Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (74)

73.

Джон Къмбърланд кипеше от гняв. Трима мъже бяха превзели повереното на грижите му ранчо. Разбиха самолета му, излъгаха го, замалко не строшиха черепа му, завързаха го и застрашиха живота на други хора. Животът му бе изтъкан от провали: изгубена война, опропастен брак, търкания със закона. Справяше се успешно единствено със стопанисването на ранчото, но в крайна сметка се бе провалил и в това.

Бе предложил помощ на тези хора, а ето как му се отплатиха те.

Но той щеше да сложи край на това. Досега да ги беше направил на решето, ако ги нямаше момчето и момичето. Ала сега се налагаше да подходи към нещата малко по-цивилизовано.

Безшумно си проправяше път надолу по залесения хълм. Тялото му пулсираше от прилива на адреналин и се обливаше в пот въпреки хладния нощен въздух. Следваше познатата дивечова пътека, която криволичеше чак до пистата в равнината. Движеше се бавно и внимателно между дърветата, докато най-после стигна до двата самолета, чиито очертания едва се забелязваха в тъмното.

Задната врата на лиърджета зееше отворена, а вътре светеше. Джон не виждаше другата му страна, но предположи, че главната врата също бе отворена, съдейки по огряната от светлина трева.

Той пристъпи още по-близо и различи два силуета в един от илюминаторите. Зачуди се дали единият от тях не беше на момичето. Ако можеше да се увери, че тя е в безопасност, щеше да е свободен да се заеме с останалите както намери за добре.

Замисли се дали да не предприеме изненадваща атака. Би могъл да ги хване неподготвени, да ги рани и значително да увеличи шансовете си за успех. Но ако държаха момичето в плен, рискуваше живота й. По-разумно бе да потърси помощ по радиостанцията. Важно беше да прецени и точния момент на обаждането. Предвид ограничения обхват в района, радиото на чесната най-вероятно щеше да установи връзка само със самолети, прелитащи в непосредствена близост. Освен това беше късно, наближаваше полунощ. По това време на денонощието не се движеха малки самолети. Единствената му възможност бе да попадне на голям пътнически самолет, но те също бяха рядкост по това време.

Той тръгна към чесната, без да отделя поглед от другия самолет.

Винаги дръж под око врага си.

Внимателно отвори пътническата врата на чесната и се надвеси над пилотската седалка. Включи акумулаторното захранване, настрои радиостанцията на аварийната честота 121.50, която се приемаше от всички пътнически самолети, и притисна слушалките към ухото си.

Макар че съществуваше вероятност радиостанцията в лиърджета да е включена, Джон реши, че рискът си струва. За всеки случай пъхна цевта на пушката през открехнатата врата на чесната и я насочи към другия самолет.

После натисна копчето за разговор.

— Мейдей!^[1] Мейдей! — прошепна той с дрезгав глас. — Свален самолет в района на ранчо „Мичъм“, Мидъл Форк, Снейк Ривър. Взет е заложник. Незабавно уведомете полицията. Повтарям: Мейдей! Ранчо „Мичъм“, Снейк Ривър.

Освободи бутона и се заслуша.

Ако някой го чуваше, щеше да отговори незабавно. От слушалките се носеше единствено пукане от атмосферните смущения.

Повтори съобщението и напрегнато зачака. Никакъв отговор, отново.

Джон изчака още няколко минути и опита пак.

Отсреща се чу пращене, последвано от мъжки глас:

— Лятно време е.^[2] Знам, че ме чуваш, каубой. Време е… за Самър! Разкарай се от тази честота. Веднага!

Време е. За Самър.

На задната врата на лиърджета се появиха два силуета, единият от които — несъмнено женски. Джон насочи пушката и долепи око до уреда за нощно виждане. Мъжът водеше момичето с опрян в гърлото нож. Джон се прицели в главата му, но онзи отстъпи встрани и постави момичето между себе си и чесната. Джон Къмбърланд свали пушката и я остави на земята.