Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (59)

58.

Самър вдигна ципа на панталона си, въздъхна с облекчение и надникна иззад дървото, което й осигуряваше добра видимост към къщата, но в същото време се намираше доста далеч от стълбите. От комина на хижата се издигаше тъничка струя сив пушек.

Майка й беше експерт в решаването на проблеми и умееше да намира идеалното решение по най-бързия възможен начин. Самър се гордееше, че прилича на нея, и отдавна се стремеше да покаже на баща си, че може да се справя и сама, без да разчита на него за всяка дреболия. Сега трябваше да пропъди обзелата я паника и да се измъкне от тази каша без чужда помощ.

Кевин все още го нямаше. Или се криеше някъде в къщата, или го бяха заловили. Нямаше никаква полза от него. Нещо повече — вероятно имаше нужда от нейната помощ. Той постоянно повтаряше едно и също: че тя е плячката, която преследваха тези мъже. Дали можеше да извлече някаква полза от това? Да им предложи сделка, а после да ги измами? Беше длъжница на Кевин, несъмнено. Той я спаси от онзи похотлив мръсник и хубаво му размаза физиономията. Помогна й да слезе от самолета и я отведе в гората, когато тя нямаше сили да се бори. Самър едва сега осъзна колко трудно трябва да му е било да остане с нея, вместо просто да избяга сам и да я зареже.

Как трябваше да постъпи тя сега? Да го остави в къщата или… какво? Налагаше се бързо да събере мислите си.

Ставаше все по-студено с всяка изминала минута. Самър се чудеше колко дълго би могла да издържи навън по тънък панталон и тениска. Със сигурност не и цяла нощ. Ако събереше смелост да се скрие отново под покривалото, нямаше да й е чак толкова студено. Но дълбоко в себе си чувстваше, че в никакъв случай не бива да се връща вътре. Къщата сякаш бе погълнала Кевин и тя не искаше това да се случи и с нея. Нямаше друг избор, освен… самолета…

Дали тези мъже наблюдаваха самолета?

Кевин бе предположил, че са възнамерявали да го откраднат… което звучеше логично. Бяха направили добър избор: баща й обожаваше този самолет. Обичаше го повече от самата нея. Би платил всякаква цена, за да си го върне, стига да не бе разорен. Но сега, след като самолетът бе вън от играта, тя ли бе ценният им трофей, както твърдеше Кевин? И ако беше така, защо никой не я търсеше?

А може би я търсеха?

Самър губеше почва под краката си. Основната й цел през изминалите петнайсетина минути бе да намери начин да се изпишка, но сега, когато този проблем вече не я измъчваше, се намери изправена пред твърде много неизвестни и твърде малко възможности, а никой не можеше да й помогне да вземе решение. Това отново я подсети за Кевин и за въпроса, който я тревожеше: дали да го изостави и можеше ли изобщо да го направи?

Тогава видя купчината дърва от дясната страна на склада и чу глас, ясен като бял ден. Майчиния си глас.

Дай сигнал, каза й гласът.

Ако търсеха самолета, със сигурност го правеха от въздуха. Самър трябваше да направи така, че да я забележат.

Нещо голямо, което да се вижда отдалеч.

Пушекът от комина… Огън!

Ако огънят привлечеше вниманието на тримата мъже и каубоя, това можеше да й спечели достатъчно време, за да се добере до самолета, където имаше всичко: храна, вода, одеяла, авариен комплект, радиостанция, GPS. Самър дори си представи безценния сателитен телефон на баща й, монтиран до седалката му. С това нещо мога да се обадя навсякъде по света! — гордо повтаряше той при всяко тяхно пътуване. Единственият начин, по който можеше да помогне на Кевин, бе да потърси помощ и за двамата.

Тя бръкна в джоба си и откри ключа за самолета до длетото.

Вече не чувстваше студ. Даже гореше от нетърпение.