Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уолт Флеминг (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killer Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Ридли Пиърсън. Смъртоносно лято

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Емилия Минчева

ISBN: 978-954-26-0910-0

История

  1. — Добавяне

53.

От време на време пътят им се препречваше от диви череши, бодливи храсти и купчини сухи клони. На места променливият терен ставаше напълно непроходим и Кевин трябваше да заобикаля препятствията, вместо да се катери вертикално. Самър не само поддържаше неговото темпо, но понякога го изпреварваше и влизаше в ролята на водач. Мракът забавяше придвижването им през гората, но използването на фенерчето би било равносилно на самоубийство, защото така щяха да разкрият местонахождението си — точно както светлината зад тях ги ориентираше за маршрута на преследвачите им.

Без съмнение поне един от тримата мъже бе тръгнал след тях в гората и все още се намираше на безопасно разстояние.

— Наистина не проумявам — прошепна задъхано Кевин. — Защо се занимават с нас?

— Какво имаш предвид? — попита Самър.

— Очевидно са откраднали самолета, нали така?

— Аха… и?

— Ние никога не сме били част от плана им, защо ни преследват?

— Защото ги видяхме? — предположи тя.

— Не — възрази той. — Не може да сме единствените, които са ги видели. Няма начин. Мисля, че си ти.

— Какво аз?

— Смятам, че търсят теб. Самолетът е унищожен. Ти си плячката. А аз не съм нищо друго, освен… пречка. И с радост биха ме отстранили.

— Мисля, че грешиш.

— Надявам се, че греша — каза младежът и ускори крачка.

Самър внезапно го изпревари и се покатери върху един от огромните камъни, които до този момент заобикаляха.

— Хайде — подкани го и продължи да се катери нагоре по скалите. — Не тъпчи земята. Така ще загубят дирите ни.

Поведе го право нагоре по хълма.

Светлината зашари по клоните над главите им, после избледня и се отмести наляво. Самър и Кевин се катереха все по-високо — макар и доста по-бавно — в пълно мълчание. По едно време Кевин се огледа и установи, че лъчът се е преместил доста далеч от тях.

— Супер! — възкликна той.

— Шшшт!

Стигнаха до по-равен терен. Дърветата оредяха. Лунната светлина стана по-ярка.

— Я погледни! — обади се тя.

Пред тях изникна къща с пристройка, чиито дървени стени изглеждаха като поникнали направо от скалата. От най-близкия прозорец струеше синкава светлина. Кевин забеляза висок белокос мъж, застанал на пътеката в другия край на хижата. По пътеката се отиваше към някакви стълби, които излизаха от гората и водеха надолу към летището. В ъглите под стряхата светеха два прожектора, които хвърляха халогенна светлина върху зелена поляна.

От трите страни на къщата имаше сечище. Самър пристъпи напред с намерението да извика на мъжа, но Кевин я дръпна обратно.

— Разполагаме с две възможности — прошепна той в ухото й. — Гората или къщата.

Посочи към върховете на дърветата. Лъчът от фенерчето отново се бе появил и се движеше нагоре по хълма.

Високият мъж имаше вид на стар каубой. Носеше джинси, ботуши и светла риза с дълъг ръкав. Застана в горния край на стълбите и извика в посока на светлината от фенерчето:

— Насам!

Лъчът застина и огря върховете на дърветата. После отново започна да се движи нагоре по хълма, право към Кевин и Самър.

Той дръпна ръката й, за да привлече вниманието й, и посочи към двойната врата, издълбана в скалата под къщата — вероятно гараж или склад.

— Наведи се и ме последвай до онази врата — прошепна до ухото й. — Движи се бързо.

— Той ще ни помогне! — Имаше предвид каубоя.

Шумоленето в храсталаците се чуваше все по-ясно. Преследвачите им бяха съвсем наблизо.

— Насам! — извика каубоят и тръгна надолу по стълбите.

На поляната вече нямаше никого.

— Довери ми се — прошепна Кевин на Самър.

Улови я за ръката и тя го последва. Двамата хукнаха към хижата и се спотаиха в сянката пред двойната врата.

— Добре ли си? — задъхано я попита той.

Тя кимна.

Кевин вдигна резето и тежката врата се отвори.

