Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (4)

3.

От десет хиляди метра височина двете тучни ливади изглеждаха като огромни зелени очи над извитата като в усмивка планина. Самър Съмнър отлепи чело от илюминатора на частния самолет „Лиърджет“ — една от най-ценните придобивки на баща й. Той седеше в огромен кожен фотьойл от другата страна на пътеката, притиснал телефон под брадичката си, и замислено гледаше екрана на лаптопа, поставен върху сгъваема махагонова масичка. Лиърджетът можеше да побере осем пътници, в това число и Манди, стюардесата. Но този път тя не пътуваше с тях, което даваше на Самър много по-ясна представа за финансовото състояние на семейството й, отколкото на баща й — Теди, може би му се искаше.

Самър наблюдаваше със задоволство напрегнатото лице на баща си, който си водеше записки с двестадоларова автоматична писалка. Умората не му се отразяваше; малцина биха повярвали, че няколко години по-рано бе отпразнувал шейсетгодишния си юбилей. Равномерният слънчев загар допринасяше за младежкото му излъчване. Както и Таня, личната му треньорка. Самър изпитваше наслада от тревожната нотка в гласа му. Тя отново зарея поглед през илюминатора, но тайно продължи да наблюдава отражението му в стъклото. Ако познаваш себе си, но не и врага, за всяка извоювана победа ще претърпяваш по едно поражение. А той смяташе, че тя никога не се вслушва в думите му.

— Колко? — излая Теди Съмнър в слушалката. — За каква сума точно става въпрос в краткосрочен план? — Развъртя писалката между пръстите си като цирков жонгльор. За дъщеря му това бе просто един от страничните ефекти на прекомерното заседяване зад бюро.

Той обърна глава в нейната посока. Самър се надяваше да не я заговори, защото бе взела твърдото решение да не обелва и дума в негово присъствие. Никога повече.

— Добре, седем не е непосилна сума — каза той. — Кога? — Заслуша се. — Не, невъзможно. Най-рано до месец. Шейсет до деветдесет дни по-вероятно. — Намръщи се. — Виж какво, щях, ако можех, но това е последното ми пътуване с него. Ще ти го кажа в прав текст: седем ще запушат дупката. И още два за допълнителна сигурност? — Теди прокара длан през устата си — жест, който издаваше потисната тревога и надигащ се гняв. Познаваха се един друг до мозъка на костите.

Самър нямаше намерение да се размеква и да изпитва съжаление към него. Беше определил финансовото им положение като „нестабилно“. Но тя знаеше много повече, отколкото се предполагаше: баща й бе скалъпил някаква телевизионна реклама, за да финансира предварителните разходи за пълнометражен филм, който никога нямаше да види бял свят. Дължеше вноски по няколко огромни кредита. Не можеше да се примири, че има само едно голямо постижение. „Престъпен ум“ беше единственият му успешен филм, а без приходите от международните прожекции дори и той щеше да се провали. Освен това филмът не беше негова идея, а на съпругата му, което го караше да се чувства още по-неудовлетворен. Именно майката на Самър бе талантливият кинопродуцент, но тя си беше отишла. Завинаги.

Самър се размърда неспокойно на седалката си, съжалявайки, че той не й бе позволил да остане в Лос Анджелис. Беше се предала твърде лесно. Баща й имаше любим цитат на Елинор Рузвелт, напълно подходящ за случая: „Никой не може да те унижи без твое позволение“. А тя нямаше никакъв спомен да му е давала позволението си!

— Знам, знам, знам — повтори той в слушалката, като едва сдържаше необуздания си темперамент. — Непременно! Виж какво, кацаме след минута. Трябва да затварям… Да, добре. Ти също. — И затвори.

Тя се подготви за предстоящата атака. Баща й я ползваше като боксова круша за гневните си изблици всеки път, когато нещата не вървяха, а това се случваше непрекъснато. По-късно й се извиняваше и очакваше всичко да си бъде постарому.

— Е? — попита той. — Какво мислиш? Красиво е, нали?

Самър затаи дъх. Не се намираха на туристическа обиколка и нямаше нужда от екскурзовод.

— През целия уикенд ли смяташ да мълчиш?

Тя отговори на въпроса му с мълчание.

— Не може така, не и когато си на седемнайсет. Някъде дълбоко в себе си ти също си наясно с това. И недей да сравняваш нещата с моето запознанство с майка ти, защото това са коренно различни ситуации, знаем го и двамата. Аз я срещнах в кънтри клуб, родителите ни вече се познаваха, и то много добре. А тук говорим за някакъв двайсет и две годишен бразилски тенисист. Момчетата като него, миличка… той просто не е за теб.

Ами твоята връзка с Таня? — прииска й се да каже. — Какъв точно спорт тренирате заедно?

— Ще видиш, че ще ти хареса. Като в Телюрайд е, само че… още по-хубаво. Има повече забавления. Хората са страхотни. Гарантирам ти, че ще срещнеш куп интересни младежи. Всички водят хлапетата си по време на тези уикенди.

Мразеше да я нарича хлапе.

— Все още не е късно да запиша и двама ни за участие в турнира за смесени двойки. Ще им сритаме задниците с този твой великолепен сервис. Всичко това се прави в името на една добра кауза.

Струваше й се много нечестно да разполага с едно-единствено оръжие срещу него — мълчанието. Не че не действаше — напротив, при това доста успешно — но тя се чувстваше като лишена от глас, като ограбена. Той се отнасяше към нея така, сякаш тя все още бе тринайсетгодишното момиче от периода П. Р.: преди рака.

— Стига си се цупила — взе да я моли баща й. — Моля те, Самър, не ми причинявай това. — Тя вече знаеше следващата му реплика наизуст и я изговори наум заедно с него: — Имам си достатъчно проблеми и без да се държиш по този начин.

Толкова предсказуем!

Според Теди Съмнър, тя бе причината за всичко лошо, което му се случваше на този свят. И той винаги успяваше — незнайно как — да й го натяква.

Самър доближи лицето си съвсем близо до илюминатора и дъхът й замъгли повърхността. Съмняваше се, че баща й е успял да види онова, което изписа с пръст върху запотеното стъкло, защото само след миг всичко изчезна.

Н… като Нещастник.