преди „Брансън Риск“ да са задействали адвокатите си.

— А можеш ли?

— Мога да опитам.

Двамата се запътиха към тауруса. Уолт извади от черокито клещи за рязане на болтове и освободи куфарчето за секунди.

— Момченцата и техните любими играчки — въздъхна Фиона. — Прилича на нещо, закупено от „Шарпър Имидж“^[1].

— По-скоро на експонат от Международния музей на шпионажа — отвърна Уолт.

— Мислиш ли?

— Не е таен агент, ако това питаш.

— Приключих с предната седалка — каза тя.

Уолт извади портфейла на мъртвеца от торбичката за улики и пробва да пъхне всяка от четирите кредитни карти в процепа под дръжката. Неуспешно.

После пребърка сака с багажа на Малоун. Нямаше други карти.

Отвори всички възможни ципове и прерови тоалетния несесер и джобовете на дрехите му.

— Съдейки по количеството багаж, не е планирал да стои дълго.

— Е, сега ще му се наложи да поостане — каза Уолт.

— Можеш ли да разбиеш ключалката?

— Изкушавам се да опитам — призна той, — но Малоун си е направил труда да се въоръжи още на летището, преди да се качи в колата. Може би е очаквал неприятности. Ако съдя по сложната система на заключване, съдържанието на куфарчето е или много ценно, или много опасно… или и двете.

— Усещам тревога в гласа ти.

— Частен куриер, който доставя пратка в този затънтен район? Човекът е приел задачата си много сериозно. Това не е маловажна подробност.

Фиона прибра фотографското си оборудване и отиде при Уолт, който седеше зад волана на черокито, стиснал в ръка мултифункционалния телефон „Блекбъри“ на Малоун. Шерифът си водеше записки.

— Ще изпратя снимките на имейла ти до един час — каза тя.

— Съжалявам, че провалих риболова ти.

— Ей, нали затова ми плащат. Откри ли нещо интересно? — попита тя и кимна към телефона.

— Резервация за „Сън Вали Ин“. Среща в девет. Не пише с кого.

— Кой ще уведоми семейството му? — запита тя.

— Първо ще се обадя в „Брансън Риск“, а после някой трябва да свърши и тази работа. Най-вероятно аз.

В погледа на Фиона Кеншоу се четеше едновременно тъга и съчувствие, сякаш искаше да му каже много неща, но просто рече:

— След малко ще ти ги изпратя.