— Насам! Тук има стълби! — извика каубоят.

Лъчът от фенерчето отново застина за миг.

— Тук вътре ще бъде тъмно — предупреди Кевин.

Самър кимна.

— Не трябва да вдигаме шум — добави той.

— Ами млъкни тогава! — сряза го тя.

Младежът прекрачи прага; спътницата му го последва. Той се огледа, затвори вратата и внимателно спусна резето. Помещението потъна в мрак.

Вътре миришеше на кедър и трева, на машинно масло и прахоляк. Кевин пъхна фенерчето под блузата си, за да приглуши светлината, и го включи съвсем за кратко, за да се ориентират. Видяха две магарета за рязане на дърва, работен тезгях, кофи за боклук, брезентови покривала, малък трактор, моторна шейна или четириколесен мотоциклет — а може би и двете — електрически кабели, въжета, както и най-различни инструменти, закачени на дървено табло върху стената отдясно. В дъното имаше куп дърва за огрев, а в левия ъгъл — стълби, водещи към някаква врата.

— Трябваше да останем в гората — тревожно прошепна Самър. — Или да бяхме казали нещо на онзи човек.

— Трябва да се обадим на някого.

Кевин извади телефона си и го включи на вибрация.

— Няма обхват — изпъшка той и ядосано го натъпка обратно в джоба си.

— Пишка ми се — каза тя.

— Ще се наложи да потърпиш — отвърна той.

— Не мога да търпя повече.

— Ами пишкай тогава.

— Да бе!

— Ще се обърна с гръб.

— Няма да пикая в тази мръсотия.

— Аз пък няма да се занимавам с този проблем.

— В къщата трябва да има тоалетна.

— Защо не попиташ дали може да я използваш?

Самър се нацупи.

— Намираме се някъде около Мидъл Форк — каза Кевин. — Върху площ от няколко хиляди квадратни километра пущинаци има не повече от пет такива къщи. Най-близкият съсед може да е на един километър разстояние оттук, но може да е и на повече от шейсет.

— Това е невъзможно. Бяхме във въздуха… колко… десет минути? Петнайсет? Колко далеч може да сме стигнали?

— При скорост петстотин километра в час, сама пресметни. Работата е там, че всички тези хижи имат радиостанции. Може би този каубой живее тук съвсем сам. Трябва да намерим радиостанцията му. Хайде!

Протегна се към Самър в тъмното и намери ръката й. Тя не се възпротиви и го последва. Кевин пристъпваше съвсем бавно, стараейки се да не събаря препятствията по пътя си. Когато носът на обувката му докосна първото стъпало в дъното на стаята, той прибра фенерчето в джоба си и измъкна оттам кухненския нож. Натисна с ходило стъпалото и когато се увери, че не скърца, поведе момичето нагоре.

Натисна бравата. Вратата беше отключена.

Не виждаше нищо, но усещаше, че Самър трепери. Тя стисна ръката му — искаше да го накара да размисли.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Имаме по-голям шанс за спасение, ако не ни заловят заедно. В ъгъла има брезентово покривало. Скрий се отдолу. — Опита се да я поведе обратно по стълбите.

— Няма начин — просъска тя и започна да се съпротивлява.

Има начин! — отвърна той. — Може да се наложи да ме спасиш.

— Аха…

— Не забравяй, ти си плячката, не аз. Не можем да си позволим да те заловят.

Поведе я надолу по стълбите, запромъква се покрай струпаните дърва и откри покривалото. Миризмата на брезент отключи приятните му спомени за излетите на палатка с баща му в планината.

Настани я в ъгъла.

— Стой тук и ме чакай да се върна.

— А ако не се върнеш? — Звучеше ядосано.

— Ако се разделим — каза той, без да й отговаря направо, — тогава ще се срещнем долу на пистата, при самолета. Ключът е у теб. В пилотската кабина също има радиостанция.

Покри главата й с брезента, преди да е успяла да му отговори. После светна за миг с фенерчето, за да провери дали е завита добре, и изчака няколко секунди, докато очите му свикнат с тъмнината.

Самър каза нещо, но покривалото заглушаваше гласа й. Може би му пожела късмет или просто го прати по дяволите.

Кевин тръгна обратно към вратата, която водеше към къщата.